Още болка

                                               
"Нищо не трае вечно.
Винаги има място за още болка."
              Гюнтер Грас "Местна упойка"

      Тялото ми е малка , изтерзана бърлога, тресяща се в спазмите на алкохола. Не усещам ръцете си; пръстите ми са безчувствени, сякаш само допреди миг са стискали парче лед - когато вдигам чашата, очаквам всеки момент да падне на пода и да се разбие на милион искрящи късчета, но тя не пада.
      Вече пети ден стоя затворен в стаята си, пия. Всъщност, пия, повръщам, отново пия, за да прогоня гаденето и пак повръщам. От вчера отново виждам двуизмерно. Светът /заключаващ се в момента за мен в тези угнетяващи десетина квадратни метра на стаята ми/ е една черно-бяла... не - сивкава проекция, в която плувам, нереален и безплътен, колкото си искам. Дори музиката, която слушам, ми звучи моно, а слушам Доорс.
      Пия водка "No5".  Що за идиотско име?! Имам чувството, че съм изредил цялата номерация от едно до десет и то няколко пъти. След първите четиридесет и осем часа стигнах до гениалното откритие, че всъщност няма голямо значение какво точно пия. И водката, и уискито, и конякът от един момент нататък имат един и същ вкус. А и ефектът в крайна сметка си е все същият. Може би разликата е само в цената? Трябва да помисля върху това.
Тази сутрин към четири часа изпуших една цигара с “трева", която купих миналата седмица на тъпия купон в студентските общежития от един изрусен тип с обеца на носа. Голяма грешка. Освен че си докарах адска кашлица и повече от час останах вгледан в една и съща шибана точка в стената в очакване на ефекта, нищо интересно не се случи. Дори не изпитах онзи екзистенциален гърч да напиша някое откачено стихотворение, което казва всичко за живота и любовта, и заради което в крайна сметка явно съм роден. Или "тревата" беше лоша, или не са ми нужни подобни боклуци, за да стигна до себе си ... Пък и водката "No5" си върши чудесно работата.
      В крайна сметка в четири сутринта поне говорих с дядо си. Мъртъв е от повече от четири години, но въобще не можеш да му ги дадеш. Пък и той винаги е бил общителен човек.
      - Голяма грешка, момче - каза той - Това, за тревата.
      - Прав си , дядо - отвърнах и усетих доколко ми бе надебелял езика - Няма да се повтори.
     Той подпря суховатото си тяло на стената; лявото му рамо допираше точно точката върху нея, където щях да се вторачвам в близкия един час. Беше си както винаги все със същата черна барета, която сваляше от главата си само когато спи. Помня колко бях угнетен, когато го видях положен в ковчега - натъкмен в претенциозен черен костюм, какъвто никога нямаше да сложи приживе, смален от болестта, баретата я нямаше. Домъчня ми за него. Между пожълтелите си пръсти стискаше тънка свещ с мъждукащо пламъче, вместо обичайната евтина АРДА. Наведох се и го целунах по студеното чело, после  се разридах и избягах навън - далеч от лепкавия мирис на тамяна, писъците на оплаквачките и тъмния силует на Смъртта, която скучаеше, подпряна на ковчега.
      Повече не го видях.
      А ето - сега разговарях с него. Мамка и, и трева!
      - Нещо много си се замислил, момче - рече той и запали нова цигара от старата. Учудих се, че и там - на небето, продават от любимата му АРДА, но не се издадох. Не исках да го обидя.
      - Ами, замислил съм се. Пия.
      - Виждам - рече неодобрително - А друго правиш ли?
      - Е ... Нали знаеш - дипломирах се, поработвам от време на време, пиша ... Преди две седмици купиха един мой разказ в списание "Егоист".
     Дядо ми изсумтя. Не каза нищо. Разбирах го напълно - така и не    можа да ме види дипломиран, изтърва казармата ми, а и внучетата, за които така копнееше, не можа да дочака. Долу в мазето на старата къща, на хладно, беше заровил три бъчонки с отлежала гроздова - за сватбите на тримата си внуци. Ядец! Дядо от четири години е в гроба, а внуците му все така са си сами, залутани в житейски проблеми, безразборни полови контакти и несподелени любови - дали и тримата нямаше да се окажат латентни хомосексуалисти? Не знам.
       - Дядо - опитах се да сменя темата - Кажи ми нещо за себе си.
       - Веднъж... - рече той - Нямах още седем години, пасях кравите през нощта, на ливадите досами село. Доспа ми се, подложих един голям камък под главата си, завих се с кожухчето и заспах ...
      - И?
      - И като се събуждам заранта, гледам - това под главата ми се било камък, а конска глава. Оглозгана, побеляла от слънцето, в очните и кухини пъплеха червеи. Щях да се побъркам от страх.
      - Божичко! Избяга ли?
      - Не! - избелелите му очи гневно просветнаха изпод надвисналите вежди - Не, мамицата му! Отнесох си я в къщи и я побих на един кол от оградата, така че дядо ти Йордан да я гледа всеки ден и да се коси, че е изпратил едно седемгодишно дете да пасе нощем кравите в полето.
       - И спря ли да те изпраща?
       - Друг път! Прадядо ти не беше такъв човек. Изпрати ме отново още същата нощ, а главата я извари, лакира я и си я сложи над огнището в къщи, да му красяла  стаята.
      Обърках се:
       - И какъв е изводът в историята , дядо?
       - Няма извод. Пък и няма история… - рече той и изчезна.
       - Дядо! - изкрещях - Деденце! Чакай, върни се! Липсваш ми, дядо! Кажи нещо! Кажи ми смисъла!
      Той не се върна. И нищичко не ми каза. Днес, близо дванадесет часа след това, смисълът все още   ми се губи.
      Лежа гол в леденото си легло, отвън октомврийският дъжд бие в стъклото, треперя. Чудно. Никога не съм разбирал физиката си, психиката - въобще и не съм опитвал. Сигурно там е дори още по-голяма каша. Когато се докарам в подобно състояние, след водката и "тревата", най-логичната следваща стъпка е самоубийството. На мен самият обаче прекалено много ми допада това дружество с ограничена отговорност, наречено на мое име, чийто едноличен лидер и единствен член съм аз, за да се разделя толкова лесно с него. Освен това, навярно много боли. А аз съм страхливец.
      Паячета лазят по лицето ми… Глупости! Не са паячета и много добре го знам. Това са гнусните мисли, които ме връхлитат, когато съм зъл и похотлив -картини на неконсумиран грях, съмнения, жлъч, пораженство и омраза, и всички онези негативни, да не кажа гадни емоции, които кръжат на границата на подсъзнанието ми и на които не им е нужен Фроид, за да се измъкнат - гърчещи се, навън и да населят света ми с кошмари и видения, на фона на които, всяко едно интервю на Сашка Васева би изглеждало като квинтесенцията на съвременната философска мисъл.
      Колко ли е часът , по дяволите!? Часовникът ми е спрял преди трудно установим период от време и сега представлява една ненужна, зле конструирана вещ от метал, стъкло и пияни стрелки, която само предизвиква копнеж в слабините ми. Знам, че от пет денонощия не съм излизал от тук, защото броя изгревите /дано само не съм проспал някой/, но часът нещо ми убягва ...
      Всъщност , майната му и на часа! Нужен ми е дотолкова, доколкото да отмервам унизителното времетраене на очакването си. Стига ми да знам, че тя вече пети ден не ми се обажда - от онази злощастна нощ, когато за първи път в живота си си позволих да говоря това, което мисля. Значи ли това, че хората ме приемат и обичат, само когато ги лъжа и дали си струва? Трябва да помисля и над този проблем.
      Няма смисъл. Толкова усилено мисля, че чак е безсмислено. Понякога се улавям как мозъка ми скърца. Дали не е от водката или си е чисто и просто естествен природен феномен? Ха! Ако имам късмет, може и да пишат за мен в "ШОК":
       "СУИСИДЕН ПИСАТЕЛ СКЪРЦА С МОЗЪКА СИ !!! "
       От това би излязло страхотно заглавие. Нищо чудно вестникът след това така да вдигне тиража и цената си, че да не мога да си позволя да купя следващия брой, ха-ха ... Обаче, от друга страна, кой ли пък нормален човек чете "ШОК"? ...  Хм, май са доста. О, Господи!
      Не знам. Колкото повече мисля, толкова повече глупости  ми идват в главата, така че вече съм достигнал до фазата, в която всичко е на надглупостно ниво. Феерия.
      Дали пък да не ч убия? Може би като премахна причината, ще се отърва и от последствията?  Може дори да се влюбя отново... Обаче как? Нямам нужния инструментариум за едно елементарно убийство, мамка му! А ако тръгна да я душа с голи ръце, най-много накрая да я изчукам, доколкото се познавам.  А после? "Страхотни садо-мазо фантазии, скъпи!". О, не! Няма да стане. Може би все пак трябва да оставя нещата така, както са. Обичам мазохизма си. Какво ще правя без него?
      Не ми трябва "трева", за да говоря с дядо си.
      Не ми трябва любов, за да се чувствам зле.
      Не е нужно да я убивам, за да я имам.
      Пък и сега притежавам това, което ми дава сили да живея.
      Болка ...

50 нюанса Левски

Вече за никого у нас и по света не е тайна артефактът, че филмът "Дяконът Левски" на Максим Генчев след дълги митарства, най-сетне излезе на екран и имаше своята, макар и противоречива премиера.
Не е тайна, че за да го видят повече хора, над 40 кметове наддават, за да откупят филма, за да могат съгражданите им да го гледат безплатно.
Не е тайна и че веднага след премиерата - както си му е обичая в последните години - куцо и сакато хукна да си дава безценното мнение за филма, за Апостола, за Генчев... във Фейсбук разбира се, къде иначе /в крайна сметка тази година дори честването на Левски беше организирано чрез евънт във фейса, чак да се чуди човек как преди време се събирахме хиляди и без интернет евънти/.
Тъпото е, че мнозинството "експерти" са точно толкова експерти, колкото и аз, тоест - никакви. Да не говорим, че повечето от тях дори не са гледали лентата.
Аз лично ще я гледам. Тогава ще преценявам, може пък и аз да се напъна и да се разпиша във Фейсбук, ние в списание "Култура", естествено.
Ще го гледам, въпреки, че било срамота, видите ли, че Левски псувал, стрелял, биел, пеел и прочее.
Лош човек?! Друг път! Просто човек, бих казал.
Човек като всички нас, само дето за разлика от нас не си е кротувал и не се е криел под полата на жена си, докато дерибеите /и тогава и сега/ си веят байрака, колят, бесят и крадат, разпиляват и загробват родината.
Човек, който псува, когато е ядосан /естествено! вие какво - не псувате ли, псевдоестети напудрени?!/, който ходи до тоалетната, яде и пие, спи и бодърства, изморява се и е бодър, спи с жени или просто пее, когато му е ведро на душата.
Левски не е черно-бял, както искат да го изкарат някои. Не е просто икона. Не е просто светец, апостол, революционер, съвестта на българина. Както вече казах, той е човек от плът и кръв и не е едноизмерен и сив. Ако не бяха нюансите на разума, душата и сърцето му, никога не би бил това, в което се е превърнал през вековете.
В Дякона, Апостола, Дженгиби, Васил Левски.
Човек, който с лъвски скок отдавна е надскочил всички нас, начело с държавниците ни и има още дълго да го гоним. Поне тези от нас, които вече не са паднали в прескочения от него трап...
А останалите драскачи по-добре да продължат да си чещат овехтелите пера с холивудската софт порно боза, наречена "50 нюанса сиво".
А за останалото нека публиката да прецени.

На тъмно

На Воев и цялата ни генерация

Тъмно е.

Живеем на тъмно.

Живеем на тъмна земя без светлини.

Тъмно е и морето и отдавна вече никой не търси нежност в другия до себе си.

Небе, море, море, небе, луни, мечти, мечти, луни...

Леден е и този ден. Пореден. Леден. Ден. В ледовете потъва дори слънцето. И в мен.

Тъмно е.

Вали и отново сме сами.

Просто живеем на улица „Нов живот“. Номерът е може би 1968...

Разпилят се ден подир ден, просто няма какво да се случи.

Все търсим се, влачим се, денонощни и бледи.

И никой не пита дори защо, а това е просто една машина за месо.

И не – не умирахме от щастие.

Уморените ни криле не достигат небето.

Искаш просто нейде да легнеш и така да заспиш.

Вместо един страхотен ден, вместо слънчев живот, пак сме на Долната земя.

Кой знае - може би и заради това, че животът е туршия и всички сме в нея.

Не се чудиш черен кон ли умира там на белия сняг?

Питаш се: Как изобщо да разбера това, което е всъщност живота ми?!

Не можем да го разберем, няма как просто. Истината е, че сме израсли край кофи за боклук, в които е скрит нашия живот.

Подминали живота си още на закуска, докато сме стоели удобно под шарената сянка като едни истински цветя от края на 80-те. На тъмно, сигурно и безопасно място в каната за мляко, в черното кафе, просто родени в захарта на живота, неподготвени за него, отровени при раждането си.

Или просто сме седели на тъмно в подлеза, който го нямаше още там, докато 1968-ма се е изнизвала нейде над нас.

Затова често ни иде да изкрещим: „А искам да бъда директор на водопад“!

Вместо това обаче влизаме тихо в стаята си и се свиваме на кълбо, като хора-змии.

Защото скорпионите танцуват сами, нали?

А накрая остават само цигарен дим, мастилница празна и приказки за стари времена...

Някой казва, че бил черна овца. Друг е с претенции на директор на водопад. Трети просто кара колело или си ближе сладоледа. /Аз не съм комунист и никога няма да бъда, настоява следващият. Не’ам нерви, твърдят мнозина. Успокояват ни дори“ Нема да се пуашиш копеуе/.

А аз? А Ние?

Мъничко обречени, мънички човечета?

Ние просто всеки път щом излезем на разходка, виждаме своя некролог.

Обаче вместо охлюви, все още мечтаем да си останем поети.

Все още сме нарциси и обичаме сами себе си, необичани от друг.

Останахме последната вълна, а изпразнените от съдържание мидени черупки все така подяждат пяната и пясъка под несмелите ни стъпки.

Мечтаехме да бъдем една нова генерация, обаче...

... Обаче – както споменахме вече – просто на тъмно играем живот. Дори не го изкрещяваме от прозореца си в мрака...

И Старостта – уви – спокойно разтваря вече своя шал...

Камен Петров

Бургас, февруари, 2015 година

P.S. Димитър Воев ли беше казал навремето, че "ние сме болен продукт на своето време и вашия труд. Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам"...

Клада

Do unto others as they have done unto you
But what in the hell is this world coming to?
Blow the universe into nothingness
Nuclear warfare shall lay us to rest
Fight fire with fire, Ending is near
Fight fire with fire, Bursting with fear
We all shall die
Time is like a fuse, short and burning fast
Armageddon is here, like said in the past
Soon to fill our lungs the hot winds of death
The gods are laughing, so take your last breath

                                             Metallica, "Fight Fire With Fire"

Обичам да изгарям хора.
Обичам как се пръскат в адската жега очните ябълки и очите изтичат по бузите, цвъртящи, пукащи се, сълзящи в нечовешкия пек на кладата.
Да, аз съм инквизитор.
Просто това ми е работата.
Работа като работа, а и добре плащат. Не е по-различна от тази на бирника, на палача, ковчежника или шута например. Освен това е доста по-безопасна от тяхната.
Другата основна разлика е може би тази, че моята работа е пълна с въображение, да въображение, не се смейте. Така е.
Всеки път, щом някой от тези нещастници възседне огнената глада, моя е задачата и моя отговорността шоуто да бъде пълно, за да си заслужа надника /плюс кисело българско мляко за опасен труд/, както и да бъдат максимално задоволени зяпачите – баровците, които ми осигуряват поръчките и хляба, а и тълпата парии, която всеки път адски се кефи на огнените ефекти и писъците на жертвата, все едно не купонясват насред Средновековието, а са някъде през 21 век на концерт на „Рамщайн“.
Колеги разказват, че купонът бил най-як, когато изпекли Джордано Бруно и онази мадама Жана Д’Арк, но не вярвам.
Виждал съм и по-пикантни човешки приношения.

...

Ама че ден!
Шантав ден, откачен.
Мирише ми и това е. Дано само на мен да ми мирише.
Вони на бензин. О, да! На какво ли иначе да вони, хаха, на трева ли?
Често се чудя къде отиде този град. Къде отидоха тези хора. Какво изобщо стана с нас.
Аз съм едно просто провинциално ченге и не знам какъв е този атавизъм, към който вонята на бензин ме подтиква винаги, макар да не съм активен шофьор и да нямам кола, дори не съм бензинджия и не бачкам на бензиностанция. Ченге съм, както вече споменах.
Въпреки това, в дни като този, когато вонята на бензин, пържено месо и опърлени коси изпълват цялото ми същество /а някакви нечовешки писъци се носят наоколо/, сядам и пиша безсмъртна поезия. Ето и последния ми /засега/ шедьовър:

Протестни павета

Протестни павета политат в небето,
В душите върлува пожар.
И бързо помита на силните дните,
Присвити зад тъмен дувар.
По зли магистрали – разбити и стари,
Тълпи се подтиснат народ,
И с жълти павета, протестни павета,
Громи сиво-чер октопод.
Гори барикада пред сивата сграда –
Единство и сила в едно.
Надеждата стара с надеждата млада
Облъхват човек и народ.
На пяната дните обаче помита
Протест и надежда, и гняв.
Остават мечтите, макар и прикрити
Във своя гняв величав.
След туй по площади, по улици, сгради
Внезапно избухва пожар.
И хората-факли горят безпощадно,
И сочат ни пътя в нощта.
След тях на площада остава грамада
И цвете блести във нощта.
Защото мечтите са живи и впити
Дълбоко във наште сърца.
Защото сме хора и пъплим нагоре
На хали и бури напук.
Не бягаме вече и с наште предтечи
Все още сме силни и тук.
Защото земята е силна и свята,
И всички сме нейни чеда.
Над Пирин и Рила кръвта ни е скрила
На нашия род вечността.

Силно, а? Добра работа. Всъщност ужасно некадърна.
Написах я, за да „уловя духа на времето“.
Е, нищо не улових, освен – да ме прощават дамите и естетите от СЕМ – дядовия.
Като всяко едно чудо тук у нас, и това с протестите, барикадите, самозапалванията и прочее отшумя за три дни. Продажните медии изсмукаха от трагедиите на хората всичко, което можаха да изсмучат и да вдигнат тиражите, после г забравиха и отново се върнаха към Азис и Риана, към лошото време и конфликта в Украйна, към цената на пилешкото и свинския грип, към наводненията и намаленията, към Ислямска държава и изцепките в Народното събрание, амин.
Дадох си сметка, че не моята поезия е слаба, макар да съм едно просто ченге, калпави са ни времената. Калпави са ни и управниците, макар и да ми дават хляба в ръцете. Калпави са и хората наоколо, които търпят като идиоти да ги доят, да ги манипулират, да им подхвърлят милостиня във вид на заплати, с които ги държат единствено на ръба на екзистенц минимума, нищо друго.
Протестите отшумяха. Труповете на самозапалилите се изстинаха. Емиграцията набира сили. Общинарите във Варна решиха да направят от Грамадата от камъни пред сградата си, посветена на Пламен, някаква кичозна, нищо незначеща статуйка, вечен огън или някаква друга подобна дивотия, която да омаловажи всичко – и мечти, и саможертва, и патриотизъм – завинаги.

...

Понякога си лежа, удобно изтегнат на дивана пред плазмата у дома, пийвам си биричка, мезя с луканка и внезапно получавам просветления... видения... реминисценции... каквото и да е това...
Вече споменах – провинциално ченге съм, а и неиздаван поет, но често ми се струва в мигове на непонятно поне за мен просветление ,че в един друг живот и в едно друго време съм бил различен. Струва ми се, че съм бил...инквизитор. Да – инквизитор през Средновековието. Аз съм бил този, който е поднасял горящата факла към кладата, на която после са се пържили в името на една или друга идея мислители, учени, философи, еретици, набедени за магьосници, длъжници към някой благородник, тъщата на шефа, инакомислещите...
Усещам някак си дълбоко вътре в себе си, че като че ли оттогава досега нищо в това отношение не се е променило. Камъните по грамадите са същите, кладите – и те. Както и преди, така и днес, управниците са лапали и са мачкали народа, а народът е скотясвал, забягвал в странство, надигал несмел глас за протест, палил се е, бесил се е, скачал е от високо /навремето от камбанариите на църквите, а днес от високите етажи на разкапващите се панелни блокове/.
Точно в такива моменти, разплут с бира в ръка на дивана пред телевизора у дома, често и доста сериозно си мисля, че изход няма, няма и бъдеще, както навремето са пеели онези пишлемета от „Секс пистълс“, повечето от тях вече покойници. Често планирам да събера пари за 4-5 литра бензин /добре, че тези дни цените на горивото паднаха/, да се затътря, понесъл отчаянието си, безверието си и цялата печал на света, пред някоя институция, и да си драсна клечката. Все ще намеря някой кибрит или запалка, нищо че съм непушач.
Знам обаче, че не ми стиска. Знам, че ще продължа да се опитвам да спасявам хората-факли по протести и митинги в настоящия си живот, както и да разпалвам кладите под краката на различните в атавистичните си спомени. Знам и, че тази двойнственост е нездрава и в един момент ще ме докара до психиатрията, вместо до огъня на изкуплението или поне до Терминал 2 на Софийското летище.
Мисля, че това, което все още ме крепи, е конформизмът и премиите, които получавам като униформено ченге, за да удържам поривите за свобода на хората по митингите.
И ще ги удържам, това е.
А кладите уви – с мен или без мен – така или иначе, никога няма да загаснат...

                                     

Войник на Съдбата

Малко съм стара, баби, да играя, врътнах 85 лазарника, ама съм жилава и не преставам да си опитвам късмета. Аз съм войник на Съдбата, както пееха ония там, Пърпълите.
Пробвах навремето с кални борби по панаирите /млада бях, чедо, и убава/, ама то беше през 30-те години, вече няма такъв спорт.
През комунизЪма се отдадох на Спортния тотализатор, но по-горе от четворка не стигнах, проклето да е и колелото му и топките му – ония, знаеш, с номерцата.
След туй дойде Демокрацията, та игри много. Въртях Колелото на късмета, докато ме прищрака артрита. Опитах да направя Сделка /или не/, но паметта ми вече халтава, не помня. Рекох да Стана Богата, ама на – не станах. До Форд Боаяр ходих и пак не прокопсах. Един ден съвсем ми изби чивията – явих се дегизирана като 5-годишна сополана, с все розовите тантели и панделки, обаче като се разпях: „В тази стара кръчма, на тази стара маса, седяхме ние двама с теб, чак до сутринтаааа…”, охраната ме изрита, чедо, срам нямат от годините ми. В какво ли не се пробвах от тоя пусти мерак да ме огрее и мен – „Биг Брадър”, „ВИП Брадър”, „Милионер търси съпруга”, „Фермер търси съпруга” – всичките ги овършах. Туй Еврошанс, Еврофутбол, бинго зали, казина, бой с петли и с кучета, надбягвания с хрътки, с коне и с коли, черно тото във футбола и уговорени боксови мачове – няма и няма, туй то.
Сега се надпреварвам, чедо, с автомобилистите. Туй ми е играта и там си намирам късмета, да видим само докога. Един вид руска рулетка. Или тука има-тука нема. То това автомобилистите са хазартни типове, всеки катаджия го знае, ама хазарта, баби, да ме прощават ония тузари от Лас Вегас, аз съм го измислила.
И ей тъй на – седя си на припек край шосето по цял ден, дебна шофьорите и бая: Карай, шофьоре, карай колата – право в механата.
На 20 метра влево – пешеходна пътека, на 10 метра вдесно – подлез.
Пред мен мантинела.
Минава кола, минават две, минават три. Аз си дебна.
На четвъртата /избирам ги по-лъскави, така, нали се сещаш/, и хоп! – подскачам с бастуня, мятам се през шосето и мантинелата, и ей ме на върху другия тротоар, жива и здрава, а шофьорчето набива спирачки, аха-аха да припадне, скача от колата и вика: „Бабо, как си, жива ли си, здрава ли си, Боже, каква беля можеше да стане!”.
После ми мушка в шепата некой лев, щото можело да получа я разрив на сърцето, я инсулт от уплаха, и отпрашва, ама бавно, с возилото, а аз отивам с паричките в бакалията, плащам старата вересия и пълня торбите за хладилника, че пак празен, чедо, криза е.
Това шофьорите, казват ти, са по-улави и от оня – Къцито Вапцаров, дето все въртеше Колелото на късмета и накрая тъй го завърте, че се не виде – и Къцито, и Колелото, само една Гала остана.
То даже и оня русенец шашавия – Камен Донев, нали показва как трябвало да минаваме по пешеходната пътека и да махаме за благодарско наляво и надясно на колите, че ни пуснали да минем по зебрата и да се приберем живи и здрави у дома, вместо да ни прегазят, както си му е обичая. Ама аз не махам, аз си пробвам късмета до дупка, чедо. Или аз, или те – това е положението – нема лабаво.
Опа, чакай, баби, идва един джип! Сега ще му скоча, да видим какво ще пусне шофьорчето! Много ми върви, ти казвам в хазарта по шосето, чедо, особено откакто няма ни свястна маркировка, ни неразбити легнали полицаи, ни неоткраднати пътни знаци, ни закон, ни нищо. Направо ще му изкарам акъла! Шат през мантинелата, на косъм изпод колелетата, скок отсреща на тротоара, а после ще си харча в кварталния магазин на воля, че с тая пуста пенсия никаквата, знаеш ли какви вересии съм натрупала пак, аз горката старица…

Нощ/Ден

" - Откъде да започна, Ваше Величество? -
попита Белия заек.
- Започни от началото - отвърна кралят
рязко - продължи по-нататък, докато
стигнеш до края. Тогава спри. "
           Луис Карол "Алиса в страната на чудесата"

Стана светло.
Новороденото проплака и предпазливо заопипва Света с пробуждащите си се сетива. Страхуваше се. Чувстваше се беззащитно, голо и само. Пъпната връв вече му липсваше. Тук беше прекалено светло, прекалено шумно и май вече щеше да му се налага да се справя без чужда помощ. А и пространствата бяха огромни. Някой внезапно го потупа с груба длан по дупето /"мамо!", прииска му се да извика/, и сега вече то здравата се разрева, Божичко ...
... Божичко, каза си Бебето, гледайки с широко разтворени очи Света наоколо. Колко са стари, грозни и тромави. И си въобразяват, че знаят всичко. Мислят си, че са вечни. Вече са забравили откъде са излезли. Не им се връща ТАМ... Вземай си обратно тази тъпа дрънкалка, глупако! Да, да - на теб говоря – дядо. Виж го само как се прави на маймуна - май тук всички са откачени - не може ли да ми каже човешки какво иска?... То засмука палеца си и мислено пролази по стената, където се сви в ъгъла между ланшните паяжини и се вгледа с недоумение в грозните, стари, тромави хора под себе си, които се щураха като мравки из стаята, където ...
... където Детето се бе свило под масата, самичко. Гърмеше музика. Възрастните смешно подскачаха и се въртяха в безсмислен кръг под звуците и. Някои вече бяха пияни. То гледаше краката им изпод покривката, стиснало стара снимка на дядо си в ръце. Нощта напредваше. Краката наоколо ритмично потропваха. Хората се веселяха. Детето мислеше за дядо си. Никога, никога нямаше да го забрави. Вчера той си беше отишъл завинаги /"татко!", ридаеше безутешно маминка/, а днес тези тук играеха ли играеха ...

... играеха ли играеха, а Момчето се бе свило уплашено до стената и бе на крачка да се разплаче. Татко и маминка играеха любимата си игра - правеха си скандал. "Курва! - крещеше баща му и удряше с юмрук по масата /Това обаче не му стигна. Играта явно му се отдаваше/. "Курва! Върви, върни се при оня твоя нещастник!"… "Импотентен алкохолик! - уж спокойно отвръщаше маминка и методично трошеше на пода булчинския си сервиз - Бездарен писач! Мухльо!"... Играта им нямаше край. Беше безинтересна. Беше скучна. Обикновено го разплакваше. Когато порасне, никога няма да играе, реши Момчето и сви юмруци, никога, никога ...

... никога ли няма да порасна, простена мислено Юношата, свит в горещата влага на леглото си. Излезе потен на терасата и загледан в обвития в смог вечерен град, изпуши една от цигарите на баща си. Имаше отвратителен вкус! Всъщност, Юношата се чувстваше ужасно всеки път, когато правеше това /а и онова - лепкаво-блудкаво-соленото върху самотните си чаршафи/, но то му помагаше да се чувства и малко по-добре, малко по-зрял, малко по-мъж. Усещаше как с всеки изминал ден растеше, но и усещаше как с всяка нощ, изтъкана от копнежи, кошмари и полюции, загубва по нещо от себе си. Вече не помнеше деня, в който се беше родил. Забравяше как дори е изглеждал дядо му /а толкова, толкова го обичаше!/. Скандалите в къщи - "игра", все още с ненужен евфемизъм ги наричаше маминка - вече посребрена, състаряваща се пред очите му женица, отдавна не предизвикваха нищо друго в него, освен презрение и досада. Той захвърли недогорялата цигара. Мечтаеше за деня, в който щеше да се махне. Ох, кога щеше да стане войник!? Тогава всичко щеше да бъде по-различно, по-истинско и по-добро, да...
... да-да, каза си вцепенено Войникът и невярващо се взря във все още топлия труп пред себе си. Да, той е мъртъв. Той е мъртъв, по дяволите, и аз го убих! Не го мразя. Не сме във война - нали само си играем на войници в тази казарма? Дори не го познавам, а го убих. И то само защото глупакът е решил да прескочи точно тази ограда, която не трябва. Защо?! По е мъртъв и от пълнен шаран на фурна, а аз съм и въдичарят и главният готвач. АЗ СЪМ УБИЕЦ!... Войникът се сви до трупа в топлия августовски здрач и...
... и се взря критично в огледалото. Мдаа, беше един представителен Млад Мъж. Току що дипломиран юрист. Божичко, как да го повярваш?! Усмихна се криво. Пълен отличник, доктор на юридическите науки, дипломант на най-престижния университет... а днес бе първият му работен ден. Бяха го взели най-сетне на работа, след единадесет дълги, тягостни месеца без пукната пара в джоба... Барман в заведение за бърза закуска. Чудесно! Ама направо прекрасно! Въобще, наситен ден. Вчера бе погребал майка си, днес го приеха на работа, а довечера е на рожден ден с много музика. Страхотно...

... страхотно, миличка! - простена Мъжът и тя с удвоена охота се залови за работа, докато той отново се загледа с досада в тавана... Няма ли най-сетне да свършва, Божичко, колко ли още проклети минути! Десет? Двадесет? По дяволите, как се набутах в това идиотско положение?! Замисли се без болка за тазсутрешния скандал с жена си и присви устни. "Курва! - крещеше той, блъскайки с юмрук по масата - Курва! Върни се при оня твоя нещастник, както там се казваше!"… "Импотентен лигльо! - отвръщаше му безстрастно тя и трошеше булчинския си сервиз в пода - Бездарно адвокатче! Мухльо!"... А бяха толкова влюбени двамата, имаха такива големи планове за...
... за вечерта, а беше още далеч, мамка и! Зрелият Мъж внезапно скочи от бюрото и откъсна от кабела звънящия безспирно телефон. Мразеше това копеле! И бюрото си мразеше, и проклетия си кабинет, и въобще цялата си престижна, скъпо платена, идиотска професия - от зори до мрак, от осем до пет, ден след ден, всеки месец /двадесет дни платена отпуска/, всяка проклета година - до края на живота си. Грабна телефона и с гневни крачки влезе в стаята на секретарката, където тя /облакътена на СВОЕТО бюро, което сигурно също мразеше/, пушеше без удоволствие цигара и изпълваше въздуха с миризмата на мигрената си и с натрапчивия си евтин парфюм. Зрелият мъж отвори прозореца, изхвърли телефона навън, после се обърна към бюрото и. "И теб мразя, кучко!" - изкрещя той и се върна все пак в офиса, където за днес го очакваше  още доста работа...
... работа, работа - мдаа, каза си умислено Възрастният Човек. Цял живот блъскаш и докъде я докарваш? Доникъде. Децата се пръснаха. Загубих интерес към всеки и всичко. Внукът ме гледа сякаш съм маймуна, всеки път, щом му донеса дрънкалка, а щом умра, на третия ден ще ме забрави. Започнах да остарявам... Оох! Сещам се отново за лицето на дядо си. Толкова бе измъчен, бедният, толкова изстрада... И къде отидоха всички?! Дядо, баба, маминка, тате... Че и жена ми, Бог да я прости. Къде?! Защо, Господи, ЗАЩО?! Приплака му се, както когато беше Дете и...
... и Старецът наистина се разрида. Това беше краят - усещаше го. Той напрегна за последно умиращите си сетива. Светът изсивяваше. Беше го страх. Чувстваше се беззащитен, гол и сам. Пространствата се свиваха... Опита се да се взре ТАМ - ОТВЪД, със слепите си старчески очи, но очевидно никой не го очакваше.       “Мамо…”, прошепна Старецът, а сълзите докрай се стичаха по бузите му, в очакване някой нежно да ги приласкае с устни.
После стана тъмно...

Камен Петров

Вътрешен дизайн

Вече мразя до смърт вътрешния дизайн. Тогава обаче още не.
Новата колона в дневния тракт беше направо супер. Изненадата - тотална.
Тя стоеше насред стаята - стените прясно боядисани в бяло, бар плотът - лилав, колоните разделяха помещението на три части - кухня, дневна и трапезария, от което изглеждаше още по-чисто, просторно и многофункционално.
• Обичам те, бебе!-прошепна тя така, както го правеше навремето и обви ръце около шията ми.
Само дето не ми направи свирка пред майсторите.
Колоната наистина си струваше парите.
Освен това навярно щеше да спаси семейството ми.
Погледнах я. Тя не помръдна. Щях да се учудя ако беше.
Не и в този момент.
Много пари и нерви ми струваше, мамка и и колона!
Дните минаваха неусетно като сън. Седмиците се преливаха в месеци. Дори и неочакваното изчезване на майка и не можеше да помрачи напълно радостта и от живота, от младото и семейство, от новата и къща. Залисваше се в обзавеждане и гледането на малкия, а той беше истинско съкровище. Кроеше планове за бъдещето. Живееше за днес и утре. Миналото постепенно избледняваше и оставаше назад, а заедно с него си отиваше и призракът на проклетата и майка.
Какво стана? Къде изчезна? Защо? Такива въпроси си задаваше понякога тя в изблик на закъснели чувства, но постепенно нещата си идваха на място. Животът продължаваше. Апартаментът от ден на ден добиваше вид. Нещата между тях като че ли вече вървяха добре. Най-сетне.
Е, това беше всичко, което исках.
Дори и с цената на една нова и... излишна колона.
Тя обаче не го знаеше. Имам предвид това, че колоната НАИСТИНА беше излишна.  Ако майка и беше все още сред нас, щеше сто на сто да ми го натяква по десет пъти на ден до края на живота ми. Тя обаче не беше тук. Беше изчезнала внезапно и необяснимо \за мнозина\ в един прекрасен ден в средата на септември и остави околните със зяпнали уста.
\Някой лош човек е злоупотребил с нея, смяташе тъстът ми, който с огромно задоволство се възползва от случая и напълно легализира досегашното си полуявно пиянство след изчезването на благоверната си, от което явно му олекна. Може да е заминала за Щатите и по-късно да ни се обади, лековерно смяташе жена ми, но тя е блондинка до мозъка на костите си, така че не се брои. Сигурно са я отвлекли извънземните, предположи съседката от горния етаж, чийто съпруг беше екстрасенс. Балдъзата ми смяташе, че майка и е станала лесбийка, жената на нашия приятел - капитана, че са я продали за проститутка в Анталия, майка ми - че съзнателно са я замонашила, полицията - че е избягала от семейството си, а аз… е, аз нищо не предполагах…\
Версиите бяха повече от бъбречните кризи на любовницата ми, но така или иначе един ден истината, мамка и, все пак изплува наяве - и то по начин, който въобще и не очаквах.
Вътрешният дизайн и повишението ми в службата, което удвои доходите ми, прецакаха всичко. Един ден се прибрах и в къщи заварих стадо майстори, които мереха нещо, изучаваха с пресметливи погледи стени, пространства и ъгли, и драскаха нещо с дълбокомислен вид в дебелите си омазнени тефтери.
Тя се хвърли на врата ми. Изписаното на лицето и телешко щастие обаче ми навя мрачни предчувствия. Това изражение обикновено предшестваше съдбовните думи: "Бебче, имам идея...".
- Бебче, имам идея! Реших най-сетне да направим новата кухня. Ще махнем двете колони и ще разшиим всичко.- измяука тя, а на мен ми се подкосиха краката.
Колоната! Да я махнем?! Божичко!
• Скъпа…- рекох аз с гласец, който - надявах се, ще я предразположи към анален секс и ще убие
в зародиш поредния и типичен за расова блондинка безплоден ентусиазъм - Скъпа, колоната е толкова красива, стилна и … ъъъ - яка.
• О, не!- възкликна жена ми - блондинката, и ми пусна език - Сега ще стане още ПО-ЯКО!
Е, стана по-яко. Стана дори нещо повече. Стана… гадно…
Секунда по-късно ония копелета - бригадата бекяри от Кубрат, Разградско \които живеехе в тъпата Варна под наем по тавански стаи два на два метра и се къпеха на топлата вода на хлажа\, вече бяха бутнали новата ми новеничка колана на земята.
Жена ми видя първо скелета. После обаче видя и скапаната гривна, която самият аз бях подарил в момент на неприсъщ за взаимоотношенията ни ентусиазъм на “любимата си тъща”. След което припадна. Докерите обаче \тяхната мама кубратско-разградска\ явно веднага чатнаха за какво става дума и се метнаха като бригада спецченгета върху мен. После… е, после дойдоха истинските ченгета. А и съдът не се затрудни. Струва ми се дори, че след този дребен инцидент дори и жена ми не ме обича особено… въпреки наличието на онова неопровержимо доказателство за противното -сина ни…
Това е, господа и дами съдебни заседатели. Убих я докато спеше. Убеден бях, че е съсипала семейството ми. Първо ми пробута дъщеря си. После ме накара да се оженя за нея. Вися денонощно у дома след като жена ми роди. Убеди ме, че имам достатъчно пари, за да престана да живея на свободен наем и да си купя собствен апартамент. След това ни прибра заедно с жена ми и детето в апартамента си в оня скапан краен квартал, уж докато си оправим къщата…
Щом като ми ядете от медеца, ще ми опитате и жилото, беше обичайната и реплика.
Е, логично се озова в оная колона, бих казал. Пък и колоната си я биваше, наистина. Жалко, че жена ми - като отчаяна и изпразнена след раждането от съдържание жена - реши в оня съдбовен ден, да се отдаде на новата си страст вътрешния дизайн. Това е тя жена ми - блондинката. Преди това се развличаше с търсене на богати дебели застаряваши чичковци по чатовете в интернет и… попадна на мен. Хак и е …
Та, това е. От цялата работа като че ли спечели единствено тъста ми. Докато стоя в самотната си килия и гледам с интерес по телевизора поредните дебати за и против смъртното наказание - естествено с неизменното участие на онова копеле Карбовски, си мисля, че тъстът наистина излезе късметлия... е, с малко помощ от приятели, разбира се. Тоест - от мен. Човекът за пръв път от 30 години се виждаше наистина свободен… макар да нямаше и най-малката престава какво да прави с тая проклета свобода… Все пак проклетата колона му дойде дюшеш. Както се - казва - с един куршум удари два заека. Хем се оттърва от доживотния чехъл, хем се оттърва от мен - зетят. А и апартаментчето остана за него. Толкова, ама толкова го искаше този апартамент. Халал да му е, както казват братятя турци. Да се оправя с течовете, кривите стени, тъпите съседи и акт 16.
Е, все пак не му завиждах. Не завиждам и на себе си. В най-добрия случай ще изгния в пандиза. Плюс това мразя тъпото парче Карбовски!
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
“НЕ НА СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ!”
Защо не викате с мен, бе копелета?!
Та аз просто се занимавах с малко вътрешен дизайн.
Кво толкова

Предутрин, преди да заспиш...

Писателят влезе в новия луксозен комплекс на стрелбището и се огледа, за да се ориентира в обстановката.
За пръв път влизаше тук.
Смяташе да е последен..
Всъщност той не беше никакъв писател. Просто сам себе си наричаше така. Вярно, беше написал три романа и няколко десетки разказа, но нито един публикуван. Харесваха ги приятелите и гаджетата му, но очевидно не и издателствата. Когато за трети пореден път отхвърлиха от един национален конкурс историята му, наречена “Там, където розите умират”, той тегли една майна на всичко и стана журналист. Загубена работа, както се оказа впоследствие, но поне му плащаха, за да пише. В последните 15-ина години се препитаваше от това. И без това нищо друго не можеше да прави, освен да натиска копчетата на компютъра.
Писателят още се оглеждаше из просторното климатизирано подземие, когато към него се приближи един от инструктурите.
Слава Богу, рече си той и пое протегнатата му ръка.

“Мило, чела ли си някога Даниел Стийл?
Не, не ми се смей.
И аз не бях.
До снощи.
Нямаше какво да чета и взех една от книгите и. Казва се “Сега и завинаги”.
Естествено!
Както и да е, в нея се разказва за едно семейство, което се разпада, след като мъжът е обвинен несправедливо в изнасилване.
Но не е това, което ме държа цяла нощ буден и ме кара дълго да гледам в тавана и да премислям всичко.
Проблемът е там, че семейството е от двама млади хора, които са от 6 (!?)години заедно. На пръв път живеят красив живот и се обичат, и всички им завиждат. Той е писател, който не успява да продаде книгите си. Тя има собствена къща (в която живеят  И ДВАМАТА), кола и печеливш бизнес. Печели много пари и го издържа, докато той пише. Той нищо не печели или почти. Постоянно излизат по хубави заведения, пътуват, ходят на скъпи концерти, кино и театър. Правят си скъпи подаръци. Тя със своите пари. Той – също с нейните... Купува и разкошни букети, подарява и бижута... С нейните пари...
И?
Накрая естествено всичко се пропуква. Той спорадично иска да започне някаква работа (бил е барман, сервитьор, учител, рекламен агент). Тя не му позволява “да си губи времето” за жълти стотинки. Той осъзнава, че живее едва ли не като жиголо, а писането му не върви. Тя осъзнава, че плаща всички сметки. Той започва почти да губи мъжката си потентност и се чувства ужасно зависим. Тя го обсебва все повече в желанието си за близост и се чувства ужасно зависима. Той започва да пие, изпаднал в безизходица. Тя започва да изстива към него, изпаднала в безизходица. Той търси разнообразие дугаде. Тя взема успокоителни и получава нервни кризи и припадъци.
После – когато той е в затвора и има най-голяма нужда от любовта и, тя решава, че е дотук и подава молба за развод. Къса писмата му, без да ги чете. Не отговаря на телефонните му обаждания. Не изслушва приятелите му. Не смее да го вижда. Знае, че пише и говори добре и ВЕЧЕ не и е до неговите обяснения в любов, клетви във вярност, молби, спомени, сълзи, напразни съвместни планове за бъдещето...
Той страда. Тя започва да излиза с други мъже. Животът му е съсипан. Тя обикаля курортите и нощните заведения. С кариерата му е свършено. Тя си купува нови дрехи, къща, кола и се радва на нов живот.
Когато се разделят, тя е точно на... 31 години (!?)...
Тук изникват три въпроса.
Познато ли ти е всичко това?
Обичали ли са се те и дали още се обичат?
Искаш ли да прочегеш книгата?

П.П. Нищо не си измислям.”

Всичко между тях започна някак ненадейно. Той беше репортер в един провинциален вестник, тя – дясната ръка на шефа. В един момент Писателят се улови, че започва да вижда в нея не само “човекът на Шефа”, а и младото, свежо и красиво момиче край себе, което на всичко отгоре очевидно бе и по-умно от него.
По това време Писателят беше в една от поредните кризи в живота си. Може би най-тежката. Беше на Христовата връзка – само по себе си достатъчна причина да се скапеш. Освен това краткотрайният му брак се разпадаше, а вестникът, в който работеше, явно отиваше към фалит. Писателят беше започнал да усеща, че започва да пие все повече. Пушеше по 4 кутии цигари на ден. Писането не му вървеше. Работата му беше скучна. Пари нямаше.
Само една нова връзка ми липсва сега, рече си мрачно Писателят.
Както винаги през своя кратък, скапан живот, той грешеше.

“Болката в сухите ти очи
Сълзите в мокрите ти очи
Когато понякога ме удряше или ми късаше герданчетата
Чаят вечер, който ни приготвяше преди лягане
Редките моменти, когато пиехме кафе заедно сутрин
Бутилката вино на нощния октомврийски плаж
Стъпалата пред онзи денонощен магазин на гарата
Ти в редакцията – в началото
Любовта ти
Грижите ти
Припадъците ти, когато се побърквах от страх, любов и ужас за теб
Когато сутрин ме целуваше за “чао”, докато спях
Многото пъти, през които се чувахме всеки ден, макар да сме се видели преди малко
Когато често ме вземаше за обяд край морето по време на работа
Вечерите, когато те виждах отново
Студените душове сутрин у нас – нямах топла вода
Двете ни нещастни тавански квартири (обичам ги)
Камчия, Ахтопол, Созопол, Аркутино, Лозенец, Синеморец, Шкорпиловци
Новите Години по планините (по които иначе и двамата не си падаме)
Будапеща, Букурещ, Виена, Барселона
Панорамата
Песните, които ни свързваха
Книгите, които ни свързваха
Филмите, които ни свързваха
Това, че ВИНАГИ имахме какво да си говорим
Това, че ни беше ДОБРЕ, дори когато мълчахме
Любовта ни, докато още се любехме
Тико-то
Нощта на 3-ти срещу 4-ти април през ОНАЗИ година на вълнолома
Именният ти ден
Грозният, скапан телефон, който ти подарих за рожденния ден
ВСИЧКО, което ти си ми подарила
Нещастните опити да имаме дете
Времето, през което оправяхме апартамента, за да живеем в него... заедно...
Хубавите вечери в хубави ресторанти
Хубавите вечери в скапани ресторанти
Хубавите вечери в къщи
Лошите вечери в къщи
Безсмислената ревност
Как некадърно миех чиниите
Колко много неща готвеше ти
Как аз заради теб се учех да готвя
Как почти ме направи вегетарианец
Как незнайно защо се скрихме от всички – само ти и аз
Митко Воев
Васо Гюров
Колко беше щастлива като кръстница
Пътуването до София нелегално за урната на дядо ти
ВСИЧКИТЕ ни пътувания тогава
Балчик
Пряспата, в която затънахме
Дъгата над Дълбока
Когато толкова-толкова отдавна те прибрах от оная пейка зад театъра полуприпаднала
Колко мечти ми изпълни
Как те “пусках” в конкурса за сценарии, защото вече бях много стар за него
Старанията ти да водя по-здравословен начин на живот
Пъзелите, играта на думи, играта на карти (все губех – има снимка!)
Как ми подари камера и фотоапарат, а мен ме няма никъде, освен в огледалото, защото все аз снимах
Мента с мляко на плажа (забранено!)
Летните ми сандвичи, досадна работа, но ги правех заради теб, с любов
Твоите разкошни дробчета, гадна за теб работа, но ги правеше с любов
Как носех разкошната Глейдис на ръце по онези стъпала, милата
Как още в началото счупих походното легло на майка ти
Това, че ми позволи да прекарам тази последна безсмислена Нова Година с теб
Самотната ми последна Коледа, Свети Валентин, Осми март,, а сега и рожденният ми ден.... Цветница... и....
Онзи път на паметника над Английската гимназия, когато се връщахме отнякъде
Мезонетът в “Двата петела”
Гробът на баща ти
Доверието на майка ти
Рибената чорба на Морска гара, която отдавна я няма
Търпението ти, което все пак се изчерпа
Любовта ти, която все пак се изчерпа
Ти”

Тя беше необичайно момиче. Не и като тези, които познаваше. Беше едва на 25. Беше красива и умна, горда и самостоятелна, великодушна и обсебваща... С други думи, в един момент тя реши и си го взе.
Въпреки първоначалното си объркване, колебание и несигурност (та аз още съм женен, имам дете, почти не се познаваме), Писателят постепенно разбра, че няма нищо против. Нещо повече – той се влюбваше постепенно в нея – ден след ден, нощ след нощ, усмивка след усмивка. Разбра, че е влюбен, а по-късно разбра, че я обича. Искаше да прекара остатъка от живота си с нея. Това първо го учуди, а после го изплаши. През живота си винаги бе бил единак, дори когато по някакво странно стечение на обстоятелствата се ожени, макар да не вярваше в брака.
Започнаха да се виждат все по-често. Отначало тайно, после – все по-явно. Вечерни разходки по плажа, споделена бутилка вино на лунна светлина край морето, вечери в крайбрежните капанчета, дълги изпълнени с копнеж телефонни разговори.
После една нощ, пред един денонощен магазин на гаровия площад, тя изненадващо каза: “Искам да дойда да спя с теб. Просто да ме прегърнеш и да заспим. Нищо повече”.
Писателят седна на стъпалата пред магазина, замълча за един дълъг миг и после рече: “Добре...”

“От 3 дни имам кръвоизлив в окото.
Може би защото от 6 месеца практически не спя.
Мисля, мисля, мисля, мисля.
Сънувам наяве.
Спомням си.
Чувствам.
Денонощно ми е набита една скапана песен в главата и ми се струва, че полудявам. Няма да ти кажа коя.
Това обаче е само кръвоизлив в окото.
Сигурно не е толкова голям като този в мозъка ми.
По-лошото е, че сърцето ми кърви.
А ти тази кръв не я виждаш.
Не е червено скъпо вино, просто кръв.
Моята кръв си е това.А кървя, защото те обичам.
Днес се опитах да ти купя слънчоглед.
Не било сезона.
Питах за фрезии.
Не било сезона.
Тъп човек съм аз, това е положението.
Дори и от цветя не разбирам, камо ли от жени.
В крайна сметка ти подарих червена роза, която не мирише, но това е типично за мен – във всеки случай прекрасно отразява чувствата ми.
Всички мъже са такива, каза продавачката.
Утеши ме направо.
А подаръка си – колкото и да е тъп и евтин и тривиален – не посмях да ти го дам лично. Нямаше да мога да понеса това отношение, тоест липсата му от твоя страна, отново.
Не съм свикнал.
Разглезила си ме.
Свикнал съм да ме обичаш.
И да не мога без теб.
И 2 часа днес все се обръщах, честно.
Все се молих да ме догониш.
Взеха ме за побъркан.
Накрая обаче ми писна.
И най-сетне разбрах.
Не ми стана празнично.
Не ми стана хубаво.
Стана ми мъчно.
Ти днес наистина ме пречупи.
6 месеца и 6 години ми коства това.
Надявам се пък аз да не съм пречупил теб.
Защото ти не го заслужаваш.
Наистина.
Ти си най-красивото нещо в живота ми – досега и завинаги.
Дано никога не узнаеш какво е пустота.”

За Писателя започнаха няколко откачени месеца.
За нея също.
По това време той живееше в “строежа” на новия си апартамент, закупен с кредити, а почти бившата му жена и детето – при родителите и. Тя започва да идва вечер при него и преспиваха там. Носеше неизменно китайска или италианска храна, бутилка хубаво вино, СЕБЕ СИ. Рано сутрин се измъкваше изпод завивките, целуваше го по челото, после вземаше леден душ в недовършената баня и хукваше на работа. В редакцията на вестника се виждаха често, след края на работния ден – пак, нощем – отново. Започнаха да пътуват безумно с малката и служебна кола във всеки един свободен миг – бил той час, ден или уикенд. Обиколиха крайбрежието на север и юг, пътуваха до столицата, бяха ЗАЕДНО.
Докато в една прекрасна априлска нощ той отвори очи в брачното ложе с нея в прегръдките си, а над тях стоеше и плачеше безмълвно доскоро почти, а явно отсега - бившата му съпруга.

“Снощи лежах в тъмното и си мислех кога за пръв път разбрах истински, че те обичам. Не че те харесвам, не че искам да правя секс с теб, не че съм влюбен.
А че те обичам.
Противно на очакванията ми, не се оказа първия път, когато те видях. Нито когато започнахме да се срещаме по-често и дори да излизаме заедно. Нито оня път на стъпалата посред нощ пред денонощния магазин на гарата. Нито когато започнахме да спим заедно.
Естествено първо много те харесах. Започна да ми става ужасно приятно да бъда с теб. Бях объркан, после поуплашен. Липсваше ми, когато не си до мен. Започнах да се влюбвам.
Първият път обаче, когато НАИСТИНА разбрах, че адски много те обичам, че не мога без теб и мечтая да изградим една истинска, силна, дълбока връзка, беше в онзи нещастен, идиотски период, в който кой знае защо реших, че трябва да направя последен глупав опит да спася пропадналия си брак в името на детето, и се върнах – слава богу – за кратко в апартамента – при нея.
Тогава седмици наред буквално се побърках да те търся “случайно”. Озъртах се по улиците и кръстовищата, за да зърна някъде любимата ти светлокоса глава. Следях не минава ли наблизо колата ти. Взирах се в мрака на заведенията, в които ходех или на концертите, където бях. Постоянно се припознавах в теб и ми се привиждаше. Но все се озъртах.
От 6 месеца без 1 ден отново правя това...”

Писателят се почувства внезапно свободен да вземе в ръце живота и любовта си. В първите дни спеше на дивана в редакцията, тайно в недовършения си апартамент, при приятели, при родителите си в един крае квартал.
После – щастливи като малки деца – наеха първата си съвместна квартира в стария квартал на града близо до морето – малка таванска стаичка, където в банята се влизаше през гардероба, а всяка неделя сутрин ги будеше оглушителния екот от камбаните на близката църква.
Няколко месеца по-късно наеха тристайна мансарда в центъра, където изкараха може би най-щастливата година от съвместния си живот. Мебелираха я заедно и с нескрит ентусиазъм с подръчни средства – шкафове от старата квартира, диван от приятел, телевизор от друг.
Пътешествията им станаха по-дълги – седмица в този курорт, седмица в друг.
После решиха да се преместят в просторния и, ремонтиран апартамент в центъра, просто защото хонорарите му все повече закъсняваха, а наемът растеше.

“Отново се замислих за всичко след разговора ни отпреди малко.
Осъзнах, че и двамата си имаме по един лайтмотив, който СЯКАШ н оправдава пред самите себе си за това, което ни се случи.
От 6 месеца аз повтарям “Обичам те! Ужасно ми липсваш! Не съм щастлив! Самотен и объркан съм без теб! Ще спра да пия! Ще си намеря работа, която ми е интересна! Ще спра цигарите! Ще спортувам и ще вляза във форма... Заради теб... Извинявам се за всичко...”
От 6 месеца ти повтаряш “Обичам те! Понякога много ми липсваш! Тъжно ми е! Не съм щастлива! Но - Изморих се! Ти няма да се промениш! Никога няма да се научиш да ме разбираш! Трябва да се погрижа за здравето си...”
Всеки обаче като че ли говори и мисли повече за себе си, не за ДВАМА НИ.
А 6 години бяхме едно цяло.
Въпреки това... Ти твърдиш, че не те разбирам. Аз твърдя, че ти не ме разбираш. А не си обясняваме ВСИЧКО.
Замисли си колко общо въпреки това има в думите ни – обич, тъга, липса, нещастност...
Защо да не направим нещо заедно, ако НЕЩО все пак е останало помежду ни?!
Можеш да започнем всичко отначало.
На чисто.
След тези ужасни 6 месеца насаме със себе си... и с други хора.
Да се опитаме да преоткрием другия без много резерви, които са се натрупали през всичките тези години.
Бихме могли да започнем да се виждаме, не да се отбягваме (ти – “Депресираш ме”, аз – “Разстройвам се”). Да се виждаме като едни нови хора, които в един момент могат и да си допаднат. И да започнат да се виждат по-често и често. Ако го искат и им е приятно разбира се. Можем да се срещаме на кафе или на някакъв кратък обяд край морето. Да отидем на ресторант, на клуб, кино, театър или концерт. На разходка с кола. На плаж. На гости. Да посетим всичките си любими места. Да открием нови. Наши.
Говоря ти за изграждане на свободна връзка. За начало. Като нашето преди. Ти ще си живееш в апартамента, аз – в някоя квартира, след като започна работа. Няма да се мъчим да насилваме нищо, както го сторихме след твоето решение навремето да дойда да живея с теб в апартамента ти – с толкова желание и обич го превърна в наше уютно гнездо, после не искаше да се прибираш в него.
Просто ще се срещаме.
Ако нищо не се получи, значи явно това е. Така е било писано.
Ако не...
Можем поне да опитаме.
Мисля, че си дължим това, заради всичко, което сме преживели заедно.
А не да крием като щрауси главите си в пясъка и да страдаме и всеки да избягва стоически другия.
Пролет е, за Бога, после идва твоето лято...
Куелю пише, че няма минало и бъдеще, а само настояще...
А?”

И така, вече бяха почти семейство, реши Писателят. Бяха ИСТИНСКА ДВОЙКА. Живееха в хубав апартамент, имаха си цветя на терасата, куче, котка, игуана, папагали и дори костенурки. Истинска менажерия. Започнаха да отделят пари – по-скоро тя – един път за плазмен телевизор, друг път – за климатик, уредба, картина-две. Пътуванията продължаваха – Виена, Букурещ, Будапеща, Барселона...
Писателят се опитваше да пише и все се заканваше, че ще се учи да рисува с маслени бои, но не му вървеше – въпреки новия компютър и статив, които естествено тя му подари. Сменяше работа след работа – година тук, две – там, някои по-добре платени, някои – не. Между две работни места обаче започваха да зейват все-по-дълги периоди без работа, докато нейната заплата скачаше в пъти и кариерата и вървеше нагоре. Спокойно, мило, казваше тя, стой си у дома и пиши. Писателят опитваше, но писането не му вървеше. Все още не беше започнал да рисува.

“Добро утро, добър ден, добър вечер, здравей!

Постоянно мисля за теб и много, адски много ми липсваш. Чувствам се така самотен без теб. Искам да се върна при теб. Искам си живота обратно. Защото те обичам, обичам те и те обичам.
Толкова време вече мислите и чувствата ми, сънищата и мечтите ми се преплитат и преповтарят и няма измъкване от тях. Ти опитвала ли си някога да не мислиш – не за нещо определено, а по принцип, ей така. Просто – да не мислиш. При мен не се получава. Стискам очи в тъмното в 3 сутринта и се опитвам ДА НЕ МИСЛЯ... но не става. И отново всичко се повтаря – всеки ден и всяка нощ.
Искам да наваксам всичко това, което преди съм пропуснал да направя по най-добрия начин,  всичко в което съм сгрешил, всичко което не съм направил, а е трябвало, всичко което не е трябвало да правя, а съм го сторил.
Знаеш ли какво означава да живееш денонощно с всичко това и да го осъзнаваш до болка, а никой да не ти дава шанс да го промениш.
Ужасно е.
Дай ми някакъв шанс.
Покажи ми, че можеш да повярваш, че в мен е останало нещо, от човека, когото обичаше.
Покажи ми, че и в теб е останало нещо от тази обич, която за мен означаваше всичко на света.
Накарай ме да се почувствам човек отново.
Защото имам нужда да обичам и да бъда обичан.
Искам с теб!”

Писателят започна да пие. Всъщност не беше започнал, защото правеше това под една или друга форма от 20 години насам. Сега обаче пиеше професионално. Пиеше на работа, пиеше у дома, пиеше с приятели, пиеше по барчета, на плажа, в колата или докато се опитва безуспешно да пише. Изпадна в дълбока депресия. Сексуалният им живот замря. Тя започна да не иска да се прибира в собствения си дом, а той започна почти да не излиза навън. Стана асоциален и апатичен. Стана саркастичен и груб. Понякога учудваше дори и себе си. Чатеше в интернет с непознати, сърфираше из сайтовете, гледаше по телевизията Animal planet и лъжеше сам себе си, че всичко е временно, че всичко си е по старому.
По навик, изграден през тези шест години, тя продължаваше да се грижи за него. Правеше му великолепни подаръци, водеше го по почивки, концерти и вечери, следеше здравословното му състояние, а Бог му беше свидетел, че имаше защо. В един миг бе здрав, работоспособен и строен, а в следващия се оказа, че има болнисърце и черен дроб, диоптърът му се качва, холестеролът е зле, за зъбите не искаше дори и да мисли. Не беше вече на 33. Всъщност наближаваше 40.
Писателят продължи мрачно да пие.

“Знаеш ли, много обичам Френсис Скот Фитцжералд. Бил е гениален писач, алкохолик и шизофреник, слаба личност, влюбен до последно до лудост в една по-луда от него ужасно красива жена. Умрял на 40 заради алкохола, в плен на демоните си. В противен случай вероятно е щял да свърши в психиатрията. Той ме научи да чувствам винаги това, което той нарича “онази дълга, тъмна нощ в душата, когато сякаш е винаги 3 часа сутринта”. Красиво, нали? И много точно.
Реймънд Чандлър пък има една интересна дефиниция за пиенето. “Алкохолът е като любовта, казва той. Първата целувка е вълшебна, втората – интимна, а третата – просто така. След което просто събличаш момичето”. Едно колкото спорно, толкова и точно определение. Що се отнася до алкохола – така е. Що се отнася до любовта, все си мисля, че той има предвид случаен секс, а не ЛЮБОВ. Естествено и Чандлър е бил алкохолик. Умрял е в мизерия, а е един от най-продаваните американски писатели изобщо.
Замислих се какво е за мен сега алкохолът и какво любовта.
Алкохолът на 20 е купон, бунтарство, експеримент, средство да си разпалиш кръвта.
Алкохолът на 30 е да пишеш среднощ на машината пред чаша коняк или червено вино с цигара в уста непреходни произведения на литературата.
Алкохолът на 40 е да пребориш стреса, депресията, рутината, безнадеждността, отчаянието, края на любовта и живота.
Любовта на 20 е безразборно търсене и себедоказване.
Любовта на 30 е плавен преход към моногамия и по-стабилни дълги връзки.
Любовта на 40... Вече знам. Искам с теб!”

Някъде по това време – 6 години по-късно – дойде и краят. Писателят не разбра как стана. Беше се откъснал от света и беше потънал в себе си. Ти си егоист и не знаеш как да обичаш, казваше понякога с тъга тя и беше разбира се права. Очите и ставаха все по-тъжни, разговорите им – все по-еднообразни и вяли, секс нямаше отдавна. Не и в истинския смисъл на думата.
Една мразовита петъчна вечер тя – след като бе прочела в компютъра му (който му бе подарила за да ТВОРИ), разговора му с някакво момиче, не издържа.
Върви си, каза му и той си тръгна. Може би я разбираше, а може би не. Изведнъж се почувства сам и изоставен. Почувства се объркан – дотолкова бе свикнал да се осланя на любовта и, на грижите и, на любимото и присъствие в живота си. Почувства се стар, болен и уморен – един позастаряващ некадърен писател и журналист, без надежди, без работа, без бъдеще, без любов.
Реши да се промени.
Реши да и се себедокаже.
Реши да я върне в живота си.
Оказа се, че вече е късно...

“Пак молба.
Но ме разбери, защото съм свикнал на теб да разчитам, не на друг.
Не ми се вярва, но един ден сигурно ще умра.
Някои от бабите ми и дядовците, пък и татко взеха, че наистина умряха.
Пък знам и че да е утре или през 2089-та, на теб мога да разчитам.
Помогни ми да изглежда добре цялата гадост.
Ако можеш, ме кремирай – като дядо ти.
Не искам да ме гризат гнусни червеи.
Облечи ми някои черни джинси и тениска, само да не е костюм и от ония обувки за погребения с хартиените подметки.
Направи нещата прости и да няма хора, нито некролози и всички дивотии.
Ако искаш – пусни ми малко музика – примерно The Cure “Close to me” – така винаги ще се сещам за теб. Знаеш, че мога да изреждам до безкрай, ама на хората ще им доскучае, хахаха – Ако искаш си затананикай “Тъмна земя” на Митко, защото я обичам, но тихо, че ще те помислят за хахо. А и Митко вече никой май не го помни освен мен и теб и може би дрогирания му брат като се опитва да направи поредния тъпанарски концерт... By the way… Или по-скоро както ти обичаш да казваш, а аз никога не мога да го произнеса – “whatever”, хахаха, само така мога.
В компютъра ще ти оставя снимки, писма, разказите, романите си и поезията – всичко, за което се сетя.
В СД-то има диск, където са ми всичките ръкописи и повечето ни снимки – вземи ги, моля те, и направи така, че един ден Давид да разбере, че татко му не е бил просто един бездарен писач за скапани провинциални вестици. Изнуди шефа си и ги издай, хаха, но първо сборник с разкази, който да се казва “Иглените хора”.
И ме целуни, преди да ме погребеш.
Поне по челото.
И най-малкото веднъж.

П.П. Напиши ако може нещо от това на урната. Тези думи означават много за мен. Надявам се гробарят да не вземе скъпо за тази приумица, хахаха.

Животът прилича на зъб
Изобщо не мислиш за него
Доволен си – дъвчеш добре
Но внезапно той се разваля
Боли те но щом ти е нужен
За него се грижиш
Но за да бъдеш съвсем излекуван
Трябва да го изтръгнат от теб.

Борис Виан

И това ще мине...

Неизвестен автор

Родих се старец,
Ще умра млад.

Неизвестен автор”

Писателят хвърли едно око на безкрайната тясна галерия пред себе си, в чийто далечен край пред късогледите му очи се мержелееше мишената, после погледна пистолета. “Валтер Р22”. Компактен и удобен за ежедневна употреба, лесно се прикрива, беше се пошегувал зловещо инструктурът от стрелбището. Тегло 480 грама. Лостовете за предпазителя и пълнителя са изнесени и от двете страни, така че можеш да стреляш и с  двете ръце. Има регулируем мерник и мушка с бели точки за по-прецизно прицелване на тъмно. Притежава 10-заряден пълнител.
Брей, рече си Писателят, после изпъна ръка и изпразни целия пълнител по мишената. Хареса му.
-       Може ли още веднъж?- запита той и инструктурът му подаде с готовност нов пълнител.
10 куршума, по 96 стотинки всеки. Плюс таксата от 20 лева.
Писателят критично се взря в късото масивно дуло.
Прекалено е широко, реши той, направо ще ми разчекне устата.
После отмести встрани предпазните слушалки, допря пистолета до главата си и си пръсна мозъка.

Камен Петров

Мост

Погледнах го.
С едно око, като папагал.
Щото иначе не ми стиска – имам страх от високо май.
Мост като мост. Нито е особено красив, нито е особено голям, нито реката под него е река като река. Просто едно инженерно съоръжение, струпано надве-натри от строителни войски навремето, за да могат хора, пътища и автомобили да преминават по някакъв начин от единия бряг на реката до другия и обратно.
Мост.
Нямам какво повече да кажа за грозотията, скалъпена от каменни блокове, стомана и бетон над реката, освен простия, но емблематичен /за кого ли?/ факт, че точно този мост ще постави край на земните ми дни, тъй както утробата на мама е дала началото преди трудно установим период от време, долу горе 43 години оттогава, мисля, поне тате така разправяше,  докато беше още жив, пък и мама го повтаря и до сега.
Главата ми е празна, точно като джоба ми, тъй че вътре се въргалят само едни ръждясали шизоидни полумисли като тази например, че – олеле, слава Богу, че това не е Моста на Дружбата край Русе, пардон, Дунав мост, щото ако скоча, най-много да се удавя – шансовете да уцеля някой шлеп са нула с този мъртъв бизнес и потунало на дъното корабоплаване, ама карай, кво да се прави….
Седя си така на неудобния метален парапет на моста, краката ми се полюшват над бездната отдолу, а там изобщо не се плацика Реката на Живота, а някакво вмирисано токсично блато,  вятърът свири в обеците на ушите ми, предизвиква тръпки по бедрата и гърба ми, завира кичури коса в сините ми очи и ги кара да сълзят. Задникът ми вече е изтръпнал, а вися на моста едва от около два-три часа, кой ли ти ги брои, пък и има ли изобщо значение, мисля си.
Мисля аз, но май нищо не измислям.
Скапана работа!
Днес е поредният ми рожден ден. Поредната самотна церемония, която отдавна нищо за никого не значи, на никого не му пука, на мен самият ми е скучно и празно. Поредната дата от календара, цифра в статистиката, духната свещичка, махмурлук утре, малоумни подаръци, тъпи гости, хвърлени на вятъра пари и нерви, просто остаряваш, това е положението брат. Катафалката чака някъде.
Решил съм обаче, че всичко това е дотук.
Зрял човек съм, днес ставам на 43, хайде да не презряваме, а… Щото нали, току що сме се вмирисали приживе – в прекия и преносен смисъл…
Хвърлям едно око надолу към пропастта, която зее далеч-далеч между краката ми, леко разкрачени и доста треперещи, обаче не виждам някак си бъдещето. Тоест – бъдещия скок, бъдещия си писък, бъдещата смърт. За бъдещият живот след смъртта да не говорим.
Решил съм да скоча, но някак си не съвсем или поне не изцяло.
Бившият ми вече психоаналитик в крайна сметка вдигна ръце от мен /след като систематично и с демонска наслада смучеше от изтънялата ми банкова сметка по 45 кинта на час на сеанс в течение на три дълги, протяжни, безсмислени от гледна точка на успешната психиатрична практика години/, по простата причина, че съм един завършен шизофреник.
Раздвоение на личността като по учебник.
Вярно, викам си сега, прав е бил човекът.
Днес една част от мен отчаяно иска да скочи и да сложи край на всички лъжи, на целия този блъф, наречен живот, на безсмисленото броене на годините, на всеки пореден рожден ден, на поредицата разочарования, фалстартове и житейски катастрофи, на всичко…
Другата обаче се стиска здраво за парапета на моста, вкопчила се е в това копеле живота и във всичките останали лайна, и не ще да скача, мамка и, не и се умира, живее и се, ще и се още да цампурка в помията и да я газят с подковани обуща, кой знае защо...
„Хей, пич, скачай, скапаняко, какво чакаш още, кризата да се задълбочи, да се парализираш или да откачиш, инсулт да отнесе майка ти или цунами – апартамента, в който се ръсиш здраво всеки божи месец с наем. Скачай, мамка ти, копелдако! Заеби всичко! Забрави всичко! Преоткрий СМИСЪЛА!!!”
Така крещи в и без това пищящите ми от хипертонията уши моето суисидно, но в същото време и безсмъртно „АЗ” навръх рождения ми ден, а най-гадното е, че прекрасно знам как в този момент моята любима приготвя у дома празничната вечеря с любов, докато /както винаги/ страхотния и подарък ме очаква грижливо скрит до завръщането ми.
„Не мога, не искам, не смея! Живее ми се! Имам страх от високо. Акрофобия му викат, копеле неграмотно самоубийствено такова. Искам у дома, искам при мама, искам при моето любимо момиче, искам да си хапна празничната вечеря и да изпия празнична чаша червено вино. Искам си подаръка! Искам си ЖИВОТА!!!”
Това е отговорът на  другото ми „АЗ” – онова, дето го е бъз от високо и винаги търси апартаменти под наем на нисък етаж. Онази моя половина, която е готова да съпреживее още 100 мои рождени дни, нищо, че тогава ще съм сляп, глух, сакат, парализиран, импотентен, имбецилен – едно дебилно куко, от което света и близките му копнеят безболезнено да се освободят, лека му пръст, лека му пръст…
Водя си ги тези разговори на върха на моста и няма торта, нито подаръци, нито свещичка, пък и какви ли свещички изобщо да има с този вятър на тази височина – ще я отвее заедно с мечтите, спомените и с празничните ми пожелания, нищо че отдавна вече нямам май такива.
Какво ли да си пожелая, викам си. Вечен мир, равенство и безплатни карти за транспорт за пенсионерите ли? Аз да не съм Мис България, мамка му?!
За какво да мечтая, след като днес всяка мечта е просто мъртвородена, смачкали са я с валяка на Битийността, Кризата и Простащината.
Какво да помня, щом повечето спомени са скръбни и навяват мирис на трупове, на мъртви мечти и желания, на пропиляна на вятъра семенна течност, сълзи, пот и кръв, които никой не е искал, за които никой не е мечтал, и които никой не помни.
Мостът, реката, пропастта.
Там ми е мястото, мисля си.
Насилвам се – волята си, мускулите си, крехките си от ужас, страх и отчаяние кости, но нищо не става.
Не скачам.
Не падам.
Дори не се опитвам да реализирам един отдавна платен бънджи скок, нищо че няма ластично въже и публика наоколо, нито инструктор или лекар.
Онова мое атавистично „АЗ”, дето се е закачило за живота като репей за козината на златистия ми ритривър Флет, не дава, копелето.
Дори усещам как е запушило устата на едноячния си близнак – другото ми, суисидно „АЗ”, песимистичното, критично настроено, заядливо копеле, което копнее да види размазаното ми на брега на реката тяло с потръпващи крака и разпръснати по глухарчетата вътрешности.
Иска да избяга и да отиде на купона за тъпия ми рожден ден който са спретнали приятелите ми /макар и да не са дори четирима, както пееше навремето един набеден поп певец/, за да могат да носят ковчега ми в ОНЯ момент, към ОНОВА място, от което – казват – връщане нямало, амин.
Часовникът на дясната ми китка цъка, отброява секундите, минутите и часовете на изтичащия ми бавно пореден рожден ден и ми припомня за баща ми, покойния, той ме научи да го нося там, а не като нормалните мъже, по простата причина, че приживе беше професионален шофьор /”Така го пазиш да не се удря постоянно в страничното стъкло и да се счупи, докато шофираш, синко”, обясняваше ми той/.
Това обаче е само дълбоко вътре закодирано, в развинтеното ми болно въображение, заради огромната дупка, която оставиха в сърцето ми баща ми и рака, заплетени в една странна, зловеща, вечна комбина. Татко никога не ми казваше „синко”. Плюс това отдавна вече не беше професионален шофьор, а часовникът е погребан заедно с тялото му в гроба и вече не тиктака. Нито се отдава от поколение на поколение. Това май става само в холивудските филми.
Аз обаче имам син.
Моето момиче, моята любима, чака дете.
Ще ми се те двамата да ме виждат още известно време поне, да се навъртам край тях, да ги обичам, напътствам, да им досаждам с бащината си любов и ревност, да ги пазя. Да съм донякъде здрав, колкото може красив, приемливо успял, прилично умен – не просто стара снимка, избледняващ спомен, изкривена представа, скрита под надгробната плоча.
Ставам с натежали крака от парапета на моста, а той – имайте предвид – далеч не е мостът на въздишките или моста на влюбените.
С разлюляна походка се отдалечавам от реката, от инженерното съоръжение, от пропастта.
Връщам се – искам или не – към живота.
Решил съм все пак да присъствам и на този купон за собствения ми рожден ден, режисиран от някой друг.
Ще прекося за пореден път Моста между Двата Свята.
Ще приема Даровете, каквито и да са те.
Ще изпия Чашата, дори да е горчива.
Ще се усмихвам, ще съм наоколо, ще живея.
Пък и 44 според някои източни философии не било чак толкова лошо число.
Ще видим…

Багер в пясъка

 Седми ден лежа пред багера.

Пясъкът е влажен и студен, началото на юни е, а вчера пак преваля.

Лежа по гръб и наблюдавам летящите високо горе в небето облаци, гонени от източния бриз откъм морето. Малко по-ниско гларусите вият гладното си хоро и надават дразнещи крясъци. Когато се слеят обаче с песента на прибоя, писъците им вече не дразнят слуха, а се превръщат в любовна песен между мен и морето.

От време навреме от близката горичка притичва някой от нашите и ми подава вода и плодове:

- Вземи Гери, хапни. Пий нещо. От една седмица не си мръднала оттук.

Послушно отхапвам парченце ябълка, прокарвам я с глътка вода.

Багерът грухти на сантиметри от главата ми и разпилява мислите ми по плажа. На седалката вибрира нервно в такт с мотора някакъв чичка с жълта сигнална жилетка и синя каска, пуши цигара от цигара. Объркан е и не знае какво да прави, но аз знам…

В началото, на пясъка пред багера бяхме мнозина, но останалите окапаха един по един през тези няколко дни, по една или друга причина.

Някъде наблизо се чуват удари на чук, работниците издигат скеле и сигурно вече копаят. Не мога обаче да надигна глава и да видя докъде са стигнали, трябва да лежа пред скапания яркочервен багер и нервния чичка на седалката му.

Иначе багерът ще тръгне…

Но - нека започна отначало.

Казвам се Гергана, студентка съм, биотехнологии, трета година. Това обаче няма голямо значение. Значение в случая има единствено факта, че в един прекрасен момент в началото на лятото и в края на поредната сесия, реших да обиколя страната на автостоп. Тоест - до обиколя черноморското крайбрежие. Така че - хванах автобуса от София до ГКПП - Дуранкулак, а оттам насетне, чак до Резово, разчитах единствено на палеца си, на късмета си и на доста спорния си сексапил.

Дуранкулак ме омагьоса. Още с пристигането си разбрах, че тук слънцето изгрява и залязва 18 минути по-рано, отколкото в София и то над ПРИРОДА, не насред смог. Орловото блато, бъбрековидното езеро с двата острова с храма на Кибела и тресавището, се намират точно на пътя на Виа Понтика и веднага го разбирам. Колкото по множеството пъстроцветни курешки по косата и дрехите ми, толкова и по многогласния птичи хор, в който се смесват гласовете на корморани, водни бикове, гъски, потапници, чучулиги, лебеди, блатари и индийски шаварчета. Редувам се да лежа и да цамбуркам в морето и на двата плажа - този на север, проснал 3-те си километра оттук чак до Румъния, и южния - 6 километра райска хубост. Автостопът обаче ме зове. Вдигам палец в посока юг, застанала в канавката край разбития междуселски път, край който избуяват глухарчета, а телефонът ми звъни:

- Гери, къде си?- опитва се да надвие прибоя и птичия хор гласът на майка ми.

- В Рая, мамо!- крещя чистосърдечно и най-важното, вярвам си.

Пристигам в съседния Крапец за минути /две Лади, БМВ и трактор, преди да ме качи приказлив рибар със старо Ауди/ и веднага побивам кол на неолитното селище. После обикалям с часове множеството тракийски могили, търся Езерния град, наричан "Европейската Троя" заради първи каменни строежи в Европа (51 век преди Христа и още 21 века преди бетона, автомобилния трафик и чалгата, представяте ли си?!), запознавам се с всички тези наследници на руски емигранти, гагаузи, български преселници - всички чисто и просто широко скроени морски хора. Опитвам крапешка баница, добруджанска кавърма и добруджанско печено пиле с чесън, точно като в разказите на Йовков, а за прословутата Карапчанска рибена чорба, приготвяна от минимум 3-4 вида риба,  подправена със "саламурика" от лют чукан червен пипер, чесън, морска сол и различни подправки, ммм… просто думи не ми остават.

Огромният плаж е неурбанизиран, почти девствен, чета в пътеводителя, че е дълъг 7,5 километра, не мога да повярвам. Има и дюни, а няма багери! Многообразието от над 70 вида гнездящи наоколо птици е изумително, виждам дори бели и розови пеликани, пойни и неми лебеди, ИСТИНСКИ, а не ПРЕПАРИРАН пчелояд, ибиси, корморани, патици, рибарки, чапли, присмехулници, соколи, морски орли и дропли. Мнозина от тях ме облитат и по време на стопа ми на юг - през Тюленово, Камен бряг, Шабла и Калиакра, а на мен очите ми все в морето - току виж съм щастливка и ще видя стадо игриви делфини или самотен, препичащ се на скалите тюлен-монах, ала, уви, така и не виждам…

После прескачам на един тур и с омерзение кича на Балчик /прости им, Реджина Мария!/, и лудницата на Варна. Подминавам с надменно вдигнат за стоп палец презастроените Русалка, Албена, Свети Константин, Златни пясъци, Слънчев ден, Ривиера, подобните на лъскави мравуняци Бяла и Обзор, и… стигам Кара дере и Иракли…

Кара дере и Иракли са като остров на безвремието сред околния забързан свят на луксозни джипове, небостъргачи по плажа и строежи по дюните и сред горичките. Морето е любовно-топло и ласкаво, плажът - пустинен, облян от слънчевите лъчи, проснат на север и на юг в извечната си прегръдка с морето. Чайките търсят храна, отвъд пясъчната ивица, в предпланините на Стара планина, шумят папури и тръстики, храсти и дървета. На Кара дере на метри от нас притичва дива свиня с малките си, виждам заешки следи, а в далечината на Иракли - дори рогата на сръндак.

Пак ще се върна, заричам се мислено, без дори да знам колко скоро и при какви обстоятелства ще изпълня клетвата си, и се устремявам на юг през предпланините, проточили се до самите плажове, покрай водата, сред дърветата.

По пътя си пресичам, возена с най-причудливи превозни средства от летовници, сезонни работници, чужденци или местни, над лонгозите на Камчия, Ропотамо, Велека, но нямам време за червеноглавите костенурки, за жабките, подскачащите рибки и водните линии точно сега, водена от повика да обиколя на един дъх цялото крайбрежие, да се потопя в пътя, в гората, в плажа, в морето…

Вярна на принципа на този стоп, прелитам и през урбанизираните Бургас, Свети Влас и Слънчев ден, презастроените Царево, Лозенец, Китен, Поморие, Приморско, Синеморец, Варвара и Ахтопол, и навсякъде е едно и също - бетон, коли, асфалт, хотели, прилични на крайни столични панелни квартали, чадър до чадъра, не се виждат пясък, дюни, защитени растителни видове край плажа, рибки и рачета в морето, природа… Любимите ми като дете Несебър и Созопол днес са дори още по-претъпкани и кичозни от Балчик. Отбивам се, водена от носталгията, в Аркутино и парк Росенец, но и там хората и сградите са станали повече от песъчинките на плажа, Мечешкото блато пустее, пясъчните линии са стъпкани, кактусите на остров Свети Тома линеят, митничари са си вдигнали летните палати насред парка в Отманли, затова продължавам все по на юг и по на юг, навлизам в гъстата прохладна гора на Странджа и следвам криволичещия третокласен път сред лесовете на планината чак до Силистар и Резово.

Стигнала целта си, отпивам с наслада леден чай с лимон, заровила пръстите на краката си в пясъка на резовския плаж, слушам като упоена чайките, мечтая, а бризът плющи напевно в българския и в турския флаг, веещи се от двете страни на граничната бразда, докато видрите се прескачат в бистрите води на Резовска река…

Тук обаче, насред персоналния ми Рай, ме застига и мълвата, носена на ухо на ухо, за багерите в Иракли… Стопът на север е трескав и на моменти нишката ми се губи. Мятам така яростно палец, че спирам буквално всичко - от правителствени кортежи, през трактори до магарешки каруци.

Пристигнах в Иракли късно привечер, а грохотът на багерите, камионите и тракторите ме посрещна отдалеч, още докато се люшках в поредния "Москвич", хванат на стоп, по черния път към плажа.

Избрах си най-големия, най-шумен и най-яркочервен багер и се строполих на пясъка през него, а смешният чичко с жълтата сигнална жилетка и синята каска, запали цигара и безучастно се загледа в морето, без изобщо да го вижда.

Знаех какво виждаше всъщност строителят - бъдещи изкопи, скелета, кофражи и издигнати сгради. Виждаше преизпълнени планове и премии, виждаше милиони, вливащи се от експлоатацията на последните девствени кътчета по морето в нечии алчни джобове, германски туристки по монокини и ледени бири под нагъсто набучените в пясъка чадъри.

Аз обаче лежа вече от седмица на пясъка пред пуфтящия багер и пред очите ми постоянно се ниже това приказно крайбрежие от Дуранкулак до Резово, което обиколих  на автостоп в последните няколко дни. Виждам тичащите по пясъка гларуси, скока на сребрист сафрид насред устременото ято блестящи риби в плитчините, виждам полета на корморана, лазещите по дъното раци-пустинници, понесли на гръб миниатюрните си къщурки, виждам замислените костенурки сред камъша и водните лилии, разлюлените корони на дърветата над главата си, а после в един миг виденията на строителя се разтварят в нещото, бученето на багера заглъхва и остават само писъкът на гларусите, пулсът на морето, дъхът на природата и една мечта за вечно лято, която никой не може да прегази с веригите на трактор, нито за засипе с бетона на отчаянието, бездушието и отричането на живота, такъв какъвто го обичаме.

И то - тук и сега…

Камен Петров

Риба за тате

Декемврийски ден.
Морето – оловно-сиво, духа от югоизток, слънцето едва се процежда, но все пак го има. Ентусиастите като нас се броят на пръстите на едната ръка. Всички те са се пръснали по протежение на моста, а въдиците им гледат като една към остров Света Анастасия.
Духа, студено е, вълнението е може би към четири бала, защото морските пръски се сипят в лицата на хората, а гларусите вият хорото на гладната смърт над въдичарите.
Ловим илария. Пасажи с илария този ден дал Господ, въпросът е кой хвърля въдицата за нея.
В случая това съм аз. Голям чревоугодник и гастроном, но с въдицата хич ме няма.
В този ден обаче иларията е решила „да избие рибата”. Приижда на талази и талази – сребриста, оцветена в златисто там, където лъчите на залязващото слънце докоснат гърба и. Моят проблем е един. Нарича се „стръв”. В случая стръвта са едни странни и много древни на вид червеи, които моят колега, приятел и кръстник Миро нарича „езерни червеи”. Не знам езерни ли са или не, дали са червеи или някаква друга гад, но са членестоноги и имат щипци, с които хапят, така че упорито отказвам да ги нанизвам на кукичката. Затова Миро и приятелката му Меги стоят зад мен, слагат стръвта на кукичката, откачат уловената риба от нея, после слагат следващата стръв и откачат следващата илария и така два часа и четири кила прясна, току що уловена риба. Късметът на начинаещия, както не пропуснаха да ми натякват всички.
После Миро изчисти рибата /мен, разбира се, ме е гнус от кръв, хриле, черва и прочее/, изпържихме я у дома и си я изядохме, обилно поляна със сухо бяло винце. Докато си пийвах и хапвах, гледайки всички тези хора, дето ги бях нагостил с цялата си некадърност като риболовец, внезапно се сетих за тате.
Татко, Бог да го прости, ракът го отнесе преди шест години, но винаги е бил голям рибар, макар и не морски, израсна край Дунав и язовирите наоколо и вадеше речна риба, нищо че все мечтаеше за надуваема лодка и богат улов в морето. Та при един такъв чисто негов си риболовен излет, тате улови най-големия шаран в живота си в един язовир в Лудогорието. Чудовище. Каза ми: „Вземи кепа и влез във водата, да го извадиш, докато аз го придърпам с въдицата”. Ами, влязох. Не го извадих обаче. Подхлъзнах се и паднах, изтървах го, а чудовищният шаран си отплува обратно в язовира и дим да го няма, не го видяхме повече, а голям беше, ей. Тогава тате не ми говори три дни.
По него време не го разбрах. Сега го разбирам. Затова и сега, в този декемврийски ден, седя с въдица на моста в Бургас, замятам за илария и му нарочвам всяка една хваната рибка.
Пък и стръвта днес сам си я слагам.