A.L.F. – Мисията невъзможна

Ден първи на мисията

До кораба-майка! Навлизаме в орбита около набелязаната планета, разположена на 4 парсека от нашата звездна система... бррр... фиууу... Всичко е под контрол. Наоколо изглежда спокойно. Планетата е синя, вероятно от многобройни морета и океани, изпъстрена с кафеникави петна от евентуални сухоземни континенти. Около нея обикалят едно слънце, една луна и още 7 малки планети... бррр.... фиууу... Радиовръзката се влошава с приближаването на разузнавателните совалки към повърхността, не знам защо...

Вече от 11 часа 07 минути и 33 секунди сме в орбита около планетата, снижавайки се. И трите совалки от разузнавателния патрул са в ред, без отклонения, летим в синхрон. Наоколо все още е спокойно. Чак... бррр... фиууу... не мога да повярвам, че тези долу под нас са толкова задръстени, да не засекат с локаторите си корабите, макар около нас от време на време да прелитат сателити. Лесна задача, лесна плячка, лесна за овладяване планета – така изглеждат до момента нещата...

До кораба-майка. Огледахме и сканирахме щателно повърхността на планетата педя по педя по време на разузнавателните обиколки в орбита. Има седем континента, разположени насред няколко големи океана... бррр... фиууу... След кратко съвещание на комодорите на борда на флагманския кораб, решихме... бррр... фиууу... да кацнем на най-големия от тях, който обаче май изглежда и най-урбанизиран, което вероятно ще затрудни задачата ни...

Наистина е свръхурбанизиран... Не очаквахме такова нещо от туземците – по-скоро нещо по-пасторално... Хм... Проведохме ново спешно съвещание – този път в конферентна видеовръзка, защото времето ни притиска, почти сме навлезли в стратосферата... бррр... фиууу...  Последно – кацаме насред някакъв полуостров в югоизточната част на континента, която изглежда по-слабо развита, не така пренаселена и свръхурбанизирана, за разлика от териториите на запад и в централната му и северна част... Няма и смог...

До кораба-майка. В движение синхронизирахме разчетите си и се насочваме към малка и очевидно западнала държавица, разположена край някакво море в края на полуострова... бррр... фиууу... Локаторите на флагманския кораб отчитат, че площта на държавата е едва 110 994 квадратни километра, колкото една човешка длан, както се казва. Обилно е залесена, има няколко планински масива. Оттук изглежда доста запустяла, особено северозападните и части. Уредите отчитат едва 4-5 по-големи града, от които два до морето, един на брега на голяма гранична река, а най-големият – разположен в западната част на страната – вероятно е столицата... бррр... фиууу... Страната е населена според компютъра с A.L.F. /Alien Life Form или Чужда Форма на Живот/... Както и да е - кацаме...

Ден втори от мисията

До кораба-майка. Приземихме се на склона на някаква планина, на чийто връх... бррр... фиууу... е издигнат странен постамент. Компютърът твърди, че на него на туземния език е изписана думата „Шипка”. В далечината – на един друг връх, мощните телескопи в първия момент отчетоха приземяването на неиндентифицирана летяща чиния, очевидно не от нашия състав. По-подробния анализ... бррр... фиууу... отчете обаче, че обектът не е космически кораб, а сграда със странна конструкция и с надпис „Бузлуджа”, също така изписан на първобитния местен диаклект...

Нещата изглежда тръгнаха още от самото начало на зле. Първо – совалките затънаха почти до люковете в запустялата, неподдържана и кална почва. Изпратените на разузнаване роботи... бррр... фиууу... също затъват в калта на изровените междуселски пътища или пропадат в дълбоките ями по тях. До този момент сме загубили 11 от общо 20 робота, а като знам колко струва всеки от тях... както и да е... В първите часове от кацането ни, при совалките се изсипаха тълпи от местни, натъпкани в колесни превозни средства, които наричат „джип”. Заловен за проба екземпляр, при тестовете заяви на гъгнивия си диалект, че – цитирам – „мислехме, че това е някаква нова гъзарска чалгатека”... каквото и да значи това... Изпарихме ги с дезинтеграторите...

Днес най-сетне проумях, защо... бррр... фиууу... няма нормална радио и видео връзка с кораба майка. Причината е, че в тази държавица ефирът е изпълнен с пиратски радио и телевизионни честоти, които предават денонощно онова същото нещо, което туземците наричат „чалга”, както и странни от морална, етична и чисто конструктивно-анатомична гледна точка видеофилми... бррр... фиууу... в които две или повече от тукашните същества очевидно се съвъкупляват по всевъзможни начини, издавайки квичащи звуци и сипейки семенна течност навсякъде. Бордовият компютър твърди, че името на филмите на местен диалект било „порно”...

Ден трети от мисията

До кораба-майка. SOS! Повтарям – SOS! Загубихме един от трите разузнавателни кораби. Станало е през нощта, въпреки че все по-намаляващите на брой роботи... бррр... фиууу... не преставаха да сканират с ултравиолетови лъчи околността и дежурят на 24-часови смени, колкото е и тук цикълът на денонощието. Разчитането на видеозаписите от бордовите охранителни камери показват, че група дребни мургави туземци буквално са разфасовали совалката с режещи инструменти и са я изнесли... бррр... фиууу... натоварена на парчета на четириколесни дървени превозни средства, теглени от нечифтокопитни впрегатни животни от местна порода. Патрул, изпратен по следите им, установи, че останките от совалката са продадени от мургавите в пункт, за – казва компютърът – „спрап”... Изпращам наказателен отряд от командоси...

Останките от наказателния отряд се върнаха 6 часа по-късно. Казвам „останки”, защото от 20 командоси, на флагманския кораб се върнаха ... бррр... фиууу... само 7. Останалите са паднали жертва на: 1. Блъскане от местно четириколесно моторно превозно средство, 2. Пропадане в необезопасена яма, 3. Отвличане с цел откуп от отряд маскирани туземци, натоварени в „джип”, 4. Други причини... Дори тези които се върнаха... бррр... фиуу... не са във форма. Повечето кихат, кашлят, от дихателните им органи текат секрети, същото е положението и с отделителната им система, както и с органа за зрителен контакт... Въвеждам карантина...

До кораба-майка. Карантината както изглежда закъсня. Заразата се прехвърли на екипажите и на двете останали совалки и положението става повече от тревожно... бррр... фиууу... Вируси нападат екипажа и медицинските роботи не могат да се справят с тях. Бордовият компютър след кратък анализ оповести, че това били характерни за местните туземци болести като „свински грип”, „алергии”, „варицела”, „луда крава”, „птичи грип”... Хората ми започнаха да измират един по един и да свършват междузведния си път в бордовия изпарител, вечна им памет...

Ден четвърти от мисията

До кораба-майка. Загубихме и втората совалка. Отново през нощта. Останали са ни само два робота. Две трети от екипажите са мъртви. Затова... бррр... фиууу... бдителността и нивото на сигурност са под всякаква критика и похитителите безпрепятствено са използвали нощта, за да разглобят и отнесат разузнавателния кораб. Този път дори не изпратих наказателен отряд след тях, защото просто няма кого да включа в него. Отчаяно се нуждаем от помощ! Повтарям – изпратете спешно помощ! Тази планета и тази държава са смърт за всеки, който се докосне до тях...

Появиха се трупа надути пуяци с костюми, мегафони и лимузини, обградени от боригардове и възторжена тълпа, подтигвана от клакьори. Правилно предположих, че са някакви местни политици, които се опитват да извлекат политически ... бррр... фиууу... от присъствието ни. Когато данданията отвън стана невъзможна, решихме проблема с няколко откоса на протонните оръдия на борда на флагманския кораб...

Днес – след като им изпарихме политиците - местни въоръжени сили с тежка военна техника обстрелваха единствения оцелял кораб - флагманския. Разбира се безуспешно. Не е измислено оръжие във вселената, което да пробие защитата му... макар онези дребни мургави туземни копелета... бррр... фиууу... да успяха да видят сметката на другите две совалки и то с подръчни средства... Както и да е. Хората от екипажа продължават да измират един след друг. Положението е критично. Очаквам всеки момент помощ от космическата армада! Повтарям – очаквам спешна помощ от армадата в орбита!...

Останах сам... бррр... фиууу... Днес пуснах в изпарителя тленните останки и на последния командос... бррр... фиууу... Навън отчаяни, тежко въоръжените армейски части най-сетне се отказаха да ме обстрелват и... бррр... фиууу... се изтеглиха... Появиха се обаче отново дребните мургави туземци... Стоя сгушен ... бррр... фиууу... на командния мостик и гледам чрез камерите на бордовия компютър... Като космически скакалци са! Лазят по цялата външна облицовка на совалката... бррр... фиууу... и... бррр... фиууу... режат ли режат с инструментите си... Чувствам се като парче протоплазма в консервна кутия в кухнята на ресторанта на киборга Лари от планетата Неотика 33-ФБ до космодрума... бррр... фиууу... миг преди главния готвач да извади отварачката за консерви... бррр... фиууу... Имам нужда от спешна... бррр... фиууу... помощ, много спешна! Майчице!... бррр... фиууу... Режат антената! Виждам и прорези в обшивката, през които надничат хилещи се туземци, които... бррр-фиууу... бррр-фиууу... бррр-фиууу... ззззззззззззззззззззззз...

Писта за никъде

One minute here and one minute there

Don't know if I'll laugh or cry

One minute here and one minute there

And then you wave good-bye...

Sifting to the bottom, every day for two

All energy funnels, all becomes you

You come from out of nowhere

                                Faith no more “From out of nowhere”

Отдавна съм се настанил тук. Вярно, не са хилядолетия, не са дори столетия, но ако се поразровя из прашните страници на календара в главата ми, минали са вече неусетно има-няма двадесетина, че и повече години. За същество като мен това наистина е една нищожна прашинка време, но не и ТУК, не и СЕГА…

На шега, с присъщия на себеподобните ми създания черен хумор, наричам обителта си „моята лятна резиденция”. По скромните ми наблюдения вече две десетилетия аз съм  основния и най-постоянен, макар и не единствен обитател тук, така че с известно право се чувствам донякъде като собственик.

Седя на празния и ужасно занемарен бар и наблюдавам без носталгия пистата отвъд прашното напукано панорамното стъкло на предната фасада, която зловещо се лющи. Пистата се е проточила към хоризонта като протегната към нищото ръка. От прелистваните в безкрайните часове на самота и скука стари, прашасали, пожълтели броеве на списание „Криле” от 70-те и 80-те години на миналия век, знам, че пистата е с дължина от точно 2500 метра. Никому ненужна днес информация, когато същата тази писта отдавна е празна, напукана, изровена, обрасла с тръни и буренак, из които от време навреме подскачат на зиг-заг дивите зайци. Няма самолети на тази писта. Тя е просто една писта за никъде…

Посягам към несъществуващата чаша на покрития с дебел слой прах бар плот, отпивам от несъществуващото уиски в нея, поглеждам се в напуканото мътно огледало зад бара измежду стотиците проблясващи в цветовете на дъгата несъществуващи бутилки и се усмихвам криво на бармана, който – разбира се – също е само във въображението ми.

- Още едно от същото, приятел.- казвам му дружелюбно със скърцащия си заради десетилетията неизползвани гласни струни глас и кимам нехайно към несъществуващата секси стюардеса, която седи, кръстосала крака на високото столче вдясно от мен на бара и очевидно скучае – Налей едно питие и на дамата.

Несъществуващият барман с готовност изпълнява поръчката ми, защото в това безвремие, което цари ТУК и СЕГА, в „моята лятна резиденция”, и на него му е скучно до смърт, че дори и отвъд смъртта, хахаха.

Скучно е, защото в това призрачно летище, единствения постоянен обитател, който издържа на пълната занемара, разруха и униние, съм изглежда наистина само аз – един безплътен дух, който все още се учи да живее в друго измерение. Другите идват и си отиват, но никой не се задържа дълго в изоставеното летище, с пустата писта и пустия паркинг. Духовете, забелязал съм, по принцип недолюбват пристанища, гари и летища. Затова и барът обикновено е празен. Само аз, несъществуващият барман и поредната скучаеща несъществуваща стюардеса. Наоколо, разбира се витаят стотици духове – на загинали при строителството край града летище, на жертвите от самолетни катастрофи – уплашени пътници, празноглави секси стюардеси и нагли напети пилоти, от време на време се навърта неспокойната душа на случайно преминаващ клошар или бездомно куче и това е. А пистата - в едно друго измерение разбира се - всъщност беше задръстена с призраците на отдавна бракувани и нарязани за скрап самолети, пожарни коли, кранове и линейки, които всъщност не съществуваха вече.

Това е. Скука. Пустош. Безвремие. Писта за никъде…

Преди петнадесетина години в „моята лятна резиденция”, която нито е лятна, нито е резиденция, нито де факто и де юре е моя, настъпи известно оживление.

В един момент витаех в компанията на безплътните си събратя и унило виех през процепите в стените и напуканите стъкла на залата за посрещачи, а в другия от небето се изсипа тумба дребни зелени човечета, натъпкани в осем космически кораба, но не бяха виетнамци. Казаха, че всъщност това не били кораби, а планериси. Човечетата се наричали мани и идвали от Република Вестуми на планетата Криси от съзвездието Цефей и смятали да използват това пусто летище за полигон и плацдарм за завоюването на съседните планети. 

Стори ми се странно, но кой съм аз да ги съдя? Все пак барът се понапълни, невидимият барман живна, несъществуващата стюардеса се ухили похотливо, мъртвото летище като че живна.

Живна обаче и наоколо, тоест светът отвън. За нас като неживи, живите са истинска напаст, досада. А тя се изсипа тук умножена по 5 000. Да, точно толкова народ се струпа на 11 септември Лето Господне 1995-то, за да посреща човечетата, нашите нови приятели.

За ужас на неживите, тълпите на живите разпънаха на буренясалия паркинг сергии с кебапчета бира и семки, полазиха по нацепените, тревясали писти, защракаха с видеокамери и фотоапарати, размахваха цветя и плакати, надуха музиката, а имайте предвид, че по онова време се раждаше турбо фолкът…

Пълна лудница, дори са създания на отвъдното като нас.

Слава Богу, понеже ние духовете сме си невидими по природа, а зелените човечета владеят до съвършенство изкуството на мимикрията, на човешката паплач наоколо в един момент и писна, доскуча и, така че хората един по един се разотидоха натам, откъдето бяха дошли, за да смутят мъртвешкия покой на загиващото летище.

Така минаваха дните, седмиците, месеците, годините, десетилетия… Наблюдавах как сградата на летището се руши и разпада като болен от рак човек. Стъклата се напукваха и трошаха, покривът хлътна и накрая протече, няколко сантиметров слой прах покри всичко в чакалнята, митническия пункт, бара, ресторант, навсякъде. Пистата заприлича на ботаническа градина, а в пукнатините на напукания бетон местните селяци направо садяха картофи, царевица и марихуана. Кулата на ръководителя на въздушното движение се изкоруби, наклони и сякаш клюмна.

Летището умираше и дори духовете на пилоти, стюардеси и пътници не се задържаха дълго тук, обзети от униние, на което англоговорящите духове му викат просто „сплин”…

 Оттогава насам разни правителства на тази замираща като самото летище държавица на три пъти се опитаха да го върнат към живот. Различни правителства бяха, Бог да ги прости и тях, но еднакво не успяха. Не се вясна нито един стратегически инвеститор тук за всичките години, честна дума, дори духът на някой покоен инвеститор не се свъртя, хахаха…

Не, не ме разбирайте погрешно. Не ги плашеше кандидат-концесионерите на мъртвото летище край реката моят бродещ дух. Нито пък духовете на стотиците загинали при строежа му работници, катастрофирали летци, стюардеси и пътници. Мисля си, като един по-глупав човек… пардон – безсмъртен дух, че ги плаши по-скоро Призракът на Кризата… а може би и по-малките, но и по-хищни вампири и върколаци, наречени тукашни политици, бюрократи и корупционни схеми…

Понякога през уикендите, но ВИНАГИ ПРЕЗ ДЕНЯ, тук идват някакви запалени откачени младежи и пускат самолетите си по разбитите писти. Само че това далеч не са истински самолети. Не са  „Боинг” или „Конкорд”, дори не и ТУ, АН или ИЛ, а просто миниатюрни модели на самолетчета, които пърпорят дразнещо и безцелно в небето за кратко, после тупват безславно на земята и това е.

Отново настава тишина, мъртвило и скука, а аз кимам на бармана, нищо, че и него го няма, тъй както я няма и обичайната чаша уиски пред мен.

Понякога се разхождам безцелно в безлунните нощи по разпадащия се Дунав мост, скърцащ под тежестта на годините и липсата на поддръжка в тишината над бавната кална река, по която само нарядко минава по някой муден шлеп с мътни светлини.

Друг път се качвам на върха на запустялата Телевизионна кула на хълма и гледам с часове мъждукащите светлини на града в краката си, които стават все по-малко от година на година – жителите му или бягат далеч оттук в търсене на препитание или се преселват Отвън, тоест при нас, и увеличават и без това безбройната невидима армия от безплътни витаещи духове.

Разхождам се между изтърбушените, разграбени, обезобразени останки на бившите огромни промишлени соцчудовища, които са по-мъртви и от мен самия, хахаха, простете за безвкусната шега, и напразно се опитвам да си представя какво е било преди, как са работели, потраквали и съскали машините, а край мен се полюшват в нищото единствено унилите призраци на поколения работници, оставили безсмислено живота и здравето си тук.

Изучавам с почти изследователски интерес /аз – безразличния!/, корпусите на изоставени грандомански строежи, фалирали огромни молове и празни жилищни сгради с мъртви прозорци, издигащи се като египетски пирамиди навсякъде из запустелия град.

Катеря се по корозиралите фасади на Малката Виена, които се разпадат година след година и които по-скоро ми приличат на Малкия Берлин нейде около 6 май 1945 година, хахаха, отколкото на център на „най-европейския град” на тази бананова република в Лето Господне 2012-то, ако приемем за даденост рождението на Христос, разбира се.

Обичам да бродя по ръждясалите палуби на корабите от бившия речен флот – лете заседнали в тинята на голямата река, зиме – сковани в леда, по който притичват вълци от север и помияри откъм града.

Това обаче са забавления за малоумници, за перверзни ретрогради или суисидно настроени артистични душички, но аз съм просто един дух, призрак от едно по-добро минало, което никога няма да се върне, никога няма да е като преди, никога няма да се преродя, нито пък някога отново ще излети самолет от пустата писта за никъде…

Камен Петров