Войник на Съдбата

Малко съм стара, баби, да играя, врътнах 85 лазарника, ама съм жилава и не преставам да си опитвам късмета. Аз съм войник на Съдбата, както пееха ония там, Пърпълите.
Пробвах навремето с кални борби по панаирите /млада бях, чедо, и убава/, ама то беше през 30-те години, вече няма такъв спорт.
През комунизЪма се отдадох на Спортния тотализатор, но по-горе от четворка не стигнах, проклето да е и колелото му и топките му – ония, знаеш, с номерцата.
След туй дойде Демокрацията, та игри много. Въртях Колелото на късмета, докато ме прищрака артрита. Опитах да направя Сделка /или не/, но паметта ми вече халтава, не помня. Рекох да Стана Богата, ама на – не станах. До Форд Боаяр ходих и пак не прокопсах. Един ден съвсем ми изби чивията – явих се дегизирана като 5-годишна сополана, с все розовите тантели и панделки, обаче като се разпях: „В тази стара кръчма, на тази стара маса, седяхме ние двама с теб, чак до сутринтаааа…”, охраната ме изрита, чедо, срам нямат от годините ми. В какво ли не се пробвах от тоя пусти мерак да ме огрее и мен – „Биг Брадър”, „ВИП Брадър”, „Милионер търси съпруга”, „Фермер търси съпруга” – всичките ги овършах. Туй Еврошанс, Еврофутбол, бинго зали, казина, бой с петли и с кучета, надбягвания с хрътки, с коне и с коли, черно тото във футбола и уговорени боксови мачове – няма и няма, туй то.
Сега се надпреварвам, чедо, с автомобилистите. Туй ми е играта и там си намирам късмета, да видим само докога. Един вид руска рулетка. Или тука има-тука нема. То това автомобилистите са хазартни типове, всеки катаджия го знае, ама хазарта, баби, да ме прощават ония тузари от Лас Вегас, аз съм го измислила.
И ей тъй на – седя си на припек край шосето по цял ден, дебна шофьорите и бая: Карай, шофьоре, карай колата – право в механата.
На 20 метра влево – пешеходна пътека, на 10 метра вдесно – подлез.
Пред мен мантинела.
Минава кола, минават две, минават три. Аз си дебна.
На четвъртата /избирам ги по-лъскави, така, нали се сещаш/, и хоп! – подскачам с бастуня, мятам се през шосето и мантинелата, и ей ме на върху другия тротоар, жива и здрава, а шофьорчето набива спирачки, аха-аха да припадне, скача от колата и вика: „Бабо, как си, жива ли си, здрава ли си, Боже, каква беля можеше да стане!”.
После ми мушка в шепата некой лев, щото можело да получа я разрив на сърцето, я инсулт от уплаха, и отпрашва, ама бавно, с возилото, а аз отивам с паричките в бакалията, плащам старата вересия и пълня торбите за хладилника, че пак празен, чедо, криза е.
Това шофьорите, казват ти, са по-улави и от оня – Къцито Вапцаров, дето все въртеше Колелото на късмета и накрая тъй го завърте, че се не виде – и Къцито, и Колелото, само една Гала остана.
То даже и оня русенец шашавия – Камен Донев, нали показва как трябвало да минаваме по пешеходната пътека и да махаме за благодарско наляво и надясно на колите, че ни пуснали да минем по зебрата и да се приберем живи и здрави у дома, вместо да ни прегазят, както си му е обичая. Ама аз не махам, аз си пробвам късмета до дупка, чедо. Или аз, или те – това е положението – нема лабаво.
Опа, чакай, баби, идва един джип! Сега ще му скоча, да видим какво ще пусне шофьорчето! Много ми върви, ти казвам в хазарта по шосето, чедо, особено откакто няма ни свястна маркировка, ни неразбити легнали полицаи, ни неоткраднати пътни знаци, ни закон, ни нищо. Направо ще му изкарам акъла! Шат през мантинелата, на косъм изпод колелетата, скок отсреща на тротоара, а после ще си харча в кварталния магазин на воля, че с тая пуста пенсия никаквата, знаеш ли какви вересии съм натрупала пак, аз горката старица…

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Няма умирачка

Животът прилича на зъб

Изобщо не мислиш за него

 Доволен си – дъвчеш добре

Но внезапно той се разваля

Боли те но щом ти е нужен

За него се грижиш

Но за да бъдеш съвсем излекуван

Трябва да го изтръгнат от теб

                                               Борис Виан

Реших, че всичко е ужасно тъпо.

Не виждах вече смисъл в нищо.

Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.

Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.

А живот отвъд смъртта и без това нямаше.

Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.

Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.

Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.

Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.

Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.

В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.

Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.

Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..

Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…

Не помогна, даже напротив.

Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.

Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!

Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.

Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.

За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.

Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.

Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.

Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…

То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…

Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.

Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.

Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.

Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.

Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…

Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.

Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.

Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.

Никак даже.

Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…

От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!

Обаче все не намирах начина.

Бях просто… нежив…

Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.

Ни жив, ни умрял

Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”

Thank you very mutch, bitch!

Много ми помогна, направо.

След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.

Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.

Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…

Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.

И така…

В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.

Това е положението

Просто ще се правя на мъртъв

И без това все едно живеем в морга.

При това зле почистена.

И само симулираме живот…

Камен Петров