И нека те изживеят мечтите ти…

Един човек ме спря веднъж-

на уличка валеше дъжд.

Той каза ми със мен ела,

аз правя чудеса!

Повярвах аз и ний сега

сами вървим в пустинята.

Дъждът се лее из ведро,

а някой кара КОЛЕЛО!

                                   П.И.Ф. „Колело”

- Тате! – каза синът ми – Не мога повече! Махам се!

Шокирах се, ако не за друго, но това беше петото му „махане” за три години от какво ли не и вече започвах да се притеснявам.

После, разбира се, си поговорихме като баща и син, задушевно и с взаимно разбиране, точно като по турските сапунки и американските семейни комедии. Той ми обясни защо „се маха”, аз му се противопоставих с обичайните аргументи, накрая /разбира се/ синът ми за пореден път постигна своето, а аз си подвих опашката с обичайното „ще видим”.

Проблемът беше единствено в това, че не си казахме всичко това очи в очи, а по интернет. По скайп. Плюс това не беше написано на кирилица, а на latinitza…

Додо ми е син, но живее във Варна.

Аз съм негов баща, но живея в Русе.

300 километра разбита пътна инфраструктура, 10 години разбито детство за него, 40 години разбити илюзии за мен, моментална кръвна връзка в безличните социални мрежи – това е животът на сина ми, споделен с „тате”, тоест - аз.

Очевидно нито аз съм достатъчно стар, нито той е достатъчно възрастен, за да сме разумни, зрели и далновидни, така че често мечтаем заедно и често водим подобни задочни разговори от разстояние, които не компенсират всъщност нищо, най-малкото пък близостта между баща и син, приемствеността между поколенията или дори споделянето на топка ванилов сладолед в зоопарка – какъвто в Русе няма, а във Варна от години е от тези от замиращия тип…

Додо всъщност не се казва Додо, така както го наричам аз. Не се казва и Дейви, както го нарича майка му, която пък изкарва прехраната си някъде в мъгливия, далечен, уж космополитен, но в същото време настроен нихилистично към чужденците от Източна Европа Албион. Казва се Давид, макар да няма еврейска жилка в генеалогията на рода му. Живее с баба си и дядо си, макар да има двама живи родители. „Маха” се от хиляди неща, които среща в живота си, макар да умее повечето. Преди това, разбира се, като добър син, ги обсъжда обстойно с мама и тате… по интернет.

Тате обаче има нов живот и нова любов.

Мама – също.

Не беше толкова далеч назад във времето, моментът, в който Додо питаше неща като това дали новия приятел на мама пак му е татко или дали новата приятелка на тате пък му е новата майка. Признавам, объркващо е, и то не само за едно дете. Това време обаче отмина, Слава Богу, казваш си, но въпросите станаха повече и по-сложни.

Додо /Дейви, Давид/ расте, обграден от цялата любов и грижи на близките си хора /баба и дядо съвсем наблизо, тате – на 300 километра оттам, мама – на 3000/. Това не е шизофрения, просто така е устроен днес светът. Хората търсят работа, препитание, сбъднати мечти, нови любови, щастие навсякъде, все пак сме в ерата на глобализацията, нали така.

Додо обаче е на десет години. Четвърти клас. Това не е малка отговорност. Много неща се формират в този момент, а мама и тате са се юрнали по света и у нас да търсят себе си, призванието си, мечтите си, живота си, бъдещето си – като всеки един друг млад човек в тази объркана държава в нашето кризисно, трудно, неясно време. Може би така си мисли синът ми понякога, но знам ли. Прекалено млад бях, когато се появи той на този свят. Прекалено млад съм и в момента да вземам бързи решения, но не и бързи кредити.

Така, че ги вземам. Кредитите. Не решенията.

Замислих се едва днес, след поредното „махане”. Поредното отказване. Разбира се, споделено по интернет. Баща и син. Но не се казваме Гейтс или Зукерберг, затова им използваме и софтуера, и приложенията, за да се чуваме.

Моят Додо е умен. Додо е красив, атлетичен, интересен, забавен, креативен.

Не го казвам само заради приказката за „моето гардже”.

Все пак го гледам отстрани. Доста отстрани. Онлайн.

Така се виждат много неща, признавам.

Макар да изпускаш още повече.

Но човек не ги изживява истински, това ни е проблемът на нас двамата.

Така го видях и сега, когато Додо се отказа от отбора по хокей.

/Само месеци по-рано треньорът ми обясняваше едва ли не през сълзи в очите колко е добър синът ми, най-добрият вратар, който съм виждал, приятелю, направо ги разбиваме, когато той е в състава, гол не пуска във вратата, синът ти е страхотен, честно, няма друг като него…/

Додо обаче носи моите сини очи и… моята склонност към диоптри.

Оказа се, че това в съблекалнята на малките хокеисти е голям проблем.

Навремето беше голям проблем за мен и моите диоптри в съблекалнята на футболния отбор, където играех като офанзивен халф.

Реших да забравя това и смело излъгах:

- Додо, това няма значение, сине…

/Излъгах, разбира се по интернет, по скайп/.

Додо обаче не беше вчерашен, въпреки, че беше само на десет години.

- Тате, ВСИЧКО има значение! Така беше с английския, с испанския, с курсовете по писане, с бадмингтона, а сега и с хокея…

Не е само хокеят или испанския, Додо, искаше ми се да му кажа, но някак си все не успявах. Можех да му разкажа как исках да стана писател, а днес съм просто ниско платен провинциален журналист. Щеше ми се да споделя, че мечтаех да свиря в рок група, но рок групите сега си ги слушам само на стереото в колата. Бих му обяснил защо живея в Русе, а не в Нова Зеландия, как копнеех да обиколя света, а дори не съм опознал Родопите и Рила, колко желаех да живея в малка къщичка на плажа, пък се свирам в панелка под наем в квартал на западащ град заедно с любимата си. Просто се спъваш постоянно, синко, ще ми се да му кажа, но няма. Просто в един момент си млад, силен, пълен с мечти и копнежи, а в следващия падаш по нос в калта, защото някой те е спънал. Просто един живот не е достатъчен, за да стигнеш дотам, накъдето си тръгнал и да изкачиш всеки връх, когото искаш да докоснеш.

Как да стане обаче това по интернет?

Как да го кажа на сина си, без да виждам очите му?

Как да му обясня необяснимото?

И мога ли да разбия неговите мечти за бъдещето само защото моите вече са мъртви?!

Няма начин!

Не и аз!

Ще ми се поне синът ми да изживее мечтите ми, да изживее живота ми вместо мен, да бъде щастлив и да има бъдеще.

Да се усмихне на света и светът да се усмихне на него самия.

Баба казваше навремето – ние не си поживяхме, дано поне децата ни да си поживеят

Мама обаче казваше абсолютно същото.

Аз пък стискам зъби, нищо не казвам.

Да не съм луд – иначе ще ги повторя.

Казах му го едва в болницата, в спешното отделение. Аз – запъхтян, потен, стресиран и уплашен, почти ридаещ, той – с гипсиран крак, ухилен до ушите, че няма да ходи няколко седмици на омразното училище и ще сърфира в интернет, ще даунлоудва музика и филми, ще чати с приятели и каквото още там прави днес поколението, което представлява радостта на живота ни, бъдещето на страната и наследството на рода.

Беше го блъснала кола на оживено кръстовище. Точно пред училище. Шофьорът бил пиян. Разбира се, дори нямал книжка. Когато научих – както винаги по интернет – в един прекрасен миг помислих, че ще откача, че вече не съм аз, че съм наполовина или изцяло мъртъв. След което възстанових дишането си /с една цигара/, сърдечния си ритъм /с онова розовото хапче/ и практичното си мислене /каквото всъщност принципно нямах/ и тръгнах да организирам пътуването, връзките си по болници, животът си наново /благодарение на моята любима/.

В спешното отделение най-сетне казах на Додо, че вече си има сестричка. Йееее, извика щастлив той и ритна с гипса, но слава Богу, нищо не счупи. Супер! От кога искам сестричка! Само братя имам досега, татееееее! После се усмихна, какво ти – направо се ухили като баща си, когато е щастлив, пардон – тоест като мен - погледна любимата ми /която, разбира се, не беше майка му/, и ни смигна съзаклятнически и на двамата:

- Хей, честито! А кога ще я видя? Къде ми е сестричката?!

Сега, само седмица по-късно, когато жежкото лято е еднакво непоносимо и във Варна, и във Русе, а може ми и в мъгливия Албион, само мълча, наблюдавам, сподавям усмивки, преглъщам сълзи, спомням си спомени, тая надежди, мечтая мечти.

Ще ми се да му кажа, че счупеното ще зарасне и ще му махнат гипса. Че сестричката му ще порасне и той ще се грижи за нея и ще я ревнува от всичко.Че животът е пред тях и ще бъдат заедно завинаги. В крайна сметка, че ги обичаме. Всички ние.

Мълча си обаче. Само гледам.

А синът ми, Додо, се е привел над леглото над новородената си сестричка, припява и тихичко нещо и се усмихна на нещо си над бебешкото легълце у дома.

Той си знае защо.

А аз виждам бъдещето.

Харесва ми, честно ви казвам.

Дори и мен да ме няма в него.

Защото те ще го изживеят вместо мен.

И двамата…

Камен Петров

Нощ

из ЦИКЪЛА „Необяснимите стихии в сърцето”

Тогава стани

и през прозореца викай.

В тъмна земя

без светлини,

в тъмно море

не търся нежност.

Тъмно. На тъмно,

на тъмно играя "живот"

                       Нова Генерация „Тъмна земя”

Поредният ден си отиде зад ъгъла и отново настъпи нощта.

Свикнал съм с тъмното, знам какво е да ти е черно, да е мрачно, да не виждаш нищо и да караш на сляпо, така че – окей, няма проблеми, нека е нощ.

Скоро обаче си дадох сметка, че всичко би било наред ако това бе просто поредната купонджийска парти нощ край морето, ако не беше наслоения мрак дълбоко вътре в мен и наоколо, ако имаше надежда за нов – по-добър ден.

Нощта настъпи, а с идването и бързо проумях, че сме във фаза новолуние.

Нямаше я пълната луна, която осветява с призрачната си светлина света, за да вия като върколак срещу нея. Нямаше романтична лунна пътека през реката към замиращата като нас Румъния. Дори не беше лято, а някакъв гнусен унисекс-демисезонен мелез между дългата зима и дъждовната пролет през март.

Небето беше притиснало града, безлунно и беззвездно, черно като черно кафе от уличен автомат, бездънно като мъката на абортирала родилка, празно като думите на имбецилен психопат, държащ стадото ни заложници тук долу, на Земята.

А на земята беше тъмно.

Цареше нощ.

Градът също беше тъмен, но него така или иначе не го касаеше нощ ли е или ден, новолуние или пълнолуние, зима или лято. ВИНАГИ си беше тъмен този град в провинцията – и отвътре, и отвън, ВСЯКАК.

Говоря ви за прозаични неща, не за тъмнината в сърцето и душата.

Говоря ви за уличното осветление.

Вие знаете ли какво е това?

Тъмни улици, тъмни булеварди, тъмни тротоари, тъмни паркинги, тъмни паркове, тъмни градинки, тъмни кейове, тъмен град.

Не, не – отдавна вече няма режим на тока, знам, помня ОНЕЗИ времена, няма режим на тока, поне засега, но е… тъмно.

Вървя по тъмните улици. Стъпките ми потракват по надупчения асфалт на шосето или по натрошените плочки на тротоара, все едно не съм един истински мъж, а просто травестит на високи токчета.

Так-так, так-так. Потропвам в тъмното.

От време на време покрай мен в среднощния мрак присветват стоповете на окъснял автомобил или нелепата жълта рекламна табелка на таваните на такситата. Ама нарядко присветват и само сгъстяват още повече мрака.  

Понякога някоя забравена от кризата и рецесията неонова рекламна табела изсъсква в мрака, проблясва за миг /”Дрехи за бременни!”, „Топли хамбургери!”, „Сезонна разпродажба!”, „Секс шоп!”/, после отново помръква и прави мракът на нощта само още по-гъст.

Малко ми е криво, понеже скоро бях в тъмната стаичка да дам вота си.

Фактически след това бях за 24 часа и в тъмната стаичка на следствения арест по причини, които не са за хора, най-малкото пък за хората, за които дадох вота си, а после съжалих.

Благодаря на Господ и на все още не дотам технологически напредналите СРС-та, че никой не може да надникне в тъмната стаичката на душата ми, пълна с недоизречени ругатни, клетви, проклятия, доноси, омраза и желания.

Господ обаче тази нощ не ми помага особено в мрака на нощта.

Решавам да си помогна сам, затова влизам в едно от малкото осветени места, които мяркам в тъмнината. Оказва се чалгатека. Или чалга дискотека. Или просто дискотека през 2012 година, защото те май са едни и същи напоследък и то все такива. Там обаче също е тъмно, нищо че неоновите надписи греят в цветовете на дъгата, а по билбордовете се кълчат изрусени крави с вид на проститутки и изрусени пичове с вид на педали. Мрак, децибели, потни тела, натъпкани със силикон, мускули или сланини, друсат гюбеци, смучат уискита, смъркат нещо бяло, лапат разни розови хапченца, на никой не му пука. Тъмно е, шумно, мирише на бърбън, кръв, сперма, пот, повръщано и сладникав букет от парфюми – ултра скъпи ментета. Явно има сцена, явно има дансинг, явно има сепарета, явно има бар. Самотен прожектор в курвенско розово лази по разкривените физиономии в чалгатеката и угнетяващо сгъстява мрака по ъглите.

Излизам си. Хем бързо.

Вървя ли, вървя през тъмния град.

Нямам дори кибрит или свещичка, нито джобно фенерче, за да си светя в мрака. Уви, не е и Нова Година, за да разпръсна с фойерверки от бенгалски огън тъмнината.

Тук-там из шестия по големина мегаполис на тази мегаломанска държава със затихващи функции все още проблясват бледи, блуждаещи светлинки. Цели огромни новопостроени кооперации, застигнати от кризата, стоят празни, само в някои прозорци самотно свети, има хора, някой някак някъде живее живота си. Другото е празнота, самотност, криза, безнадеждност… мрак…

Вървя в тъмното и ми е самотно, неориентирано, тъжно и страшно.

Никого не познавам и никой не ме познава.

Мога да се сблъскам в тъмното с майка си и да не разбера.

Вървя и си мисля подобни нерадостни мисли и в този момент наистина се сблъсквам с някого.

Не е майка ми, обаче.

Заболя ме.

Извиках от изненада, страх и болка, сляп в мрака, безпомощен в дезориентацията си, сам насред града, а онзи отсреща ми изкрещя и отново се нахвърли отгоре ми.

В един момент крещях, в следващия просто хъхрех, защото черната фигура насред черния мрак беше сключила черни пръсти около гърлото ми и ме душеше.

Борех се напразно за глътка въздух, за малко милост, за живота си, но дори не знаех с кого. Можеше да е ченге, можеше да е брат ми, можеше да е духът на покойния ми баща, някой извратеняк или – най-вероятно – сериен убиец, нямаше как да разбера без очила за нощно виждане, като в ония там филми с Шварценегер или Ван Дам. Усещах нещо твърдо да ме подпира в ребрата. Не знаех дали е пищов, братски или бащински юмрук, еректирал пенис, бухалка или касапски нож. Нямах време да се замисля, само реагирах. Нощта и мракът бяха пропълзели дълбоко вътре в същността ми, дадоха ми сили, направиха ме непредвидим, силен и неконтролируем, така че и аз на свой ред се нахвърлих на невидимия в тъмнината враг, удрях го, хапах, ритах, скубах, блъсках главата му в асфалта, скачах отгоре му, ридаех и ругах… и го убих. Убих го! Знам, защото иначе той щеше да убие мен…

Залитайки, прескочих в тъмното трупа, препъвайки в агонизиращата му ръка, после продължих лъкатушещия си път в нощта.

Так-так, так-так, так-так.

Стъпките ми.

Продължават.

Вярвах си, препъвайки се в мрака.

Все така сам, все така нанякъде.

Нямах обаче ориентири.

Не знаех вече кой съм, откъде идвам и накъде отивам.

Изгубих се напълно.

Беше прекалено тъмно дори за мен.

Наоколо пищяха създанията на мрака или просто пищеше високото кръвно в ушите ми.

Край мен се редяха кошмарите на нощта, излезли сякаш от минали сънища.

Блъсках се в изоставени автомобили, трупове на бездомни старици, руини на недостроени билдинги, изгорели пожарникарски коли, сгазени кучета и неродени бебета, лющещи се аристократични фасади на сгради и рушащи се фасади на институции. Спъвах се в останките на недовършена инфраструктура, в останки от несбъднати мечти и несподелени любови, в собствените си преплитащи се крака и във вълмата токсична мъгла, стелеща се ниско над разбития паваж на улиците. Извървях безброй тъмни пътища за никъде, задънени улици и недостроени магистрали.  

Вървях и вървях по тъмния тунел.

Той беше дълъг наистина, този тунел, и наистина беше адски тъмен, точно така, както разказват всички, които са го извървели донякъде, но после са се върнали, след като са видели светлината в края му.

Беше дълъг и тъмен тунел, но в края му, уви, аз поне не виждах светлина.

А вървях дълго.

После просто спрях.

И нощта продължи и без мен…

Камен Петров   

Глутница кучета

На моят приятел - кучето ми Флет... 

You used to say live and let live
You know you did

But if this ever changin' world

In which we live in

Makes you give in and cry

Say live and let die

Live and let die…

                     Guns’n’rosses  „Live and let die”

От една година ги гледам, псетата мръсни.

Видях ги как се появиха едно по едно. Наблюдавах как се плодят като виетнамци. Гледах ги като ровят по кофите, ядат, оплождат се, спят, чешат си бълхите и крастата, лаят по колите и плашат минувачите.

Не са безобидни помияри, казвам ви, това си е истинска глутница кучета. Седем парчета! И живеят на поляната на Кръговото движение до Дирекцията на полицията, точно под носа на ченгетата, под прозорците им.

Едни са дръгливи, а други – охранени, едни са проскубани, други – загладени, едни са дребни, повечето обаче са едри. Всички имат вътрешни и външни паразити. Всички имат зъби и нокти. Всички разнасят бяс, тении, кърлежи и кой знае какви още зарази, знам си аз, няма начин.

Никой обаче нищо не прави по въпроса.

Най-малко пък властите.

Вярно, за тази една година, тоя-оня самосиндикално се опита да се саморазправи с проклетата глутница кучета. Биха ги, трепаха ги, тровиха ги, стреляха ги, разселваха ги, кастрираха ги, по вестниците и в общината се оплакваха – няма измиране, братче! Оживяват, гадовете, ако лапнат отрова, блъсне ги кола или пък ги гръмнат. Връщат се, ако ги разселят или ги затворят в приюта. Раждат като разпрани, верицата им мръсна, дори и кастрирани – и аз не знам как…

Да живеехме в друго време и на друго място, ама на. Скочили едни природозащитници с жълто край устата, някакви журналисти, еколози и не знам какви още и грачат: „Спасете животните!”.

А стига, бе!

За нас, хората няма кой да помислили, че нямаме какво да ядем и ни пенсиите ни са пенсии, ни заплатите – заплати, ни за ядене има, ни за борчове, ни за нищо, за помиярите се загрижили. Приютчета като слънце им спретват, по киноложки изложби ги водят, дрешки им шият, по-хубави от моите, чувам и хотели за псетата имало даже и какви ли не още лиготии. Баровците се връткат със скъпи кучета, дето струват колкото гарсониерата ми, после им писва и ги натирват на улицата. Песовете от селата се мъкнат към кофите за боклук в града. На някоя пикла пекинезът народил шест парчета и вместо да ги издави – бам! – пет от тях навън…

Драйфа ми се, само като си помисля даже. Това триченето, дето го показваха по телевизията, или пък че на някакъв помияр му били отсекли краката, или че из парковете хвърляли отровни примамки - малко им е даже. Безименни, грозни, гадни твари! Навремето лесно ги оправяха псетата – с примка на шията, с 220 волта по жицата или с пушката в устата и толкоз.

Дебна ги аз тези помияри проклети вече повече от година, но вчера си помислих, че най-сетне им намерих цаката. Досега само плашеха и стресираха хората, но вчера нападнаха човек…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

След като по ред причини бях принуден да изляза на улицата – в буквалния смисъл на думата, да спя по входовете, да търся храна в кофите за боклук, да прося от минувачите и да крада по малко, за да оживея някак, изведнъж почувствах колко съм самотен. С кристалната яснота, която дава на мозъка глада, си дадох сметка, че всъщност съм бил самотен винаги, но едва сега го прозрях. Самотен съм бил като се раждам. Имах самотно детство, без братя и сестри. Самотен бях в училището и в университета, където винаги бях пръв и отличник, така че всички страняха от мен. Сам бях и в кариерата си, и в бизнеса по-късно, защото никой не обича успелите. Бракът ми също беше самотен, кратък и без деца, ожених се за една безмозъчна овца фригидна без амбиции, която ми отрови живота и не ми е изневерявала вероятно единствено с баща си…

Когато в един прекрасен миг, насред Кризата, всичко свърши изведнъж, когато си отидоха спокойствието, просперитета, бизнеса ми и парите, а с тях жената, бизнес партньорите и приятелите, когато пристигнаха данъчните и съдия-изпълнителите, едва тогава проумях какво е да си сам. А щом се озовах на улицата – как боли да си самотен.

На улицата открих и новите си приятели обаче.

Не, не другите клошари.

Не децата, които ми се присмиваха, ченгетата, които ме окошарваха, кръчмарите, които ме гонеха, дрогите, педалите или другите клошари, с които искам или не, делях вече живота си.

Говоря за кучетата.

Уличните кучета ме спасиха, когато бях на път да се предам, да полудея, да умра от срам и страх в съня си, да сложа край на живота си.

Живеех с тях, делях храната си с тях, правех си компания с тях, говорех с тях…

И уверявам ви, те ме разбираха!

Разбираха всичко, за разлика от хората. Гледаха ме с онези техни големи, топли, всеразбиращи и всеопрощаващи очи. Топлеха ме с телата си. Не се лакомяха за залъка в устата ми. Не ме ревнуваха, не ми завиждаха, не ме мразеха, използваха, крадяха, лъжеха или предаваха.

Годините ми сред уличната измет минаваха, но край мен винаги имаше по някое куче. Ако някой от приятелите ми си отидеше от студ, глад, старост или хорска злоба, го заравях тайно на „нашето” скришно място на брега на реката, там, под голямата върба, където вече има шест малки гробчета. После винаги се намираше поредното куче, жадуващо за топлина, близост и приятелство и … тръгваше с мен. Защото усещаха, че и аз жадувам за същото, може би…

Така открих Великолепната седморка.

Те всъщност си нямаха имена, разбира се, затова ги наричах на майтап така всеки път, щом се хвърляха върху мен с всичките си 28 игриви лапи, 14 искрящи от обич очи, със 7-те си любвеобвилни езика и 7-те си въртящи се от радост опашки. Бяха си групичка от седем сплотени кучета от самото начало и незлобливата шега с името на стария уестърн със Стив Макуин им доставяше удоволствие. Иначе дадох име и на всеки от тях поотделно, как иначе. Едрият рижав добряк с кафявите очи кръстих Флет, защото си приличаше като две капки вода с покойния ми златист ритривър от едни други времена. Малката черно-бяла хитруша кръстих Сара. Трикракият бандит с едното ухо, стана Джак Спароу. Край мен се навъртаха още Мечо /няма как/, Игривка, Веселия Роджър и Папи. Нали ви казвам, Великолепната седморка.

Бях късметлия ,че сме заедно, защото зимата се случи необичайно сурова и дълга, с рекордни минусови температури и голям сняг. Оживяхме някак до пролетта, по простата причина, че бяхме неразделни осмината. Топлехме се един друг, деляхме оскъдната храна от контейнери и подаяния, правехме си компания, разказвахме си смешки и им се смеехме сами… е, това последното го правех най-вече аз, разбира се, но и кучетата ми се смееха по своя си неподражаем начин – виждах го в светналите им очи, в усмихнатите им муцуни, в побеснелите опашки.

И ето вчера дойде и бе на път да си замине поредния ни монотонен ден на улицата. Прибирах се от обичайната обиколка по боклукчийски контейнери, задни входове на магазини и ресторанти и пунктове за вторични суровини, които представляваха „моя район” по неписаните закони на местния ъндърграунд. Великолепната седморка в идеален синхрон ме надуши, наскача от храстите на Кръговото пред Полицията, където се препичаше на слънце, докато ме няма и с радостен лай се втурна към мен, за да ми каже обичайното „Добре дошъл, приятелю” и да се сгуши върху и около мен, за да ме топли и през тази мартенска нощ. Тогава чух крясъците…

„Помощ, помощ! Нападнаха човека! Убиха човека!”…

Минувачите се затекоха в нестройна тълпа към групата кучета, които се бяха струпали върху човека на поляната. Всеки грабна в движение първото нещо, което му попадна пред очите – кой тояга, кой пазарската си чанта, кой паве, кой кол от ограда или просто скършен клон от близкото дърво. Хората крещяха, викаха, ругаеха, вкупом се нахвърлиха върху седемте бездомни кучета и започнаха да удрят, да ритат, да бият, да душат, да удрят, запъхтяни от усилието, от адреналина и от обичайната човешка злоба. Чакай, дръпни се малко, мама ти, дай да мина, кресна и случайно минаващ униформен, чиято смяна току що беше свършила, а той се бе запътил към къщи за обичайната гроздова със салатка пред телевизора, промуши някак ръката си със служебния пистолет сред мелето и натисна спусъка. Натиска го, докато патроните свършиха, после спря. Един по един будните граждани също престанаха да налагат с каквото им падне и се отдръпнаха встрани, дишайки тежко, разгърдени и разпасани, опръскани с кръв, косми, парченца кости и мозък, с накървавени очи.

После купчината натрошени кокали и сплъстена от кръвта козина се раздвижи и изпод телата на Флет, Сара, Джак Спароу, Мечо, Игривка, Веселия Роджър и Папи изпълзя един от известните градски клошари, за когото разправяха, че имал две висши, навремето бил голям бизнесмен, а бившата му жена – някаква миска, ама много хубава. Клошарят се отпусна тежко на изпотъпканата трева до труповете на кучетата, огледа се с невиждащи очи, вдигна някак свенливо умолително сплетените си ръце и промълви:

- Какво направихте бе, хора?... Защо?... Това са моите приятели… Радваха ми се… Защо?!…Та те просто ме топлеха…

Клошарят захлипа беззвучно.

Някой се изплю.

Тълпата смутено зашумя, после се разотиде тъй, както се беше събрала. Униформеният прибра топлия пистолет и се запъти към гроздовата, салатката и телевизора.

А клошарят се надигна и тръгна да търси лопата…

Камен Петров

P.S....................................................

Златни години

На 86 години съм.

Професионален пенсионер, бивш учител по физика.

Живея сам-самичък в панелката от цели 23 години насам – откакто моята бабичка се спомина от скоротечен рак, Бог да я прости.

Сега си изживявам златните години в панелната гарсониерка в центъра на града, където отдавна няма жив човек, който да го е грижа за мен. Старите изпомряха с годините един след друг. Младите ги отвя вятъра в търсене на препитание към столицата или в странство. Останалите просто отдавна са забравили, че и мен ме има на този свят… все още… Нямам ни куче, ни котка, ни дори цвете в саксия на терасата, пък и къде ти да гледам живинки с тази пенсия, която и на мен самия не ми стига доникъде.

Не знам има ли криза на третата възраст, но ако има – в нея съм. А за всичко са виновни ОНИЯ, съседите ми от горния етаж. От години ОНИЯ ми тровят старините и живота. Вдигат дандания, цапат на площадката пред входната ми врата, кучето им лае непрестанно, правят си скандали през ден, а в другите дни имат гости до среднощ. Милиция съм викал навремето, после – полиция, оплаквал съм се на домоуправителя, докато още имаше домоуправители, жалвах се в общината, районното управление, разни комисии и НПО-та, по вестниците и кабеларките, къде ли не – нищо. Полза, знаеш никаква. В разграден двор живеем, момче, в загубена държава. Ни животът ни живот, ни управниците ни – управници, ни съдилищата ни - съдилища, ни нищото ни – нищо…

За проклетия, ОНИЯ почнаха и някакви преустройства там - горе. Тераси събаряха и  зидаха, други тераси „усвояваха”, да имало повече място, че се плодят като зайци, проклетниците. Къртиха, мазаха, осраха - с извинение, дето има една дума - пейзажа, ама на никой, освен на мен, не му пука. По стената на самотната ми вдовишка спалня потекоха талази мръсна вода. От тавана на терасата прокапаха пикнята и фъшкиите на немската им овчарка, дето си я въдят там, да пукне дано. Банята ми мухляса, а през голямата тръба в ъгъла над кенефната чиния – оная там, за мръсната вода, ОНИЯ почнаха да си изливат помията кажи-речи ежедневно, Бог знае защо…

Като видях, че оправия няма, че ни ченгетата, ни журналята са хукнали да ми помогнат, тръгнах да ги съдя тези мърлячи от горе, за съседите става дума. Заведох дело, наех си адвокат, платих си там таксите и хонорарите, колкото пари имах закътани в бели банки за черни дни и зачаках…

Чаках дълго, пък стар човек съм, не знам докога ще издаяня – току виж утре съм ритнал камбаната, че ОНИЯ отгоре да му ударят един кючек на гроба ми, мама им мръсна. Делото мина на първа инстанция, на втора мина, после онова леке – съдията, прас! – кой знае защо го прекрати. Дебил ли е по рождение, рода ли е с ОНИЯ отгоре,           пари ли му дадоха или адвокатът ми е некадърник, не знам. Съдията прекрати делото и толкоз. ОНИЯ се отърваха пак, а аз бях осъден да платя 500 лева съдебни разноски извън парите, дето ги наринах на оня задник адвоката, паричките, дето съм ги давал през годините за ремонти, нервите, дето всеки ден и всяка нощ ми късат съседите ми – изверги, и нервите, дето ми образува цялата съдебна, полицейска и правораздавателна система на тая смотана държава.

Туй, че съм дъртак и кокалите ме щракат ясно, ама сега ме защрака и главата чак от яд, а ей тука отляво на бузата усещам как ми играе едно малко мускулче, като в черно белите филми с Клинт Ийстууд навремето.

Тогава реших, че няма да ги дам тези 500 лева, дори и да ги имах.

Няма да ги дам на държавата и съда, да пусна ако го направя!

Щях да ги инвестирам в сивия сектор на икономиката, по-точно в услуга на малкия и среден бизнес в града, на който му викат „ъндърграунд”.

Затова отидох още следващата неделя на битака на Централния пазар, където ходя редовно от години и винаги намирам разни полезни джунджурии направо за без пари – я комплект поовехтели гаечни ключове, я „нова” брава за входната врата, я менгеме, я запазена табла за игра… Пенсионерски радост. Този път се зарадвах с една леко ръждива ловджийска пушка, двуцевка. Искаха и само 220 лева, взех е за 180. Увих я в чувала, който си бях приготвил по-отрано у дома и си се прибрах, куцукайки с бастунчето.

В гарсониерката хапнах малко хляб и сиренце, които полях с две чашки от онова наливното винце – пак от пазара, от бабичките дето си го купувам на черно. Изкъпах се, избръснах се криво-ляво, облякох си чистите дрехи, дето още бабичката ми, лека и пръст, ми ги беше скатала в гардероба навремето, за погребението, знаеш.

После се заврях в банята, седнах на един стол в ъгъла под мухлясалата тръба, запалих една цигара – от ония ръчно свитите, без филтър, с контрабанден евтин тютюнец дето са, и зачаках, както само аз мога, прегърнал пушкалото между краката си.

Точно като оня любимия ми писател от младите години – Хемингуей съм, викам си и пуша в тъмното, ама не съм прост като него, да се гръмна сам, неее – не на мене тия, ало, друго съм намислил аз, и се подсмихвам в мустака, дето го нямам.

Почаках така известно време ама не ми беше скучно, че за много неща имаше да мисля и да ги обмислям.

Когато чух изотгоре стъпките на ОНИЯ, се изправих, скърцайки в тишината със всичките си стави /от старост/ и с ченето /от яд/.

Изчаках да плиснат помията като всеки друг път в дупката над главата ми и тогава заврях дулото на ловджийската двуцевка в тръбата и натиснах едновременно и двата спусъка.

Право в мутрите им гадни, гръмнах, да знаеш, момче.

После се затътрих до телефона в хола и набрах 112.

То добре, че и него не са го откачили още за неплатени сметки, викам си, запалих нова безакцизна цигарка и пак зачаках…

Камен Петров

Дъжд

                               из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Don't ya think that you need somebody

Don't ya think that you need someone

Everybody needs somebody

You're not the only one

You're not the only one

                               Guns N' Roses, November rain

Мразя си махмурлука, защото ме прави още по-неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, отколкото съм обикновено, а повярвайте ми – дори в нормално състояние съм достатъчно неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, за да накарам котка да изкатери с нокти 10-метрова стена, щом ме види, а мама да ме нарича „дървен философ” още от 5-ти клас насам.

Както и да е, заради обичайния понеделнишки махмурлук /или както пеят Boomtown Rats: - I Don't Like Mondays, /излязох на моравата пред дома и пуснах с омерзение пръскачката, защото не беше валяло от седмици, така че дори магданозът и босилекът, които гледах с много любов в ъгъла под прозореца на дневната, бяха взели да посърват.

Причудливата механична измишльотина, от която Курт Вонегът вероятно би получил едновременно уртикарии, газове и лек кръвоизлив в мозъка, се завъртя бездушно на стойката и започна да разпръсква над отдавна неокосената трева в предния двор чудото, наречено дисперсия на водните капки.

Не съм искал да предизвикам природен катаклизъм с това свое неволно махмурлийско действие, но така се получи.

Капките от гадната пръскачка ме посипаха от глава до пети, като оставиха малки, тъмни, влажни петънца по лицето, косата и дрехите ми. Обърнах се кръгом и залитайки, се запътих към уютната и сумрачна в лятната жега пещера на дома си, където беше СУХО, а в това време пръскачката обсипваше задника ми с водни пръски като перверзен содомит със забавени реакции.

Прибрах се, хлопнах ядно вратата, притискайки опашката на загубения си котарак, който изпищя, изгледа ме злобно и се скри някъде, после си налях едно голямо и седнах до прозореца, без де факто да виждам какво има отвън.

Пръскачката се въртеше, капките вода пръскаха по моравата, давейки поповите прасета под чимовете, а аз пиех и чаках да изтрезнея, за да се напия отново и да ми мине.

Видях първия повей на вятъра, но не му обърнах внимание.

Североизточният бриз откъм морето, който кой знае как се беше промъкнал през лабиринта от малоумни архитектурни решения в центъра на града, наречени сгради, развя листата на липите пред къщата, завихри боклука в канавката в някакъв налудничав танц и блъсна в прозорците пръски мътна вода.

Помислих, че капките са от пръскачката, но както винаги бърках.

В същия момент видях облаците, които пълзяха по оловносивия небосклон откъм морето, в далечината на североизток проблеснаха светкавици, скоро се чу и първият гръм.

Изгърмя зловещо, но аз само се изсмях срещу светкавицата, затананиках си Ride the lighting на Metallica и почти успах да си повярвам, че ми е много свежо, много яко, много смешно.

Не се е родила гръмотевица, която да ме стресне, брат, рекох си над чашата, докато отпивах, а сълзите ми само дето не закапаха в ирландското уиски, а щеше да е жалко да го разреждам, щото беше хубаво, че и скъпо.

Изпреварих ги, като реших, че заради адската юлска жега, мириша ужасно и се заврях в банята за един бърз хладен душ преди следващата чашка.

Стоях, подпрял гърба си в прохладните плочки на банята, струите на душа плющяха върху главата ми, стичаха се по тялото ми, усукваха се в миниатюрен въртоп в канализационната тръба в краката ми и отмиваха сълзите ми достатъчно успешно, за да ожаднея пак.

Изчаках с неприсъщо за холеричния ми нрав търпение всичко да се отече в канала – и сълзите от очите ми, и кръвта от сърцето ми, и мръсната сапунена вода от тялото ми, после се измъкнах навън, където поне можеше да се диша малко по-свободно, отколкото в клаустрофобичната баня с неизползваемото джакузи за двама.

Изшляпах с мокри крака в дневната, където беше бутилката ми, без да си дам труда да се забърша с нещо или поне да увия около кръста си хавлия, която да прикрие срама на голото ми, мършаво, мокро и татуирано в пристъпи на самобичуваща ексцесия тяло. Какъв е смисълът, размишлявах трезво, след като съм сам, съвсем сам. Просто ще загубя ценно време, а трябва бързо да стигна до гадната бутилка. Жаден съм! Е, стигнах, налях си, отпих, после се приближих до прозореца с любопитството на котка, надничаща в работеща микровълнова фурна, в която се пече пиле, но не за нейната вечеря, разбира се.

Отвън пръскачката се въртеше безсилно сред моравата, но не видях особен смисъл в това. Пръските дисперсирана вода от отвърстията и не се виждаха по простата причина, че от небето вече падаха едри дъждовни капки. С едно такова приглушено „туп-туп-туп” те капеха нарядко върху спечената, прашясала пътека, която се виеше из моравата от шосето до входната врата на къщата, и вдигаха миниатюрни облачета прах, оставяйки след себе си в прахта също така миниатюрни вулканични кратерчета, които, струва ми се, щяха скоро да създадат големи главоболия на колонията мравки от корубата на плачещата върба пред кухненския прозорец.

Взе да ми става едно такова есенно-ноемврийско и суисидно, а беше още ранно лято, бях най-сетне у дома на морето, след три дълги, уморителни години на майната си, а бърбънът като в приказна поема бе намерил път до сърцето ми е някак от само себе си се самопреливаше по корелативната тройка /не двойка/, наречена „бутилка-чаша-гърлото ми”, така че си пуснах някакъв албум на Мала Родригез в търсене на малко лятна топлина.

Мала Родригез обаче не помогна, бърбънът пък – още по-малко.

Singing in the rain, друг път, мамка му!

Пуснах дори чешмата, за да наплискам пламналото си лице, но и оттам потече вода, първо – кафеникава от ръждата, като кървави сълзи, после – чиста като изворна струя, която нищо не отмива, най-малкото пък болката, така че като опарен врътнах обратно кранчето и отново се върнах в голямата стая, при голямата Мала Родригез и голямата бутилка с огнена вода, произведена с благословена от Бог дестилационна техника от иначе проста на вид царевица.

Седях сам в тихата, празна къща и чувствах как АЗ СЪМ стихията и АЗ СЪМ дъждът и АЗ СЪМ всичко… по простата причина, че наоколо бях само аз, аз и никой друг.

Самотен.

Отвъд панорамния прозорец с изглед към залива, дъждът продължаваше да се сипе косо, гонен от повеите на вятъра, които сигурно вече бяха затворили летището и пристанището в града. Вътре в мен бурята също се развихряше, дори без да го искам. Като се замисли човек, тръгна по същия начин – от едни малки, нищо незначещи капки в пръскачката, но никой не знае докъде може да стигне – най-малкото пък самият аз.

Дъждовните капки ме накараха само да се сетя със замъглен от самосъжаление и поркане мозък за първата ни среща – там, на фонтана, в центъра на онзи провинциален град, където се срещнахме и се целунахме за пръв път, после капките от фонтана и дъждовните капки пак станаха едно цяло и напоиха с вода пейзажа.

Погледнах замаян към външния свят, който се канеше да се потопи в мъглата на водата, на всемирния потоп.

Пръските вече се бяха превърнали в монотонно като живота ромолене върху листата на дърветата, навеса над предната веранда и покрива на паркираната ми отпред кола. Ромолеше и ромолеше скучно и еднотипно като реч на български политик в парламента, която не вещае нищо добро. После изведнъж небето сякаш се продра и рукна истинският дъжд, а той скоро обърна в порой.

Тъпите англичани, известни с липсата си на чувство за хумор, както и с пиетета си към слънчеви дни, в такива случаи използват лафа, че валят кучета и котки. Тъпо! Ние просто казваме, че вали като из ведро и то с е точно така.

В такова време от земята изпълзяват дъждовните червеи, а червеите като мен пълзят към потни чаши, пълни с безизходица.

Вали, вали, вали – няма спиране. Сякаш идва свършекът на света, небето се е продънило, на Господ му се ходи до тоалетната.

Вали.

И то адски много.

Размазва света, размазва възприятията, размазва същността ти.

Вали.

Дори можеш да си представиш милионите новопоникнали от плесента на сълзите гъби на разтворените чадъри в стихията, но не ги виждаш, само си ги представяш, може дори да ги няма, но и за това не ти пука, нали?

Дъждът се изроди в грозен порой, който подрони брега, активира за пореден път мини свлачището под предната ми веранда и подкара колата ми към морето. Градушката, която последва, изобщо не ме учуди, по простата причина, че беше като огледално копие на града от грозни мисли в главата ми. Тя просто допрекърши лалетата в предния двор, затрака по френските прозорци и накара морето да танцува поредния си дъждовен танц, който го е имало далеч преди и ще го има много след нас.

Седях сам в къщата на брега на морето, стихията разтърсваше покрива, а тя, тя, тя – както и всичко останало, което имаше смисъл, бе отново така далеч оттук, така далеч, толкова безсмислено, безброй пропилени мечти…

Пороят дълбаеше брега, дълбаеше душата и сърцето ми, изравяше спомените ми на повърхността, изкара на светло от плиткия и гроб любовта ми, която бях оставил да умре, и тя изплува отново, и се понесе със вятъра и с дъжда и със спомените, люшка се напред-назад, напред-назад-, напред-назад пред насълзените ми, кръвясали, гуреливи очи, не ми дава да мигна, не ме оставя да забравя, вали-вали-вали, боли-боли –боли, а аз съм сам в тази прекалено голяма къща на морския бряг, оставил съм любовта да остане нейде встрани, тръгнал съм сам в грешната посока, и не е чудно, че светът плаче, животът плаче, природата плаче, дъждът вали.да плачеш под дъжда може и да е клише, но определено помага, поне донякъде.

А той вали ли вали – вече не знам за кой пореден ден.

Вали и прелива през сълзните ми канали, през очите ми, а нищо не напоява, на нищо не дава живот.

Вали си и това е.

Не му пука за метеоролозите, дори за Минчо Празников.

Вали, вали, вали.

Вали, а вече нямам над кого да разтворя чадър.

Вали, а няма кого да прегърна в дъжда.

Вали, но отвътре ми е сухо, пресъхнало завинаги.

Вали, но след дъжда не очаквам дъга.

Надявам се само дъжда да отмие кръвта от сърцето ми и срама от лицето ми заедно със сълзите.

А после просто да спре.

Камен Петров

Hollywood.BG

Go west, life is peaceful there.

Go west, lots of open air.

Go west to begin life new.

Go west, this is what we'll do.

Go west, sun in winter time.

Go west, we will do just fine.

Go wes t where the skies are blue .

Go west, this and more we'll do.

                            Pet Shop Boys “Go west!”

Ден първи

Оня ден Big Boss ме привика в офиса си с изглед към океана и кратко нарежда:

- Скив сега какво, пич! Ще правим ново movie. Блокбъстър.

Свивам рамене. Окей! Какъв му е проблемът? Да правя филми, на мен това ми е работата, така забивам мацки и си плащам пиячката и тревата. No problem, мадъ факъ! Бачкам в това малко филмово студио в Ел Ей, откакто се помня. Вярно, не сме „Метро Голдуин Майер” или „Парамаунт Пикчърс”, но пък не сме и Киностудия „Бояна”, хехехе. Мансардата, в която е студиото, е с изглед към океана, хладилникът е винаги зареден с поркане, стереоуредбата гърми денонощно калифорнийски хеви-метъл, а мадамите наоколо са повече, отколкото опънатите от пластичния хирург бръчки по физиономията на оня bastard Джон Бон Джоуви. И всичко това само от funny снимане на нискобюджетни порно movies и късометражни документални ленти за местния рокендрол ъндърграунд, o yeah! Тъй, че като ще правим movie, да го правим.

- Окей, Big Boss!- викам вече на глас – Кво ще снимаме тоя път – садо-мазо или нещо за упадъка на Аксел Роуз и бандата му?

- Не, пич! Край вече с тоя shit! Ще снимаме класически спагети уестърн и догодина сме на Оскарите. Ще изпраскаме новия „Billy The Kid”, майната му на Бон Джоуви и Blaze of glory!

Глътнах си дъвката, разлях чашата с бърбън на скъпия мокет на Big Boss и моменталически свалих каубойските ботуши от бюрото му.

- КВО, мадъ факъ, man?! You’re crazy?! What the fuck?!

- Уестърн, пич, мадъ факъ! Класика! Както се сещаш обаче, ще е нискобюджетна продукцията пак. Затова съм избрал евтина бедна отчаяна държава от Третия свят, за където не трябват много кинти. Пич, отиваш в България…

Мамка му, и това ако не е ironic, don’t you think?!

Казах ли за скапаната Киностудия „Бояна”?

Е, ей ме на.

Fuck!

Ден втори

Трансконтиненталният полет от USA до Europe с големия луксозен „Боинг” беше cool. Опънах няколко бърбъна, опънах червенокосата стюардеса в WC, опънах два-три стека с пържени картофки и кетчуп, после се опънах в креслото и поспах няколко часа. Life is Life! После обаче се качихме на някаква lowcost каруца по линията Лондон – София, където не можех да си опъна краката заради тесните седалки, стюардесата приличаше на травестит, напитки не сервираха.

Голяма набутация, brother, казвам си, ама няма как, fuck. В името на изкуството и това ще се изтърпи. Go East! Веднъж да им кацна в забитата столица и да се настаня в хотела, нещата ще потръгнат.

Е, потръгнаха още на българската митница, където ми тарашиха багажа цели 4 часа и ме пуснаха срещу скромен подкуп. На излизане някакъв трътлест дървар със скъп костюм върху футболна тениска, ми се нахили и вика на кошмарен английски със силен испански акцент: „Койту играй – пичули, койту ни играй – ни пичели, да ти таковам мамата, педераст! Айн-цу, цвайн-цу, драйн-цу, дрън!”, след което запраши с частен самолет на сафари в Кения заедно с премиера на България и с двама съмнителни латиноси на име Ромарио и Марадона, които и да са тия мадъ факърс. После съмнителен на вид taxy driver /характерен типаж на мексикански бандит от бъдещия ми филм, скива набитото ми кинаджийско око/, ме изръси със 100 „лефа” от летището до downtown на местната столица, която както любезно ми обясни таксиджията, все растяла, но не остарявала, what the fuck, за има-няма 10-ина километра пробег. Хотелът 4 звезди се оказа дупка, която смътно напомняше някой от крайпътните мотели в USA. За бърбън в лоби бара не бяха чували, а стаята нямаше климатик и гледаше през пустото поле към грозен хълм, на който пиколото му викаше „Фитоша”, а също така и кой знае защо „The Bulgarian Hollywood hills”. Ще издържа, fuck, викам си. Щом Брус Уилис, дядо Арни – губернатора-терминатор, Долф Лундгрен и белгийското франсе Жан Клод Ван Дам, са издържали в тази менаджерия, значи и аз мога, а те са твърди копелета.

Ден трети

Тръгна ми добре на този ден. Бях много happy от наплива от кандидат-статисти на кастинга за тъпото movie. Оказа се, че нямам никакви грижи с набирането на мексиканци и индианци за второстепенните роли, тоест – за лошите, bad gays. И тук ги има същите като у дома, в Невада, само че им викат „цигани” или „роми”. Избрах си 20-ина индианци и 10-ина мексикански бандити, останалата паплач си тръгна намусена, мърморейки. С нея изчезнаха един триножник, два прожектора и помощник-монтажистката, но майната му! Who care – нали Big Boss плаща, не аз.

После обаче нещата се закучиха, мадъ факъ!

Главният ми герой – разбирай Billy The Kid, трябваше да е мъжествен, синеок, атлетичен, леко брадясъл и да е магнит за пичките. Голям зор видях, защото тези българи до един са черни и дебели или бледи и хилави. Тъкмо бях на път да си фрасна главата в стената, насред снимачната площадка спря огромен черен джип, който успя да премаже един от монтажистите. От него се изсипаха 2-3 горили в човешки вид, след тях дебелак с костюм, който влачеше някакъв shit с физиономия на недохранен Джони Деп насред пубертета.

- Ало, режисьорчето.- на ужасяващ английски, от който моменталически ме зацепи главата, рече дебелият pig – Ти ли търсиш подходящ актьор за главната роля?

- Ъхъ…- можах само да кажа, защото адски ми се досмука бърбън и то направо от бутилката.

- Ми, ето ти го Billy The Kid – синчето ми. Давай каубойските дрехи и пищовите, и да снимаме, че да немаме проблеми, брато!

Оцъклих се некрасиво за кой ли път през последните няколко дни.

Тлъстото копеле ме изгледа с трудно определима опасна искрица в малките си свински очички:

- Ти нали искаш това movie да си го доснимаш без проблем?

Кимнах.

- Знаеш ли кой съм аз?

Кимнах.

- Тогава?

Кимнах.

Българският Ал Капоне ми бутна в ръцете незаконно роденото си лекенце, метна се на джипа барабар с горилите и отпраши в мръсна газ към downtown на тази fucking българска столица, за която камериерката ме светна, че „расте, но не старее” и която беше на път да ми счупи нервичките още отсега.

Ден четвърти

Thank God, въпреки че до този момент всичко вървеше наопаки, все пак вече си имам и главна героиня. Вярно, магистрална проститутка е, и не само не знае бъкел английски, но дори и с българския трудно се оправя. Натресе ми я някакъв сводник в лоби бара на хотела, когато се бях насмукал като мексиканец с някаква местна водка-менте, от която ме боля три дни глава. Не посмях да откажа, тъй като сводникът имаше опасен на вид лъскав сгъваем нож Made in China и трима яки на вид friends – като близнаци на горилите на дебелата мутра, плюс това се оказа, че е и племенник на кмета. 

Но – както е казал поетът,  рекох си, brother – и това ще мине… С помощта на повечко бърбън и ония розови хапченца, които ми доставяше скриптърката от екипа на скапаното каубойско movie. Де факто през повечето време ходех омагьосан като оня мадъ факъ Кърт Кобейн, RIP, но вече за нищо не ми пукаше. Дремеше ми на оная работа, когато главният герой си биеше ежедневната доза направо на снимачната площадка и после оплиташе не само репликите, но явно и филмите, защото викаше „И нека Силата бъде с теб!” на лошия мексикански бандит, а също така и български циганин от Видинско, както и “I’ll be back!” “Asta la vista, baby!” на възлюбената си героиня от филма, която си беше просто магистрална проститутка, а на асистент-режисьора крещеше “Are you talking to me?” всеки път, щом му прибереше спринцовката. Местех си го от единия крачол в другия, когато от снимачната площадка изчезнеше поредният „мексиканец” или „индианец”, а с него изчезваха и скъпоструващи части от снимачната техника, кетъринга и оборудването. Не ми пукаше, когато гъзарската ми каравана за терен мистериозно отпраши инкогнито за Североизточна България в състава на поредния мигриращ цигански катун. Много се смях като разбрах, че главната ми героиня, а също така и магистрална проститутка, е заразила с трипер 2/3 от снимачния екип, включително доктора. Бързо научих да казвам „Мама ти стара!”, „Ей хюмне, я налей още една голяма ракия!” и „Орта будала”, а най-много се забавлявах с подкупните български ченгета и общинари, с апаши, курви, мошеници, самозвани политици, които даваха луди пари за „оригинален” автограф от Парис Хилтън или Брад Пит, клошари, помияри, бездомници, просяци, мутри, пишман журналисти, дребни крадци и крупни далавераджии, корумпирани КАТ-аджии и некадърни доктори, гледачки, врачки и всякакви други БГ-shits. Беше ми голям купон дори когато скъпоструващата ми поръчка за водеща музикална тема във гадното българо-каубойско movie ми беше сервирана като долнопробен чалга вариант на хита Blaze of Glory, който звучеше долу-горе така: „Камъните падат - Blaze of Glory, Дърт козел млада върба лющеше - Blaze of Glory, Дънките ш’ти скъсам - Blaze of Glory…” и т.н., и т.н., и т.н. Даже си щраках с пръсти и си врътках ханша, докато слушах ужасяващата какафония, в тон с местните туземни обичаи, които ги пратиха тези копелета чак на Евровизия. Изперках едва когато изчезна и новата ми любима – русокосата и цицореста скриптърка, на която вече бях предложил брак и имах големи планове за бъдещето ни. Изчезна, разбира се, с онова хюмне Billy The Kid, по съвместителство мутренско синче и виден столичен наркоман. Двамата отлетяха на меден месец във Виена, а аз си събрах парцалките и отлетях за дома, мадъ факъ.

Ден последен

Лежа удобно излегнат в ергономичното кресло на огромния „Боинг”, смуча си бърбъна, лапам си розови хапчета, от време на време опъвам в WC червенокосата стюардеса и зяпам безцелно сините води на Атлантическия океан далеч долу под мен. Life is life! Лети, „Боинг”, лети, викам си. Искам по-скоро да забравя тази забравена и без това от Бога страна, наречена България, вегетиращото и население, скапаната и икономика, пишман правителството, никаквото бъдеще, ориенталските и порядки. 

Искам още щом кацнем в родните USA /„Oh, say! can you see by the dawn's early light What so proudly we hailed at the twilight's last gleaming; Whose broad stripes and bright stars, through the perilous fight, O'er the ramparts we watched were so gallantly streaming?”/, да забия в някой стриптийз бар в Лас Вегас и да се гушна между големите бомби на първата срещната стриптизьорка! Искам да видя плажа на Ел Ей /”Take me down to the paradise city, where the grass is green and the girls are pretty, oh, won't  you please, take me home!”/. Искам при мама! Искам да цункам по темето Барак Обама и да прегърна Статуята на Свободата, но не тази в Русе! Искам качествена трева, негърмящ силикон, квалитетно медицинско обслужване и оригинален бърбън! Искам у дома! О, Home sweet home!

Лети, „Боинг”, лети, мадъ факъ!

Go West! Go West! Go West!

Камен Петров

365 + 1

На моето Све

Вятърът носи изсъхнали листа. 

Помниш ли всички подарени цветя? 

Вече всичко свърши, не е както преди - 

има дни, има дни, във които не върви…

                                       Такси, „Има дни”

Годината има само 365 дни, любима.

365 къси, дъждовни или слънчеви, снежни или мъгливи, усилни или мързеливи, работни или почивни, празнични или делнични, протяжни или кратки, свежарски или болнаво-махмурлийски… дни…

365 дни и нощи.

365 изгреви и залези.

4 годишни сезона, заключени в тях.

Известно количество календарни празници.

Пълнолуния, новолуния, слънчеви затъмнения.

Часовници с бързи стрелки.

И бавната смърт на Безвремието.

Знаеш: една любов е мимолетна или вечна.

Знаеш: една бременност е няколко месеца.

Знаеш: един оргазъм е няколко секунди.

Знаеш: едно раждане и една смърт са само миг от Вечността.

А ние имаме единствено своите 365 дни всяка година от краткия си живот.

Какво правят ТЕ с нас?

Какво правим НИЕ с тях?

Как ги живеем, използваме, творим, даряваме, споделяме, мечтаем?

Правя списък, а списъкът прилича на грозен календар за пропилени мигове, за изтървани минути, за тягостни часове, за криволичещи в пространствено-времевия континуум денонощия, за време, затворено в границите на самото време…

Нашите 365 дни…

От тях:

3 дни правим секс.

6 дни се прегръщаме.

5 дни ме целуваш.

А останалите 351, за Бога?!

Ще ти кажа:

В 81 от дните на нашия живот се караме.

В 96 готвим.

В 21 пазаруваме.

В 7 мием колата.

В 14 разхождаме кучето и храним котката.

В 7 ходим на почивка.

В 16 четем книга.

В 69 гледаме телевизия.

В 11 слушаме музика.

В 8 ходим на кино, театър или изложба.

В 34 кроим планове за бъдещето.

В 43 съжаляваме за грешките от миналото.

В повечето… просто бачкаме и плащаме сметки…

Високосна година е обаче е тази.

Остана още един излишен ден.

Или още един допълнителен ден.

Зависи твоята чаша дали е пълна или празна наполовина.

Реши ли вече какво ще правим с него?

1 е само, все пак…

Камен Петров

Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен

в моята ледена стая

и там до теб

студено аз ще мечтая.

Леден, леден, леден

е и моят ден.

В ледове потъва

слънцето във мен.

                   Нова Генерация, „Ледове”

Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.

Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.

Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.

Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.

Студено ми е, но съм гладен.

Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..

Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.

Студено ми е, но искам да изкрещя.

Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.

Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.

Студено ми е, а толкова искам да обичам.

Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…

Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…

Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.

Студено ми е…

Камен Петров