Hollywood.BG

Go west, life is peaceful there.

Go west, lots of open air.

Go west to begin life new.

Go west, this is what we'll do.

Go west, sun in winter time.

Go west, we will do just fine.

Go wes t where the skies are blue .

Go west, this and more we'll do.

                            Pet Shop Boys “Go west!”

Ден първи

Оня ден Big Boss ме привика в офиса си с изглед към океана и кратко нарежда:

- Скив сега какво, пич! Ще правим ново movie. Блокбъстър.

Свивам рамене. Окей! Какъв му е проблемът? Да правя филми, на мен това ми е работата, така забивам мацки и си плащам пиячката и тревата. No problem, мадъ факъ! Бачкам в това малко филмово студио в Ел Ей, откакто се помня. Вярно, не сме „Метро Голдуин Майер” или „Парамаунт Пикчърс”, но пък не сме и Киностудия „Бояна”, хехехе. Мансардата, в която е студиото, е с изглед към океана, хладилникът е винаги зареден с поркане, стереоуредбата гърми денонощно калифорнийски хеви-метъл, а мадамите наоколо са повече, отколкото опънатите от пластичния хирург бръчки по физиономията на оня bastard Джон Бон Джоуви. И всичко това само от funny снимане на нискобюджетни порно movies и късометражни документални ленти за местния рокендрол ъндърграунд, o yeah! Тъй, че като ще правим movie, да го правим.

- Окей, Big Boss!- викам вече на глас – Кво ще снимаме тоя път – садо-мазо или нещо за упадъка на Аксел Роуз и бандата му?

- Не, пич! Край вече с тоя shit! Ще снимаме класически спагети уестърн и догодина сме на Оскарите. Ще изпраскаме новия „Billy The Kid”, майната му на Бон Джоуви и Blaze of glory!

Глътнах си дъвката, разлях чашата с бърбън на скъпия мокет на Big Boss и моменталически свалих каубойските ботуши от бюрото му.

- КВО, мадъ факъ, man?! You’re crazy?! What the fuck?!

- Уестърн, пич, мадъ факъ! Класика! Както се сещаш обаче, ще е нискобюджетна продукцията пак. Затова съм избрал евтина бедна отчаяна държава от Третия свят, за където не трябват много кинти. Пич, отиваш в България…

Мамка му, и това ако не е ironic, don’t you think?!

Казах ли за скапаната Киностудия „Бояна”?

Е, ей ме на.

Fuck!

Ден втори

Трансконтиненталният полет от USA до Europe с големия луксозен „Боинг” беше cool. Опънах няколко бърбъна, опънах червенокосата стюардеса в WC, опънах два-три стека с пържени картофки и кетчуп, после се опънах в креслото и поспах няколко часа. Life is Life! После обаче се качихме на някаква lowcost каруца по линията Лондон – София, където не можех да си опъна краката заради тесните седалки, стюардесата приличаше на травестит, напитки не сервираха.

Голяма набутация, brother, казвам си, ама няма как, fuck. В името на изкуството и това ще се изтърпи. Go East! Веднъж да им кацна в забитата столица и да се настаня в хотела, нещата ще потръгнат.

Е, потръгнаха още на българската митница, където ми тарашиха багажа цели 4 часа и ме пуснаха срещу скромен подкуп. На излизане някакъв трътлест дървар със скъп костюм върху футболна тениска, ми се нахили и вика на кошмарен английски със силен испански акцент: „Койту играй – пичули, койту ни играй – ни пичели, да ти таковам мамата, педераст! Айн-цу, цвайн-цу, драйн-цу, дрън!”, след което запраши с частен самолет на сафари в Кения заедно с премиера на България и с двама съмнителни латиноси на име Ромарио и Марадона, които и да са тия мадъ факърс. После съмнителен на вид taxy driver /характерен типаж на мексикански бандит от бъдещия ми филм, скива набитото ми кинаджийско око/, ме изръси със 100 „лефа” от летището до downtown на местната столица, която както любезно ми обясни таксиджията, все растяла, но не остарявала, what the fuck, за има-няма 10-ина километра пробег. Хотелът 4 звезди се оказа дупка, която смътно напомняше някой от крайпътните мотели в USA. За бърбън в лоби бара не бяха чували, а стаята нямаше климатик и гледаше през пустото поле към грозен хълм, на който пиколото му викаше „Фитоша”, а също така и кой знае защо „The Bulgarian Hollywood hills”. Ще издържа, fuck, викам си. Щом Брус Уилис, дядо Арни – губернатора-терминатор, Долф Лундгрен и белгийското франсе Жан Клод Ван Дам, са издържали в тази менаджерия, значи и аз мога, а те са твърди копелета.

Ден трети

Тръгна ми добре на този ден. Бях много happy от наплива от кандидат-статисти на кастинга за тъпото movie. Оказа се, че нямам никакви грижи с набирането на мексиканци и индианци за второстепенните роли, тоест – за лошите, bad gays. И тук ги има същите като у дома, в Невада, само че им викат „цигани” или „роми”. Избрах си 20-ина индианци и 10-ина мексикански бандити, останалата паплач си тръгна намусена, мърморейки. С нея изчезнаха един триножник, два прожектора и помощник-монтажистката, но майната му! Who care – нали Big Boss плаща, не аз.

После обаче нещата се закучиха, мадъ факъ!

Главният ми герой – разбирай Billy The Kid, трябваше да е мъжествен, синеок, атлетичен, леко брадясъл и да е магнит за пичките. Голям зор видях, защото тези българи до един са черни и дебели или бледи и хилави. Тъкмо бях на път да си фрасна главата в стената, насред снимачната площадка спря огромен черен джип, който успя да премаже един от монтажистите. От него се изсипаха 2-3 горили в човешки вид, след тях дебелак с костюм, който влачеше някакъв shit с физиономия на недохранен Джони Деп насред пубертета.

- Ало, режисьорчето.- на ужасяващ английски, от който моменталически ме зацепи главата, рече дебелият pig – Ти ли търсиш подходящ актьор за главната роля?

- Ъхъ…- можах само да кажа, защото адски ми се досмука бърбън и то направо от бутилката.

- Ми, ето ти го Billy The Kid – синчето ми. Давай каубойските дрехи и пищовите, и да снимаме, че да немаме проблеми, брато!

Оцъклих се некрасиво за кой ли път през последните няколко дни.

Тлъстото копеле ме изгледа с трудно определима опасна искрица в малките си свински очички:

- Ти нали искаш това movie да си го доснимаш без проблем?

Кимнах.

- Знаеш ли кой съм аз?

Кимнах.

- Тогава?

Кимнах.

Българският Ал Капоне ми бутна в ръцете незаконно роденото си лекенце, метна се на джипа барабар с горилите и отпраши в мръсна газ към downtown на тази fucking българска столица, за която камериерката ме светна, че „расте, но не старее” и която беше на път да ми счупи нервичките още отсега.

Ден четвърти

Thank God, въпреки че до този момент всичко вървеше наопаки, все пак вече си имам и главна героиня. Вярно, магистрална проститутка е, и не само не знае бъкел английски, но дори и с българския трудно се оправя. Натресе ми я някакъв сводник в лоби бара на хотела, когато се бях насмукал като мексиканец с някаква местна водка-менте, от която ме боля три дни глава. Не посмях да откажа, тъй като сводникът имаше опасен на вид лъскав сгъваем нож Made in China и трима яки на вид friends – като близнаци на горилите на дебелата мутра, плюс това се оказа, че е и племенник на кмета. 

Но – както е казал поетът,  рекох си, brother – и това ще мине… С помощта на повечко бърбън и ония розови хапченца, които ми доставяше скриптърката от екипа на скапаното каубойско movie. Де факто през повечето време ходех омагьосан като оня мадъ факъ Кърт Кобейн, RIP, но вече за нищо не ми пукаше. Дремеше ми на оная работа, когато главният герой си биеше ежедневната доза направо на снимачната площадка и после оплиташе не само репликите, но явно и филмите, защото викаше „И нека Силата бъде с теб!” на лошия мексикански бандит, а също така и български циганин от Видинско, както и “I’ll be back!” “Asta la vista, baby!” на възлюбената си героиня от филма, която си беше просто магистрална проститутка, а на асистент-режисьора крещеше “Are you talking to me?” всеки път, щом му прибереше спринцовката. Местех си го от единия крачол в другия, когато от снимачната площадка изчезнеше поредният „мексиканец” или „индианец”, а с него изчезваха и скъпоструващи части от снимачната техника, кетъринга и оборудването. Не ми пукаше, когато гъзарската ми каравана за терен мистериозно отпраши инкогнито за Североизточна България в състава на поредния мигриращ цигански катун. Много се смях като разбрах, че главната ми героиня, а също така и магистрална проститутка, е заразила с трипер 2/3 от снимачния екип, включително доктора. Бързо научих да казвам „Мама ти стара!”, „Ей хюмне, я налей още една голяма ракия!” и „Орта будала”, а най-много се забавлявах с подкупните български ченгета и общинари, с апаши, курви, мошеници, самозвани политици, които даваха луди пари за „оригинален” автограф от Парис Хилтън или Брад Пит, клошари, помияри, бездомници, просяци, мутри, пишман журналисти, дребни крадци и крупни далавераджии, корумпирани КАТ-аджии и некадърни доктори, гледачки, врачки и всякакви други БГ-shits. Беше ми голям купон дори когато скъпоструващата ми поръчка за водеща музикална тема във гадното българо-каубойско movie ми беше сервирана като долнопробен чалга вариант на хита Blaze of Glory, който звучеше долу-горе така: „Камъните падат - Blaze of Glory, Дърт козел млада върба лющеше - Blaze of Glory, Дънките ш’ти скъсам - Blaze of Glory…” и т.н., и т.н., и т.н. Даже си щраках с пръсти и си врътках ханша, докато слушах ужасяващата какафония, в тон с местните туземни обичаи, които ги пратиха тези копелета чак на Евровизия. Изперках едва когато изчезна и новата ми любима – русокосата и цицореста скриптърка, на която вече бях предложил брак и имах големи планове за бъдещето ни. Изчезна, разбира се, с онова хюмне Billy The Kid, по съвместителство мутренско синче и виден столичен наркоман. Двамата отлетяха на меден месец във Виена, а аз си събрах парцалките и отлетях за дома, мадъ факъ.

Ден последен

Лежа удобно излегнат в ергономичното кресло на огромния „Боинг”, смуча си бърбъна, лапам си розови хапчета, от време на време опъвам в WC червенокосата стюардеса и зяпам безцелно сините води на Атлантическия океан далеч долу под мен. Life is life! Лети, „Боинг”, лети, викам си. Искам по-скоро да забравя тази забравена и без това от Бога страна, наречена България, вегетиращото и население, скапаната и икономика, пишман правителството, никаквото бъдеще, ориенталските и порядки. 

Искам още щом кацнем в родните USA /„Oh, say! can you see by the dawn's early light What so proudly we hailed at the twilight's last gleaming; Whose broad stripes and bright stars, through the perilous fight, O'er the ramparts we watched were so gallantly streaming?”/, да забия в някой стриптийз бар в Лас Вегас и да се гушна между големите бомби на първата срещната стриптизьорка! Искам да видя плажа на Ел Ей /”Take me down to the paradise city, where the grass is green and the girls are pretty, oh, won't  you please, take me home!”/. Искам при мама! Искам да цункам по темето Барак Обама и да прегърна Статуята на Свободата, но не тази в Русе! Искам качествена трева, негърмящ силикон, квалитетно медицинско обслужване и оригинален бърбън! Искам у дома! О, Home sweet home!

Лети, „Боинг”, лети, мадъ факъ!

Go West! Go West! Go West!

Камен Петров

365 + 1

На моето Све

Вятърът носи изсъхнали листа. 

Помниш ли всички подарени цветя? 

Вече всичко свърши, не е както преди - 

има дни, има дни, във които не върви…

                                       Такси, „Има дни”

Годината има само 365 дни, любима.

365 къси, дъждовни или слънчеви, снежни или мъгливи, усилни или мързеливи, работни или почивни, празнични или делнични, протяжни или кратки, свежарски или болнаво-махмурлийски… дни…

365 дни и нощи.

365 изгреви и залези.

4 годишни сезона, заключени в тях.

Известно количество календарни празници.

Пълнолуния, новолуния, слънчеви затъмнения.

Часовници с бързи стрелки.

И бавната смърт на Безвремието.

Знаеш: една любов е мимолетна или вечна.

Знаеш: една бременност е няколко месеца.

Знаеш: един оргазъм е няколко секунди.

Знаеш: едно раждане и една смърт са само миг от Вечността.

А ние имаме единствено своите 365 дни всяка година от краткия си живот.

Какво правят ТЕ с нас?

Какво правим НИЕ с тях?

Как ги живеем, използваме, творим, даряваме, споделяме, мечтаем?

Правя списък, а списъкът прилича на грозен календар за пропилени мигове, за изтървани минути, за тягостни часове, за криволичещи в пространствено-времевия континуум денонощия, за време, затворено в границите на самото време…

Нашите 365 дни…

От тях:

3 дни правим секс.

6 дни се прегръщаме.

5 дни ме целуваш.

А останалите 351, за Бога?!

Ще ти кажа:

В 81 от дните на нашия живот се караме.

В 96 готвим.

В 21 пазаруваме.

В 7 мием колата.

В 14 разхождаме кучето и храним котката.

В 7 ходим на почивка.

В 16 четем книга.

В 69 гледаме телевизия.

В 11 слушаме музика.

В 8 ходим на кино, театър или изложба.

В 34 кроим планове за бъдещето.

В 43 съжаляваме за грешките от миналото.

В повечето… просто бачкаме и плащаме сметки…

Високосна година е обаче е тази.

Остана още един излишен ден.

Или още един допълнителен ден.

Зависи твоята чаша дали е пълна или празна наполовина.

Реши ли вече какво ще правим с него?

1 е само, все пак…

Камен Петров

Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен

в моята ледена стая

и там до теб

студено аз ще мечтая.

Леден, леден, леден

е и моят ден.

В ледове потъва

слънцето във мен.

                   Нова Генерация, „Ледове”

Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.

Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.

Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.

Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.

Студено ми е, но съм гладен.

Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..

Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.

Студено ми е, но искам да изкрещя.

Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.

Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.

Студено ми е, а толкова искам да обичам.

Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…

Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…

Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.

Студено ми е…

Камен Петров

Първи сняг, последен сняг...

                      из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

If you want to hang out, you've gotta take her out: cocaine
If you want to get down, get down on the ground: cocaine
She don't lie,
She don't lie,
She don't lie,
Cocaine…
                Eric Clapton, „Cocaine”

Сняг, снежец, снежинки по носа ми.
Пърхат, пърхат, пърхат.
Първият сняг, мамка му.
Сняг!
Отварям прозореца и крещя на съседите, на ченгето на ъгъла, на целия Свят:
- ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПЪРВИ СНЯГ!
- Какъв сняг, бе малоумник, майната ти! Затваряй си плювалника, че тук някои се опитваме да спим!- е отговорът.
Унизен съм и попарен като футболист от националния по футбол, но не и съкрушен.
И аз съм лъв, не коте, както викаше адаша Донев в един скеч навремето.
Майната им на ТЯХ!
Трясвам прозореца, от старата дограма се посипват люспички боя – като сняг валят и те, а аз зиморничаво кихвам.
Снежно…
Ууу, студено стана в стаята.
От друга страна май е жега, хахаха.
Климатроникът явно пак е сдал багажа, а уж, скъп, китайска им работа.
Снежинките се ръсят като пърхут от носа ми, от косата, от козята ми брадичка. Ако имах малко повече време, сили и желание, можех да си спретна снежен човек в хола, хахаха, ма ме мързи, мързи ме, браточка, две не виждам. Докато вдигна ръка да си почеша топките, минава цяла вечност, мек съм като лионска наденица извън хладилната витрина.

Посягам за стягане за глътка към бутилката бърбън, обаче – мамка му! – днес не е бърбън, а някакво гадно шардоне. Копеленце дребно, мърморя си, докато отпивам направо от бутилката – шардоне или не. „Батка – викаше ми Жълтия – за редовни клиенти със снежеца винаги бутвам и по някоя специална бутилка, ще скиваш, батка”…
Обаче карай, в тоя сняг и шардонето даже върви.
Търся опипом дистанционното за телефункена, намирам го свряно между възглавниците на дивана, даже някъде между краката си, май.
Щракам каналите, кихайки, щото все ме дразни носа, обаче батериите явно са се скапали.
Допреди малко си се кефех на някакъв архивен концерт на Джими Хендриск, „Crosstown traffic”, о йе!, майната му, че не било от Удсток, пак е жестоко копелето, а сега гледам – Хендрикс ми мяза на бял, на снежинка някаква, по-дърт е, отколкото го помня и не свири с лявата ръка, копелето, а припевът му направо идиотски, все едно циганка на Евровизия: „If your day is gone, and you want to ride on: cocaine! Don't forget this fact: you can't get it back: cocaine! She don't lie, She don't lie, She don't lie – Cocaine…”
Вдигам смартфончето, и по него има сняг, и набирам братото.
- БРАТОЧКА!- рева в слушалката – САТЕЛИТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ ПАК СЕ Е СКАПАЛА, МАМКА МУ! ИЛИ ТОВА, ИЛИ ДЖИМИТО ХЕНДРИКС ПОСМЪРТНО Е ИЗКАРАЛ АРХИВНО ПАРЧЕ, ДЕТО НЕ ГО ЗНАМ, БРАТОЧКА! ВСЕ ЕДНО СКИВАМ ЕЙМИ УАЙНХАУЗ ОТ ГРОБА, БАСИ! СКИВАЙ-СКИВАЙ ЗА КВО СТАВА ВЪПРОС…

Тикам тъпия смартфон в тъпата плазма и надувам парчето до дупка /брей, дистанционното май пак проработи!/.
После пак слагам слушалката на ухото си, вече го чувствам като изтръпнало:
- КВО СТАВА, БЕ, БРАТОЧКА, БАСИ?! НИЩО НЕ РАЗБИРАМ ВЕЧЕ ОТ СКАПАНИЯ МУЗИКАЛЕН ПАЗАР!- рева отново като идиот.
Скивам копелето ми се нахилило отсреща, ебава се с една дума:
- Снегът те е затрупал теб явно, първият сняг, да ти е честит. Допий си виното и лягай да поспиш. А това е Ерик Клептън, дебил!
И затвори братокът.
Чао не каза даже, ей задник, викам на смартфончето, обаче чак след като вече съм го захвърлил до дистанционното, бутилката, цигарите и запалката, пепелника и малкото огледало с купчинката и навитата от 20-кинтова евробанкнота фунийка върху него.
Паля изнервен цигара, копелета, после виждам, че в пепелюгата димят още две, а гости нямам, мамка му, тъй че гася няколко от гадните фасове и допушвам само най-дългия, хахаха. Изнервен съм аз колкото си искам, а белокожият Хендрикс и тъпото парче ми лазят допълнително по нервите, тъй че пак награбвам дистанца и щракам напред-назад, може да хвана някоя по-яка песен или па порно, или мач на Манчестър Юнайтед, на който да дебна Бербатката да се контузи, като падне от пейката на резервите, хехехехе.
Вместо това дистанционното за пореден път се скапва в пипалото ми и заяжда баш на някакъв нашенски канал, от тия по-първите, дето са в менюто, някаква национална телевизийка, май. Гледам там водещият, Дудука му викали, майна, четох някъде, нещо мрънка и се пули, после къса на парчета някакъв вестник, ама бесен, викам ти. Смешно ми стана чак, но после ми се разката фамилията, щото в тоя момент Дудука съвсем се облещи, скочи, грабна камерата от операторчето и ми я насочи право в лицето, баси, майна, не те коркам!
Биг Брадър, копеле! И то насред хола у дома!
Скочих и хукнах към кухнята да търся моичката – боса, бременна до печката, дето се вика,  после се втрещих, щото съвсем някак изведнъж се усетих, че я няма, сам съм, други няма, с камерата на Биг Брадър и оная опулена мутра, а навсякъде вали сняг.

Първи сняг, Първа кръв, Първи май, Първа лига, първи Учебен Ден, Ден на Земята, Ден на водата, Ден на журналиста, Ден на майката, 1 март, 3 март, 8 март…
Мамка му! Осми март! Денят на жената, хехехе.
Внезапно ми светна къде е моята… ъъъ… Роза, да – Роза. Точно това и подарих сутринта, преди да и бия шута и да я пратя на кръчма с колежките. Роза за Роза, Ружа за Ружа, Теменужка за Теменужка, Невен за Невена, Кокиче за Момиче, Гербер за ГЕРБ…
Днес било 8-ми март, разбира се, конечно, понимается, както казва на развален руски съдружника ми в бизнеса с консерви, защото всъщност е арменец.
Осми март, а вали сняг, баси!
Това природата съвсем се побърка напоследък, викам си. Аномалия след аномалия, катаклизъм след катаклизъм, феномен след феномен, аборт след аборт.
Не е възможно!
Първи сняг на Осми март!
Замислям се за миг над твърде неприятната вероятност да съм проспал някой и друг месец в коматозен сън или нещо даже още по-лошо, но не ми се вярва.
Не и аз, браток!
Отварям смело пак прозореца, боята пак се бели, обаче гледам – вън не вали.
Поглеждам през рамо снега в стаята, после – слънцето и хората по пролетни дрехи отвън, обаче нищо не вдявам, ама нищичко.
Кихвам за пореден път, дали от снега в носа ми или от слънцето вън, после викам пак възторжено към  съседите, към ченгето на ъгъла, към целия проклет, объркан, многолик Свят, нито един аспект от който не разбирам, дори днес, 43 години по-късно:
- ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ, БЕ ХОРА! ЧЕСТИТ ПОСЛЕДЕН СНЯГ! ДА СА ВИ ЧЕСТИТИ ПЪРВИ МАРТ, ТРЕТИ МАРТ, ОСМИ МАРТ И СВЪРШЕКА НА СВЕТА НА 12.12.12. НА КУП, МАМКА ВИ, ХАХАХА!

Тръшвам прозореца на мястото му, тръшвам задника си на дивана, доизпивам на един дъх шардонето, после тръшвам бутилката в екрана на плазмата и решавам все пак и аз като нормалните трудови хора да поспя в този светъл празничен ден, щото нали браточката така рече. А като се наспя привечер, ще потърся на свежа глава Жълтия за малко снежец. И този път няма да се мина по никакъв начин с бърбъна при доставката.
Не и аз.

Камен Петров

Малка зимна приказка за Кай и Герда от Русенско

Кай и Герда живеели щастливо и задружно в едно китно село, в Русенско, България (за която всеки образован европеец знае, че е южната съседка на Румъния, а го знаели и в ЕК). Било през февруари на 2012 година. Герда била щастливо бременна, а на Кай му предстояло да открие тайнствата на бащинството., макар и обременен до немай къде вече от факта да живее в пишман държава насред пишман времена…

И ето, че в един много, ама мнооого снежен ден, напомнящ твърде подозрително зимна приказка, МОМЕНТЪТ най-сетне настъпил. Кай търпеливо и самоотвержено разринал колата, затрупана в пряспа със снежна покривка с рекордните за страната 50 сантиметра дебелина. Герда майчински стегнала необходимото за болницата. После затоплили купето на колата с газен котлон, щото било кучи студ, настанили се вътре и потеглили криво-ляво сред лед, сняг и преспи, към ГРАДА.

Пътуването било истинско приключение, както се полага за всяко подобно пътуване. И без Тим Бъртън и Джони Деп, Кай и Герда се почувствали досущ като Алиса в страната на чудесата. Пътували ли, пътували те сред заснежения арктически пейзаж и видели много неща. Видели закъсали автобуси, коли и камиони в преспите край пътя. Видели русенски и румънски родилки масово да раждат в аварирали линейки, таксита и каруци от двете страна на великата река Дунав, а по леда на реката гладни румънски вълци прииждали на талази да хапнат щастливи кокошки и играещи си по министерски указ с надуваеми играчки прасета. 

Видели да извозват с рейсове пътниците от дерайлиралия експресен влак от София за Москва. Видели километрична колона ТИР-ове пред затворения Дунав мост. Видели 5000 протестиращи на кръговото там тютюнопроизводители, зад които чакали реда си зъзнещи на километрична опашка кандидат-протестиращи лекари, рибари, млекопроизводители и… всички останали (по радиото казали дори, че и депутатите обмислят да протестират заради новите пръстови отпечатъци при гласуването на закони, тц-тц-тц). Видели още в най-голямата виелица мощни снегорини да се размотават с високо вдигнати гребла, докато доброволци от околните села и от града сами разривали снега. Видели нови големи дупки и стари големи дупки по шосето. Видели таксита с надути до Бога тарифи заради виелицата и автобуси, изоставащи безвъзвратно от графика. Видели дим от много комини, понеже било минус 33 градуса по Целзий и хората горели въглища, дърва, кашони, мебели и портретите на цилокупния Министерски съвет, защото не можели да си позволят да плащат трицифрени сметки за ток при двуцифрени заплати, при това нередовно изплащани и то при случай, че не попадали в графата от предстоящите за съкращения 10% във всички държавни структури в страната. Видели клошари, бездомници и старци, застигнати от Бялата смърт. Видели как пак скачат цените на храните, а хлябът изчезва от магазините, пък румънски го замества...

И още много-много неща видели Кай и Герда по дългия и труден, изпълнен с приключения и ледени видения път от китното още русенско село до ГРАДА. После колата влязла в градските улици и двамата бързо разбрали, че тук хавата е дори още по-зле. Най-сетне, след като с мъка изгазили затрупаните със сняг, лед и киша централни улици, задръстени от закъсали и заринати в снега коли, избягвайки с мъка висящите от всички стрехи смъртоносни ледени висулки, зърнали за миг 3 снегорина, които трудолюбиво разчиствали преспите пред Общината и се поуспокоили. Тъй де, рекъл си Кай, позамаян от толкова сняг и щастие (последното – свързано предимно с предстоящото бащинство), зимата явно не ни изненада този път. В крайна сметка февруари е – кой да предположи, че ще е студето, че и сняг ще завали…

После все пак криво-ляво стигнали през преспите до болницата, изневиделица отнякъде се появила Снежната кралица (или може би дежурната старша сестра), Герда била успешно настанена на топло в родилното, а Кай се отбил в близкото барче да обърне един коняк с чай край бумтящата печка, зает да измисли име на бъдещия си наследник…

Камен Петров

Прошка

"Сине, сине - ти си ангел мой,
сине, сине - Бог ли те изпратиииииииии..."
                                           ъндърграунд евъгрийн от зората на чалгата

Макар и кръстен в църква по ред стечения на обстоятелствата, винаги съм си мислел, че си оставам един отявлен атеист /а според други хора – още и нихилист, песимист, дадаист, антагонист, сюрреалист, далтонист, онанист, колумбист, протагонист, антихрист, велосипедист и - може би - антикомунист/.
Днес обаче иде реч за отношението ми към Църквата и нейните канони, по простата причина, че Българската православна църква почита църковния празник Неделя Сиропустна, наричан най-паче от народа чисто и просто Сирни Заговезни.
За да съм в тон с народопсихологията и църковните догми, взех пари назаем и според правилата подсигурих на скромната ни трапеза за двама, подредена с подчертано обреден характер, баница с фалшиво кисело мляко и сирене, както и с яйца от нещастни кокошки /за справка – МЗХ/, питка от брашно с недоказан произход, млин със сирене, което не е сирене, варени яйца /отново от нещастни кокошки/, риба /уловена от турски бракониери в нашата акватория на Черно море, после замразена и препродадена на черния пазар у нас/, както бяла халва с ядки и с неясен произход, която нямаше вкус нито на халва, нито на ядки, нито на нищо, а най-вече – на солени глоби от страна на контролните органи спрямо производителя, стига да го хванат и да няма разтворен чадър над него, нали…
Църквата твърди, че на Сирни Заговезни, според народните традиции, вечерта на празника при родителите се събират семействата и техните синове, дъщери, внуци, за да заговеят с млечни храни. При мен в това отношение нещата се оказаха леко комплицирани, по простата причина, че единият ми родител го отнесе рака преди 4 години, а другият живее и самотува на 200-300 километра от поредната ми квартира. Все пак заговяхме с моята любима, с кучето, котката и все още нероденото ни бебе самосиндикално, с каквото има или – както биха казала вероятно светите отци – с каквото Бог дал. А Бог даде малко и тази година, може би защото още е криза, ама нейсе.
Чувал съм също, че на Сирни Заговезни прошка си вземат по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове - целуват ръка и изричат: "Прощавай, мамо, тате..". В случая пък задължителният отговор бил "Господ да прощава, простен да си!". Понеже обаче аз самият за жалост съм вече доста по-стар от хората наоколо, с които така или иначе комуникирам ежедневно, както казах единият ми родител е там Горе, а другият – далеч и то край морето, а и не съм младоженец, та нямам и кумове, не знаех вече какво точно да целувам на светлия празник, нито от кого да искам прошка, а нужда от прощаване в моя случай определено има, вервайте ми…макар да не съм част от кастинга за "Кръстника", уви...

Подобна дивотия се получи на празника и с прословутото така наречено „хамкане”, когато след вечерята бабата завързва парче халва в края на червен вълнен конец и го завърта из стаята, докато деца, внуци и правнуси чаткат със зъби като прегладнял златист ритривър и се стремят да захапят парчето.  Обредът се наричал още "люшкане", поясни ми навремето баба ми Вичи. Тя обаче, както и баба ми Мара, а и всички прабаби, пралели, правуйни и прочее любими хора с ниски пенсии отдавна са в гроба. Така че хамкането си го хамкахме сами с моята любима, с кучето, котката и нероденото ни бебе. Купената от близкия хипермаркет халва обаче се оказа менте и се разпадна още във въздуха, а и лампиона на тавана, на който я бях вързал, гръмна, така че останахме без ток за цели 4 часа и се наложи масово да слезем долу в колата и да се топлим там на парното, докато дойдат техниците или докато свърши бензина…
Знам, да – знам, знам също, че по традиция вечерта на Сирната неделя мъжете оповестяват заговяването за Великден, стреляйки с пушка, но аз ловджия и рибар не съм и никога няма да бъда подобен простак, както пееше навремето Кирил Маричков от „Шурците”, тъй че не гръмнах, нито кошута разпорих, нито таранка зачерних...
Както и да е.
Вместо това се замислих за мама, сама там, на около 200 километра по полузавършената магистрала до морето, която вече се рушеше, така че скочих, взех евтино такси до аерогарата край Русе, която кипеше от живот и от пътнически, както и товарни превози, и хванах първия самолет до Варна, първа класа, голям самолет. Че и лети.
Пристигнах в апартамента на мама в последния момент – тя вече заговяваше и въртеше халвата – понечих да коленича и да и целуна ръка, но мъдрата възрастна жена, която беше точно с 20 години по-видяла, чувала и знаеща от мен, ме възпря, после коленичи на свой ред, взе ръката ми, която вонеше на цигари, в отрудената си длан и я целуна, и каза:
- Прости ми, сине, че съм те родила, без да те питам, в този грозен, жесток, умиращ свят… Но ако потрябва, бих те родила пак, защото те обичам така много… Прости ми и за това…

Камен Петров, Русе
26 февруари 2012 година, Сирни Заговезни

П.П. И все пак ми се ще на този ден и аз да поискам лицемерно прошка. От всички. Пък и халва ми се хапва...

Мъгла

                                 из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


All veils and misty, Streets of blue

Almond looks, That chill devine

Some silken moment, Goes on forever

And we're leaving, Broken hearts behind

Mystify, Mystify me

Mystify, Mystify me

                              INXS, „Mystify” 

От вчера над града се спусна мъгла.

В началото прокъсаните и, млечно-бели воали плъзнаха по улици и площади, скриха от поглед залива към морето, погълнаха паркове, паркоместа и фасади на сгради. После мъглата стана буквално всепоглъщаща.

В един момент бях част от Живота.

После мъглата погълна Света.

Кръчми, институции и магазини хлопнаха кепенците. Затвориха летището и пристанището.

За радост на децата, училищата масово обявиха дървена ваканция.

Хората се скриха по домовете си, улиците опустяха. До едно време в мъглата продължаваха да се мержелеят все още самотните търсещи фарове на такситата, после и те изчезнаха.

Не пееха птички, не лаеха бездомни кучета, не виеха клаксони, не прелитаха самолети, дори съседът от долния етаж не псуваше и не блъскаше по стената, като всеки друг един ден.

Стоях си у дома и се почувствах адски самотен.

Пълна мъгла!

За щастие, не беше като мъглата на Стивън Кинг, в която бродеха незнайни кръвожадни създания, които жадуваха да разкъсат плътта ми.

За жалост обаче, не беше и като мъглата на Борис Виан, в която хората губят всякакви задръжки, а груповият секс на обществено място си е напълно в реда на нещата.

Просто мъгла. Чисто по нашенски.

Пълна скука, с две думи.

Някаква неясна размазаност, в която като нищо може да се претопиш, ведно с всичките си същности, мечти, копнежи и желания.

Едно нищо.

Мъгла в града.

Бях сам и покрай мен нямаше нищо.

Вселената, градът, кварталът, улицата, дори ченгето на ъгъла и просякът на входа на Морската градина бяха изчезнали.

Влязох в интернет, за да видя, какво за Бога става.

Нямаше обаче новини. Нито ексклузивни, нито преписани от прессъобщенията на институциите, нито никакви. Нямаше дори прогноза за времето.

Ето какво прочетох за мъглата в интернет:

„Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0°С - ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 километър. Според видимостта мъглите се класифицират в 4 основни типа: много гъсти (видимостта е под 50 метра), гъсти (видимостта е от 50 до 200 метра), умерени (видимостта е от 200 до 500 метра), слаби (видимостта е от 500 до 1000 метра)”.

После интернетът изчезна.

Както, между впрочем, изчезнаха покритието на мобилния ми телефон, сигналът на радиото и всички канали на прескъпата ми сателитна телевизия, която така или иначе никой не гледаше и без това.

Може би, рекох си, ако имах радиоточка – като онази в кухнята на баба, която излъчваше неизменно и единствено само програма „Христо Ботев” на Националното радио – тя поне щеше да работи. Радиоточки обаче нямаше никъде в тази разпадаща се държава някъде от около 20 години насам.

Космическа самота.

И стенният часовник като че ли вече не цъкаше дразнещо като друг път.

Пълен информационен вакуум.

Дори Бареков не се обаждаше, за Слави Трифонов да не говорим.

Подгонен от депресията, реших да отскоча до кварталния магазин. Слязох на улицата и се придвижих до ъгъла, където беше денонощния, пълзейки стъпка по стъпка като някоя гейша от евтин японски порно филм. Държах се за стените, плъзгах крака по плочките на тротоара, накрая видях в мъглата да сияе размазаното червено-синьо петно на вечната реклама, която висеше над бакалията, и влязох.

- Здравейте…- рекох на нищото срещу мен, като се ориентирах криво-ляво в плътната млечнобяла пелена край мен, държейки се за щанда.

- О, здравейте, господин журналист! Толкова се радвам да влезе долу-горе нормален човек тук. Какво да бъде този път? Бутилка ирландско уиски?

Зарадван, че съм така известен, популярен и обичан от широките народни маси, почти се ухилих. После обаче магазинерката ме поряза в областта на егото някъде иззад мъгливата пелена в магазина:

- Добре, че все не може да намерите пари за нови зъби. По фъфленето ви познах.

Е, рекох си, толкова по въпроса с водещата роля на журналистиката у нас. С популярността, Петата колона, Четвъртата власт и прочее.

На глас обаче рекох:

- Дайте ми бутилка мерло, половинка кашкавал и една кутия от моите цигари.

После прегърнах покупките в шумолящата полиетиленова кесия, която носеше смърт на природата, и запълзях – отново като порно гейша – към входа на жилищния блок, където от десетина години насам обитавах една гарсониера под наем, която явно никой друг освен мен до този момент не бе пожелал да наеме.

У дома приседнах на фотьойла пред мъртвия телевизор, чиято тапицерия лепнеше от влагата, която се процеждаше през остарялата дограма, и разопаковах покупките си.

Мерлото се оказа всъщност шардоне и то от най-евтиното, вместо кашкавал в мъглата ми бяха пробутали сирене, а цигарите не само, че не бяха „от моите”, но даже се оказаха пакет, вместо кутия, плюс това от друга марка, която дори и не бях чувал.

Е, карай, казах си за сетен път, мъгливо е все пак и видимостта не е това, което се очаква да бъде, а и магазинерката не е първа младост, разсеяна е.

Пийнах гадно шардоне, гризнах от сухото сирене, изпуших половин цигара.

В ъгъла на стаята лежеше омаломощен от влага и самосъжаление златистият ми ритривър, който не изглеждаше нито златист, нито ритривър, нито породист. Приличаше на влажна купчина слама с тъжни и безнадеждни очи, дори не понечи да изпроси от сиренето.

Честно казано, гадната мъгла започваше да ми лази по нервите.

Отворих книга да почета, докато тръгне я радиото, я телевизията, я интернет, но страниците на романа също се бяха слепили от мъглата, все едно разлиствах кожите на прясно одрани жаби за дисекция в час по биология, а не последното издание на „100 години самота” на Маркес.

Захвърлих я в ъгъла, където тя каза едно „джап!” и се опитах да поспя.

„Кап-кап-кап”

Леглото също беше влажно.

Надигнах се и се опитах да набера своята любима по мобилния телефон, макар много добре да знаех, че ония задници – мобилните оператори, надали са направили нещо, за да възстановят връзката..

Комуникации, разбира се – нула.

Копелета, казах си, интересуват ги само сметките, а клиентът да ходи на майната си.

И любовта на живота ми се беше замъглила в този тъй мъглив ден, а скапаните метеоролози по телевизията го даваха оптимистично и слънчево, копелетата.

Отново се отпуснах в локвата, наречена „легло”, и с носталгия се замислих за онези не чак толкова отдавнашни времена, когато нямаше мобилни телефони, интернет и сателитна телевизия, и в които се живееше някак си сякаш далеч по-просто. Дадох си сметка, че всъщност никога не сме били чак толкова самотни, каквито сме днес – в ерата на мобилните комуникации, сред разцвета на технологиите, в навечерието на настъплението на роботиката, във времената, в които си намираш гадже по интернет, вместо в кварталната кръчма и ползваш рецепти за манджи от съмнителни сайтове, вместо от изпитаното тефтерче на мама.

Тогава, щом човек имаше среща, уговаряше си предварително дата и час.

Ако искаше да гледа хубав филм, ходеше с любимата на кино.

Искаше ли да чуе новия албум на U2, си купуваше ролката, касетата, диска.

Четеше ли му се, влизаше в книжарницата или биллиотеката.

Когато се влюбеше, не правеше група във „Фейсбук”, а просто купуваше бутилка вино и букет цветя.

Днес сме по-самотни от всякога и не ми беше нужна проклетата мъгла, за да го осъзная, нито ми трябваше механичното пиано на Вонегът, за да засвиря някой дърт, самотен, меланхоличен блус, който – така или иначе – никой нямаше да чуе.

Лежах в лепкавото си самотно легло, а навън, зад замъгленото стъкло на прозореца със старата дограма, се белееше, липсващ, Светът.

Мъгла, мъгла, мъгла.

Малки капки конденз, стичащи се по носа ми.

Приглушени звуци, удавени в зародиша си.

Неясни картини, които нищо не значат.

Самота.

Почувствах се ужасно.

После заспах и сънувах празни пространства.

Събудих се няколко часа по-късно.

Навън залязващото слънце къпеше в лъчите си привечерния град, който тътнеше с трафика си, изпускаше облаци отровни газове от ауспусите на колите и от дезодорантите ни, бързаше от работа за вкъщи или от вкъщи за поредния купон, редеше обичайния пъзел от вечери, театрални премиери, семейни скандали, кино прожекции, любови и изневери, убийства, обири и изнасилвания, художествени изложби и наркосделки, любов и омраза, възходи и падения, кариери и уволнения, мечти и страдание, богатство и бедност…

Моят град.

Мъглата обаче си беше отишла.

Бях проспал мига, в който слънцето беше пробило воалите и, за да окъпе за пореден път със светлината си този грозен, плашещ, алиениран свят.

А аз отново се чувствах самотен.

После слънцето залезе…

Камен Петров

Мило дневниче…

“There is no escape

  and that's for sure

  This is the end we won't take any more

  Say goodbye to the world you live in

  You've always been taking

  but now you're giving

  Searching, Seek and Destroy!”

                       Metallica “Seek and Destroy”

6 април 1976 година

Мило дневниче, днес хванах една муха, която бръмчеше на прозореца и откъснах крилцата и. Гледах я с часове как се мъчи и все не умира. Мама и тате помислили, че съм изпаднал в нещо, което наричаха „кома”, и много се изплашиха, макар обикновено да се карат по цял ден, без да ме забелязват, и да си викат един на друг разни смешки като „курва” и „пияна свиня”. Аз пък не се изплаших, макар да съм само на 7 годинки, даже ми беше интересно. Много ме е яд, че още е ранна пролет и няма повече мухи, за да си поиграя…

14 май 1982 година

Мило дневниче, пукам гумите на съседите, троша им прозорците с камъни и тровя котките в квартала. Мама и тате се разделиха, но не мисля, че е заради това. Оня ден намерих в мазето един голям пирон и го забих с чук в гумата на колата на директора на училището. Не ме изключиха, но подочух, че ще продължа образованието си в ТВУ, вместо в СПТУ, каквото и да значи това.

21 юли 1985 година

Мило дневниче, мисля си, че тъпото гадже на сестра ми, дето все я натиска по ъглите и и пуска език, като си мисли, че не ги гледам, повече няма да се вози на Виенско колело на панаира. Всъщност, като си помисли човек, надали ще се вози на каквото и да било, след като го откара катафалката, а аз си купих захарен памук и стрелях по капачки на стрелбището, след като слязох от колелото и бях видял да идва линейката. Улучих!

6 април 1987 година

Мило дневниче, най-сетне завърших проклетото училище и взех шофьорска книжка. Веднага излязох с колата на тати на околовръстното и за 45 минути смазах на асфалта двама мъже, три жени, четири бездомни кучета, пет котки и известно количество дивеч, който и без това е на изчезване, тъй че на кой му пука. Накрая праснах челно таратайката в колата на някакъв задник от столицата, която явно струва майка си и баща си, и избягах от купона… пардон – от местопрестъплението.

10 ноември 1989 година

Мило дневниче, днес бях на митинг, даже на два. Едните тъпаци вееха червени знамена, а другите – сини. На мен не ми пукаше особено, щото и без това съм си далтонист по рождение. Пребих от бой четирима от първия митинг и петима от втория, да има демокрация и равноправие, дето се вика. После се прибрах в квартирата, измих се и гледах четири епизода на „Алф” един след друг, щото ми се бяха образували газове от ония копелета.

22 март 2001 година

Скъпо дневниче, днес претрепах от бой една чернилка, която ми се мотаеше в краката, докато си разхождах кучето в парка. Мисля, че беше някаква порода африкански негър и сигурно е студент в университета и си плаща. На мен обаче лично ми заприлича на мангал, от тия копелета, дето само крадат, просят и дишат лепило. За всеки случай дълго го ритах с кубинките и все ми се струва, че печката имаше късмет, дето не си носех бухалката. Иначе доста кърви, копелето, а кръвта му е червена като нашата, нищо, че е черен. После запалих един фас и звъннах на 112, преди да отида до бара да пия едно-две с аверите. Черен или не, нали и той е човек, мисля си. Все пак, и аз съм гледал „Амистад” и съм чел „Чичо Томовата колиба”.

2 февруари 2003 година

Мило дневниче, докато обикалях тази вечер по нощните улици и булеварди, напразно търсейки някой педераст, на който да разкажа играта навръх гадния им празник, попаднах на един клошар. Лежеше в преспите и отдалеч се виждаше, че му е адски студено, щото тази година зимата наистина ни разказа игрите. Е, вече му е все тая – нито му е топло, нито му е студено, нито му е нищо. Докато си бършех джобното ножче в хастара на якето, по заледената улица мина една патрулка, но се оказа, че я кара едно аверче от гимназията, така че си полафихме малко за доброто старо време, а после се прибрах, щото утре съм на работа все пак – празник или не.

31 декември-1 януари 2005/2006 година

Мило дневниче, и тази Нова Година не можах да се напия като хората, макар да се наливах като депутат на коктейл и да ги мешах колкото можех. За сметка на това обаче свих фойерверките от купона и подпалих с тях пожарната. Няма нищо по-смешно от ошашавени пожарникари, които не знаят как точно да изгасят пожара в собствената си пожарна. Може някой път да опитам вариации на този номер с лекари и болница, общинари и община, ченгета и полиция, съдии и съд, гинеколози и родилно, митничари и митница… и т.н., и т.н. За щастие корелативните двойки в това отношение клонят направо към безкрайност, така че все пък съм доволен от купона, макар никой да не ми поднесе новогодишен подарък.

8 март 2007 година

Мило дневниче, писна ми от международните влакове. Тъй като живея край жп-линията, от малък обичам да хвърлям по тях камъни, железа, павета, каквото ми падне, дето се вика. Понякога само чупя стъкла, друг път изкривявам ламарини, случва се обаче да нацеля във физиономията я кондуктор, я някой мамалигар, който пътува във влака. Ако ли пък не улуча, тъпите румънци ми се радват и ми хвърлят вносни дъвки и бонбони, все едно тука си нямаме хипермаркети от големите вериги.

21 ноември 2008

Мило дневниче, в тази страна най-лесното нещо е един простак да стане ловджия, проститутка – чалга певица или мутра – политик. Купих си ловджийска карабина с оптически мерник за смешни пари и без никакви бюрократични спънки от оръжейния магазин. Днес мисля да сляза на брега на Дунав и да я изпробвам. Вярно, зима е, и освен огромни парчета лед, прекършени дървета, трупове на домашни животни и всякакъв боклук, по течението рядко минава някой шлеп, но скоро тръгва туристическия сезон и по реката отново ще заплават круизните кораби. Предчувствам, че ще стане интересно…

5 юни 2009 година

Мило дневниче, от опит мога да кажа, че капитаните на кораби умират по същия начин, по който пукват и германските бабички-пасажерки по корабите. Никакъв кеф, нищо интересно. Вдигат ръце към небето и се просват на палубата. За 20 дни претрепах общо 11 моряци и 23 пасажери от засада на преминаващите край нашия бряг кораби и – една и съща тъпотия, няма екшън. Вече взе са ми писва. Просто си лежа на брега, вземам ги на мушка в окуляра на снайпера, натискам спусъка – ох! - и туп! – на земята. По филмите е сякаш някак си другояче.

23 август 2011 година

Мило дневниче, оня ден гръмнах с малко евтин тротил редакцията на някакъв вестник, но преди това пуснах по пощата няколко флашки с „информация”, весело да става, да има какво да дращят журналята. Искам само да споделя, че една вестникарска редакция далеч не избухва и не гори така мащабно, както го умеят това цеха за боеприпаси в Севлиево, оная бензиностанция край магистралата или язовирната стена в онова село там – как се казваше, които вдигнах във въздуха напоследък, докато се чудех как да си уплътня времето. Дали да не опитам следващия път с някоя национална телевизия…

12 декември 2012 година

Мило дневниче, вече нищо не ми е истински интересно. Май опитах всичко. Ако не бях удушил навремето мама и тате /всеки поотделно, нали се разведоха още докато бях малък, гадовете/, ако не бях пребил, взривил, прострелял, наръгал, смачкал с колата толкова много хора, може би все щеше да се намери нещо, което да ме заинтригува все още. Нямам обаче идеи, колкото и да сърфирам по интернет, да гледам крими новините по телевизията и да гледам какви ги вършат мутрите и изпълнителната власт. Тъпо ми е, дневниче! Не виждам смисъл да живея повече така. Чудя се как ли точно онова копеле Хемингуей е успяло да налапа дулото на пушката и да си пръсне черепа - толкова е дълга, а и мерникът ми натъртва небцето... Пък и много ми е мъчно сега, като се сетя за онази муха навремето, когато бях малък, и на която откъснах крилата…

Камен Петров

Старите дрехи на царя /Навлеченият цар/

                                                       из ЦИКЪЛА

                                          Кофти приказки за лека нощ

                                                                или

                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,

 Тихо спи, не гледкай,

 Мама те люлее,

 Приспивна песен пее…”

                       Приспивна песен

Имало едно време в Америка… пардон – това е друга приказка. Тоест – филм.

Да започнем отначало.

Та така…

Имало по едно време, има го и пак ще го има, един цар.

Царят толкова много обичаше да се кипри, облича, преоблича и навлича, че харчеше за това всичките пари на данъкоплатците, част от външния дълг, както и колосални суми от държавния резерв и приходите от авторски права на Хора на Министерски съвет.

Заради скудоумния си порок да пазарува дрехи по бутиците на „Сънсет Булевард” в Ел Ей, на „Шан’з’ Елизе” в Париж и по „Витошка”, царят изобщо не се грижеше за поданниците, войниците и ченгетата си,  рядко посещаваше театъра, операта и библиотеката, а най-обичаше  да се разхожда из града, по новите магистрали или околовръстното в правителствената лимузина и с кортеж от тайните служби, за да показва новите си маркови дрехи.

Въпреки, че обикаляше нагизден по последна мода царството надлъж и на шир, най-вече на първи копки, рязане на ленти на нови обекти или наказателни акции, царят изобщо не виждаше, че поданиците му са гладни, окъсани, боси и голи, а на всичкото отгоре в царството върлуваше най-свирепата зима от 134 години насам, която носеше температури от – 30 градуса, поледици по чисто новата магистрала, изолация на цели села и градове, високи сметки за ток и парно, както и традиционния ледоход по река Дунав.

Докато народът гладуваше и тракаше със зъби от студ, в царската столица и най-вече в Бояна, вървеше голям купон и всеки ден там пристигаха много чужденци – понякога посланици и държавни глави, а друг път – рок музиканти, актьори от Холивуд и всякакви шмекери от цял свят, надушили къде е далаверата.

Веднъж между другите пришълци при царя се явиха двама измамници, които обявиха, че са представители на „Пиер Карден”, Пако Рабан”, „Коко Шанел” и „Версаче” за страните от Централна и Източна Европа и ще въртят далаве… пардон – франчайзинг, с местните фирми и фирмички, които мряха като мухи насред кризата.

 „Ето ти дрешки точно като за мен… - помисли си хитроумно царят и мислено, по правешки, потри доволно ръце, подобно на покойния си ментор - Щом ги облека тия маркови парцалки, ще мога веднага да сваля всяка мадама, да говоря на „ти” с Меркел, Саркози и Берлускони, пък и да уволнявам министри, съдии и ченгета, както ми скимне – никой копче не може да ми каже ако нося вратовръзка за 5 000 кинта, хехехе…”

И даде царят веднага на двамата измамници няколко държавни предприятия на концесия, както и бъдещия добив от новата реколта от пшеница и маслодайна рапица на Добруджа, за да могат те да се заловят незабавно за работа и да отворят на „Витошка” новия царски бутик.

Лъжливите носители на франчайзинга на световните модни марки веднага спретнаха офис 400 квадрата, разположен на две нива, в близост до НДК  и се престориха, че въртят голям бизнес. Всъщност „марковата” стока в бутика идваше основно на килограм от „Илиянци”, базара в Димитровград и магазините за секънд хенд, както и контрабандно от Турция, Китай и Молдова през КПП-тата, но царят хабер си нямаше от това, пък и не му пукаше особено какво става в тъпата държава. От друга страна, чуждестранните мошеници поискаха веднага най-хубавата коприна и златна прежда в страната, както и приватизацията на шивашката и промишленост в пакет.

В същото време голямата далавера беше лъснала в интернет, но официалните медии си кроткаха, да не се изложат царя и кабинета. Всички знаеха, че министрите, бизнесмените и миските вече носят само „маркови” дрехи-менте от новия бутик, които струваха майка си и баща си и разоряваха цели браншове и промишлености в царството, но всички си трайкаха, особено министърът на икономиката и туризма.

После дойде някакъв национален празник, в царството се изсипаха четирима президенти, трима министър-председатели, няколко цари, принцове, папи, двама южноамерикански диктатори и един петролен шейх и сега вече царят наистина откачи на тема фешън, стайлинг и дрескод, дето има една дума, на чист български.

Царската свита, барабар с бодигардовете и мутрите окупира новия моден бутик, предварително зает от маскираните спец части, и царят необезпокояван се зае да изкупува дрехите на кило – точно тъй, както по-рано са били прекупени от „Илиянци”, преди да им пришият марковите етикетчета.

После царят, заедно със свитата си, охраняван от каратисти и снайперисти, тръгна по столичните булеварди, да покаже новите си дрехи на хората /като преди това беше разпратил няколко хиляди тайни агенти да дезинформират предварително тълпата, че дрехите всъщност са секънд хенд и са купени за жълти стотинки от личните спестявания на царя, от времената преди да стане цар/.

В това време хората зъзнеха в половин метровия сняг, наливаха се с чай с бром, щото в тези времена си беше чиста лудост човек да ражда, и тракаха със зъби сред преспите край пътя.

Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:

- Ах, колко хубави са старите дрехи на царя! Каква чудесна стара мантия! Колко яко кожено манто на старо! Какви изтъркани на коленете дънки! Как хубаво му стои всичко и колко е мъжествен и снажен! Как му личи, че редовно спортува и пазарува също като нас в магазините за дрехи втора употреба!

Така викаха хората, леко посинели и с насълзени от студа очи, потропваха с боси нозе в леда и снега, и придърпваха прокъсаните парцали около телата си, в напразен опит да се посгреят без греяна ракия.

Никой не смееше да каже, че царят се е навлякъл като бобър с ултраскъпи дрехи на няколко ката, докато народът масово измира от студ, защото ги беше страх от тайните агенти, униформената полиция, спецчастите, баретите, митничарите, катаджиите, данъчните, прокурорите, адвокатите, съдиите, бюрократичната машина, неотоплените затвори и кварталната магазинерка кака Донка, на която висяха кой с колкото може и то от месеци,, заради кризата.

С две думи, нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.

- Гледайте, гледайте, царят се е облякъл като баровец, а аз съм съвсем гол! - извика изведнъж едно дете, чиято лява ръка имаше 70% измръзвания 5-та степен и вече леко гангренясваше.

- Господи, чувате ли какво казва невинното дете! - рече баща му, който беше безработен от самото начало на мандата на правителството, и всички започнаха да предават думите на детето.

- Да, да, царят е навлечен в скъпи дрехи, а ние мръзнем! - извика някой изотзад.

- Скивай, брат, мантията му е на „Версаче!- изпсува дребна мутра.

- Царските пантофки са от „Гучи”!- възкликна бивша миска.

- Мале, досега не бях виждал толкова много мечи кожи, навлечени на един човек!

- Баси, тоя за Дейвид Бекъм ли се помисли?

- И Бил Гейтс няма такъв скъп костюм!- възмути се очилат програмист.

- Роклята на царя е на „Коко Шанел”!- изписка случаен травестит, после свенливо замълча.

Царят беше поразен. Нему също някак си му се струваше, че народът е прав, каквото и да твърдяха ПиАр- му, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай! Дават ни директно по CNN, National Geografic и ТВ7, да не говорим за онлайн излъчването по интернет на царската уеб страница…“.

И прислужниците, бодигардовете и каратистите продължаваха да вървят все тъй тържествено след царя покрай голите хора от народа и да носят с апломб краищата на царската мантия, марка „Версаче” – менте, докато министри, генерали и висши матистрали припкаха в галоп отзад...

Камен Петров

Безсъние /Будната Красавица/

                                                      из ЦИКЪЛА

                                          Кофти приказки за лека нощ

                                                              или

                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,

  Тихо спи, не гледкай,                                            

  Мама те люлее,

  Приспивна песен пее…”

                       Приспивна песен  

През девет земи в десета, в ЕС, но отвъд Шенген, почти в Европа, но не съвсем, кажи-речи в Азия, ама орта-будала и не напълно, имало едно Царство.

Та на това забутано място живели и някак си преживявали цар и царица. А преживявали трудно, защото както и да се напъвали, каквито и пози да пробвали, колкото и виагра,порнографски пергаменти и пепел от сушен змийски език да ползвали, все не им се раждало дете. Един ден обаче от водопровода изпълзяла крастава жаба и рекла на ошашавената царица:

– Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря.

Царят и царицата всъщност искали син, ама хайде – дъщеря да е ,рекли си, щото голям мерак имали за бебе.

Така и станало. Родила царицата момиче и то било по-хубаво от Анджелина Джоли, Азис и Алисия взети заедно. Царят вдигнал голям купон за аверите и бизнес партньорите, а царицата дала коктейл на дипломатическите лица..

Случило се обаче така, че най-голямата мутра /бивше ченге/  в царството не била поканена нито на купона, нито на коктейла. Тъй че докато останалите баровци дарявали царската щерка с Ролс-Ройсове, силиконови импланти, уикенд за двама в СПА-хотел, круиз из Карибите, мезонет край морето и антологията на Глория, обидената мутра цъфнала на партито, изплюла се в бърбъна на царя и проклела бебето: „Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!”. После мутрата се фръцнала и се изнесла с черна лимузина без опознавателни знаци заедно с четиримата си бодигарда.

Купонджиите, макар и хабер да си нямали кво точно е това, мамка му, „вретено”, адски се шашнали. В този момент обаче, леко пийнал и поразрошен, макар и с идеята да помогне, напред излязъл министърът на здравеопазването и фъфлейки, много се изложил: „Нека това не бъде смърт, а стогодишно безсъние!”, рекъл министърът и заспал.

Сега ни се такива мамата, рекъл си царят, шатнал на екс бърбъна барабар с мутрафонската храчка и за всеки случай наредил да изгорят всички вретена в царството, каквото и там, мамка му, да значело „вретено”.

И тъй…

Купонът минал и заминал, а царската щерка расла хубава и умна, секси и начетена, стройна и амбициозна, изобщо била на път да стане страхотно гадже.

Дошъл обаче 16-ият и рожден ден. Царят и царицата били на море със съседното царско семейство. Момичето останало самичко и си уплътнявало времето с чат, шопинг турове в царския МОЛ и обмен на клюки с придворните дами по мобилния телефон. И тъй както лафело по телефона и си играело с антената - хоп! – не щеш ли, уболо си пръста, макар в царството от години да нямало не само пукнато времето, ами и шивашка промишленост изобщо, без да броим ишлемето.

Та убола си на антената на мобилния телефон кутрето Царската дъщеря и мигом се облещила. Не че до този момент била особено успана или одрямана, просто поколението и било такива – заспало, полуграмотно и апатично и само чалгата, чатът в интернет и батковците с големи коли и дебели ланци можело да го поразсъни от време на време и то само донякъде.

Сега обаче истинско безсъние било обхванало рожденичката, макар никога да не била чела едноименния роман на Стивън Кинг и да вземала крек и амфетамини доста рядко.

Понеже била царска дъщеря, по реда на чинопочитанието, безсъние обхванало и целия дворец.

Голям гърч налегнал принцесата с това безсъние, щото – нали – едно е купон до 4 сутринта и после да спиш до обед, а после да станеш с махмурлук и да биеш един шут на коняра, друго е да си буден 24 часа в денонощието и бавно да затъпяваш, гледайки турски сапунки по телевизията и джъткайки на Farm wars във Facebook.

В това време, докато принцесата прогресивно дебилясвала от недоспиване и дори напълно да спряла кафето и кокаина, клюката за безсънието на красавицата мигом се разнесла по интернет. Във Facebook се нароили групи за и против нея, в Twitter тръгнали злобни коментари, търсачката на Google не смогвала да обработи милионите резултати от хилядите търсения с ключова дума „будната красавица”, а предприемчив български емигрант в Торонто пуснал на пазара компютърна игра на 10 нива със същото име и направил пачка. От време на време по границите пристигали царски синове и се мъчели да си пробият път до двореца, но не успявали, защото времето било такова – от едната страна Шенген, от другата – ЕС, а и контрабандистите и НСБОП не си поплювали по митническите пунктове.

Така минали много години.

Oasis издали нов албум, Guns’n’Rosses се събрали в оригиналния си състав, Уитни Хюстън предала Богу дух, изтекъл втория мандат на поредното правителство, цената на олиото, хляба, тока и бензина пак тръгнали нагоре…

В това време много принцове си опитали късмета с обзетата от безсъние мадама /и богата наследница, разбира се/, но на никой не му се отварял парашута, така че повечето се задоволявали с бивши миски, настоящи силиконови плеймейтки и чалга певици, а най-вече – с множеството грозновати принцеси от Лихтенщайн.

Един ден обаче в царството пристигнал с черен „Хамър” един по-различен принц. Принцът бил облечен целият в черно, имал дълго черно кожено манто, носел черни очила и черни кожени ръкавици, а намазаната му с гел черно коса била пригладена назад.

Той бил Принцът на Мрака.

Понеже бил тарикат, а и имал връзки където трябва, Принцът на Мрака знаел, че уречените сто години проклятие били вече изтекли и имало опасност във всеки един момент будната красавица да се тръшне сред балдахина на водното легло и да захърка като носач на Централна гара. Затова Принцът на Мрака набързо обиколил двореца /който има-няма, бил с разгъната застроена площ от 2 000 квадрата насред 20 декара градини и имал 11 спални, 8 бани, басейн с морска вода, баскетболно и тенис игрище, собствен киносалон, хеликоптерна площадка, конюшня, изглед към океана и поразително приличал на имението „Невърленд” на Майкъл Джексън/, после намерил спалнята на принцесата и нахълтал вътре.

Погледнал я – красива била, вярно.

И принцесата го погледнала със зачервени от безсъние очи и понечила да каже: „Абе, кой, по-дяволите си ти, бе скапаняк?!”, но в този момент, обзет от страст и похотливи нечестиви мисли от многото гледане на „Сексът и градът”, Принцът на Мрака се навел и я целунал.

Така проклятието на мутрата било веднъж завинаги снето.

Стоте години безсъние били минали.

А принцесата най-сетне заспала.

Този път завинаги…

Камен Петров