Go west, life is peaceful there.
Go west, lots of open air.
Go west to begin life new.
Go west, this is what we'll do.
Go west, sun in winter time.
Go west, we will do just fine.
Go wes t where the skies are blue .
Go west, this and more we'll do.
Pet Shop Boys “Go west!”
Ден първи
Оня ден Big Boss ме привика в офиса си с изглед към океана и кратко нарежда:
- Скив сега какво, пич! Ще правим ново movie. Блокбъстър.
Свивам рамене. Окей! Какъв му е проблемът? Да правя филми, на мен това ми е работата, така забивам мацки и си плащам пиячката и тревата. No problem, мадъ факъ! Бачкам в това малко филмово студио в Ел Ей, откакто се помня. Вярно, не сме „Метро Голдуин Майер” или „Парамаунт Пикчърс”, но пък не сме и Киностудия „Бояна”, хехехе. Мансардата, в която е студиото, е с изглед към океана, хладилникът е винаги зареден с поркане, стереоуредбата гърми денонощно калифорнийски хеви-метъл, а мадамите наоколо са повече, отколкото опънатите от пластичния хирург бръчки по физиономията на оня bastard Джон Бон Джоуви. И всичко това само от funny снимане на нискобюджетни порно movies и късометражни документални ленти за местния рокендрол ъндърграунд, o yeah! Тъй, че като ще правим movie, да го правим.
- Окей, Big Boss!- викам вече на глас – Кво ще снимаме тоя път – садо-мазо или нещо за упадъка на Аксел Роуз и бандата му?
- Не, пич! Край вече с тоя shit! Ще снимаме класически спагети уестърн и догодина сме на Оскарите. Ще изпраскаме новия „Billy The Kid”, майната му на Бон Джоуви и Blaze of glory!
Глътнах си дъвката, разлях чашата с бърбън на скъпия мокет на Big Boss и моменталически свалих каубойските ботуши от бюрото му.
- КВО, мадъ факъ, man?! You’re crazy?! What the fuck?!
- Уестърн, пич, мадъ факъ! Класика! Както се сещаш обаче, ще е нискобюджетна продукцията пак. Затова съм избрал евтина бедна отчаяна държава от Третия свят, за където не трябват много кинти. Пич, отиваш в България…
Мамка му, и това ако не е ironic, don’t you think?!
Казах ли за скапаната Киностудия „Бояна”?
Е, ей ме на.
Fuck!
Ден втори
Трансконтиненталният полет от USA до Europe с големия луксозен „Боинг” беше cool. Опънах няколко бърбъна, опънах червенокосата стюардеса в WC, опънах два-три стека с пържени картофки и кетчуп, после се опънах в креслото и поспах няколко часа. Life is Life! После обаче се качихме на някаква lowcost каруца по линията Лондон – София, където не можех да си опъна краката заради тесните седалки, стюардесата приличаше на травестит, напитки не сервираха.
Голяма набутация, brother, казвам си, ама няма как, fuck. В името на изкуството и това ще се изтърпи. Go East! Веднъж да им кацна в забитата столица и да се настаня в хотела, нещата ще потръгнат.
Е, потръгнаха още на българската митница, където ми тарашиха багажа цели 4 часа и ме пуснаха срещу скромен подкуп. На излизане някакъв трътлест дървар със скъп костюм върху футболна тениска, ми се нахили и вика на кошмарен английски със силен испански акцент: „Койту играй – пичули, койту ни играй – ни пичели, да ти таковам мамата, педераст! Айн-цу, цвайн-цу, драйн-цу, дрън!”, след което запраши с частен самолет на сафари в Кения заедно с премиера на България и с двама съмнителни латиноси на име Ромарио и Марадона, които и да са тия мадъ факърс. После съмнителен на вид taxy driver /характерен типаж на мексикански бандит от бъдещия ми филм, скива набитото ми кинаджийско око/, ме изръси със 100 „лефа” от летището до downtown на местната столица, която както любезно ми обясни таксиджията, все растяла, но не остарявала, what the fuck, за има-няма 10-ина километра пробег. Хотелът 4 звезди се оказа дупка, която смътно напомняше някой от крайпътните мотели в USA. За бърбън в лоби бара не бяха чували, а стаята нямаше климатик и гледаше през пустото поле към грозен хълм, на който пиколото му викаше „Фитоша”, а също така и кой знае защо „The Bulgarian Hollywood hills”. Ще издържа, fuck, викам си. Щом Брус Уилис, дядо Арни – губернатора-терминатор, Долф Лундгрен и белгийското франсе Жан Клод Ван Дам, са издържали в тази менаджерия, значи и аз мога, а те са твърди копелета.
Ден трети
Тръгна ми добре на този ден. Бях много happy от наплива от кандидат-статисти на кастинга за тъпото movie. Оказа се, че нямам никакви грижи с набирането на мексиканци и индианци за второстепенните роли, тоест – за лошите, bad gays. И тук ги има същите като у дома, в Невада, само че им викат „цигани” или „роми”. Избрах си 20-ина индианци и 10-ина мексикански бандити, останалата паплач си тръгна намусена, мърморейки. С нея изчезнаха един триножник, два прожектора и помощник-монтажистката, но майната му! Who care – нали Big Boss плаща, не аз.
После обаче нещата се закучиха, мадъ факъ!
Главният ми герой – разбирай Billy The Kid, трябваше да е мъжествен, синеок, атлетичен, леко брадясъл и да е магнит за пичките. Голям зор видях, защото тези българи до един са черни и дебели или бледи и хилави. Тъкмо бях на път да си фрасна главата в стената, насред снимачната площадка спря огромен черен джип, който успя да премаже един от монтажистите. От него се изсипаха 2-3 горили в човешки вид, след тях дебелак с костюм, който влачеше някакъв shit с физиономия на недохранен Джони Деп насред пубертета.
- Ало, режисьорчето.- на ужасяващ английски, от който моменталически ме зацепи главата, рече дебелият pig – Ти ли търсиш подходящ актьор за главната роля?
- Ъхъ…- можах само да кажа, защото адски ми се досмука бърбън и то направо от бутилката.
- Ми, ето ти го Billy The Kid – синчето ми. Давай каубойските дрехи и пищовите, и да снимаме, че да немаме проблеми, брато!
Оцъклих се некрасиво за кой ли път през последните няколко дни.
Тлъстото копеле ме изгледа с трудно определима опасна искрица в малките си свински очички:
- Ти нали искаш това movie да си го доснимаш без проблем?
Кимнах.
- Знаеш ли кой съм аз?
Кимнах.
- Тогава?
Кимнах.
Българският Ал Капоне ми бутна в ръцете незаконно роденото си лекенце, метна се на джипа барабар с горилите и отпраши в мръсна газ към downtown на тази fucking българска столица, за която камериерката ме светна, че „расте, но не старее” и която беше на път да ми счупи нервичките още отсега.
Ден четвърти
Но – както е казал поетът, рекох си, brother – и това ще мине… С помощта на повечко бърбън и ония розови хапченца, които ми доставяше скриптърката от екипа на скапаното каубойско movie. Де факто през повечето време ходех омагьосан като оня мадъ факъ Кърт Кобейн, RIP, но вече за нищо не ми пукаше. Дремеше ми на оная работа, когато главният герой си биеше ежедневната доза направо на снимачната площадка и после оплиташе не само репликите, но явно и филмите, защото викаше „И нека Силата бъде с теб!” на лошия мексикански бандит, а също така и български циганин от Видинско, както и “I’ll be back!” “Asta la vista, baby!” на възлюбената си героиня от филма, която си беше просто магистрална проститутка, а на асистент-режисьора крещеше “Are you talking to me?” всеки път, щом му прибереше спринцовката. Местех си го от единия крачол в другия, когато от снимачната площадка изчезнеше поредният „мексиканец” или „индианец”, а с него изчезваха и скъпоструващи части от снимачната техника, кетъринга и оборудването. Не ми пукаше, когато гъзарската ми каравана за терен мистериозно отпраши инкогнито за Североизточна България в състава на поредния мигриращ цигански катун. Много се смях като разбрах, че главната ми героиня, а също така и магистрална проститутка, е заразила с трипер 2/3 от снимачния екип, включително доктора. Бързо научих да казвам „Мама ти стара!”, „Ей хюмне, я налей още една голяма ракия!” и „Орта будала”, а най-много се забавлявах с подкупните български ченгета и общинари, с апаши, курви, мошеници, самозвани политици, които даваха луди пари за „оригинален” автограф от Парис Хилтън или Брад Пит, клошари, помияри, бездомници, просяци, мутри, пишман журналисти, дребни крадци и крупни далавераджии, корумпирани КАТ-аджии и некадърни доктори, гледачки, врачки и всякакви други БГ-shits. Беше ми голям купон дори когато скъпоструващата ми поръчка за водеща музикална тема във гадното българо-каубойско movie ми беше сервирана като долнопробен чалга вариант на хита Blaze of Glory, който звучеше долу-горе така: „Камъните падат - Blaze of Glory, Дърт козел млада върба лющеше - Blaze of Glory, Дънките ш’ти скъсам - Blaze of Glory…” и т.н., и т.н., и т.н. Даже си щраках с пръсти и си врътках ханша, докато слушах ужасяващата какафония, в тон с местните туземни обичаи, които ги пратиха тези копелета чак на Евровизия. Изперках едва когато изчезна и новата ми любима – русокосата и цицореста скриптърка, на която вече бях предложил брак и имах големи планове за бъдещето ни. Изчезна, разбира се, с онова хюмне Billy The Kid, по съвместителство мутренско синче и виден столичен наркоман. Двамата отлетяха на меден месец във Виена, а аз си събрах парцалките и отлетях за дома, мадъ факъ.
Ден последен
Лежа удобно излегнат в ергономичното кресло на огромния „Боинг”, смуча си бърбъна, лапам си розови хапчета, от време на време опъвам в WC червенокосата стюардеса и зяпам безцелно сините води на Атлантическия океан далеч долу под мен. Life is life! Лети, „Боинг”, лети, викам си. Искам по-скоро да забравя тази забравена и без това от Бога страна, наречена България, вегетиращото и население, скапаната и икономика, пишман правителството, никаквото бъдеще, ориенталските и порядки.
Искам още щом кацнем в родните USA /„Oh, say! can you see by the dawn's early light What so proudly we hailed at the twilight's last gleaming; Whose broad stripes and bright stars, through the perilous fight, O'er the ramparts we watched were so gallantly streaming?”/, да забия в някой стриптийз бар в Лас Вегас и да се гушна между големите бомби на първата срещната стриптизьорка! Искам да видя плажа на Ел Ей /”Take me down to the paradise city, where the grass is green and the girls are pretty, oh, won't you please, take me home!”/. Искам при мама! Искам да цункам по темето Барак Обама и да прегърна Статуята на Свободата, но не тази в Русе! Искам качествена трева, негърмящ силикон, квалитетно медицинско обслужване и оригинален бърбън! Искам у дома! О, Home sweet home!
Лети, „Боинг”, лети, мадъ факъ!
Go West! Go West! Go West!
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар