Окопът

Окоп.

Най-обикновен окоп.

Нищо повече от това.

Така си мислеше, докато багерът копаеше меката пръст между двата жилищни блока в центъра на града. Тясната траншея (20 метра дължина и два метра ширина) бързо се оформяше пред очите му.

Просто окоп.

Около него машините боботеха (също както ТОГАВА), пръстта се сипеше и ронеше, небето бе навъсено преди първия зимен сняг.

Окоп.

Той се огледа с кръвясали очи.

Наоколо кипеше оживена дейност, а той все едно не беше тук.

После изведнъж си даде сметка, че е част от цялото. За Бога, и той работеше за тази компания. От там идваха парите, с които преживяваше в последните месеци. В момента дори беше на работа, а не си даваше сметка за това. Той реши да се стегне.

Спомни си къде се намира. Беше на поредния обект. Бяха го наели в местната гадоразпределителна компания и днес копаеха в междублоковото пространство за полагането на нов газопровод. Това пред него не беше окоп или траншея, а поредният глупав ров, в който щяха да полегнат тръбите за газта, захранваща околните апартаменти.

Опомни се, рече си. Опомни се или вече никой никъде няма да те наеме до живот.

(Окоп).

Отърси главата си като след тежко пиянство.

Трябваше да се стегне или никой никога повече нямаше да го наеме на работа.

Ветеран, пфу!

Стана и взе лопатата.

Изкопът вече се беше очертал. Оставаше да се изравнят дъното и стените преди машината да нареди газопродова – тръба след тръба, болт след болт – точно като в някоя шибана научно-фантастична приказка.

Докато заравняваше дъното с лопатата, изведнъж погледът му попадна на нещо, чието място определено не беше тук. Той спря за миг, после се наклони напред, за да фокусира по-добре предмета, попаднал пред очите му.

За Бога, беше парче копринен розов плат!

И... плът!

Той застина, вдигнал лопатата над земята.

Не може да бъде!

В дъното на изкопа имаше труп. По-всичко личеше, че е тялото на малко момиченце. Той вътрешно изстена. През последната седмица новините бълваха отрова по повод поредното грозно убийство. Неизвестен изверг беше отвлякъл и заклал 4-годишно момиченце. После трупът изчезна. Полицаите предполагаха, че е закопан някъде и никой никога повече няма да го види. А ето сега – тук в земята пред него – имаше нещо, нещо, което определено приличаше на детско трупче. Нима...

Отпусна лопатата и се срина на колене в дъното на рова.

Скоро не беше преживявал такъв потрес.

Всъщност се беше случвало само два пъти в живота му.

Когато замина като доброволец в Ирак (О, все едно беше преди хиляди години!). И когато... когато загуби по този нелеп начин момиченцето си (А тя беше едва на 6!).

Изхлипа и закри лице с ръцете си.

Не можеше да го преживее.

Не и този път.

Кошмарът в Ирак все някак го беше преживял, макар и с големи усилия. Нелепата смърт на дъщеря си обаче все още не можеше да преглътне. Рак. Беше едва на шест и – рак! Нямаше Господ!

Той отново изхлипа.

Дъщеря му беше мъртва вече от 2 години, а сега в краката му вероятно лежеше обезобразеното трупче на онова нещастно дете, жертва на извратените действия на някакъв изверг.

Той изкрещя от болка (смътно почувства кръвта, когато прехапа устните си) и започна бясно да копае пръстта с голи ръце.

Ето показа се краче, рокличка, детска ръчичка, едно синьо изцъклено око, кичур руса коса...

Той се приведе и хвана малкото трупче.

Застина.

Държеше в ръката си кукла.

Детска, пластмасова кукла.

Дори не каза „Мамо!”...

Куклата падна от отпуснатата му ръка.

Обезсилен, той се отпусна върху рохкавата пръст на края на рова и заплака, закрил лице с шепите си.

Не знаеше защо плаче.

Дали от скръб или облекчение.

При все това продължи да плаче.

Плачът беше изцеление.

Или не...

Камен Петров

Кръвта сякаш още плава във водите на Дунав край Вуковар

Река Дунав е голяма. Река Дунав е пълноводна. Река Дунав е дълга и е събрала край бреговете си огромното разнообразие на половин мултикултурна и мултинационална Европа – от пищните замъци и катедрали на Будапеща и Виена, до малки селца и градчета със собствен колорит като Долни Милановац, Дюрнщайн или… Вуковар.

Вуковар е общински център в Източна Хърватия и е най-голямото речно пристанище в страната, разположено при вливането на река Вука в Дунав. Вуковар е третият по-големина град в Славония след Осиек и Славонски брод, но в малка страна като Хърватия, разположена на площ от едва 56,5 хил. кв. км., това е доста условно дори за нашите стандарти – населението му е едва 30 126 души.  Името на  Вуковар произлиза от сливането на корените на думите вълк или вук и индоиранската дума вар, която означава крепост. Същият произход притежава и река Вука, която в буквален превод означава "вълча река". Семантичният превод на името Вуковар обаче - "вълча крепост" или иначе казано "непревземаема твърдина", изиграва лоша шега на местните жители преди 20 години, по време на печално известната операция "Олуя", когато на 18 ноември 1991 година югославските и сръбските военизирани части завземат кокетния град след 87-дневна обсада в самото начало на сръбско-хърватската война. 

Тогава в двора на болницата на Вуковар сръбските сили вземат за пленници 250 ранени хървати, преди да ги екзекутират във ферма в околностите, в деня на падането на града. Днес в гробището на Вуковар лежат 1 600 цивилни и военни, убити по време на обсадата. По време на тримесечната обсада на града близо 4 000 души са ранени от артилерийски снаряди на Югославската армия и сръбските бунтовници в Хърватия. Близо 22 000 души са прогонени от града след неговото падане. Вуковар и околностите бяха поставени под администрацията на ООН в края на войната, преди да бъдат повторно интегрирани към Хърватия през 1998 година. Днес – 20 години по-късно, градът на брега на река Дунав все още живее в сянката на войната, а кръвта сякаш все още плава по пълноводното и течение, наред с круизните кораби, рибарските лодки и яхтите на новобогаташите. Където и да мине човек по вуковарските улици, площади и брегове, неизменно ще се натъкне на многобройни възпоменателни знаци и паметници, а три четвърти от красивите вуковарски жени са все още облечени в черно – това са почернените майки, съпруги, дъщери и сестри на героите от битките през 1991 година. Другата характерна поствоенна особеност на града са десетките изтърбушени от куршуми и снаряди на къщи, обществени сгради, църкви и дворци /дори и старата водонапорна кула над града/, които обаче са окичени до една с цветя и разрухата е скрита от погледа… а може би и дълбоко в сърцата на местните жители. Вуковарци – като всички хървати, са славяни, католици, служат си с латиница, а много векове земите им са били в пределите на Унгария и Австро-Унгария. От 1994 година тук е приета паричната единица, наречена куна /и липа – еквивалент на нашата стотинка или на евро цента/. Такива са били парите и през 1941 – 1945 година, когато Хърватия е била самостоятелна държава. Ако днес слезете от кораба на брега на Вуковар, почти на 100% е сигурно, че вашите левове, евро или долари няма да вървят, освен може би при далавераджиите. Всеки – от кварталния бакалин, през продавача на сувенири край пристанището, служителката в хипермаркета, бабата на пазара или продавачката на цигари и бира, сякаш „са си плюли в устата” и винаги вадят готовата фраза „Одите в менителницу на ъгълу!” /Вървете в чендж бюрото на ъгъла/ още в момента, щом извадите банкнотите в евро, така че човек неволно се чуди дали търговците в града не са близки или далечни роднини на съответния чейнчаджия.  Тук обаче в това отношение е по-добре от Сърбия, Словакия или Унгария, където обикновено ви вземат с готовност евро-банкнотите и бързат да ви върнат рестото съответно в динари, крони или форинти. Извън всичко това Вуковар за непредубедения турист е симпатичен и подреден малък град, съчетал по нещо от швабската подреденост и славянската небрежност. Новоизградените след войната улици и сгради са чисти и добре поддържани, навсякъде има цветя – не само по паметниците и гробовете, но и край кошчетата за боклук, по шадраваните, по стълбовете на уличното осветление , по первазите на прозорците и по протежение на мостовете и мантинелите. В позадрямалия в последните седмици заради ниските нива на реките Вука и Дунав яхт клуб кротко дремят под есенното слънце десетки лодки, яхти и моторници. Хората са препълнили кафенетата в центъра или търчат по обичайните си ежедневни задължения. Не липсват и туристи, но внимавайте с въпросите. Запитате ли за ориентир някой местен къде да откриете историческия център на града, интересни старини или музеи, неизменно ще ви посрещнат с вдигнати вежди: „Историческият център?! Старини, църкви, дворци и музеи?! Войната отнесе всичко, приятелю…”. Иначе Вуковар може да се похвали с красоти и история. Около него са открити няколко селища от доисторическо време и от Средновековието, известни като „Вучедолска култура”. Близо до центъра на града е открит илирийски некропол, както и останки от римския кастел Улкейликус. През ХІІ и ХІІ в., както е и днес, Вуковар е бил търговски център, седалище на жупан (управител а жупа – териториална административна единица от съседни общини). Споменава се за пръв път през 1231 г. като Каструм Валков. Славянското му име е било Вуково (от р. Вука – Вълково), а унгарското – Вуковар (Вар от Варош – или в превод Вуковар е „Вълчи град). През 1408 г. при Вучедол бил изграден Каструм Вучедол. Унгарците са владели града до нашествието на турците през 1526 г. Описание на крепоста през 1608 г. е направил пътешественикът Прантщетер. След нейното разрушаване израстнал сегашния Вуковар, споменат за пръв път през 1567 г. от пътешественика Пагафета. В пределите на Австрия се развива като търговски, а по-късно и като фабричен град с конопопреработвателна  и мелничарска промишленост. Днес река Вука все така, както и в последните няколко столетия, все още дели града на две части – стара и нова. В старата част е сградата на някогашния  графски дворец Елтц, построен в 1750 г. Допреди 20 години в  него се помещавал Градският музей с няколко богати раздела – археология, етнография, работническо движение, картинна галерия. Музеят сега е преместен, а дворецът – както и десетки и стотици други сгради и обекти в града, се реставрира по европрограма, по простата причина, че по време на обсадата на Вуковар през 1991 година, кулите му, както и тези на многото църкви в града, са били отлична цел за югославските снайперисти и артилеристи. Иначе Вуковар е изключително важен за икономиката на Хърватия не само като пристанищен, но и като железопътен възел.Освен завода за обувки и автогуми „Борово”, на 6 км. се намират заводите на вуковарската текстилна индустрия „Вукотекстил”, както и селскостопанският комбинат „Вуковар”. Там се изработват килими, трикотаж, прежди, хранителни продукти. Освен всичко друго, е предвидено и прокопаването на канал между Вуковар и Жупаня – от Дунав до Сава, дълъг 60 км., който ще съкрати с 450 км. пътя към Адриатическо море и надеждите на местния бизнес са силно свързани с него. В околностите на града има много лозя, а вината и високоалкохолните напитки на Вуковар са известни из цяла Европа. Извесни са вината траминац, силванац, както и вуковарските дини и пъпеши. Риболовът също формира голяма част от местния бизнес, така че на всяка втора крачка ще видите надписа „Рибарница” или по нашенски магазин за риба. Изобщо, съветът към българите, стъпващи за пръв път във Вуковар, е да не се опитват да комуникират на английски, немски, френски или руски. Опитайте с българския. Двата езика са така близки, че не ви трябва преводач и ще се разберете с местните много по-бързо и ефикасно. Думи като „Рибарница”, „Месарница”, „Цветарница”, „пазар”, „център”, „мост”, „река” или „пристанище” просто не се нуждаят от превод, когато става дума за разговор между братя-славяни. Възползвайте се от тази лингвистична близост и се ориентирайте навреме, защото във Вуковар – освен пристанището, пазара, деловата част и останките от старини, има още какво да се види. Местността „Вучедол”, на 4 км. от града, е любимо място за почивка на вуковарци. В тази зона за краткотраен отдих са включени пясъчни плажове, ресторанти („Лъв” и „Шаран” – също без превод), мотели, бунгала, археологически обекти, спортни терени за игра с топка – футбол, волейбол, баскетбол. Близо до Вуковар един бял блок отбелязва общата гробница на падналите 1027 войници от Първата българска армия на Сремския фронт, през декември 1944 г., в боевете срещу Германия на хърватска земя. Това гробище се счита за най-голямото военно българско гробище в чужбина и е задължително за всеки истински български патриот, стъпил поне веднъж на вуковарска земя. Борово и Вуковар са почти слети в едно селище. При Вуковар Дунав често излиза от бреговете си и причинява наводнения. По-големи наводнения тук е имало през 1769, 1827, 1853, 1876, 1907, 1920 и особено голямо през 1926 година и на много места по течението на реката може да видите упоменателни знаци, показващи нивото на водата по едно или друго време. На мястото на село Даля пък е бил римският кастел Тото Бургиум. При днешното село Котин е имало също крепост на име Каструм Зата, спомената за пръв път през 1416 година от хроникьорите. Освен старини, в 30-хиляден Вуковар ще намерите и всички блага на цивилизацията – кокетни бистра и барове, лъскави хотели /един от тях резонно се казва като русенския – „Дунав”/, уютни ресторанти, магазини и търговски центрове, пазар досущ като русенския, където може да си купите от тамошните „баби” домашни яйца, сланина, сладка, мед, ракийка… На 18 ноември във Вуковар предстоят възпоменателните тържества по повод 20-годишнината от падането на града. Тогава там ще се изсипят политици, скърбящи, журналисти. Отново ще има речи, венци или наздравици. После… после животът в най-голямото дунавско пристанище на Хърватия ще си продължи с обичайните темпове – улисан в битийността на ежедневието, наследил поуките и привилегиите на миналото, урбанистично модерен под сянката на война, на Смъртта и на черните дрехи на вдовиците…

Камен Петров

Пустинна роза

"I dream of rain

I dream of gardens in the desert sand

I wake in pain

I dream of love as time runs through my hand"

"Пустинна роза", Стинг

- Не се ебавай с мен, човече! - изръмжах от висотата на възрастта си. На моите 39 дни.

Копелето беше на не повече от седмица, но пищовът му беше с големината на Световния търговски център в древния Ню Йорк... Е, преди ерата Бен Ладен, разбира се. Сякаш светеше с някакъв си свой вътрешен блясък на сиянието на ранното пустинно утро, пустият му пищов.

- Просто дай кокиченцето насам и ще се разкарам. - нагло рече той и пищовът ми смигна цинично.

- Това не ти е някакво шибано кокиче, нито минзухар. Това е жена ми... - рекох свадливо.
Тя се притисна към мен, свита боязливо зад гърба ми. Беше едва на 20-21 дни - кой да ти ги брои в този тъй объркан свят. Имаше руси белезникави коси, все още не дотам излинели от слънцето и воднистосини очи. Истинска красавица за днешните стандарти. Копелдакът я искаше и явно нямаше да се даде лесно. Стиснах конвулсивно юмруци и се напрегнах, за да съм готов.
Когато живееш бързо и умираш млад като нас (без да си... ъъъ, как беше - рокендрол звезда?!), жените са най-ценното, което имаме. За тях се водеха войни и без да се казват Хубавата Елена.

Ама без майтап!

- Виж сега, дай да се разберем като мъже... - започнах, но оня ме сръга с пищова в ребрата.

- Какъв мъж си ти бе, дядка. Виж се - миришеш на пръст - захили се седмакът

В думите му имаше известна логика.

Нещо обаче му убягваше.

- Мъжки, остават ми само 24 часа живот... За това време трябва да спася това момиче, да прекося пустинята, да открия пустинната роза и... да умра... Защо си мислиш, че ми пука дали ще ме гръмнеш с това пушкало? - попитах.
Видях как за миг в очите му проблесна уплаха.

Ръката с пищова потрепна.

Изпънах се внезапно, правъзмогвайки болката в гърба, с едната си ръка избутах дулото встрани и нагоре, а с другата го нацелих точно в адамовата ябълка, където най-много боли, като в същото време отскочих с всичките си останали сили назад. Пушкалото грозно изгърмя, като почти ми спука тъпанчетата, а аз тежко се стоварих по гръб на спечената песъчлива земя, затискайки под себе си момичето. Онзи 7-дневен хлапак изхриптя, изпусна пищова и се строполи до мен в прахоляка, държейки се с две ръце за гръцмуля. Издаваше неприятни хрипове, очите му се бяха изцъклили и диво се въртяха, от устата му течаха кръв и лиги, докато се опитваше напразно да си поеме дъх.
Вдигнах пищова му и го опрях в главата на копелето. После оставих с нежелание оръжието встрани, извадих ножа от канията, която нося винаги отзад на кръста си и с едно премерено движение прекъснах нишката на живота му. Той пририта за миг като смъртно ранено животно, изпъна гръб към окото на слънцето, после замря.

Вдигнах пищова и го затъкнах в колана си.

Мунициите, както и жените, са кът в този нелеп свят, в който живеем от десетилетия като мутиращи зеленчуци в загниващ парник. Няма смисъл човек да ги хаби за някое жалко изчадие като това - а е само на 7 дни, рекох си със съжаление.
- Ела, скъпа, трябва да побързаме. Денят преваля, а ни чака дълъг път.- казах й, после затътрих крака в монотонен ход между дюните хилядолетен жежък пясък, който покрива цялата нещастна Земя от 2084-та насам, а тя ме последва безропотно, както си му е обичая.

Вървим вече втори ден.

Да ходиш сам през пустинята не е като да се разхождаш по залез слънце из зелевата градина на леля си. Два дни за нас са адски много време. Пустинята те обгръща отвсякъде. Няма го леда на Арктика, няма Вечните ловни полета,  Северно сияние, нито залези край Ривиерата, няма я плодородната делта на Нил, златна Добруджа, седемте чудеса на света, няма "Макдоналдс", "Кей Еф Си", "Мис Свят" или Памела Андерсън - Лий, няма пресни зеленчуци за ракийката привечер, нито Световно първенство по футбол на вечнозелен терен.

ВСИЧКО Е ПУСТИНЯ.

Това е.

Животът е кратък, но за сметка на това е гаден, гласи древната поговорка.

Не знам какво е мислил Онзи там горе на Небето (нито дали изобщо още Го има).

Не знам кой какви зловещи експерименти е вършил на тази грешна Земя.

Не знам защо точно ние трябваше да изнесем на плещите си всичката мъка, болка и безнадеждност на Вселената (ние не си поживяхме, ама дано децата ни да си отживеят, казваше навремето пра-пра-баба ми).

Факт е обаче, че нито ние ще живеем истински, нито децата ни ще си отживеят, нито децата на нашите деца... Стига да имаме изобщо деца, разбира се... И те някак да оцелеят...

Днес ние - земляните, сме орисани по незнайни за нас причини, на едва 40-ина дни живот. Живот в пустинята, разбира се. Ако доживееш до 42-43 дни, си вече столетник, ха-ха-ха. Повечето обаче трудно устискват до 35-40. Трудно е, братче. НЕВЪЗМОЖНО Е. А разправят, че древните хора до около 2010 година са живеели до 70-80 години, някои и до 100.

100 години имам предвид, не дни.

100 години?!

ГОДИНИ!!!

Господи!...

Както и да е.

Това е животът ни и го живеем по възможно най-добрия начин. Двамата вървим вече втори ден. Остават ми максимум още 24 часа живот. Усещам го. Усещам го с всяка своя фибра, със ставите си, с очите, с кожата, сърцето, ума и душата си. Такава е орисията ни. Аз обаче имам мисия и трябва да я завърша в рамките на този едничък, тъй кратък ден. Трябва...

Унесен в мисли, се спъвам на билото на поредната дюна и се просвам по лице на пясъка. Наближава пладне и той е горещ като смъртта. Оставам така - пръхтейки в нажежената песъчлива маса, опитвайки се да сдържа бесния бяг на пулса във вените си, събирайки сили за последната битка в живота си. Горещо е наистина, мамка му. Цял живот съм живял в тази безпаметна, безводна, безнадеждна жега, а го усещам истински едва сега - в края на дните.

Усещам ръката й на рамото си.

Нежна е.

Въпреки всичко.

- Как си?- пита ме.

- Всичко е наред.- лъжа безогледно по навик, а и има ли смисъл да и казвам истината – Да вървим.

Тя повлича крака след мен. Още е млада - надали има повече от 20-ина дни, но вече се е състарила. Пустинният вятър, слънцето, недояждането, недоспиването, болестите и липсата на мечти убиват рано. Не ти трябва да си я представиш гола, за да разбереш, че е само кожа и кости, обвиващи безнадеждност, неумело прикрити от парче плат, което в днешно време евфемистично наричаме "дреха". Ега ти модата! "Пустинна буря - колекция 2084"?! Ха-ха-ха!... Обаче не е смешно. Тъжно е. И аз я обичам. Тя е моята пустинна роза... докато смъртта ни раздели.
Изчакваме търпеливо, заровени в пясъка на билото на поредната дюна, да отмине нишката на далечен керван. Докато го загубим от поглед, минава повече от час. Усещам буквално с кожата си как времето безвъзвратно изтича, но човек никога не знае кого ще срещне насред пустинята, така че чакам. После тръгваме отново през пясъка. До залез слънце остават едва 4-5 часа. Времето ми изтича.
Влачейки крака из пустошта, присвивайки по навик очи срещу прежурящото слънце, тънейки в собствената си лепкава пот, която сякаш се е просмукала в самите ми тъкани, се замислям за живота си...

За живота ни.

Хм, май не е за завиждане.

Не знам как са живели предците ни, но ние съществуваме на границата на оцеляването.

Практически.
Питате ме за моите 40 дни в пустинята?

По-добре недейте.

Това е низ от празни, потни, омерзителни дни, едновременно безкрайно дълги и ужасяващо кратки. Раждаш се кой знае защо. Вероятно генетично увреден от грешките на предците си. Живееш в един постоянен (макар и възкратичък, ха-ха-ха) 50-градусов кошмар. Изкарваш дните си в търсене на храна и вода, а нощите - в криене. После умираш и... обикновено близките те изяждат, за да не се хаби материалът и енергията...

Но какво да се прави - това е животът ми. Дори съм написал и нещо като стихотворение за него. За целта използвах въглен и щавената кожа на последното куче в колонията, която нося винаги отзад на пояса си, до ножа, манерката и торбата с припаси. Ето го:

„Животът ми е

като похотлива усмивка

върху лицето на хърбав сатир.

Семе  -

разпилявано по вятъра.

Погледи без стойност

и

думи прогонени.

Той е песен,

въртяща се в кръг

от скучен рефрен.

Сухо цвете в празна ваза.

Рефлекс -

в антагонизма на рождението ми.

Струна.

Животът ми е марципан,

разплут без срам под слънцето.

Гризнете си от него –

толкова е безвкусен.

Животът ми е филм –

напомня филмите на Кустурица

/но не чак толкова добър/.

Обръщам се,

бавно поемам към края му.

Слънцето кима.

За сбогом….”

Разбира се повечето от думите като "сатир", "цвете", "ваза", "марципан", "филм" и "Кустурица" дори и не знам какво точно означават... Никога не съм ги виждал наистина... Просто ги усещам... Чел съм за тях в няколко пожълтели от времето книги... ъъъ - не, списания беше думата, които пазеше прабаба ми приживе в сандъка си с моминската зестра. Колкото до струните от едновремешните пиана, китари и арфи - днес ги използваме за тетивата на лъковете си.

А слънцето?!

О, слънцето!

Много добре го познавам, да...

То е началото и краят.

Тук то практически е ВСИЧКО.

Вървейки ли, вървейки по нажежените дюни, следван плътно по петите от моята любима, наблюдавам косите му лъчи, вещаещи залеза и знам, че днес то ще кимне за сбогом и за мен...

40 дни...

Толкова са кратки, за да изречеш неизречимото, за да любиш и да страдаш, за да помечтаеш, за да искаш, за да успееш... Остават ми едва няколко часа живот. И те обаче са достатъчни, дори и в нашето побъркано съвремие, дори и тук - насред безбрежната пустиня, в каквато самите ние сме превърнали Земята си... ЗНАМ, ЧЕ ТЕ СА МИ ДОСТАТЪЧНИ, за да я прекося, да спася своята любима и да открия пустинната роза - цветето на живота, любовта и надеждата. В крайна сметка нали всички живеем именно заради тях?!

Спускам се тежко по поредната дюна, стъпвайки върху сянката си, която е полегнала на пясъка в краката ми, просната на изток. Моето момиче изравнява леко крачки с мен. Усещам как нежно провира ръката си в шепата ми и я стискам до болка с грубите си пръсти. Крачим напред към залеза. Вече се усмихваме.
Животът може да бъде прекрасен винаги, стига да обичаш някого и да бъдеш обичан. Дори и 40 дни живот в пустинята стигат на човек, за да го проумее.
А и залезът тук е прекрасен...

Камен Петров