Заглавие без разказ

"Някои стихотворение за без заглавия.

Това заглавие е без стихотворение.

Всичко е извън това."

                    Кенет Уайт "Снежната утрин в Монреал"

Болеше го ... болеше го ... БОЛЕШЕ ГО!

После болката изведнъж изчезна. 

Отшумя като последната вълна върху гладката повърхност на езерото, когато хвърлиш камък в средата му. Отиде си. Чувството беше тягостно: изведнъж се почувства празен. Всъщност вече и не можеше да чувства. Просто - празен.

Опита се да извика болката. Дори усети носталгия по нея: тя поне беше НЕЩО. Нещо, за което да се хванеш. Нещо реално ... Опита се да извика мъката, омразата, ревността, отвращението и ненавистта, огорчението, безнадеждоността и похотта ... Нищо!

Опита се просто ... да извика.

После се събуди. Ужаси се при мисълта, че може да не е сънувал. Че всичко може да е истина - празен. Божичко, дано е било сън, каза си, а после УСЕТИ, че е УСЕТИЛ ужаса си и се отпусна.

Отново чувстваше!

Отново можеше да чувства, да се страхува, обича и мрази; можеше да плаче и скимти, да крещи и стене - отново!

Тя лежеше присвита до него, както винаги с лице към стената и тихичко дишаше. Внезапно ИЗПИТА ненавист към нея - как само спи, самата невинност - виж ти ! - спи и сънува розови сънища, докато той СТРАДА и СЕ ТЕРЗАЕ в прегръдките на своя кошмар ... Кучка !

Ах, кучк ! А той така я ОБИЧАШЕ! Беше готов да разкъса сърцето си за нея, беше готов на всичко, а тя спи! Господи, що за съвест имаше тя, що за чувства?! ЧУВСТВАШЕ ли въобще?

Божичко, защо точно тя?! Нима не и бе дал всичко? Не я ли ОБИЧАШЕ по своему? ОБИЧАШЕ я, по дяволите!

Ах, кучка! Защо го направи? Защо? ...

Той се извъртя неспокойно в леглото и пружините му запротестираха, поскърцвайки, докато той се намести отново, а до себе си усещаше топлината на крехкото и, стройно тяло, което излъчваше секс дори в съня. Спейки до нея, той ЧУВСТВАШЕ , че дори и така не я притежава, тя му бягаше.

Заслуша се в себе си, доволен че отново направлява чувствата си. Да, ето - МРАЗИ я ... но и я ОБИЧА, кучката ! РЕВНОСТТА му бе като пълноводен поток, който отнасяше и последните крехки останки от здравия му разум и той се остави изцяло на удоволствието от нея. Лежеше до нея и я НЕНАВИЖДАШЕ, ОТВРАЩАВАШЕ СЕ, МРАЗЕШЕ я и я ЖЕЛАЕШЕ до смърт.

Той тихичко изскимтя, ей така - за проба. Прозвуча ... ГОРЕСТНО. Жалко, че нямаше кой да го чуе. Изскимтя наистина майсторски. Усмихна се в тъмното.

Изглежда цялата им проклета връзка беше такава. През цялото време ставаха разни неща, но всъщност нищо не се случваше. Това беше връзка, в която недомлъвките бяха повече от откровените разговори, всяка подарена роза с дълга дръжка, си беше просто поредната роза с прекалено дълга дръжка и внимателно почистени бодли, а изпълнените с любов погледи - досадно присвиване на късогледите му очи ...

Сякаш доловила мислите му, тя простена тихичко насън. Погледна я, но не я докосна, за да я успокои. Тя отново простена. Той се ухили, но щом му дойде на ум, че стенанията и са резултат на поредния и похотлив сън, в който ДРУГИЯ я обладаваше брутално и неколкократно, дарявайки я с поредица разтърсващи оргазми, усмивката застина на лицето му. Усети как слабините му се присвиха и потръпнаха, настръхна целият.

Винаги ли щеше да бъде така?

Малко ли му бяха неговите страхове, съмнения, комплекси и паранои, за да се товари и с нейните ? Нима той нямаше нужда от обич, внимание и ласки ? Нима не се съмняваше ? Не се ли чувстваше и той самотен ? ... Майка му му липсваше. Никоя друга жена не го разбираше, така както го бе разбирала тя. Дори и в безпаметните мигове на върховна наслада, които напоследък успяваше да си докара все по-трудно и по-трудно, той запазваше дистанция и анализираше, сравняваше и сякаш гледаше отстрани гърчещото се под него яло - в напразното си желание Чудото най-сетне да стане ... Чудото все така не ставаше. Майка му все така му липсваше. БЕШЕ САМ !

Дори и сега - лежейки в леглото, притиснал напрегнатото си тяло към нейното, усещайки извивката на гърдите и в прегръдките си, той беше сам. Нощта напредваше, не му се спеше.

Жадуваше да го дарят с обич. Жадуваше да каже някому "обичам те". Жадуваше близост и онова мечтано, неназовимо състояние на съпричастност и взаимен покой, до което никога не можеше да се докосне ...

Тя отвори очи в мрака и го погледна. Гледа го дълго. После той мълчаливо се пресегна и погали това, което бе останало от нея след съня. Докосна я, след това отново я докосна, докато тя не започна да стене - поне този път бе сигурен, че не сънува ДРУГИЯ.

Искаше да я обладае грубо и болезнено, да я чука до припадък, така както си представяше, че я чука той, но вместо това я люби дълго и нежно, влагайки в тази любовна война, ти -ри-ри-рам, всичката страст и желание, които никога нямаше да изпита истински - никога, никога вече, с никоя друга - и макар и да не изгориха света, така както навярно го правеше Мариус Куркински, накрая тя изкрещя от удоволствие, впивайки старателно лакираните си нокти в гърба му: "Да! Да! ДА!", докато той запази хладно мълчание, достигайки самотното си, мъчително освобождение, от което в устата му остана единствено лек металически привкус.

Отдръпна се от нея; бе все така тъмно и студено / в четири сутринта астрономическо време, кой знае защо се сети внезапно той и това му се видя по-важно от всичко останало /, навън октомврийският дъжд дълбаеше с ледени пръсти плътта на нощта. Чаршафите влудяващо се бяха усукали в краката му.

Тя постепенно успокои дишането си, после доволно измърка и топлия и дъх го опари в тъмното:

- Обичаш ли ме, скъпи?

Той се надигна рязко на лакът. В гърдите му бушуваха неизказани чувства, сърцето му диво се блъскаше, главата му запулсира в подлудяващия ритъм на кръвта.

- Не! - радостно отвърна той и по вените му се разля облекчение, каквото не бе и подозирал, че може някога отново да изпита - Не! МРАЗЯ ТЕ, КУЧКО!

Извъртя се по корем, наляво, по-далеч от нея и щастлив, повтори, заровил пламнало лице във възглавницата:

- Мразя те ...

После заспа.

Тя остана занемяла, вперила невиждащи очи в мержелеещия се в измамната дрезгавина на утрото таван. Не плачеше.

Болеше я ... Болеше я ... БОЛЕШЕ Я!

После болката изведнъж изчезна ...

Дъжд

                               из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Don't ya think that you need somebody

Don't ya think that you need someone

Everybody needs somebody

You're not the only one

You're not the only one

                               Guns N' Roses, November rain

Мразя си махмурлука, защото ме прави още по-неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, отколкото съм обикновено, а повярвайте ми – дори в нормално състояние съм достатъчно неадекватен, саркастичен, асоциален и ПРОНИКНОВЕН, за да накарам котка да изкатери с нокти 10-метрова стена, щом ме види, а мама да ме нарича „дървен философ” още от 5-ти клас насам.

Както и да е, заради обичайния понеделнишки махмурлук /или както пеят Boomtown Rats: - I Don't Like Mondays, /излязох на моравата пред дома и пуснах с омерзение пръскачката, защото не беше валяло от седмици, така че дори магданозът и босилекът, които гледах с много любов в ъгъла под прозореца на дневната, бяха взели да посърват.

Причудливата механична измишльотина, от която Курт Вонегът вероятно би получил едновременно уртикарии, газове и лек кръвоизлив в мозъка, се завъртя бездушно на стойката и започна да разпръсква над отдавна неокосената трева в предния двор чудото, наречено дисперсия на водните капки.

Не съм искал да предизвикам природен катаклизъм с това свое неволно махмурлийско действие, но така се получи.

Капките от гадната пръскачка ме посипаха от глава до пети, като оставиха малки, тъмни, влажни петънца по лицето, косата и дрехите ми. Обърнах се кръгом и залитайки, се запътих към уютната и сумрачна в лятната жега пещера на дома си, където беше СУХО, а в това време пръскачката обсипваше задника ми с водни пръски като перверзен содомит със забавени реакции.

Прибрах се, хлопнах ядно вратата, притискайки опашката на загубения си котарак, който изпищя, изгледа ме злобно и се скри някъде, после си налях едно голямо и седнах до прозореца, без де факто да виждам какво има отвън.

Пръскачката се въртеше, капките вода пръскаха по моравата, давейки поповите прасета под чимовете, а аз пиех и чаках да изтрезнея, за да се напия отново и да ми мине.

Видях първия повей на вятъра, но не му обърнах внимание.

Североизточният бриз откъм морето, който кой знае как се беше промъкнал през лабиринта от малоумни архитектурни решения в центъра на града, наречени сгради, развя листата на липите пред къщата, завихри боклука в канавката в някакъв налудничав танц и блъсна в прозорците пръски мътна вода.

Помислих, че капките са от пръскачката, но както винаги бърках.

В същия момент видях облаците, които пълзяха по оловносивия небосклон откъм морето, в далечината на североизток проблеснаха светкавици, скоро се чу и първият гръм.

Изгърмя зловещо, но аз само се изсмях срещу светкавицата, затананиках си Ride the lighting на Metallica и почти успах да си повярвам, че ми е много свежо, много яко, много смешно.

Не се е родила гръмотевица, която да ме стресне, брат, рекох си над чашата, докато отпивах, а сълзите ми само дето не закапаха в ирландското уиски, а щеше да е жалко да го разреждам, щото беше хубаво, че и скъпо.

Изпреварих ги, като реших, че заради адската юлска жега, мириша ужасно и се заврях в банята за един бърз хладен душ преди следващата чашка.

Стоях, подпрял гърба си в прохладните плочки на банята, струите на душа плющяха върху главата ми, стичаха се по тялото ми, усукваха се в миниатюрен въртоп в канализационната тръба в краката ми и отмиваха сълзите ми достатъчно успешно, за да ожаднея пак.

Изчаках с неприсъщо за холеричния ми нрав търпение всичко да се отече в канала – и сълзите от очите ми, и кръвта от сърцето ми, и мръсната сапунена вода от тялото ми, после се измъкнах навън, където поне можеше да се диша малко по-свободно, отколкото в клаустрофобичната баня с неизползваемото джакузи за двама.

Изшляпах с мокри крака в дневната, където беше бутилката ми, без да си дам труда да се забърша с нещо или поне да увия около кръста си хавлия, която да прикрие срама на голото ми, мършаво, мокро и татуирано в пристъпи на самобичуваща ексцесия тяло. Какъв е смисълът, размишлявах трезво, след като съм сам, съвсем сам. Просто ще загубя ценно време, а трябва бързо да стигна до гадната бутилка. Жаден съм! Е, стигнах, налях си, отпих, после се приближих до прозореца с любопитството на котка, надничаща в работеща микровълнова фурна, в която се пече пиле, но не за нейната вечеря, разбира се.

Отвън пръскачката се въртеше безсилно сред моравата, но не видях особен смисъл в това. Пръските дисперсирана вода от отвърстията и не се виждаха по простата причина, че от небето вече падаха едри дъждовни капки. С едно такова приглушено „туп-туп-туп” те капеха нарядко върху спечената, прашясала пътека, която се виеше из моравата от шосето до входната врата на къщата, и вдигаха миниатюрни облачета прах, оставяйки след себе си в прахта също така миниатюрни вулканични кратерчета, които, струва ми се, щяха скоро да създадат големи главоболия на колонията мравки от корубата на плачещата върба пред кухненския прозорец.

Взе да ми става едно такова есенно-ноемврийско и суисидно, а беше още ранно лято, бях най-сетне у дома на морето, след три дълги, уморителни години на майната си, а бърбънът като в приказна поема бе намерил път до сърцето ми е някак от само себе си се самопреливаше по корелативната тройка /не двойка/, наречена „бутилка-чаша-гърлото ми”, така че си пуснах някакъв албум на Мала Родригез в търсене на малко лятна топлина.

Мала Родригез обаче не помогна, бърбънът пък – още по-малко.

Singing in the rain, друг път, мамка му!

Пуснах дори чешмата, за да наплискам пламналото си лице, но и оттам потече вода, първо – кафеникава от ръждата, като кървави сълзи, после – чиста като изворна струя, която нищо не отмива, най-малкото пък болката, така че като опарен врътнах обратно кранчето и отново се върнах в голямата стая, при голямата Мала Родригез и голямата бутилка с огнена вода, произведена с благословена от Бог дестилационна техника от иначе проста на вид царевица.

Седях сам в тихата, празна къща и чувствах как АЗ СЪМ стихията и АЗ СЪМ дъждът и АЗ СЪМ всичко… по простата причина, че наоколо бях само аз, аз и никой друг.

Самотен.

Отвъд панорамния прозорец с изглед към залива, дъждът продължаваше да се сипе косо, гонен от повеите на вятъра, които сигурно вече бяха затворили летището и пристанището в града. Вътре в мен бурята също се развихряше, дори без да го искам. Като се замисли човек, тръгна по същия начин – от едни малки, нищо незначещи капки в пръскачката, но никой не знае докъде може да стигне – най-малкото пък самият аз.

Дъждовните капки ме накараха само да се сетя със замъглен от самосъжаление и поркане мозък за първата ни среща – там, на фонтана, в центъра на онзи провинциален град, където се срещнахме и се целунахме за пръв път, после капките от фонтана и дъждовните капки пак станаха едно цяло и напоиха с вода пейзажа.

Погледнах замаян към външния свят, който се канеше да се потопи в мъглата на водата, на всемирния потоп.

Пръските вече се бяха превърнали в монотонно като живота ромолене върху листата на дърветата, навеса над предната веранда и покрива на паркираната ми отпред кола. Ромолеше и ромолеше скучно и еднотипно като реч на български политик в парламента, която не вещае нищо добро. После изведнъж небето сякаш се продра и рукна истинският дъжд, а той скоро обърна в порой.

Тъпите англичани, известни с липсата си на чувство за хумор, както и с пиетета си към слънчеви дни, в такива случаи използват лафа, че валят кучета и котки. Тъпо! Ние просто казваме, че вали като из ведро и то с е точно така.

В такова време от земята изпълзяват дъждовните червеи, а червеите като мен пълзят към потни чаши, пълни с безизходица.

Вали, вали, вали – няма спиране. Сякаш идва свършекът на света, небето се е продънило, на Господ му се ходи до тоалетната.

Вали.

И то адски много.

Размазва света, размазва възприятията, размазва същността ти.

Вали.

Дори можеш да си представиш милионите новопоникнали от плесента на сълзите гъби на разтворените чадъри в стихията, но не ги виждаш, само си ги представяш, може дори да ги няма, но и за това не ти пука, нали?

Дъждът се изроди в грозен порой, който подрони брега, активира за пореден път мини свлачището под предната ми веранда и подкара колата ми към морето. Градушката, която последва, изобщо не ме учуди, по простата причина, че беше като огледално копие на града от грозни мисли в главата ми. Тя просто допрекърши лалетата в предния двор, затрака по френските прозорци и накара морето да танцува поредния си дъждовен танц, който го е имало далеч преди и ще го има много след нас.

Седях сам в къщата на брега на морето, стихията разтърсваше покрива, а тя, тя, тя – както и всичко останало, което имаше смисъл, бе отново така далеч оттук, така далеч, толкова безсмислено, безброй пропилени мечти…

Пороят дълбаеше брега, дълбаеше душата и сърцето ми, изравяше спомените ми на повърхността, изкара на светло от плиткия и гроб любовта ми, която бях оставил да умре, и тя изплува отново, и се понесе със вятъра и с дъжда и със спомените, люшка се напред-назад, напред-назад-, напред-назад пред насълзените ми, кръвясали, гуреливи очи, не ми дава да мигна, не ме оставя да забравя, вали-вали-вали, боли-боли –боли, а аз съм сам в тази прекалено голяма къща на морския бряг, оставил съм любовта да остане нейде встрани, тръгнал съм сам в грешната посока, и не е чудно, че светът плаче, животът плаче, природата плаче, дъждът вали.да плачеш под дъжда може и да е клише, но определено помага, поне донякъде.

А той вали ли вали – вече не знам за кой пореден ден.

Вали и прелива през сълзните ми канали, през очите ми, а нищо не напоява, на нищо не дава живот.

Вали си и това е.

Не му пука за метеоролозите, дори за Минчо Празников.

Вали, вали, вали.

Вали, а вече нямам над кого да разтворя чадър.

Вали, а няма кого да прегърна в дъжда.

Вали, но отвътре ми е сухо, пресъхнало завинаги.

Вали, но след дъжда не очаквам дъга.

Надявам се само дъжда да отмие кръвта от сърцето ми и срама от лицето ми заедно със сълзите.

А после просто да спре.

Камен Петров