На 86 години съм.
Професионален пенсионер, бивш учител по физика.
Живея сам-самичък в панелката от цели 23 години насам – откакто моята бабичка се спомина от скоротечен рак, Бог да я прости.
Сега си изживявам златните години в панелната гарсониерка в центъра на града, където отдавна няма жив човек, който да го е грижа за мен. Старите изпомряха с годините един след друг. Младите ги отвя вятъра в търсене на препитание към столицата или в странство. Останалите просто отдавна са забравили, че и мен ме има на този свят… все още… Нямам ни куче, ни котка, ни дори цвете в саксия на терасата, пък и къде ти да гледам живинки с тази пенсия, която и на мен самия не ми стига доникъде.
Не знам има ли криза на третата възраст, но ако има – в нея съм. А за всичко са виновни ОНИЯ, съседите ми от горния етаж. От години ОНИЯ ми тровят старините и живота. Вдигат дандания, цапат на площадката пред входната ми врата, кучето им лае непрестанно, правят си скандали през ден, а в другите дни имат гости до среднощ. Милиция съм викал навремето, после – полиция, оплаквал съм се на домоуправителя, докато още имаше домоуправители, жалвах се в общината, районното управление, разни комисии и НПО-та, по вестниците и кабеларките, къде ли не – нищо. Полза, знаеш никаква. В разграден двор живеем, момче, в загубена държава. Ни животът ни живот, ни управниците ни – управници, ни съдилищата ни - съдилища, ни нищото ни – нищо…
За проклетия, ОНИЯ почнаха и някакви преустройства там - горе. Тераси събаряха и зидаха, други тераси „усвояваха”, да имало повече място, че се плодят като зайци, проклетниците. Къртиха, мазаха, осраха - с извинение, дето има една дума - пейзажа, ама на никой, освен на мен, не му пука. По стената на самотната ми вдовишка спалня потекоха талази мръсна вода. От тавана на терасата прокапаха пикнята и фъшкиите на немската им овчарка, дето си я въдят там, да пукне дано. Банята ми мухляса, а през голямата тръба в ъгъла над кенефната чиния – оная там, за мръсната вода, ОНИЯ почнаха да си изливат помията кажи-речи ежедневно, Бог знае защо…
Като видях, че оправия няма, че ни ченгетата, ни журналята са хукнали да ми помогнат, тръгнах да ги съдя тези мърлячи от горе, за съседите става дума. Заведох дело, наех си адвокат, платих си там таксите и хонорарите, колкото пари имах закътани в бели банки за черни дни и зачаках…
Чаках дълго, пък стар човек съм, не знам докога ще издаяня – току виж утре съм ритнал камбаната, че ОНИЯ отгоре да му ударят един кючек на гроба ми, мама им мръсна. Делото мина на първа инстанция, на втора мина, после онова леке – съдията, прас! – кой знае защо го прекрати. Дебил ли е по рождение, рода ли е с ОНИЯ отгоре, пари ли му дадоха или адвокатът ми е некадърник, не знам. Съдията прекрати делото и толкоз. ОНИЯ се отърваха пак, а аз бях осъден да платя 500 лева съдебни разноски извън парите, дето ги наринах на оня задник адвоката, паричките, дето съм ги давал през годините за ремонти, нервите, дето всеки ден и всяка нощ ми късат съседите ми – изверги, и нервите, дето ми образува цялата съдебна, полицейска и правораздавателна система на тая смотана държава.
Туй, че съм дъртак и кокалите ме щракат ясно, ама сега ме защрака и главата чак от яд, а ей тука отляво на бузата усещам как ми играе едно малко мускулче, като в черно белите филми с Клинт Ийстууд навремето.
Тогава реших, че няма да ги дам тези 500 лева, дори и да ги имах.
Няма да ги дам на държавата и съда, да пусна ако го направя!
Щях да ги инвестирам в сивия сектор на икономиката, по-точно в услуга на малкия и среден бизнес в града, на който му викат „ъндърграунд”.
Затова отидох още следващата неделя на битака на Централния пазар, където ходя редовно от години и винаги намирам разни полезни джунджурии направо за без пари – я комплект поовехтели гаечни ключове, я „нова” брава за входната врата, я менгеме, я запазена табла за игра… Пенсионерски радост. Този път се зарадвах с една леко ръждива ловджийска пушка, двуцевка. Искаха и само 220 лева, взех е за 180. Увих я в чувала, който си бях приготвил по-отрано у дома и си се прибрах, куцукайки с бастунчето.
В гарсониерката хапнах малко хляб и сиренце, които полях с две чашки от онова наливното винце – пак от пазара, от бабичките дето си го купувам на черно. Изкъпах се, избръснах се криво-ляво, облякох си чистите дрехи, дето още бабичката ми, лека и пръст, ми ги беше скатала в гардероба навремето, за погребението, знаеш.
После се заврях в банята, седнах на един стол в ъгъла под мухлясалата тръба, запалих една цигара – от ония ръчно свитите, без филтър, с контрабанден евтин тютюнец дето са, и зачаках, както само аз мога, прегърнал пушкалото между краката си.
Точно като оня любимия ми писател от младите години – Хемингуей съм, викам си и пуша в тъмното, ама не съм прост като него, да се гръмна сам, неее – не на мене тия, ало, друго съм намислил аз, и се подсмихвам в мустака, дето го нямам.
Почаках така известно време ама не ми беше скучно, че за много неща имаше да мисля и да ги обмислям.
Когато чух изотгоре стъпките на ОНИЯ, се изправих, скърцайки в тишината със всичките си стави /от старост/ и с ченето /от яд/.
Изчаках да плиснат помията като всеки друг път в дупката над главата ми и тогава заврях дулото на ловджийската двуцевка в тръбата и натиснах едновременно и двата спусъка.
Право в мутрите им гадни, гръмнах, да знаеш, момче.
После се затътрих до телефона в хола и набрах 112.
То добре, че и него не са го откачили още за неплатени сметки, викам си, запалих нова безакцизна цигарка и пак зачаках…
Няма коментари:
Публикуване на коментар