Абстиненция №3

Све! 

3 години! 

А имаме цялото бъдеще пред нас…

И – стой все така наоколо, всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…

Обичам те! 

Е, Боже!

Мамка му!

Fuck my self!, нали съм българин.

Искам да умра, а все не мога.

От друга страна, явно ми се живее, но вече не знам как.

Чувствам се като премазан с валяк.

Скапан съм.

Сдухан съм.

Пак съм изчерпан.

Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.

Това е останало от мен.

Другото някак го няма.

Кух.

Празен.

Ужасно се чувствам.

Тракам-тракам-тракам със зъби.

Паячета лазят по лицето ми.

Вдигам ръка пред очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.

Чувам звучи, каквито не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така истински, така са тук.

„Здравей!”, викам на стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но аз откъде да го зная този тъп артефакт.

После викам „здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.

И така, обикалям празните стаи на апартамента.

Кухня, дневна, хол, спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.

Надничам по ъглите, зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката тоалетна, през слепите прозорци.

Уредбата е пусната и звучи Placebo – май Every me, every you. Или For what I’ts worth, знам ли, на кой му пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните стаи и резонира без резонанс.

А аз се треса целият.

Зъбите ми тракат ли тракат, а вече отдавна не са 32.

Зъба.

И годините ми не са 32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните, така и на битийните, простите въпроси.

Хей, сещам се за времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено, пълнозърнесто, пълно...

Сега сякаш някак не е така.

Дори не знам вече чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те няма.

Ставам, излизам и заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място, командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по презумпция/.

Вървя по тихите улици.

Ходя по шумните булеварди.

Газя мръсотията и локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.

Дишам изгорелите газове на колите.

Чувам вик – пак са изнасилили дете.

Ченге глобява шофьор и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.

Гларусите кръжат ли, кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни, на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по новите дрехи.

Моят град.

Днес и сега.

Празно ми е.

Искам си дрогата викам си, докато крача сам сред тълпата.

Не ми е добре нещо.

Стомахът ме боли.

Черният дроб пулсира.

Сърцето ми аха да изскочи през ушите.

В устата ми е сухо, а ръцете ми все така треперят.

Изплезвам се към една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав и обложен и сърби.

С омекнали крака се добирам отново у дома.

Кучето ми се радва, а котката се прави, че не съм аз.

Пусто.

Пускам телевизора, после го спирам отново с дистанционното.

Наливам си чаша вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.

Сухотата в гърлото ми си стои обаче.

Какво ти става, бе братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло „Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към самоубийсто и саморазрушение.

Питам сам себе си, но всъщност знам.

Гледам часовника през пет минути.

Скапан работен празен делничен ден.

А паячетата все така лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати копелдаци.

Това са всички тези часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива смърт без теб.

Не съм и пипнал дрога, но копнея… все за теб, знам си го.

Трета година вече и, Слава Богу, няма край.

Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!

Чакам те и все ще чакам.

И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.

Винаги.

Най-сетне часовникът на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа, оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред настъпващата нощ… у дома… при мен…

Влизаш, гушваш ме, целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни, ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е мястото – до твоето сърце.

Защото отново съм си взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб, защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.

Камен Петров

Русе, 5 юни 2012 година

Твоят Камо

А К. те Ц., знаеш...

Снимки авторът: Моето то