Трудно се живее в тази държава

Трудно ми е да живея в тази държава.
Днес тръгнах с бронираната лимузина и охраната към морето, едва стигнах.
Моя авер, премиерчето, каза, че построил магистрали навсякъде.
Не е много вярно.
Още някъде след Правец пропаднахме в някаква яма на току що построен и ремонтиран участък, наложи се момчетата от НСО да наемат багер, алпинисти и кучета водачи, че да ни изтеглят.
На едната мадама в лимузината, която не ми е съпруга, балдъза, тъща, майка или баба, ама не е и Корнелия Нинова, и гръмна неочаквано силикона на 124-тия километър, наложи се да викаме д-р Енчев с хеликоптер, но как да е, продължихме с остатъка от харема от миски.
На половината път ми звънят, багерите погрешно разринали някакви дюни в Камчия, изравнили Иракли и бастисали Корал. Пак.
Викам - абе, сине майчин, аз защо ти плащам министерска заплата, насипи там някоя и друга нова дюна, засей изчезнали видове, закупени по интернет, подкупи един-двама кмета още, че да ми е мирна главата.
То аман и Черноморието, аман и сезона.
Сега разбирам, че дори било шумно там след 10 вечерта, как се живее така?
Не бяха къмпинги, не бяха палатки, не беше Васко Гюров. Вдигай там още няколко хотела, залей с бетон и ще мирясат. Баба им само на Корал и Иракли си е пекла непраните гащи и все на палатка по морето е ходила, баси.
Доган поне демонстрира присъствие на Росенец и ТЕЦ Варна, не ги пороби, не ги заграби, само присъства, мирна му е главата на човека, умен човек, евала. Моите само проблеми бе.
Друскам се в бронираната лимузина по магистралата на Боко и псувам, щото неравно, разбито, дупки - уискито ми се разлива, силиконките им се разместват циците, на мен ченето пет пъти ми падна и гела от косата ми отиде на кино.
Каква е тая държава бе, какво е това чудо?!
На море отивам, на почивка, цял курорт ми построиха апапите през ошфорките за има-няма месец - вчера беше някакво диво и девствено, днес е бетон, красота и джакузита, само Митю Пищова и Мишо Шамара ги няма, направо като риби ще ги поря като стигна, ако стигна.
Обаче само проблеми.
Некви майки протестират за некви деца.
Некви пешеходци протестират за некви катастрофи.
Некви ченгета протестират за некви заплати.
Некви медии, некупени още, протестират за некви апартаменти ли кво ли.
Скоро ще почнат за тока, учителските заплати, бездомните животни, правителството, плажовете и пенсиите да протестират.
Аман!
Трудно се живее в тази държава, ама не мога всеки ден да печеля от тотото и Националната лотария, че все някак да преживявам.
Затова си трая.
Уискито ми се разлива, цици се пръскат, шефа на охраната ми на предната седалка пак е с бъбречна криза, ама кво да правим. Това е положението.
Такава ни е държавата, такъв ни е животът, даже аз не мога да се оправя.
Справяме се някак си дори без минималната работна заплата.
Шефът на охраната по едно време, като му се пооправиха бъбреците от лашкането по магистралата на Бойко, вика - бе да не загубим и наесен изборите, както почти ги загубихме за Европата последния път, затова се тревожа, бате?
Викам - споко, бе бияч, да не ти е Костинброд това, взети са те, тия избори, нямаш грижи, дреми там.
Оня ден даже питах една братушка, и той от нашите, газпром, мазпром, не го знам на него пък ква точно му е далаверата - защо така, бе друзя?
И той вика - вот тебе!
И показва едно нещо с пръсти, дето даже на малкия си син съм му забранил да го показва, ма мисля, прав е човекът, руснак е той, древен народ, мъдър, всичко знаят тези братушки.
Макар, че аз не съм от тях, како Сийке...

Малка драма с кашон

Аз съм просто кашон
Свит на празната стая във ъгъла
Толкоз сив, некрасив и намачкан
При доставката ти ме беше излъгала
А хамалите бяха излезли във стачка

Аз съм просто кашон
И бавно се роня във влагата
На сълзи неизплакани от минали случки
Пакетиран, душата ми стяга се цялата
А сърцето е стегнато в мъничка бучка

Аз съм просто кашон
Тапициран със прах и с компромиси
Разпечатан, преровен, разграбен
Сбрах боклука ти в себе си, моя си
Но кашонът остана си празен

Аз съм просто кашон
Разтоварен във морга от спомени
Поразкашкан и крив и прашасал
Покрай мен наредени умират кашоните
И забравени в мрака мухлясват

Аз съм просто кашон
По погрешка доставен във склада
Тук живея кашонно - безболезнено-сиво
Но в картона се вгледай, той понякога страда
А на него изписал е някой: "Чупливо"...

..........................................................................................
..............................................................................................
..................................................................................................

Снимка БГНЕС

Състояние на нормалност

Чистата българска красота

Плашещи ракови образования

Невероятната жена и неповторима актриса Виолета Гиндева ни напусна неочаквано навръх именния си ден на Цветница.
Не е нормално хората, които са емблема на нацията, да си отиват така незабележимо.
Не е нормално и в същото време куп измислени ВИП-ове, набедени актьори от сапунки, неадекватни и крадливи политики, плейбойчета, плеймейтки, миски и прочее сган да окупира публичното пространство, задушавайки всичко наоколо.
Погледнете Виолета Гиндева. Вижте снимките и от младостта. Погледнете колко красиво е остарявала. Запознайте се с титлата и на мис 1973 година.
Днешните миски, златокопачки и други кифли приличат на плашещи ракови образования и олдскул зомбита, родени в болна пост Плейбой фантазия в нечий бардак със стриптийз, в сравнение с подобна чиста, неподправена и земна хубост.
Погледнете крокодилите със силикони, зомбитата с лифтинг, пачите с екстейшъни, алчните за парите на дебелите чичковци-паричковци селянки с акцент и лоши зъби, които ни се пулят от ефира на всяка национална телевизи, от поредния боклукчав поп или чалга музикален клип, от прозорците на лукзони джипове и лимузини, паркиране пред лукзозни клубове и клубчета, в които никой не се забавлява особено, но за сметка на това парадира с това, което не е.
Намираме се в някакво ултрапросташко състояние на остра ненормалност. И в порядките, и във визиите, и в изкуството, и в политиката, и в начина си на живот, и във всичко.
Рязко ни подменят ценностите, обезценяват доброто и фетишизират откровени лайна, а ние сме призвани да ги поемем и да искаме още. Кенеф!
Факт, че днес реално нямаме суверинитет, нямаме икономика, нямаме истинска политическа класа, нямаме армия, нито полиция, нямаме кино, нямаме футбол, нямаме музикална сцена, нямаме избор, нямаме ценности, нямаме си нищо...
Точно затова все повече хора копнеят да постигнат някакво състояние на нормалност.
Да не чуват надута до дупка чалга всеки път щом отидат на заведение.
Да не се срамуват от политиците си, които се превърнаха в шутовете на Европа, но у нас се ширят безнаказано като бейове.
Да не мизерстват на ръба на екзистенц минимума, колкото и да работят, както и да творят, каквото и да са учили, каквито и стремежи да са таили в себе си.
Децата ни да не бягат масово в чужбина, прогонени завинаги от статуквото, а чужденците да избягват да стъпват тук като инвеститори или туристи, прогонени от същото това статукво.
Днешните момичета да не приличат на евтини курви от магистралата /щото то, нали, ако искаме евтина курва, на магистралата са по 20 кинта/.
Днешните момчета да не приличат на вчерашните батки с 20 грама мозък в тиквата.
Да не ни управлява мафия и да не ни газят страха и безизходицата.
Да не вадиш автоматично 5 лева и пишката си като видиш абитуриентка и да не се криеш от полицай, щом зърнеш униформа.
Да караме нормални коли по нормални пътища.
Да не ни крадат планините и морето.
Като кажем "Аз съм българин", да се чувстваме горди от това, а не гузно да навеждаме глави.
Това се нарича състояние на нормалност.
Останалото, дето го изживяваме днес, е просто мимикрия и имитиране на живот.

Грозни звуци в асансьора

Слушам 6-годишният си син, който както обикновено си пее, тананика и откровено пищи из банята и си мисля какъв странен феномен кара хората да се отпускат по този начин в мокрото помещение.

Може би изолацията?

Може би самотата?

Може би акустиката?

Кой знае.

Според едно изследване, българите къпят децата си два пъти по-рядко от французите, но за сметка на това пък пеят два пъти повече, докато са в банята.

Според други, пеенето насаме докато се къпем, ни помага да преборим стреса и си е направо здравословно. Пеенето насаме лекува, прогонва депресията и е забавно.

Това е положението.

Може би по същите тези причини самият аз се улавям често, че си пея сам и в асансьора.

Няма майтап.

Нагоре-надолу.

Натискаш копчето за 10-тия етаж и изпраскваш едно парче на Майкъл Джексън.

Спускаш се от 16-то ниво към партера и имаш време да забиеш "Стълба към небето" на Цепелин, която иначе е по-известна с това, че заради времетраенето си е любима на радио водещите, тъй като им дава време да отскочат до тоалетната... по голяма нужда.

Понякога се чудя дали съседа, който в същия момент натиска копчето за повикване на 5-тия етаж, не се дехуманизира силно, щом от прелитащата покрай етажа му асансьорна кабина се разнесе пасаж от някоя песен на Металика или Ю2 в мое изпълнение.

Казват, че музиката на Шаде е асансьорна музика, но самият аз предпочитам репертоар от по-ударни и нахъсани парчета, докато пъпля в тясната раздрънкана кабина покрай етажите.

Изпълненията ми разбира се са под всякаква критика, понеже едно, че страдам от пълна липса на музикален слух, второ - пея като вол, и трето - английското ми произношение е по-зле от това на мигрант по време на паспортна проверка на сръбската граница.

Няма значение обаче.

В асансьора съм сам!

Ше пея както си искам.

Вярно, че се получава обикновено нещо като ремикс на "Кен ли" или онова прословуто "Хей, чичо, имаш ли салам?" в припева от "Тухла в стената" на Пинк Флойд, но това е положението.

Все пак спрях да си тананикам "Love in the elevator" на Аеросмит, след като веднъж от силното клатене по време на изпълнението ми древната асансьорна кабина едва не се откачи от въжетата и не полетя самосиндикално в шахтата, а и ми предизвикваше ерекция.

Пеенето в асансьора при всяко положение си е екстремно преживяване в сравнение с аналогичното такова в банята, по същата причина, поради която секса в асансьора може да е по-опасен от този под душа. Просто винаги може да ви спипат.

Е, мен ме спипа онзи същият съсед от 5-тия етаж на излизане от кабинката с мнителен поглед и мазно запитване:

- Комшу, абе какви са тия грозни звуци в асансьора?

Е, оттогава позанемарих този ексремен спорт, тъй че се завърнах към автокакафонията в добрата стара баня, където си оспорваме сцената с малкия ми син.

Само че докато той пее "Жаба, жабурана" и "Аз съм Батман и съм готин", аз рева "Seek and destroy" на Металика или "Should i stay or should i go" на Клаш.

С една дума - съседът вече е доволен.

Майката на сина ми - не.

Ремонт на Варна за милиони разцепи града на две

Дългоочакваните мащабни ремонтни дейности във Варна, които до момента глътнаха милиони, разцепи морската столица на две. Както буквално, разделяйки южната от северната част с чудовищни ежедневни задръствания по ремонтирания булевард „Левски“ и новите му прилежащи кръгови кръстовища, така и чисто емпирично, водейки до множество спорове в публичното пространство, обвинения към администрация, проектанти и изпълнители на инфраструктурния проект.

В последните месеци целият град прилича на една огромна строителна площадка, огласяна от хилядите клаксони на изнервените шофьори в задръстванията и рева на тежката строителна техника заради ремонтните работи, по-известни като „Пробива на бул. „Левски.

Строителството и ремонтът блокираха десетки места в града бул. „Левски – от ул. „Подвис“ до ул. „Девня" и от ул. "Подвис" до бул."8-ми Приморски полк", кръговите кръстовища с бул. „Владислав Варненчик“ и с бул. „Сливница“. Ремонтните дейности минаха и през бул. „Съборни“, ул. „Георги Бенковски”, ул. „Прилеп“, ул. „Кракра“, ул. „Мир“, ул. „Царевец“, ул. „Дубровник“, ул. „Баба Тонка“, бул. „Народни будители“ в квартал Аспарухово...

И още и още и още.

Ремонтът на булевард „Левски“ обаче безспорно е този, който трайно разбуни духовете в града.

Това, което се прави, в крайна сметка е разбира се похвално и Варна от много дълго време чака, за да се решат огромните и инфраструктурни проблеми, проблемите с трафика, паркоместата, обходните маршрути и бързия достъп, но на каква цена, питат се мнозина варненци.

Очевидно на голяма.

Нов градски фолклор в задръстванията

Огромните задръствания, които от дълго време насам мъчат жителите на морската столица, променените маршрути на градския транспорт, безкрайните тапи на възлови кръстовища, изхабените, нерви, време и бензин в задръстванията родиха нов градски фолклор във Варна и то с бързината на епидемия.

Традиционно Фейсбук стана неформалната платформа на всеобщото недоволство и в него се нароиха безброй публикации и цели нови групи, в които хората взаимно си помагат с информация за затворени участъци, наличие на тапи на дадени места, новото разписание на автобусите и още какво ли не, пряко свързано със ситуацията.

Родиха се и куп сентенции, вицове, крилати фрази и откровени проклятия, както и множество снимки, видео кадри, фотомонтажи, колажи, шаржове и карикатури, показващи строителния хаос в града.

Не бяха рядкост изрази като „блокирана Варна“, „прецакан сезон“, „строителен туризъм“, „хората да си носят храна в колите, нещо за четене и малък телевизор“ или дори вицът, който далеч не изглежда като виц: „Варна е едно огромно задръстване, край което са построени тук-там блокове, да има къде да спят хората... ако стигнат до тях“...

Според потърпевши в мрежата, варненци са се сдобили с плавателен канал вместо с нов булевард и дори организираха импровизирани регати на името на фирмата-изпълнител на проекта - „Хидрострой“.

Новото – оказа се наклонено и елипсовидно – кръгово кръстовище с булевард „Цар Освободител“, веднага бе наречено ледена пързалка, влакче на ужасите и писта, най-вече заради очевадната липса на видимост на кръстовището, наклона, денивелацията и неправилната си форма.

Шофьорите масово провидяха тапи и задръствания навсякъде в града, които няма да се отпушат дори след края на ремонта.

Шегобийци пък направо разделиха града на Северна Варна и Южна Варна, разположени от двете страни на прословутата непреодолима тапа около „пробива на бул. „Левски“.

Ремонтът разцепи града на две

Проектът за реконструкцията, модернизацията и удължаването на възловия булевард „Левски“ във Варна, според критиците му е морално закъснял и е на цели 50 години.

Хората, особено живеещите в околните квартали „Левски“, „Цветен квартал“ и „Чайка“, се оплакват, че нямат нужда от магистрала, по която през кварталите им да профучава транзитния трафик с 80 километра в час, а от нормален достъп, повече парко места, повече зеленина.

Факт е, че благодарение на масовите задръствания, се регистрират и масови закъснения за работа, училище или детската градина, блокирани линейки и пожарни коли, неспазващи графиците си коли за зареждане на търговски обекти, опасност при пожар, престъпление, смъртни случаи, множество катастрофи и нарушения, скандали на пътя, масово нарушаване на правилата и неспазване на знаци и маркировка.

Варненци очаквано се разделиха по казуса и на шофьори, пешеходци и велосипедисти. Всеки от тях е прав, разбира се, особено ако не забравя, че в един момент е шофьор, в другия е велосипедист, а в третия е пешеходец, и че всеки от тях е малко или много равноправен участник в уличното движение. Особен привкус към всичко това добавиха и мотоциклетистите, като между тях и редовите шофьори на автомобили се разменят не една или две клетви и обиди като например „донори“ или „калпави шофьори“.

На другия полюс срещу недоволните от положение, се нароиха варненци, които успокояват съгражданите си, че на фона на ставащото в някои други градове-мегаполиси по света, това във Варна е нищо. И нарочиха недоволните си съграждани за вечни мрънкалници и критикари.

Факт обаче, който не успокоява никой от живеещите в морската столица, чието ежедневие от седмици е максимално затруднено с изкопи, задръствания, шум и замърсяване.

В същото време управници, браншовици и изпълнители дадоха също своя глас в масовата истерия около мащабните ремонти във Варна.

„Основните платна за движение по бул “Левски” ще са отворени в края на април“, обеща пред медиите наскоро Николай Пашов - изпълнителен директор на фирма “Хидрострой”.

Припомняме обаче, че фирмата е масово критикувана заради огромните суми, които се вливат в нея от бюджета на Община Варна, заради казвани под сурдинка обвинения за монополно отношение на пазара на строително-ремонтните дейности в града и заради некачествено според мнозина изпълнение на много от обектите на фирмата.

"По отношение на транспортната схема и свързаните с това други решения, смятам, че с пускането на булеварда ще настъпят преразпределения в трафика, които да огледаме и на следващата сесия да обсъдим новата транспортна схема и да вземем решение в тази посока", каза кметът Иван Портних на заседание на Общинския съвет.

„Новият бул. "Левски" съвсем скоро ще реши проблема не само със задръстванията, но и с наводненията след всеки обилен дъжд във Варна“, коментира пред медии инж. Недялко Иванов от фирма "Трафик холдинг“, ръководител на екипа, автор на проекта за новия бул. "Левски".

Според председателя на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов, реконструкцията на бул. "Левски" е била извършена по проект от 80-те години, който няма нищо общо със състоянието на инфраструктурата във Варна днес. Той каза още в национален ефир:

"Искам да попитам министър-председателя и кмета на Варна те с дефектни милиони ли плащат, та приемат дефектни ремонти, извършени с тях?"...

Варненци – ремонтът е калпав и скъп

Каквито и противоречия да съществуват между отделните хора, групи и общности във Варна обаче, хората като че ли са единодушни в едно – ремонтът е калпав и извършен през пръсти, усвоени са едни големи пари, а има смехотворни крайни резултати.

Според едни - 80 милиона лева, според други – над 115 милиона, като предстои цифрата да се покачва, но точна сума досега така и не беше дадена на обществеността и медиите.

Според Камарата на архитектите в България до момента бюджетът на реконструкцията на бул. "Васил Левски" вече е надхвърлил предварително планираните средства и е достигнал 113 млн. лв. като може да нарасне.

Проектът трябва да бъде завършен ударно и предизборно според мнозина, както и ще стане в края на април непосредствено преди евроизборите.

За варненци и гостите на морската столица пък ще останат феномени като неадекватното наклонено елипсовидно кръгово на булевард „Цар Освободител“, недолюбваните от никой пасарелките по булевард „Левски“, липсата на бус ленти на места, неадекватните велоалеи, много от които водещи доникъде, некачествените асфалт, тротоари и бордюри, „изяденият“ при строително-ремонтните дейности стадион „Спартак“, очевидно липсващата зеленина...

Дори с просто око е видно огромното отклонение между крайния резултат от мащабната и скъпа строително-ремонтна дейност в града и помпозно представените пред медиите преди време визуализации на това как би трябвало да изглежда проекта. Те бяха постнати в профила на варненския кмет още през декември 2017 година.

Днес варненци постват на свой ред във Фейсбук и техните снимки някак си не приличат на кметските...

Автор

Камен Петров

Снимки:

Morsko oko/Skyscrapercity.com

LuXoR40/Skyscrapercity.com

p0ck0/Skyscrapercity.com

Фейсбук/Виждам те КАТ - Варна

Фейсбук/Иван Портних

Булфото

Дневник

Game of thrones news

https://www.youtube.com/watch?time_continue=10&v=TdkS4Xazz7Q

Тортила Флет: май 2010 - февруари 2019

Когато дойде при нас преди 8 години, нашият ретривър Флет беше една пухкава златиста топка от любов, любопитство и неутолим апетит.
Когато ни напусна на 5 февруари, приличаше на парцал за миене на под, а беше гордо куче, красиво и силно...
Помежду всичко това Флет беше верен приятел, пръв другар в игрите, умен, възпитан и любвеобвилен пълноправен партньор в семейството. Никога не се превърна просто в домашен любимец, а беше пълноценен член на семейството докрая.
Когато се роди в котило с още 10-ина кученцета в Русе - точно като мен и сина ми Младши, все още никой не знаеше момче или момиче е, затова го кръстихме Тортила Флет, за всеки случай. Е, Флет се оказа.
Въпреки това завърши дните си разнасян като чувал с картофи от ветеринар на ветеринар, от кабинет на кабинет, от клиника на клиника. Изтърпя всичко стоически, дори с усмивка, не трепна при вземане на кръв, биопсии или рентгенови снимки, макар накрая дори да не можеше сам да се качи и слезе от колата и да трябваше да го гушкаме и да го носим на ръце като бебе, а тежеше повече от 30 кила.
Флет завърши дните си на одеалцето в коридора на един апартамент във Варна. Сам, в тъмното, заврял нос във входната врата, скимтящ... макар и заобиколен от семейството си...
В цел в живота ни се беше превърнал стремежа да внимаваме да не го настъпем и всеки го заобикаляше и прескачаше, а той само леко помръдваше с опашка на всеки.
После Флет си отиде.

Вече не лежи в тъмния коридор, а почива на слънчев хълм на Франга дере над Варна, с изглед към града и морето, в сянката на борова горичка, обсипан с шишарки.
Въпреки това и сега се улавям, че когато нощем тръгна в тъмното към банята, вдигам високо крака в коридора и се опитвам да прескоча и да не настъпя своя приятел, който всъщност вече го няма.
И сега понякога неволно поглеждам към пода пред входната врата, но там няма никой, дори килимчето, което в крайна сметка изигра ролята и на погребален саван.
И сега в тъмните предутринни часове като че чувам тихо проскимтяване откъм пустия коридор или потупването на уморени лапи както когато в последните си дни едва стигаше до купичката с вода. Пълзешком.
Не знам полудявам ли или Флет наистина е все още някъде там и призивно скимти за обич в тъмнината на нощта.
Както казват, в дългата тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта...

Обичаме те, Флет!
Липсваш ни, приятелю!
Винаги...

Сложиха ни тапата

Много успешно, експертно и безхаберно Община Варна и отрочето Хидрострой сложиха окончателно тапата на бившата Морска столица и сега всички ние живеем в трафика, вместо в домовете си, и си вършим работата в задсръстванията насред безконечните строежи, вместо по работните си места.
Тапата и разкопките са така всеобхватни и безкрайни, че в застръстванията родилки раждат в линейките, старци ги опяват по кръстовищата, а джебчии, изнасилвачи и убийци си вършат директно работата от кола в кола, щото полицията не може да се промуши и да ги озапти.
Тъй като стана невъзможно човек да стигне нормално докъдето и да е, улицата се превърна в отделен мегаполис със свой живот и правила.
В задръстванията млади водачки на МПС си обменят рецепти през прозорците на колите, а възрастни и потенциално опасни за уличното движение шофьори /ако все още имаше улично движение/ дремеха, прекопаваха си градинките на задната седалка, ловяха риба в локвите в наводнените строителни обекти или кротко умираха и дозадръстваха трафика.
В автобусите на градски транспорт, които нито знаеха накъде отиваха, нито успяваха да стигнат донякъде, баби кротко си плетяха плетките, весели мургави орди организираха тридневни сватби, докато стигнат от ЖП гарата до Владиславово, а ученици с безполезни карти за градския транспорт си чатеха с авери от други автобусни линии.
Хората пренесоха в колите офисите си, заведенията си за обществено хранене, малки цехове за това и онова, преводачески агенции и езикови курсове.
Журналята пращаха есемеси и имейли от автомобилите си насред задръстванията до редакциите, а известен местен поет успя да напише цял роман на историческа тема, докато се докопа от Виница до Полиграфията, но нямаше как да се добере до издателство.
Ставаха и весели и тъжни обреди.
Хора загиваха ежечастно в безбройните катастрофи по безнадеждно затапените кръгови кръстовища.
В същото време млади девойки, скучаещи с часове в затапени автомобили въртяха любов със също така скучаещи работници по безбройните строителни обекти попътищата, подбряни на лопати, багери и друга строителна техника.

По кръстовищата се вдигаха купони, а хората си изключиха джипиесите и за да стигнат от точка А до точка Б просто следваха ленивото движение на трафика или си разменяха упътвания с комшията от съседнаха кола.
Пожарните, линейките и патрулните полицейски коли излязоха в дълъг безплатен отпуск, а учениците в безкрайна асфалтова ваканция.
Закриваха се работни места, офиси, предприятия и цели отрасли.
Таксиджиите масово фалираха.
Туристическият сезон единодушно се отложи за догодина.
Кварталите се оформиха като самостоятелни селищни единици, тъй като жителите им по никакъв начин не можеха да се доберат до центъра, а живеещите в централната градска част правеха масови молитви за дъжд, тъй като с месеци стояха без вода заради безкрайните строежи и ремонти на приближената фирма-монополист.
Известен варненски вестник за безплатни обяви затвори станалите ненужни офиси, облепи един бус с изгодни оферти за квартири, запознанства, продажби и масаж със щастлив край и направи страшен оборот с мобилния офис, тъй като фактически градът се беше изнесъл на улицата.
В Общината се заговори за подземни улици и паркинги, въздушна железница и дори градски транспорт от хеликоптери, но на хората вече не им дремеше, защото бяха свикнали с мизерията в тапата и с безкрайните кални и некачествени строежи, защото те вече отдавна се раждаха, живееха и умираха на улицата, а тапата в трафика се превърна в стайлинг на живот и в норма на поведение, от които никой в Морската столица вече не можеше да се откопчи.
Варна, 2019 година...

Камен Петров

Снимките са на varna24.bg и novavarna.net

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.: Разкажи ми пак за съкровището- помолих го, а той ме изгледа развеселен изпод обичайно смръщените си вежди

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Камбаната на Капитана | Грамофона - новини от Бургас, България и света.

Там, горе с гларусите

Отвисоко градът е красив.
Сигурно така го виждат и гларусите.
Седиш си на терасата на 10-тия етаж у дома, пушиш, пиеш си кафето и го съзерцаваш.
Залезът над Галата привечер и огънят в морето сутрин.
Огненият китайски дракон на автомобилните светлини, проточили се по булеварда към центъра във вечерния трафик.
Огърлицата блестящи диаманти на Аспаруховия мост.
Блещукащите светлинки на хилядите прозорци и агресивните светлинни експлозии на рекламите.
Разсъмването над залива и привечерната мъгла над канала към езерото.
Брокерите го наричат "панорамна гледка" и това продава скъпо...
Разбира се, така е само от високо и тогава градът е прекрасен, защото тук - от 10-тия етаж, не се чуват шума от автомобилния трафик, писъка на клаксоните, крясъците, ругатните, сирените на линейки, пожарни и патрулки, плачът на пребито дете или трясъкът на паднало дърво...
После слизаш долу.
В ниското.
На улицата.
На кота нула градът вече не е така красив.
Палиш цигара и тръгваш по улиците му.
Спъваш се из счупените плочки на тротоарите.
Пропадаш в дупките по булевардите.
Газиш в помията на тъмните подлези.
Катастрофираш на всеки втори светофар.
Чуваш писъците на умиращите в линейките.
Даваш искания подкуп на ченгетата.
Катериш разпадащи се стъпала до Паметника на Българо-съветската дружба.
Лъкатушиш из занемарената, опустошена, загниваща Морска градина.
Говориш с морето на мръсния плаж.
Посядаш на счупените пейки и съзерцаваш изпотрошените статуи.
Вървиш в тъмното под неработещи улични лампи.
Разминаваш се с просяците, скитниците, клошарите, малолетните проститутки, недъгавите в подлезите, джебчийките по пазарите, отегчените ченгета, посивелите от безнадеждност варненци, сбръчканите от преработеност пришълци, кресливите и дебели руски туристки, надутите общинари и нападжии, свитите от немотия пенсионери, децата по разбитите детски площадки...
Бързаш да се качиш отново високо, високо, високо - над завист и обида.
Всъщност бързаш към трите стъпала пред входа и към асансьора, който бързо те понася към успокоителната височина на 10-тия етаж, където градът е красив, спокоен, сигурен, комфортен, прекрасен, тих, уреден, развиващ се и приличащ на морска столица...
Излизаш на терасата, палиш цигара и гледаш отвисоко, търсейки храна за размисъл.
Край теб летят гларусите, и те гледат надолу, търсейки просто храна.
Храна обаче отдавна вече няма, както и храна за размисъл...

Защо не емигрирам

Мнозина ми се чудят защо все още не емигрирам от тази разкапваща се държава, водена към пропаста от крадлива банда, некадърна да ни върне на пътя, неумееща на ръководи, тласкана единствено от алчност и безочие, гонеща децата ни в чужбина.
Има защо да се чудят.
Но пък и аз си имам причини да не емигрирам.
Не емигрирам, макар синът ми да е забегнал в Лондон, брат ми да се е преселил във Виена, половината ми приятели да са се пръснали в САЩ, Испания, Гърция, Кипър, Италия, Белгия, Холандия, Дания, Швеция, Турция, Канада, Англия и къде ли още не, далеч от блатото на име България, в каквото превърна родината ни управлението на ГЕРБ.
Не емигрирам, защото ужасно ще ми липсват:
- Неадекватното, безхаберно, корумпирано, усвояващо правителство
- Все по-наглият Бойко Борисов и шайката му, за чиято охрана гладният народ плаща по 37 милиона годишно
- Пеевски
- Доган
- Валери Симеонов
- Слави Трифонов
- Азис
- Гала
- КТБ
- Калпавите магистрали-убийци, кръпка до кръпка, труп до труп, ремонт след ремонт, лентичка след лентичка
- Черешката на тортата, ВИП брадър, България търси талант, Като две капки вода и останалите високо интелектуални продукции, водещи до масово блажено затъпяване на нацията
- Чалгата и салфетките
- Подкупните ченгета
- Лапащите корумпирани депутати
- Бахура
- Дупките по пътищата
- Клошарите, просяците и евтините проститутки
- Калпавото образование
- Разпадащото се здравеопазване
- Умиращата култура
- Убийците на пътя
- Протестиращите само във Фейсбук
- НПО-тата
- Псевдоеколозите
- Затворниците, които си бягат от затвора, така както ние бягахме от часове в уличище навремето
- Продажната и потъпкана псевдожурналистика
- Гладните и болни пенсионери
- Изоставените на произвола деца с увреждания
- Бездомните кучета
- Бакшишите по стоянките за таксита
- Националната лотария
- Батките, мутрите, наглите
- БФС
- Педерастията във всичко
- Умишлено умъртвената армия
- Приватизацията, декаризацията и инфлацията
- Криско, Графа и БГ радио
- Миските, златотърсачките, адреналинките, силиконките, мутресите и останалите прости кифли
- Кредитите, вересиите, дълговете и заемите
- Загиващите села
- Инфраструктурните недоразумения, наречени градове
- Винетките и Гражданската отговорност
- Шушана
- Винету
- Тиквата
- СИК, ВИС, Мултигруп, ТИМ и дори Ипон
- Незаконните строежи по морето
- Новите джамии и срутващите се църкви и училища
- Балонът на имотния пазар и некачественото ново строителство
- Трите "национални телевизии", от които на всички им се драйфа
- Падащите от небето хеликоптери
- Съседите от Северна Македония, а също така съседите от Румъния, съседите от Гърция, съседите от Сърбия и най-вече съседите от братска Турция, които присъстват и ще присъстват
- БДЖ, както и Български пощи
- Морето с фекалиите, изсечените гори, застроените дюни, изровените планини, небето като от коприна, това е моята родина....
Ако емигрирам, адски ще ми липсва да работя 8 часа на ден като роб на някой новозабогатял от далавери дрисльо за 500 лева заплата.
Ще ми липсват катаджиите, които си просят край пътя по 50 кинта за измислени провинения, докато в същото време наоколо фучат с 200 километра в час недорасли лекета, харчещи парите на тате.
Ще ми липсва лютеницата, която не е лютеница, млякото, което не е мляко, сиренето, което не е сирене, саламът, който не е салам, каймата, която не е кайма, хлябът, който не е хляб, пастетът от зурли и копита, доматите с нитрати, краставиците от Гърция, ягодите от Аржентина, агнешкото от Нова Зеландия и дините от Панама, а най-много ще ми липсват пресните яйца, които де факто са отровни.
Ето, затова не емигрирам, както и заради много други неща, все така милни и свидни, а не за простотии като патриотизъм, мама и тате, малката спретната къщурка с две липи отпред, земята като една човешка длан, родният bulgarski ezik, хан Аспарух, хан Кубрат, Кубрат Пулев и българският национален отбор по футбол.
Това е. Оставам.
Тук съм, не съм избягал.
Няма да е само Камен Воденичаров в крайна сметка.
Амин!




Снимка vesti.bg

Стоп

Вече спирам да живея
и да дишам, и да бдя.
Спирам вече да се смея,
вече спирам да зова.

Вече спирам да мечтая,
да жадувам, да зова.
Спирам вече да желая,
да копнея аз ще спра.

Вече спирам да будувам,
да сънувам във съня.
Спирам вече да ви чувам -
зад заключена врата.

Вече спирам да умирам,
спирам вече тленноста.
Да загнивам вече спирам,
спирам да зова Смъртта.

Вече спирам да живея.
Вече спирам да мечтая.
Вече спирам да се смея.
Вече спирам да желая.

Сам в съня на Вечността...

Фейсбук като групова терапия

Нас - българите, ТЕ отдавна са ни докарали дотам да имаме масово нужда от специализирано лечение. Побъркали сме се от нямане, полудели сме от лъжи, пощурели сме от липса на надежди, изкукуригали сме от корупцията, грабенето, демогогията, простотията и наглостта на управниците.
Че ТЕ ни подслушват телефоните, спор няма.
Че ТЕ ни следят имейлите, постовете, чатовете, СМС-ите и дори редовата архаична поща, пускана чинно чрез олигавена марка, залапена за плик, с любезното съдействие на Български пощи /дори и писмото да не стигне или пък да стигне гибелно късно/, спор няма.
Че ТЕ ни слухтят чрез магазинерката на ъгъла, даскала по музика в училище, репортерчето от някой вестник, таксиджията, келнерката, кондуктора и дори чрез близките ни в къщи и на работа, спор няма.
Спор няма обаче и че Фейсбук някак бърже и неусетно се превърна в незаменима групова терапия за всички ни, тъй както на времето това е правела селската /кварталната/ кръчма.
Във Фейсбук си изливаме всичко, псуваме, сваляме гаджета, пляем съседа, режима, Русия /САЩ/, постваме гневни тиради, призоваваме към флашмобове и протести, събираме кръв за кръводаряване и пари за лечение, атакуваме противниковия футболен отбор и теглим по една майна на руския патриарх, на премиера и предизидента.
Вместо да си пием ракията в кръчмата и да бистрим политиката, сега си я пием пред лаптопа и правим същото.
Че ТЕ ни следят постовете във Фейсбук, спор също няма. Следят, филтрират, класифицират, набелязват за черните списъци по партийна линия, уволняват и назначават според позициите ни, репресират ни невидимо и ни заточват във виртуалния ГУЛАГ, който умело са си изградили мандат след мандат. Най-малкото, свителество за това е последната им засега публична изцупка в това отношение , с тарашенето посред нощ на дома на един средностатистически българин, защото той, видите ли, си позволил да изкаже негативно мнение за руския патрийрх. Полицейщина!
Разбира се, ТЕ не са открили полицейщината, дори и в 1984 не са я открили, но Големия брат ни гледа, вярвайте братя, съседи и съпартийци.
Всъщност обаче ТЕ хитро използват Фейсбук именно в качеството му на иновативна групова терапия. Правят внимателен мониторинг какви ги вършат в глобалното село малките сиви мишчици като нас, но в общи линии си ги оставят да си веят байрака, докато котката /уж/ я няма. Така мишчиците си изливат емоциите пред лаптопа, двама-трима лайкват, двама-трима хейтват, някой те блокира, после чуй когато гръм удари как ехото заглъхва.
И ТЕ разбира се са прави. Във Фейсбук, при всяка поредна гадост, която ТЕ ни стоварват на главата, избухва яростно негодувание. Някой пише гневни тиради докато жена му го оправя с ръка под масата. Друг трака остри памфлети, пие си ракията и мята по едно око на чалга канала по кабеларката. Трети организира във Фейсбук протести, на които сам не ходи - я е студено времето, я вали, я е горещо, я е забравил печеното във фурната. И така - терапията си върши работата. По този начин възнегодуват във Фейсбук десетина, на протеста отиват трима. Присъединяват се стотици, на протеста отиват 2. Възбунтуват се хиляди, на протеста отиват 33. И се чудим защо на поредния протест-флашмоб-бунт-революция-възстание-пуч-стачка ченгетата, доносниците и журналята са винаги повече от протестиращите. В това време терапията си работи, ние сме си в калта, властта безнаказано си разиграва коня, граби, лапа и не и пука особено.
Понеже обаче вече не мога да търпя ТЕ да ни мачкат живота, призовавам всички вас тук, във Фейсбук, на протест. Чакам ви след половин час на Орлов мост в София, пред Общината във Варна, на Кея в Бургас, до Статуята на Свободата в Русе, под Тепетата в Пловдив и на брега на река Дунав някъде на брега между Тутракан и Силистра.
А аз отивам да си сипя още една ракия с туршията и да позяпам чалга канала по кабеларката, после отивам да спя.
Че утре пак съм на работа, а и навън студено.
А и според Google днес е празник - 3 март, Международният ден на жената...
Честит да ни е!

Бодливо

Годините тичат след мен
и всеки ден стават все повече.
Небръснат, рошав, смутен -
приживе превръщам се в спомен.

С бръснача останах на "ви"
и дръгна се сутрин, и плача.
Лицето ми сутрин кърви,
щом дръзна да хвана бръснача.

И тате, и дядо всуе
ме учиха как да се бръсна.
Обаче не ще и не ше,
лицето ми гладко да лъсне.

Със вид на изпаднал клошар
бодлив си останах навеки.
Бях малък, но вече съм стар
и свършиха всички пътеки.

С лепенки, с набола брада
пребродих живота небръснат.
Брадата ми днес побеля,
но пак е бодлива и мръсна.

Накрая ще вляза във тон,
привличащ девичите погледи -
балсамиран с одеколон,
ще ме избръсне бръснарят от "Обреди".

Смяна на етажа

Тихо пиукат
сред мрак апарати.
Системите капят
във вени гальовно.
По ням коридор
пак стъпки потракват
и миг композират -
нетраен, минорен.
В решетки прозорец
сковал е луната.
Леглото шепти
със скърцащи зъби.
Една диаграма
пълзи по стената,
а мракът тежи
от зловонно безмълвие.
И дните преливат се
в наниз от нощи,
еднакви и сиви -
подобно престилки.
Присмиват се -
колко си вече немощен
и годен си само
за сетно усилие.
Настъпи ли времето,
ще спрат апарата
и пак си свободен
от тази каторга.
Ти просто отново
ще сменяш етажа -
ще слезеш надолу
към моргата.

Профилактика

Тази седмица от фирмата ме натириха да мина на задължителния профилактичен медицински преглед като всяка една друга година, така че се замъкнах без желание до болницата.
Ортопедът влезе в кабинета, накуцвайки, хвърли патериците и седна с усилие на стола. Махна дървения си крак и се почеса с куката по носа, скърцайки като марионетка с всичките си кокали, а аз избягах.
Неврологът се тресеше от нерви и така и не успя да ме прегледа като хората. Само се чешеше с две ръце по главата, кривеше лицето си в тикове и си гризеше ноктите, въртейки налудничаво очи.
Психиатърът помоли с поглед сестрата да му развърже усмирителната риза и глътна набързо шепа розови и сини хапчета, после ме запита:
- Виждаш ли ония големите розови слонове, дето лазят между диаграмите по стената, колега? Не?! Ето, пийни от хапчетата и пак ще говорим...
Кардиологът получи аритмия и сърдечна криза, докато ме преглеждаше, затова си направи една бърза кардиограма, премери си два пъти за по-сигурно кръвното и пулса, а после се извини с наченки на исхемична болест и порок на сърцето. Негови наченки, не мои. За мен така и не каза нищо.
Зъболекарът дълго трака с изкуственото си чене, докато човъркаше неприятно в устата ми, претупа прегледа и извика следващия пациент, при което горната му протеза падна в легенчето за изплакване на устата на зъболекарския стол.
Гинекологът ме изгледа странно, когато и протестирах: "Аз съм мъж на 48, а не жена, за Бога", но за всеки случай на изпроводяк ми връчи комплект дамски превръзки, няколко тампона и тест за бременност.
Хирургът беше без ръце, ревматологът скърцаше с всичките си стави, а офтамологът имаше два чифта бифокални очила и контактни лещи под тях, после стана, взе бялото бастунче и тръгна на визитация.
Дерматологът много ме издразни, защото ръсеше люспи навсякъде поради напредналия си псориазис, какъвто признавам си, не бях виждал досега. Имаше и пъпки.
Венерологът се оказа стар сифилистик, резистентен към трипер и с подсъзнателна фобия от СПИН.
Гастроентерологът изкашля 5 децилитра кръв и извади бележника си. После ме запита дали би било удачно да се подложи и този месец на колоноскопия или този път за разнообразие да опита с въздушен и фекален тест за Хеликобактер Пилори.
С анестезиолога бързо бързо станахме приятелчета и докато шмъркахме райски газ и си биехме един на друг инжекции с упойка във вените на ръцете, се кикотехме на любими сцени от "Страх и омраза в Лас Вегас", слушайки "Нирвана".
Педиатърът не знам кой изобщо идиот ми го беше записал в листата за задължителния медицински профилактичен преглед, така че направо го прескочих и го оставих сам в кабинета си да гледа снимки на голи дечица с видимо клиничен интерес. Аз съм мъж на 48, както вече споменах, а не дете, за Бога!
Гериатърът беше зает с честване на 101-вия си рожден ден, а и заради Алцхаймера и Паркинсона си така и не разбра какво точно искам от него, аз - младото половин вековно пале.
Ветеринарят ме напъди с ръмжене, съвсем логично пролайвайки: "Чиба! Чиба!", тъй като бях объркал не само кабинетите на специалистите, но и сградата на болницата с тази на съседната ветеринарна лечебница.
Патологът... Е, всъщност, с патолога ни погребаха заедно, след като преспахме и двамата в моргата и бяхме надлежно аутопсирани от все още жив негов колега.
И всичкото това по Здравна каса!
С това медицинският ми преглед най-сетне свърши.
И слава Богу, бих допълнил...
Догодина пак.

Тук

Ето тук
вече свършва
земният път
Ето тука
се срещат
нощта със денят
Ето тук
не политаш
а падаш в небето
Ето тук
да тупти
престава сърцето
Ето тук
си високо
или много си ниско
Ето тук
си далеч
или много си близко
Ето тука
за пръв път
безмълвен мълчиш
Ето тука
безсънен
ти навек ще заспиш
Ето тук
всички пътища
се обръщат назад
Ти оттук
си отиваш
всички други стоят

Цаца

Първите двадесет шарана ги продадох за 15 минути. Така че се наложи колегата да отскочи с пикапа до склада и да домъкне още три бидона с вода, в която шаваха още живи шарани, а той псуваше на майка.
Шараните бяха един път. Диви, подбалкански, между 3 и 5 кила всеки. Народът щеше да се избие да ги купува като на всеки един друг Никулден между другото.
Толкова бяха яки, че подскачаха като пощурели из бидоните и тавите по сергията, а един направо ми се изплъзна и -шляп-шляп - се изхлузи и от тарабата, и от рибната борса, чак на улицата отпред, където се завря под колелата на някаква тузарска лимузина. Спасих го в последния момент, а тузарят в лимузината изпсува непразнично. Изпсувах го и аз и си прибрах шаранчето обратно. Такива като този ръб сигурно ядяха на Никулден октоподи, калмари и черен хайвер и ги поливаха с 12-годишно уиски. Хак да им е! Довечера в кенефа щяха да разберат истината.
Денят си течеше, търговията също. Освен дивите живи шарани /колегата ходи общо три пъти да дозарежда с пикапа/, продадох и един куп лефер, карагьоз, паламуд, калкан, заргана. Смятах наум печалбата, не беше зле. Щеше да има за една богата Никулденска трапеза, че и щеше да остане нещо за семейството за идните седмица-две.
В един леген под сергията си бях заделил един красавец около 4 кила, моята щеше да го сготви довечера пълнен, традиционно. Имахме домашно винце и ракийка, туршия, салата, това-онова. Празник.
Лека-полека и този Никулден се изниза. Съседните сергии на рибната борса се опразваха една по една, вечерта настъпваше, беше време за празничните трапези. Останалите продавачи сигурно вече бяха седнали на масата у дома и си наливаха, а жените шетаха около тавите с празничния пълнен шаран. Е, още малко и аз щях да привършвам.
Тогава обаче, наоколо вече не беше останал почти никой, а рибната борса тъмнееше, ми се нахвърлиха ония апаши. Отупаха ме набързо, задигнаха оборота и каквото беше останало от рибата, дори шаващия в легена 4-годишен красавец, дето си го редях за трапезата у дома. Огледах се, докато притисках с носната кърпа кървящия си нос. На сергията не беше останало нищо. Само рибешки люспи и рибя кръв. В една тава се въргаляха кило-две мършава цаца. Нея днес явно никой не я купуваше.
Прибрах нещата и подсмърчайки собствената си кръв, насипах цацата в една найлонова торба, а после в още една, че да не ми се цапат работните дрехи, които и без това бяха до немай къде изцапани.
Празник беше все пак.
И цацата щеше да свърши работа, при липса на друго.
Цаца-цаца, ама риба, нали така?
Поне тъй бях чувал да казват хората.
Стига у дома да беше останало поне малко олио...

Дъждовно-мухлясало някак

Навън заваля
и пръсти от мухъл
протегнаха
пак
пипала по стената
във жлъчно-зелено
и лилаво-синьо
във розов брокат
и съсиреци лигави
а вън си вали
и капките стичат се
вали трети ден
и доволен е мухълът
расте
не старее
и вае във плесени
десени неземни
блатисти шедьоври
и образи бледи
и кървави пръски
стенописи нетленни
мухлясва
душата ти
стената мухлясва
вали по прозореца
стената просмуква
импулс за живот
мечти за любови
прогнили желания
забравени спомени
и всичко е в мухъл
пропито от плесен
непетите песни
бръмчат покрай ъгъла
уви - в какафония
уви - капковидно
попиват в мазилката
подобно на ноти
изгнили от времето
в глухи уши
в очи ослепени
и пръсти съсухрени
които водата
/и мухъла/
галят...