Откакто беше навършил 58 години, старецът не пропускаше
сутрин, без да слезе с колелото, въдицата, кепчето и такъмите до морето, а
оттогава има-няма, бяха минали вече цели 17 години. Тази пролет беше чукнал 75
лазарника, но не се отказваше от навиците си – от колелото, въдиците и
такъмите, от диханието на морето и утринната свежест. Те го държаха жив, бодър
и държелив.
Старецът извади рибарските си принадлежности и пусна въдицата
край буната, която отколе му беше редовното място за риболов. Тук беше закътано
и вълнението на морето не гонеше рибата, рядко духаше, а и нямаше толкова
народ. Освен това когато вечер грейнеха уличните лампи по протежение на буната,
в отразените им във водата светлини, се събираха пасажи любопитни риби, търсещи
храна.
Въпреки всичко – доброто място за замятане, сезонът /беше
края на циганското лято и началото на есента, прохладно, тихо и с чести
ръмежи/, както и дългогодишния си опит, старецът вече седмици наред се връщаше
с празна кошница у дома в края на всеки ден.
Да беше жива бабата, имаше да го кълне и подиграва
незлобливо, рече си старецът и като почеса олисялата си глава, запали първата
за деня цигара. На хоризонта над морската шир първите светлици на слънцето
запалиха заревото си над тихата вода и заедно с крясъка на чайките като че ли
разбудиха окончателно утрото.
Като по-млад беше излизал всеки божи ден в морето и с
лодката, но остаря, кокалите го предадоха, очите и ръцете - и те, тъй че с
натежало сърце продаде на загуба старото корито и „се преквалифицира от наперен
рибар в сухоземен въдичар“, както често го майтапеше бабичката му, Бог да я
прости.
И днес – старецът го усещаше в сърцето на ревматичните си
кости, комай се очертаваше поредния безплоден тегав ден, в който рибата щеше да
му бяга и сякаш да му се подиграва от дълбокото, а привечер щеше да поеме
оклюмал с колелото обратно към пустата си къща, в която нищо нямаше да цвърне в
сухия тиган, нито щеше да се чуе тъй свидното до болка мърморене на бабичката
му, камо ли пък гласовете на децата и внуците – до един запилели се по белия
свят в търсене на прехрана.
Старецът въздъхна и смени стръвта, после заметна отново
навътре в морето, поне дотам, докъдето му стигаха старческите сили. През тази
пролет и цялото лято беше опитал какво ли не – пробваше се на мида, на скариди,
на морски червей, на рабан, ама на – нищо. В сънищата си виждаше пасажите
зарган и сафрид, мятащите се кефали и лефера, сребристите стрели на безбройните
иларии, чернокопа, циганката и барбуна. По дъното сякаш лазеха ордите на
всеядната кая, наоколо щъкаха безброй меджиди и гюмюш – вярно, презрени рибоци,
ама и на тях ще съм доволен, рече си натъжен старецът. Дотам я беше докарал, че
щеше да е рахат да закачи дори някой скорпит, защото тая бодливка имаше хубаво
месо въпреки всичко и излизаше барабар с попчетата. Единственото, което се беше
хванало на въдицата му – Бог да го порази дано – през тези тегави последни
седмици, беше един морски дракон миналата сряда, ама старецът беше патил и
препатил и знаеше – това чудовище, това недоразумение на природата и бич за
всеки въдичар, излизаше по всяко време и човек беше хубаво да има винаги клещи
под ръка, че да го откачи от куката.
Старецът плю с омерзение във водата и там, където плюнката
му докосна повърхността и разстла концентрични кръгове в морската вода, се стрелна
сребристото тяло на илария и изчезна. Към въдицата му обаче нищо не се
стрелваше.
Този път старецът вече изруга и запали нова цигара, нищо че
не и беше още времето – толкова скоро след първата.
Часовете се нижеха едва, над него гларусите виеха вечното си
хоро и огласяха нерадостните му мисли с гладните си крясъци. Все така не
кълвеше. Вече седмици поред.
Старецът стоеше на поста си край прибоя, вдигнал като за
почест все така празната си въдица, а североизточният бриз рошеше бялата му
брада, пожълтяла от тютюна край устата му.
Да беше само от спортна страст, майната му, рече си
старецът, докато обхождаше с избледнелите си като небето сини очи хоризонта,
изпъстрен с подгонени от вятъра сърфисти и пладноходки, заграден околовръст от
десетки товарни кораби, които чакаха ред да влязат в пристанището, полюшващи се
с диханието на морето на летния рейд срещу плажа и града.
Да беше само спортна страст, ама не беше. Отдавна не беше
само това. От години старцът ловеше риба за препитание, а при слука – и да
изкара някой лев от прекупвачите, тези гадни копелета, дето смъкваха по десет
кожи от гърба на рибарите, а после препродаваха скъпо и прескъпо на търговците
по градските тържища и по ресторантите. Откакто бабичката му се спомина, а
децата се разпиляха като пасаж дребна риба, подгонена от акула, старецът
преживяваше едва-едва. Къде с мизерната пенсия, къде с някой и друг паричен
превод от децата /дъщерята – в столицата, синът – в Канада/, а най-вече от
риболова. Нямаше какво да си криви душата – от 17 години вече морето го
хранеше. То беше негов приятел и негов враг. С него споделяше дните си, а
морето споделяше с него богатата си трапеза... Само дето напоследък риболовът
никак не вървеше, ама никак.
Застанал под лъчите на вече прежурящото слънце, захапал
поредната цигара, старецът с вдървени пръсти стискаше все още нетрепващата
въдица и се взираше напрегнато във водата, сякаш искаше само със силата на
волята си да проникне в морските дълбини и да подчини на желанията си все така
изплъзващата му се риба.
С една риба Христос е нахранил 5 000 гладни човека, рече си
старецът и сам се зачуди дали вече не е слънчасал, слънчасал и прималял от глад
и от униние. Вярно, призна сам пред себе си той, пустата библейска риба
всъщност е била уловена от Петър, който малко по-късно ще стане свети Петър,
ама хваната ли е – хваната. Нахранил ли е 5000 гладни – нахранил ги. Че и им
показал на рибарите възкръсналия от мъртвите Христос къде точно на Галилейското
езеро ще имат най-добра слука и им осигурил прехраната занапред и вовеки веков.
Ех, да имам късмет и аз да извадя една такава риба,
подсмихна се вътрешно старецът. Ще нахраня ако не целия голям град, поне
комшиите от Гръцката махала. А най-първо ще нахраня Алито, дето съборетината му
е на един хвърлей от Морска гара и пристанището, барабар с цялата му
многолюдна, босонога челяд. Че те завалиите по-гладни и от мен ходят. И по една
ракийка може да изпием по случая, развесели се старецът. Докато сполуката го
спохождаше все още, той все гледаше да отдели по някое и друго рибе за
семейството на Али – де две-три иларии, де кило сафрид. Морето беше голямо и
щедро – имаше за всички.
Макар и вече животът му да вървеше към заник, старецът не
беше прост човек. Беше видял и чел много, а и досега гледаше и четеше както
може, макар очите му отдавна да не бяха вече като едно време и да недовиждаше.
Беше чел и за чудесата на Христос, беше чел и за чудото с онзи кубински старец
Сантяго, дето също като него преследвал и преследвал голямата риба след дълги
дни на нямане. Докато накрая беше я уловил на въдицата си – сам насред
огромното море в малката си лодка. И я беше изтеглил на брега – напук на
нямането, на голямата гладна акула, дето беше изплюскала половината от рибата,
тъй както била завързана за лодката, напук на неверниците, на имащите и на
целия голям, студен и лош свят.
Точно затова, защото никога не падаше духом, а беше и видял,
чел и преживял много нещо, старицът знаеше, че след дългите седмици на суша, и
на него накрая ще му се усмихне късметът.
Улови се, че сякаш май беше подадрямал, унесен в мисли и
приспан от ленивия ритъм на прибоя, когато се озърна и осъзна, че бризът се
беше усилил неусетно и сега равномерно биеше в пясъчния бряг, гларусите се бяха
спуснали още по-ниско и дебнеха дребната риба по повърхността на водата или
ровеха в кофите за боклук навътре в сушата, а сенките на чадърите на южния плаж
хвърляха дълги сенки почти досами морето. Свечеряваше се. Поредният безплоден
ден беше към края си и го чакаше отново гладна вечер и безсънна нощ.
С нежелание, старецът се канеше вече да събере такъмите и да
подкара колелото към дома, когато изведнъж кордата се изпъна, а въдицата се
изви в ръцете му.
Без да посмее да повярва в късмета, който тъй дълго го беше
отбягвал, старецът се надигна и започна внимателно да обира месината, вторачен
напрегнатотам, къдто тя се врязваше косо във водата и вибрираше от силата на
мятащата се нейде дълбоко долу риба, а от блестящата корда се сипеха ситни
капки като бисери и се ръсеха обратно във водата.
През целия дълъг и безплоден ден, старецът беше опитал какво
ли не, за да прилъже рибата и сега ловеше на воблер. Чудеше се какво ли е
закачил, а силата, с която теглеше рибата, сякаш му даде крила. Паламуд!
Помогни ми Боже, нека е паламуд и да е цял пасаж, примоли се под мустак
старецът, докато навиваше внимателно кордата на макарата, макар с дядо Господ
от години да не бяха в много топли отношения – не и след кончината на старицата
му и след тази пуста каръщина в риболова.
Час по-късно, когато сенките се бяха сгъстили, а плажът се
беше опразнил от летовници и буната – от въдичари, старецът извади с кепчето и
последната риба и я пусна още шаваща в живарника при другите. Десет парчета,
каза си той. Десет парчета, хем едри. Вярно, не беше паламуд като паламуд, а
циганка, ама поне не излезе някой кьопав меджид или гюмюш, развесели се той.
Старецът събра такъмите, нарами въдицата и затика колелото,
запътен заедно с нощта към дома си. Макар и нанагорнище в тазди посока, сега
пътят му се видя като песен. Слуката се беше завърнала при него и стомахът му днес
щеше да бъде пълен и сит. И не само днес, а и дни напред. Пък ако и утре, пък и
по-сетне му вървеше все така, щеше да изкара и някой и друг лев от онези гадове
– прекупвачите, че да купи малко брашно, сол, олио, кафе, защо не и килце от
онази чудна смокинова ракийка, дето е продаваха бабите на пазара.
Унесен в сладки мисли, старецът изкатери баира до дома си
насред Гръцката махала, предвкусвайки богатата трапеза, възвърнатата слука,
вероятната печалба, подравленията от комшиите.
Мина покрай смълчания двор на Али, нейде извътре дочу детски
плач.
Поспря се, после се повърна назад и подпря колелото на
каменния зид, вдигнат на крачка от песъчливия браг на морето още в ония далечни
времена, когато околовръст разрастващия се провинциален град още се издигали крепостните
стени на турските укрепления.
Старецът влезе в бедната къща на комшията – по-бедна дори от
неговата схлупена рибаска хижа, мушна се в малката кухничка и безмълвно подаде
пълния живарник на Айше, която седеше присвита на дървен стол край празната
маса и дундуркаше късащото си се от рев отроче, а в очите и имаше сълзи.
Все така мълчаливо, жената на Али пое богатия улов от
стареца. Сълзите в очите и внезапно пресъхнаха и в тях заблестя отзвук от онзи
неуловим, извечен блясък, който навремето така беше ранил в сърцето мъжа и.
-
Благодаря... Много ти благодаря...- промълви жената и
направи жест като да се надигне, а бебето спря да плаче и протегна съсухрени
ръчички към все още шаващата в живарника риба – Ами ти? Ами за теб, комшу?
-
И за мен има, комшу. За всички има. Морето е щедро и
добро. Няма да ни остави да умрем от глад. Пък и сме свикнали и да имаме, и да
нямаме...
После старецът се прибра пипнешком в тъмната и пуста къща,
където електричеството беше спряно за пореден път. Не си направи труда да
запали свещ, да не става зян, рече си, пъхна се сред студените чаршафи и като
се изви ничком към стената, подпъхна ръце под главата си и се опита да заспи
напук на празния стомах.
А утре, утре отново щеше да излезе с въдицата на буната край
морето и отново щеше да предизвика късмета си и съдбата, които толкова често му
обръщаха гръб.
Щеше да излезе.
Отново.
