Писта за никъде

One minute here and one minute there

Don't know if I'll laugh or cry

One minute here and one minute there

And then you wave good-bye...

Sifting to the bottom, every day for two

All energy funnels, all becomes you

You come from out of nowhere

                                Faith no more “From out of nowhere”

Отдавна съм се настанил тук. Вярно, не са хилядолетия, не са дори столетия, но ако се поразровя из прашните страници на календара в главата ми, минали са вече неусетно има-няма двадесетина, че и повече години. За същество като мен това наистина е една нищожна прашинка време, но не и ТУК, не и СЕГА…

На шега, с присъщия на себеподобните ми създания черен хумор, наричам обителта си „моята лятна резиденция”. По скромните ми наблюдения вече две десетилетия аз съм  основния и най-постоянен, макар и не единствен обитател тук, така че с известно право се чувствам донякъде като собственик.

Седя на празния и ужасно занемарен бар и наблюдавам без носталгия пистата отвъд прашното напукано панорамното стъкло на предната фасада, която зловещо се лющи. Пистата се е проточила към хоризонта като протегната към нищото ръка. От прелистваните в безкрайните часове на самота и скука стари, прашасали, пожълтели броеве на списание „Криле” от 70-те и 80-те години на миналия век, знам, че пистата е с дължина от точно 2500 метра. Никому ненужна днес информация, когато същата тази писта отдавна е празна, напукана, изровена, обрасла с тръни и буренак, из които от време навреме подскачат на зиг-заг дивите зайци. Няма самолети на тази писта. Тя е просто една писта за никъде…

Посягам към несъществуващата чаша на покрития с дебел слой прах бар плот, отпивам от несъществуващото уиски в нея, поглеждам се в напуканото мътно огледало зад бара измежду стотиците проблясващи в цветовете на дъгата несъществуващи бутилки и се усмихвам криво на бармана, който – разбира се – също е само във въображението ми.

- Още едно от същото, приятел.- казвам му дружелюбно със скърцащия си заради десетилетията неизползвани гласни струни глас и кимам нехайно към несъществуващата секси стюардеса, която седи, кръстосала крака на високото столче вдясно от мен на бара и очевидно скучае – Налей едно питие и на дамата.

Несъществуващият барман с готовност изпълнява поръчката ми, защото в това безвремие, което цари ТУК и СЕГА, в „моята лятна резиденция”, и на него му е скучно до смърт, че дори и отвъд смъртта, хахаха.

Скучно е, защото в това призрачно летище, единствения постоянен обитател, който издържа на пълната занемара, разруха и униние, съм изглежда наистина само аз – един безплътен дух, който все още се учи да живее в друго измерение. Другите идват и си отиват, но никой не се задържа дълго в изоставеното летище, с пустата писта и пустия паркинг. Духовете, забелязал съм, по принцип недолюбват пристанища, гари и летища. Затова и барът обикновено е празен. Само аз, несъществуващият барман и поредната скучаеща несъществуваща стюардеса. Наоколо, разбира се витаят стотици духове – на загинали при строителството край града летище, на жертвите от самолетни катастрофи – уплашени пътници, празноглави секси стюардеси и нагли напети пилоти, от време на време се навърта неспокойната душа на случайно преминаващ клошар или бездомно куче и това е. А пистата - в едно друго измерение разбира се - всъщност беше задръстена с призраците на отдавна бракувани и нарязани за скрап самолети, пожарни коли, кранове и линейки, които всъщност не съществуваха вече.

Това е. Скука. Пустош. Безвремие. Писта за никъде…

Преди петнадесетина години в „моята лятна резиденция”, която нито е лятна, нито е резиденция, нито де факто и де юре е моя, настъпи известно оживление.

В един момент витаех в компанията на безплътните си събратя и унило виех през процепите в стените и напуканите стъкла на залата за посрещачи, а в другия от небето се изсипа тумба дребни зелени човечета, натъпкани в осем космически кораба, но не бяха виетнамци. Казаха, че всъщност това не били кораби, а планериси. Човечетата се наричали мани и идвали от Република Вестуми на планетата Криси от съзвездието Цефей и смятали да използват това пусто летище за полигон и плацдарм за завоюването на съседните планети. 

Стори ми се странно, но кой съм аз да ги съдя? Все пак барът се понапълни, невидимият барман живна, несъществуващата стюардеса се ухили похотливо, мъртвото летище като че живна.

Живна обаче и наоколо, тоест светът отвън. За нас като неживи, живите са истинска напаст, досада. А тя се изсипа тук умножена по 5 000. Да, точно толкова народ се струпа на 11 септември Лето Господне 1995-то, за да посреща човечетата, нашите нови приятели.

За ужас на неживите, тълпите на живите разпънаха на буренясалия паркинг сергии с кебапчета бира и семки, полазиха по нацепените, тревясали писти, защракаха с видеокамери и фотоапарати, размахваха цветя и плакати, надуха музиката, а имайте предвид, че по онова време се раждаше турбо фолкът…

Пълна лудница, дори са създания на отвъдното като нас.

Слава Богу, понеже ние духовете сме си невидими по природа, а зелените човечета владеят до съвършенство изкуството на мимикрията, на човешката паплач наоколо в един момент и писна, доскуча и, така че хората един по един се разотидоха натам, откъдето бяха дошли, за да смутят мъртвешкия покой на загиващото летище.

Така минаваха дните, седмиците, месеците, годините, десетилетия… Наблюдавах как сградата на летището се руши и разпада като болен от рак човек. Стъклата се напукваха и трошаха, покривът хлътна и накрая протече, няколко сантиметров слой прах покри всичко в чакалнята, митническия пункт, бара, ресторант, навсякъде. Пистата заприлича на ботаническа градина, а в пукнатините на напукания бетон местните селяци направо садяха картофи, царевица и марихуана. Кулата на ръководителя на въздушното движение се изкоруби, наклони и сякаш клюмна.

Летището умираше и дори духовете на пилоти, стюардеси и пътници не се задържаха дълго тук, обзети от униние, на което англоговорящите духове му викат просто „сплин”…

 Оттогава насам разни правителства на тази замираща като самото летище държавица на три пъти се опитаха да го върнат към живот. Различни правителства бяха, Бог да ги прости и тях, но еднакво не успяха. Не се вясна нито един стратегически инвеститор тук за всичките години, честна дума, дори духът на някой покоен инвеститор не се свъртя, хахаха…

Не, не ме разбирайте погрешно. Не ги плашеше кандидат-концесионерите на мъртвото летище край реката моят бродещ дух. Нито пък духовете на стотиците загинали при строежа му работници, катастрофирали летци, стюардеси и пътници. Мисля си, като един по-глупав човек… пардон – безсмъртен дух, че ги плаши по-скоро Призракът на Кризата… а може би и по-малките, но и по-хищни вампири и върколаци, наречени тукашни политици, бюрократи и корупционни схеми…

Понякога през уикендите, но ВИНАГИ ПРЕЗ ДЕНЯ, тук идват някакви запалени откачени младежи и пускат самолетите си по разбитите писти. Само че това далеч не са истински самолети. Не са  „Боинг” или „Конкорд”, дори не и ТУ, АН или ИЛ, а просто миниатюрни модели на самолетчета, които пърпорят дразнещо и безцелно в небето за кратко, после тупват безславно на земята и това е.

Отново настава тишина, мъртвило и скука, а аз кимам на бармана, нищо, че и него го няма, тъй както я няма и обичайната чаша уиски пред мен.

Понякога се разхождам безцелно в безлунните нощи по разпадащия се Дунав мост, скърцащ под тежестта на годините и липсата на поддръжка в тишината над бавната кална река, по която само нарядко минава по някой муден шлеп с мътни светлини.

Друг път се качвам на върха на запустялата Телевизионна кула на хълма и гледам с часове мъждукащите светлини на града в краката си, които стават все по-малко от година на година – жителите му или бягат далеч оттук в търсене на препитание или се преселват Отвън, тоест при нас, и увеличават и без това безбройната невидима армия от безплътни витаещи духове.

Разхождам се между изтърбушените, разграбени, обезобразени останки на бившите огромни промишлени соцчудовища, които са по-мъртви и от мен самия, хахаха, простете за безвкусната шега, и напразно се опитвам да си представя какво е било преди, как са работели, потраквали и съскали машините, а край мен се полюшват в нищото единствено унилите призраци на поколения работници, оставили безсмислено живота и здравето си тук.

Изучавам с почти изследователски интерес /аз – безразличния!/, корпусите на изоставени грандомански строежи, фалирали огромни молове и празни жилищни сгради с мъртви прозорци, издигащи се като египетски пирамиди навсякъде из запустелия град.

Катеря се по корозиралите фасади на Малката Виена, които се разпадат година след година и които по-скоро ми приличат на Малкия Берлин нейде около 6 май 1945 година, хахаха, отколкото на център на „най-европейския град” на тази бананова република в Лето Господне 2012-то, ако приемем за даденост рождението на Христос, разбира се.

Обичам да бродя по ръждясалите палуби на корабите от бившия речен флот – лете заседнали в тинята на голямата река, зиме – сковани в леда, по който притичват вълци от север и помияри откъм града.

Това обаче са забавления за малоумници, за перверзни ретрогради или суисидно настроени артистични душички, но аз съм просто един дух, призрак от едно по-добро минало, което никога няма да се върне, никога няма да е като преди, никога няма да се преродя, нито пък някога отново ще излети самолет от пустата писта за никъде…

Камен Петров