Капка кръв

Когато капне капка кръв отгоре
Погледни небето
Но недей се моли
Когато капне капка кръв връз теб
мисли за мен
но не обличай креп
Когато капне кървавата капка
не се отчайвай
Тя е част от многото
Тя е само първата от черна кръв
която капе и е за опечалени стръв
Да плачат те със кървави сълзи
да плачат за отминалите дни
да плачат за това което е било
да плачат и за бъдещето, колкото е зло
да плачат за децата неродени
да плачат да обичаните тленни
да плачат с кървави сълзи
за бъдещите и за миналите дни
Когато капне капката от моста
я погледни, кажи - О, Бог да прости!
Когато капне капката от кръв
ще съм последен
и винаги съм пръв
Защото твоята съм капка
Защото твоята съм кръв
Защото и смъртта е сладка
Когато винаги си бил такъв
Кръвта е просто мостра
за рибите е стръв

Предутрин, преди да заспиш...

Писателят влезе в новия луксозен комплекс на стрелбището и се огледа, за да се ориентира в обстановката.
За пръв път влизаше тук.
Смяташе да е последен..
Всъщност той не беше никакъв писател. Просто сам себе си наричаше така. Вярно, беше написал три романа и няколко десетки разказа, но нито един публикуван. Харесваха ги приятелите и гаджетата му, но очевидно не и издателствата. Когато за трети пореден път отхвърлиха от един национален конкурс историята му, наречена “Там, където розите умират”, той тегли една майна на всичко и стана журналист. Загубена работа, както се оказа впоследствие, но поне му плащаха, за да пише. В последните 15-ина години се препитаваше от това. И без това нищо друго не можеше да прави, освен да натиска копчетата на компютъра.
Писателят още се оглеждаше из просторното климатизирано подземие, когато към него се приближи един от инструктурите.
Слава Богу, рече си той и пое протегнатата му ръка.

“Мило, чела ли си някога Даниел Стийл?
Не, не ми се смей.
И аз не бях.
До снощи.
Нямаше какво да чета и взех една от книгите и. Казва се “Сега и завинаги”.
Естествено!
Както и да е, в нея се разказва за едно семейство, което се разпада, след като мъжът е обвинен несправедливо в изнасилване.
Но не е това, което ме държа цяла нощ буден и ме кара дълго да гледам в тавана и да премислям всичко.
Проблемът е там, че семейството е от двама млади хора, които са от 6 (!?)години заедно. На пръв път живеят красив живот и се обичат, и всички им завиждат. Той е писател, който не успява да продаде книгите си. Тя има собствена къща (в която живеят  И ДВАМАТА), кола и печеливш бизнес. Печели много пари и го издържа, докато той пише. Той нищо не печели или почти. Постоянно излизат по хубави заведения, пътуват, ходят на скъпи концерти, кино и театър. Правят си скъпи подаръци. Тя със своите пари. Той – също с нейните... Купува и разкошни букети, подарява и бижута... С нейните пари...
И?
Накрая естествено всичко се пропуква. Той спорадично иска да започне някаква работа (бил е барман, сервитьор, учител, рекламен агент). Тя не му позволява “да си губи времето” за жълти стотинки. Той осъзнава, че живее едва ли не като жиголо, а писането му не върви. Тя осъзнава, че плаща всички сметки. Той започва почти да губи мъжката си потентност и се чувства ужасно зависим. Тя го обсебва все повече в желанието си за близост и се чувства ужасно зависима. Той започва да пие, изпаднал в безизходица. Тя започва да изстива към него, изпаднала в безизходица. Той търси разнообразие дугаде. Тя взема успокоителни и получава нервни кризи и припадъци.
После – когато той е в затвора и има най-голяма нужда от любовта и, тя решава, че е дотук и подава молба за развод. Къса писмата му, без да ги чете. Не отговаря на телефонните му обаждания. Не изслушва приятелите му. Не смее да го вижда. Знае, че пише и говори добре и ВЕЧЕ не и е до неговите обяснения в любов, клетви във вярност, молби, спомени, сълзи, напразни съвместни планове за бъдещето...
Той страда. Тя започва да излиза с други мъже. Животът му е съсипан. Тя обикаля курортите и нощните заведения. С кариерата му е свършено. Тя си купува нови дрехи, къща, кола и се радва на нов живот.
Когато се разделят, тя е точно на... 31 години (!?)...
Тук изникват три въпроса.
Познато ли ти е всичко това?
Обичали ли са се те и дали още се обичат?
Искаш ли да прочегеш книгата?

П.П. Нищо не си измислям.”

Всичко между тях започна някак ненадейно. Той беше репортер в един провинциален вестник, тя – дясната ръка на шефа. В един момент Писателят се улови, че започва да вижда в нея не само “човекът на Шефа”, а и младото, свежо и красиво момиче край себе, което на всичко отгоре очевидно бе и по-умно от него.
По това време Писателят беше в една от поредните кризи в живота си. Може би най-тежката. Беше на Христовата връзка – само по себе си достатъчна причина да се скапеш. Освен това краткотрайният му брак се разпадаше, а вестникът, в който работеше, явно отиваше към фалит. Писателят беше започнал да усеща, че започва да пие все повече. Пушеше по 4 кутии цигари на ден. Писането не му вървеше. Работата му беше скучна. Пари нямаше.
Само една нова връзка ми липсва сега, рече си мрачно Писателят.
Както винаги през своя кратък, скапан живот, той грешеше.

“Болката в сухите ти очи
Сълзите в мокрите ти очи
Когато понякога ме удряше или ми късаше герданчетата
Чаят вечер, който ни приготвяше преди лягане
Редките моменти, когато пиехме кафе заедно сутрин
Бутилката вино на нощния октомврийски плаж
Стъпалата пред онзи денонощен магазин на гарата
Ти в редакцията – в началото
Любовта ти
Грижите ти
Припадъците ти, когато се побърквах от страх, любов и ужас за теб
Когато сутрин ме целуваше за “чао”, докато спях
Многото пъти, през които се чувахме всеки ден, макар да сме се видели преди малко
Когато често ме вземаше за обяд край морето по време на работа
Вечерите, когато те виждах отново
Студените душове сутрин у нас – нямах топла вода
Двете ни нещастни тавански квартири (обичам ги)
Камчия, Ахтопол, Созопол, Аркутино, Лозенец, Синеморец, Шкорпиловци
Новите Години по планините (по които иначе и двамата не си падаме)
Будапеща, Букурещ, Виена, Барселона
Панорамата
Песните, които ни свързваха
Книгите, които ни свързваха
Филмите, които ни свързваха
Това, че ВИНАГИ имахме какво да си говорим
Това, че ни беше ДОБРЕ, дори когато мълчахме
Любовта ни, докато още се любехме
Тико-то
Нощта на 3-ти срещу 4-ти април през ОНАЗИ година на вълнолома
Именният ти ден
Грозният, скапан телефон, който ти подарих за рожденния ден
ВСИЧКО, което ти си ми подарила
Нещастните опити да имаме дете
Времето, през което оправяхме апартамента, за да живеем в него... заедно...
Хубавите вечери в хубави ресторанти
Хубавите вечери в скапани ресторанти
Хубавите вечери в къщи
Лошите вечери в къщи
Безсмислената ревност
Как некадърно миех чиниите
Колко много неща готвеше ти
Как аз заради теб се учех да готвя
Как почти ме направи вегетарианец
Как незнайно защо се скрихме от всички – само ти и аз
Митко Воев
Васо Гюров
Колко беше щастлива като кръстница
Пътуването до София нелегално за урната на дядо ти
ВСИЧКИТЕ ни пътувания тогава
Балчик
Пряспата, в която затънахме
Дъгата над Дълбока
Когато толкова-толкова отдавна те прибрах от оная пейка зад театъра полуприпаднала
Колко мечти ми изпълни
Как те “пусках” в конкурса за сценарии, защото вече бях много стар за него
Старанията ти да водя по-здравословен начин на живот
Пъзелите, играта на думи, играта на карти (все губех – има снимка!)
Как ми подари камера и фотоапарат, а мен ме няма никъде, освен в огледалото, защото все аз снимах
Мента с мляко на плажа (забранено!)
Летните ми сандвичи, досадна работа, но ги правех заради теб, с любов
Твоите разкошни дробчета, гадна за теб работа, но ги правеше с любов
Как носех разкошната Глейдис на ръце по онези стъпала, милата
Как още в началото счупих походното легло на майка ти
Това, че ми позволи да прекарам тази последна безсмислена Нова Година с теб
Самотната ми последна Коледа, Свети Валентин, Осми март,, а сега и рожденният ми ден.... Цветница... и....
Онзи път на паметника над Английската гимназия, когато се връщахме отнякъде
Мезонетът в “Двата петела”
Гробът на баща ти
Доверието на майка ти
Рибената чорба на Морска гара, която отдавна я няма
Търпението ти, което все пак се изчерпа
Любовта ти, която все пак се изчерпа
Ти”

Тя беше необичайно момиче. Не и като тези, които познаваше. Беше едва на 25. Беше красива и умна, горда и самостоятелна, великодушна и обсебваща... С други думи, в един момент тя реши и си го взе.
Въпреки първоначалното си объркване, колебание и несигурност (та аз още съм женен, имам дете, почти не се познаваме), Писателят постепенно разбра, че няма нищо против. Нещо повече – той се влюбваше постепенно в нея – ден след ден, нощ след нощ, усмивка след усмивка. Разбра, че е влюбен, а по-късно разбра, че я обича. Искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Това първо го учуди, а после го изплаши. През живота си винаги бе бил единак, дори когато по някакво странно стечение на обстоятелствата се ожени, макар да не вярваше в брака.
Започнаха да се виждат все по-често. Отначало тайно, после – все по-явно. Вечерни разходки по плажа, споделена бутилка вино на лунна светлина край морето, вечери в крайбрежните капанчета, дълги изпълнени с копнеж телефонни разговори.
После една нощ, пред един денонощен магазин на гаровия площад, тя изненадващо каза: “Искам да дойда да спя с теб. Просто да ме прегърнеш и да заспим. Нищо повече”.
Писателят седна на стъпалата пред магазина, замълча за един дълъг миг и после рече: “Добре...”

“От 3 дни имам кръвоизлив в окото.
Може би защото от 6 месеца практически не спя.
Мисля, мисля, мисля, мисля.
Сънувам наяве.
Спомням си.
Чувствам.
Денонощно ми е набита една скапана песен в главата и ми се струва, че полудявам. Няма да ти кажа коя.
Това обаче е само кръвоизлив в окото.
Сигурно не е толкова голям като този в мозъка ми.
По-лошото е, че сърцето ми кърви.
А ти тази кръв не я виждаш.
Не е червено скъпо вино, просто кръв.
Моята кръв си е това.А кървя, защото те обичам.
Днес се опитах да ти купя слънчоглед.
Не било сезона.
Питах за фрезии.
Не било сезона.
Тъп човек съм аз, това е положението.
Дори и от цветя не разбирам, камо ли от жени.
В крайна сметка ти подарих червена роза, която не мирише, но това е типично за мен – във всеки случай прекрасно отразява чувствата ми.
Всички мъже са такива, каза продавачката.
Утеши ме направо.
А подаръка си – колкото и да е тъп и евтин и тривиален – не посмях да ти го дам лично. Нямаше да мога да понеса това отношение, тоест липсата му от твоя страна, отново.
Не съм свикнал.
Разглезила си ме.
Свикнал съм да ме обичаш.
И да не мога без теб.
И 2 часа днес все се обръщах, честно.
Все се молих да ме догониш.
Взеха ме за побъркан.
Накрая обаче ми писна.
И най-сетне разбрах.
Не ми стана празнично.
Не ми стана хубаво.
Стана ми мъчно.
Ти днес наистина ме пречупи.
6 месеца и 6 години ми коства това.
Надявам се пък аз да не съм пречупил теб.
Защото ти не го заслужаваш.
Наистина.
Ти си най-красивото нещо в живота ми – досега и завинаги.
Дано никога не узнаеш какво е пустота.”

За Писателя започнаха няколко откачени месеца.
За нея също.
По това време той живееше в “строежа” на новия си апартамент, закупен с кредити, а почти бившата му жена и детето – при родителите и. Тя започва да идва вечер при него и преспиваха там. Носеше неизменно китайска или италианска храна, бутилка хубаво вино, СЕБЕ СИ. Рано сутрин се измъкваше изпод завивките, целуваше го по челото, после вземаше леден душ в недовършената баня и хукваше на работа. В редакцията на вестника се виждаха често, след края на работния ден – пак, нощем – отново. Започнаха да пътуват безумно с малката и служебна кола във всеки един свободен миг – бил той час, ден или уикенд. Обиколиха крайбрежието на север и юг, пътуваха до столицата, бяха ЗАЕДНО.
Докато в една прекрасна априлска нощ той отвори очи в брачното ложе с нея в прегръдките си, а над тях стоеше и плачеше безмълвно доскоро почти, а явно отсега - бившата му съпруга.

“Снощи лежах в тъмното и си мислех кога за пръв път разбрах истински, че те обичам. Не че те харесвам, не че искам да правя секс с теб, не че съм влюбен.
А че те обичам.
Противно на очакванията ми, не се оказа първия път, когато те видях. Нито когато започнахме да се срещаме по-често и дори да излизаме заедно. Нито оня път на стъпалата посред нощ пред денонощния магазин на гарата. Нито когато започнахме да спим заедно.
Естествено първо много те харесах. Започна да ми става ужасно приятно да бъда с теб. Бях объркан, после поуплашен. Липсваше ми, когато не си до мен. Започнах да се влюбвам.
Първият път обаче, когато НАИСТИНА разбрах, че адски много те обичам, че не мога без теб и мечтая да изградим една истинска, силна, дълбока връзка, беше в онзи нещастен, идиотски период, в който кой знае защо реших, че трябва да направя последен глупав опит да спася пропадналия си брак в името на детето, и се върнах – слава богу – за кратко в апартамента – при нея.
Тогава седмици наред буквално се побърках да те търся “случайно”. Озъртах се по улиците и кръстовищата, за да зърна някъде любимата ти светлокоса глава. Следях не минава ли наблизо колата ти. Взирах се в мрака на заведенията, в които ходех или на концертите, където бях. Постоянно се припознавах в теб и ми се привиждаше. Но все се озъртах.
От 6 месеца без 1 ден отново правя това...”

Писателят се почувства внезапно свободен да вземе в ръце живота и любовта си. В първите дни спеше на дивана в редакцията, тайно в недовършения си апартамент, при приятели, при родителите си в един крае квартал.
После – щастливи като малки деца – наеха първата си съвместна квартира в стария квартал на града близо до морето – малка таванска стаичка, където в банята се влизаше през гардероба, а всяка неделя сутрин ги будеше оглушителния екот от камбаните на близката църква.
Няколко месеца по-късно наеха тристайна мансарда в центъра, където изкараха може би най-щастливата година от съвместния си живот. Мебелираха я заедно и с нескрит ентусиазъм с подръчни средства – шкафове от старата квартира, диван от приятел, телевизор от друг.
Пътешествията им станаха по-дълги – седмица в този курорт, седмица в друг.
После решиха да се преместят в просторния и, ремонтиран апартамент в центъра, просто защото хонорарите му все повече закъсняваха, а наемът растеше.

“Отново се замислих за всичко след разговора ни отпреди малко.
Осъзнах, че и двамата си имаме по един лайтмотив, който СЯКАШ н оправдава пред самите себе си за това, което ни се случи.
От 6 месеца аз повтарям “Обичам те! Ужасно ми липсваш! Не съм щастлив! Самотен и объркан съм без теб! Ще спра да пия! Ще си намеря работа, която ми е интересна! Ще спра цигарите! Ще спортувам и ще вляза във форма... Заради теб... Извинявам се за всичко...”
От 6 месеца ти повтаряш “Обичам те! Понякога много ми липсваш! Тъжно ми е! Не съм щастлива! Но - Изморих се! Ти няма да се промениш! Никога няма да се научиш да ме разбираш! Трябва да се погрижа за здравето си...”
Всеки обаче като че ли говори и мисли повече за себе си, не за ДВАМА НИ.
А 6 години бяхме едно цяло.
Въпреки това... Ти твърдиш, че не те разбирам. Аз твърдя, че ти не ме разбираш. А не си обясняваме ВСИЧКО.
Замисли си колко общо въпреки това има в думите ни – обич, тъга, липса, нещастност...
Защо да не направим нещо заедно, ако НЕЩО все пак е останало помежду ни?!
Можеш да започнем всичко отначало.
На чисто.
След тези ужасни 6 месеца насаме със себе си... и с други хора.
Да се опитаме да преоткрием другия без много резерви, които са се натрупали през всичките тези години.
Бихме могли да започнем да се виждаме, не да се отбягваме (ти – “Депресираш ме”, аз – “Разстройвам се”). Да се виждаме като едни нови хора, които в един момент могат и да си допаднат. И да започнат да се виждат по-често и често. Ако го искат и им е приятно разбира се. Можем да се срещаме на кафе или на някакъв кратък обяд край морето. Да отидем на ресторант, на клуб, кино, театър или концерт. На разходка с кола. На плаж. На гости. Да посетим всичките си любими места. Да открием нови. Наши.
Говоря ти за изграждане на свободна връзка. За начало. Като нашето преди. Ти ще си живееш в апартамента, аз – в някоя квартира, след като започна работа. Няма да се мъчим да насилваме нищо, както го сторихме след твоето решение навремето да дойда да живея с теб в апартамента ти – с толкова желание и обич го превърна в наше уютно гнездо, после не искаше да се прибираш в него.
Просто ще се срещаме.
Ако нищо не се получи, значи явно това е. Така е било писано.
Ако не...
Можем поне да опитаме.
Мисля, че си дължим това, заради всичко, което сме преживели заедно.
А не да крием като щрауси главите си в пясъка и да страдаме и всеки да избягва стоически другия.
Пролет е, за Бога, после идва твоето лято...
Куелю пише, че няма минало и бъдеще, а само настояще...
А?”

И така, вече бяха почти семейство, реши Писателят. Бяха ИСТИНСКА ДВОЙКА. Живееха в хубав апартамент, имаха си цветя на терасата, куче, котка, игуана, папагали и дори костенурки. Истинска менажерия. Започнаха да отделят пари – по-скоро тя – един път за плазмен телевизор, друг път – за климатик, уредба, картина-две. Пътуванията продължаваха – Виена, Букурещ, Будапеща, Барселона...
Писателят се опитваше да пише и все се заканваше, че ще се учи да рисува с маслени бои, но не му вървеше – въпреки новия компютър и статив, които естествено тя му подари. Сменяше работа след работа – година тук, две – там, някои по-добре платени, някои – не. Между две работни места обаче започваха да зейват все-по-дълги периоди без работа, докато нейната заплата скачаше в пъти и кариерата и вървеше нагоре. Спокойно, мило, казваше тя, стой си у дома и пиши. Писателят опитваше, но писането не му вървеше. Все още не беше започнал да рисува.

“Добро утро, добър ден, добър вечер, здравей!

Постоянно мисля за теб и много, адски много ми липсваш. Чувствам се така самотен без теб. Искам да се върна при теб. Искам си живота обратно. Защото те обичам, обичам те и те обичам.
Толкова време вече мислите и чувствата ми, сънищата и мечтите ми се преплитат и преповтарят и няма измъкване от тях. Ти опитвала ли си някога да не мислиш – не за нещо определено, а по принцип, ей така. Просто – да не мислиш. При мен не се получава. Стискам очи в тъмното в 3 сутринта и се опитвам ДА НЕ МИСЛЯ... но не става. И отново всичко се повтаря – всеки ден и всяка нощ.
Искам да наваксам всичко това, което преди съм пропуснал да направя по най-добрия начин,  всичко в което съм сгрешил, всичко което не съм направил, а е трябвало, всичко което не е трябвало да правя, а съм го сторил.
Знаеш ли какво означава да живееш денонощно с всичко това и да го осъзнаваш до болка, а никой да не ти дава шанс да го промениш.
Ужасно е.
Дай ми някакъв шанс.
Покажи ми, че можеш да повярваш, че в мен е останало нещо, от човека, когото обичаше.
Покажи ми, че и в теб е останало нещо от тази обич, която за мен означаваше всичко на света.
Накарай ме да се почувствам човек отново.
Защото имам нужда да обичам и да бъда обичан.
Искам с теб!”

Писателят започна да пие. Всъщност не беше започнал, защото правеше това под една или друга форма от 20 години насам. Сега обаче пиеше професионално. Пиеше на работа, пиеше у дома, пиеше с приятели, пиеше по барчета, на плажа, в колата или докато се опитва безуспешно да пише. Изпадна в дълбока депресия. Сексуалният им живот замря. Тя започна да не иска да се прибира в собствения си дом, а той започна почти да не излиза навън. Стана асоциален и апатичен. Стана саркастичен и груб. Понякога учудваше дори и себе си. Чатеше в интернет с непознати, сърфираше из сайтовете, гледаше по телевизията Animal planet и лъжеше сам себе си, че всичко е временно, че всичко си е по старому.
По навик, изграден през тези шест години, тя продължаваше да се грижи за него. Правеше му великолепни подаръци, водеше го по почивки, концерти и вечери, следеше здравословното му състояние, а Бог му беше свидетел, че имаше защо. В един миг бе здрав, работоспособен и строен, а в следващия се оказа, че има болнисърце и черен дроб, диоптърът му се качва, холестеролът е зле, за зъбите не искаше дори и да мисли. Не беше вече на 33. Всъщност наближаваше 40.
Писателят продължи мрачно да пие.

“Знаеш ли, много обичам Френсис Скот Фитцжералд. Бил е гениален писач, алкохолик и шизофреник, слаба личност, влюбен до последно до лудост в една по-луда от него ужасно красива жена. Умрял на 40 заради алкохола, в плен на демоните си. В противен случай вероятно е щял да свърши в психиатрията. Той ме научи да чувствам винаги това, което той нарича “онази дълга, тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта”. Красиво, нали? И много точно.
Реймънд Чандлър пък има една интересна дефиниция за пиенето. “Алкохолът е като любовта, казва той. Първата целувка е вълшебна, втората – интимна, а третата – просто така. След което просто събличаш момичето”. Едно колкото спорно, толкова и точно определение. Що се отнася до алкохола – така е. Що се отнася до любовта, все си мисля, че той има предвид случаен секс, а не ЛЮБОВ. Естествено и Чандлър е бил алкохолик. Умрял е в мизерия, а е един от най-продаваните американски писатели изобщо.
Замислих се какво е за мен сега алкохолът и какво любовта.
Алкохолът на 20 е купон, бунтарство, експеримент, средство да си разпалиш кръвта.
Алкохолът на 30 е да пишеш среднощ на машината пред чаша коняк или червено вино с цигара в уста непреходни произведения на литературата.
Алкохолът на 40 е да пребориш стреса, депресията, рутината, безнадеждността, отчаянието, края на любовта и живота.
Любовта на 20 е безразборно търсене и себедоказване.
Любовта на 30 е плавен преход към моногамия и по-стабилни дълги връзки.
Любовта на 40... Вече знам. Искам с теб!”

Някъде по това време – 6 години по-късно – дойде и краят. Писателят не разбра как стана. Беше се откъснал от света и беше потънал в себе си. Ти си егоист и не знаеш как да обичаш, казваше понякога с тъга тя и беше разбира се права. Очите и ставаха все по-тъжни, разговорите им – все по-еднообразни и вяли, секс нямаше отдавна. Не и в истинския смисъл на думата.
Една мразовита петъчна вечер тя – след като бе прочела в компютъра му (който му бе подарила за да ТВОРИ), разговора му с някакво момиче, не издържа.
Върви си, каза му и той си тръгна. Може би я разбираше, а може би не. Изведнъж се почувства сам и изоставен. Почувства се объркан – дотолкова бе свикнал да се осланя на любовта и, на грижите и, на любимото и присъствие в живота си. Почувства се стар, болен и уморен – един позастаряващ некадърен писател и журналист, без надежди, без работа, без бъдеще, без любов.
Реши да се промени.
Реши да и се себедокаже.
Реши да я върне в живота си.
Оказа се, че вече е късно...

“Пак молба.
Но ме разбери, защото съм свикнал на теб да разчитам, не на друг.
Не ми се вярва, но един ден сигурно ще умра.
Някои от бабите ми и дядовците, пък и татко взеха, че наистина умряха.
Пък знам и че да е утре или през 2089-та, на теб мога да разчитам.
Помогни ми да изглежда добре цялата гадост.
Ако можеш, ме кремирай – като дядо ти.
Не искам да ме гризат гнусни червеи.
Облечи ми някои черни джинси и тениска, само да не е костюм и от ония обувки за погребения с хартиените подметки.
Направи нещата прости и да няма хора, нито некролози и всички дивотии.
Ако искаш – пусни ми малко музика – примерно The Cure “Close to me” – така винаги ще се сещам за теб. Знаеш, че мога да изреждам до безкрай, ама на хората ще им доскучае, хахаха – Ако искаш си затананикай “Тъмна земя” на Митко, защото я обичам, но тихо, че ще те помислят за хахо. А и Митко вече никой май не го помни освен мен и теб и може би дрогирания му брат като се опитва да направи поредния тъпанарски концерт... By the way… Или по-скоро както ти обичаш да казваш, а аз никога не мога да го произнеса – “whatever”, хахаха, само така мога.
В компютъра ще ти оставя снимки, писма, разказите, романите си и поезията – всичко, за което се сетя.
В СД-то има диск, където са ми всичките ръкописи и повечето ни снимки – вземи ги, моля те, и направи така, че един ден Давид да разбере, че татко му не е бил просто един бездарен писач за скапани провинциални вестици. Изнуди шефа си и ги издай, хаха, но първо сборник с разкази, който да се казва “Иглените хора”.
И ме целуни, преди да ме погребеш.
Поне по челото.
И най-малкото веднъж.

П.П. Напиши ако може нещо от това на урната. Тези думи означават много за мен. Надявам се гробарят да не вземе скъпо за тази приумица, хахаха.

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб.

Борис Виан

И това ще мине...

Неизвестен автор

Родих се старец,
Ще умра млад.

Неизвестен автор”

Писателят хвърли едно око на безкрайната тясна галерия пред себе си, в чийто далечен край пред късогледите му очи се мержелееше мишената, после погледна пистолета. “Валтер Р22”. Компактен и удобен за ежедневна употреба, лесно се прикрива, беше се пошегувал зловещо инструктурът от стрелбището. Тегло 480 грама. Лостовете за предпазителя и пълнителя са изнесени и от двете страни, така че можеш да стреляш и с  двете ръце. Има регулируем мерник и мушка с бели точки за по-прецизно прицелване на тъмно. Притежава 10-заряден пълнител.
Брей, рече си Писателят, после изпъна ръка и изпразни целия пълнител по мишената. Хареса му.
-       Може ли още веднъж?- запита той и инструктурът му подаде с готовност нов пълнител.
10 куршума, по 96 стотинки всеки. Плюс таксата от 20 лева.
Писателят критично се взря в късото масивно дуло.
Прекалено е широко, реши той, направо ще ми разчекне устата.
После отмести встрани предпазните слушалки, допря пистолета до главата си и си пръсна мозъка.

Камен Петров

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Мост

Happy birthday to me…

Погледнах го.

С едно око, като папагал.

Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.

Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.

Мост.

Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.

Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….

Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.

Мисля аз, но май нищо не измислям.

Скапана работа!

Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.

Решил съм обаче, че всичко това е дотук.

Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…

Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.

Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.

Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.

Раздвоение на личността като по учебник.

Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.

Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…

Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цапурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...

„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”

Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.

„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”

Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…

Водя си ги тези разговори на върха на моста навръх рождения си ден и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.

Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България 2012, мамка му?!

За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.

Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.

Мостът, реката, пропастта.

Там ми е мястото, мисля си.

Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.

Не скачам.

Не падам.

Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.

Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.

Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.

Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.

Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.

Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.

Аз обаче имам син.

Моето момиче, моята любима, чака дете.

Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.

Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.

С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Щом стъпвам на твърда земя, поглеждам - отново с едно око, по папагалски към моста горе. Сега някак си не ми изглежда толкова висок.

Както и да е.
Връщам се – искам или не – към живота, това е положението.

Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.

Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.

Ще приема Даровете, каквито и да са те.

Ще изпия Чашата, дори да е горчива.

Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.

Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.

Ще видим…

Камен Петров

Русе, 6 април, 2012

Няма умирачка

Животът прилича на зъб

Изобщо не мислиш за него

 Доволен си – дъвчеш добре

Но внезапно той се разваля

Боли те но щом ти е нужен

За него се грижиш

Но за да бъдеш съвсем излекуван

Трябва да го изтръгнат от теб

                                               Борис Виан

Реших, че всичко е ужасно тъпо.

Не виждах вече смисъл в нищо.

Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.

Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.

А живот отвъд смъртта и без това нямаше.

Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.

Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.

Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.

Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.

Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.

В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.

Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.

Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..

Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…

Не помогна, даже напротив.

Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.

Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!

Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.

Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.

За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.

Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.

Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.

Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…

То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…

Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.

Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.

Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.

Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.

Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…

Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.

Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.

Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.

Никак даже.

Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…

От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!

Обаче все не намирах начина.

Бях просто… нежив…

Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.

Ни жив, ни умрял

Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”

Thank you very mutch, bitch!

Много ми помогна, направо.

След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.

Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.

Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…

Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.

И така…

В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.

Това е положението

Просто ще се правя на мъртъв

И без това все едно живеем в морга.

При това зле почистена.

И само симулираме живот…

Камен Петров

Златни години

На 86 години съм.

Професионален пенсионер, бивш учител по физика.

Живея сам-самичък в панелката от цели 23 години насам – откакто моята бабичка се спомина от скоротечен рак, Бог да я прости.

Сега си изживявам златните години в панелната гарсониерка в центъра на града, където отдавна няма жив човек, който да го е грижа за мен. Старите изпомряха с годините един след друг. Младите ги отвя вятъра в търсене на препитание към столицата или в странство. Останалите просто отдавна са забравили, че и мен ме има на този свят… все още… Нямам ни куче, ни котка, ни дори цвете в саксия на терасата, пък и къде ти да гледам живинки с тази пенсия, която и на мен самия не ми стига доникъде.

Не знам има ли криза на третата възраст, но ако има – в нея съм. А за всичко са виновни ОНИЯ, съседите ми от горния етаж. От години ОНИЯ ми тровят старините и живота. Вдигат дандания, цапат на площадката пред входната ми врата, кучето им лае непрестанно, правят си скандали през ден, а в другите дни имат гости до среднощ. Милиция съм викал навремето, после – полиция, оплаквал съм се на домоуправителя, докато още имаше домоуправители, жалвах се в общината, районното управление, разни комисии и НПО-та, по вестниците и кабеларките, къде ли не – нищо. Полза, знаеш никаква. В разграден двор живеем, момче, в загубена държава. Ни животът ни живот, ни управниците ни – управници, ни съдилищата ни - съдилища, ни нищото ни – нищо…

За проклетия, ОНИЯ почнаха и някакви преустройства там - горе. Тераси събаряха и  зидаха, други тераси „усвояваха”, да имало повече място, че се плодят като зайци, проклетниците. Къртиха, мазаха, осраха - с извинение, дето има една дума - пейзажа, ама на никой, освен на мен, не му пука. По стената на самотната ми вдовишка спалня потекоха талази мръсна вода. От тавана на терасата прокапаха пикнята и фъшкиите на немската им овчарка, дето си я въдят там, да пукне дано. Банята ми мухляса, а през голямата тръба в ъгъла над кенефната чиния – оная там, за мръсната вода, ОНИЯ почнаха да си изливат помията кажи-речи ежедневно, Бог знае защо…

Като видях, че оправия няма, че ни ченгетата, ни журналята са хукнали да ми помогнат, тръгнах да ги съдя тези мърлячи от горе, за съседите става дума. Заведох дело, наех си адвокат, платих си там таксите и хонорарите, колкото пари имах закътани в бели банки за черни дни и зачаках…

Чаках дълго, пък стар човек съм, не знам докога ще издаяня – току виж утре съм ритнал камбаната, че ОНИЯ отгоре да му ударят един кючек на гроба ми, мама им мръсна. Делото мина на първа инстанция, на втора мина, после онова леке – съдията, прас! – кой знае защо го прекрати. Дебил ли е по рождение, рода ли е с ОНИЯ отгоре,           пари ли му дадоха или адвокатът ми е некадърник, не знам. Съдията прекрати делото и толкоз. ОНИЯ се отърваха пак, а аз бях осъден да платя 500 лева съдебни разноски извън парите, дето ги наринах на оня задник адвоката, паричките, дето съм ги давал през годините за ремонти, нервите, дето всеки ден и всяка нощ ми късат съседите ми – изверги, и нервите, дето ми образува цялата съдебна, полицейска и правораздавателна система на тая смотана държава.

Туй, че съм дъртак и кокалите ме щракат ясно, ама сега ме защрака и главата чак от яд, а ей тука отляво на бузата усещам как ми играе едно малко мускулче, като в черно белите филми с Клинт Ийстууд навремето.

Тогава реших, че няма да ги дам тези 500 лева, дори и да ги имах.

Няма да ги дам на държавата и съда, да пусна ако го направя!

Щях да ги инвестирам в сивия сектор на икономиката, по-точно в услуга на малкия и среден бизнес в града, на който му викат „ъндърграунд”.

Затова отидох още следващата неделя на битака на Централния пазар, където ходя редовно от години и винаги намирам разни полезни джунджурии направо за без пари – я комплект поовехтели гаечни ключове, я „нова” брава за входната врата, я менгеме, я запазена табла за игра… Пенсионерски радост. Този път се зарадвах с една леко ръждива ловджийска пушка, двуцевка. Искаха и само 220 лева, взех е за 180. Увих я в чувала, който си бях приготвил по-отрано у дома и си се прибрах, куцукайки с бастунчето.

В гарсониерката хапнах малко хляб и сиренце, които полях с две чашки от онова наливното винце – пак от пазара, от бабичките дето си го купувам на черно. Изкъпах се, избръснах се криво-ляво, облякох си чистите дрехи, дето още бабичката ми, лека и пръст, ми ги беше скатала в гардероба навремето, за погребението, знаеш.

После се заврях в банята, седнах на един стол в ъгъла под мухлясалата тръба, запалих една цигара – от ония ръчно свитите, без филтър, с контрабанден евтин тютюнец дето са, и зачаках, както само аз мога, прегърнал пушкалото между краката си.

Точно като оня любимия ми писател от младите години – Хемингуей съм, викам си и пуша в тъмното, ама не съм прост като него, да се гръмна сам, неее – не на мене тия, ало, друго съм намислил аз, и се подсмихвам в мустака, дето го нямам.

Почаках така известно време ама не ми беше скучно, че за много неща имаше да мисля и да ги обмислям.

Когато чух изотгоре стъпките на ОНИЯ, се изправих, скърцайки в тишината със всичките си стави /от старост/ и с ченето /от яд/.

Изчаках да плиснат помията като всеки друг път в дупката над главата ми и тогава заврях дулото на ловджийската двуцевка в тръбата и натиснах едновременно и двата спусъка.

Право в мутрите им гадни, гръмнах, да знаеш, момче.

После се затътрих до телефона в хола и набрах 112.

То добре, че и него не са го откачили още за неплатени сметки, викам си, запалих нова безакцизна цигарка и пак зачаках…

Камен Петров

Мило дневниче…

“There is no escape

  and that's for sure

  This is the end we won't take any more

  Say goodbye to the world you live in

  You've always been taking

  but now you're giving

  Searching, Seek and Destroy!”

                       Metallica “Seek and Destroy”

6 април 1976 година

Мило дневниче, днес хванах една муха, която бръмчеше на прозореца и откъснах крилцата и. Гледах я с часове как се мъчи и все не умира. Мама и тате помислили, че съм изпаднал в нещо, което наричаха „кома”, и много се изплашиха, макар обикновено да се карат по цял ден, без да ме забелязват, и да си викат един на друг разни смешки като „курва” и „пияна свиня”. Аз пък не се изплаших, макар да съм само на 7 годинки, даже ми беше интересно. Много ме е яд, че още е ранна пролет и няма повече мухи, за да си поиграя…

14 май 1982 година

Мило дневниче, пукам гумите на съседите, троша им прозорците с камъни и тровя котките в квартала. Мама и тате се разделиха, но не мисля, че е заради това. Оня ден намерих в мазето един голям пирон и го забих с чук в гумата на колата на директора на училището. Не ме изключиха, но подочух, че ще продължа образованието си в ТВУ, вместо в СПТУ, каквото и да значи това.

21 юли 1985 година

Мило дневниче, мисля си, че тъпото гадже на сестра ми, дето все я натиска по ъглите и и пуска език, като си мисли, че не ги гледам, повече няма да се вози на Виенско колело на панаира. Всъщност, като си помисли човек, надали ще се вози на каквото и да било, след като го откара катафалката, а аз си купих захарен памук и стрелях по капачки на стрелбището, след като слязох от колелото и бях видял да идва линейката. Улучих!

6 април 1987 година

Мило дневниче, най-сетне завърших проклетото училище и взех шофьорска книжка. Веднага излязох с колата на тати на околовръстното и за 45 минути смазах на асфалта двама мъже, три жени, четири бездомни кучета, пет котки и известно количество дивеч, който и без това е на изчезване, тъй че на кой му пука. Накрая праснах челно таратайката в колата на някакъв задник от столицата, която явно струва майка си и баща си, и избягах от купона… пардон – от местопрестъплението.

10 ноември 1989 година

Мило дневниче, днес бях на митинг, даже на два. Едните тъпаци вееха червени знамена, а другите – сини. На мен не ми пукаше особено, щото и без това съм си далтонист по рождение. Пребих от бой четирима от първия митинг и петима от втория, да има демокрация и равноправие, дето се вика. После се прибрах в квартирата, измих се и гледах четири епизода на „Алф” един след друг, щото ми се бяха образували газове от ония копелета.

22 март 2001 година

Скъпо дневниче, днес претрепах от бой една чернилка, която ми се мотаеше в краката, докато си разхождах кучето в парка. Мисля, че беше някаква порода африкански негър и сигурно е студент в университета и си плаща. На мен обаче лично ми заприлича на мангал, от тия копелета, дето само крадат, просят и дишат лепило. За всеки случай дълго го ритах с кубинките и все ми се струва, че печката имаше късмет, дето не си носех бухалката. Иначе доста кърви, копелето, а кръвта му е червена като нашата, нищо, че е черен. После запалих един фас и звъннах на 112, преди да отида до бара да пия едно-две с аверите. Черен или не, нали и той е човек, мисля си. Все пак, и аз съм гледал „Амистад” и съм чел „Чичо Томовата колиба”.

2 февруари 2003 година

Мило дневниче, докато обикалях тази вечер по нощните улици и булеварди, напразно търсейки някой педераст, на който да разкажа играта навръх гадния им празник, попаднах на един клошар. Лежеше в преспите и отдалеч се виждаше, че му е адски студено, щото тази година зимата наистина ни разказа игрите. Е, вече му е все тая – нито му е топло, нито му е студено, нито му е нищо. Докато си бършех джобното ножче в хастара на якето, по заледената улица мина една патрулка, но се оказа, че я кара едно аверче от гимназията, така че си полафихме малко за доброто старо време, а после се прибрах, щото утре съм на работа все пак – празник или не.

31 декември-1 януари 2005/2006 година

Мило дневниче, и тази Нова Година не можах да се напия като хората, макар да се наливах като депутат на коктейл и да ги мешах колкото можех. За сметка на това обаче свих фойерверките от купона и подпалих с тях пожарната. Няма нищо по-смешно от ошашавени пожарникари, които не знаят как точно да изгасят пожара в собствената си пожарна. Може някой път да опитам вариации на този номер с лекари и болница, общинари и община, ченгета и полиция, съдии и съд, гинеколози и родилно, митничари и митница… и т.н., и т.н. За щастие корелативните двойки в това отношение клонят направо към безкрайност, така че все пък съм доволен от купона, макар никой да не ми поднесе новогодишен подарък.

8 март 2007 година

Мило дневниче, писна ми от международните влакове. Тъй като живея край жп-линията, от малък обичам да хвърлям по тях камъни, железа, павета, каквото ми падне, дето се вика. Понякога само чупя стъкла, друг път изкривявам ламарини, случва се обаче да нацеля във физиономията я кондуктор, я някой мамалигар, който пътува във влака. Ако ли пък не улуча, тъпите румънци ми се радват и ми хвърлят вносни дъвки и бонбони, все едно тука си нямаме хипермаркети от големите вериги.

21 ноември 2008

Мило дневниче, в тази страна най-лесното нещо е един простак да стане ловджия, проститутка – чалга певица или мутра – политик. Купих си ловджийска карабина с оптически мерник за смешни пари и без никакви бюрократични спънки от оръжейния магазин. Днес мисля да сляза на брега на Дунав и да я изпробвам. Вярно, зима е, и освен огромни парчета лед, прекършени дървета, трупове на домашни животни и всякакъв боклук, по течението рядко минава някой шлеп, но скоро тръгва туристическия сезон и по реката отново ще заплават круизните кораби. Предчувствам, че ще стане интересно…

5 юни 2009 година

Мило дневниче, от опит мога да кажа, че капитаните на кораби умират по същия начин, по който пукват и германските бабички-пасажерки по корабите. Никакъв кеф, нищо интересно. Вдигат ръце към небето и се просват на палубата. За 20 дни претрепах общо 11 моряци и 23 пасажери от засада на преминаващите край нашия бряг кораби и – една и съща тъпотия, няма екшън. Вече взе са ми писва. Просто си лежа на брега, вземам ги на мушка в окуляра на снайпера, натискам спусъка – ох! - и туп! – на земята. По филмите е сякаш някак си другояче.

23 август 2011 година

Мило дневниче, оня ден гръмнах с малко евтин тротил редакцията на някакъв вестник, но преди това пуснах по пощата няколко флашки с „информация”, весело да става, да има какво да дращят журналята. Искам само да споделя, че една вестникарска редакция далеч не избухва и не гори така мащабно, както го умеят това цеха за боеприпаси в Севлиево, оная бензиностанция край магистралата или язовирната стена в онова село там – как се казваше, които вдигнах във въздуха напоследък, докато се чудех как да си уплътня времето. Дали да не опитам следващия път с някоя национална телевизия…

12 декември 2012 година

Мило дневниче, вече нищо не ми е истински интересно. Май опитах всичко. Ако не бях удушил навремето мама и тате /всеки поотделно, нали се разведоха още докато бях малък, гадовете/, ако не бях пребил, взривил, прострелял, наръгал, смачкал с колата толкова много хора, може би все щеше да се намери нещо, което да ме заинтригува все още. Нямам обаче идеи, колкото и да сърфирам по интернет, да гледам крими новините по телевизията и да гледам какви ги вършат мутрите и изпълнителната власт. Тъпо ми е, дневниче! Не виждам смисъл да живея повече така. Чудя се как ли точно онова копеле Хемингуей е успяло да налапа дулото на пушката и да си пръсне черепа - толкова е дълга, а и мерникът ми натъртва небцето... Пък и много ми е мъчно сега, като се сетя за онази муха навремето, когато бях малък, и на която откъснах крилата…

Камен Петров