из ЦИКЪЛА "Необяснимите
стихии в сърцето”
Устните ми са изпръхнали и
напукани като земята, осеяна с посърналите трупове на повехнал царевичак и
слънчогледи, отвърнали лица от слънцето.
Суша е.
И жега.
От месеци не е капнала капка
дъжд да отмие срама ни, прахта и стъпките на случайни минувачи от улиците, а
слънцето немилостиво пече. Пресъхнали са морето, реки, езера, ручеи и потоци,
чешмички, фонтани и шадравани. Дори сухия фонтан в 10-милионния стар-нов център
на града вече е наистина сух и туристите прибират фотоапаратите.
Устните ми са нацепени,
нецелунати и сухи. От тях по лицето ми се стичат струйки димяща кръв, която
цвърчи и се изпарява, надявайки ми сюрреалистична карнавална маска, в която
самият аз не мога да се позная.
Прибирам се с пресъхнала уста
и изсушен мозък след поредния безплоден работен ден у дома и се спъвам в малко
трупче. Някой от ония авто педали е сгазил домашната ми котка пред входната
врата. Станало е отдавна, защото вече се е изсушила като чироз, мумифирицала се
е така, че не и трябва препаратор, за да си я оказа в хола над камината.
Прекрачвам мумифирицарана си котка /в древния Египет тя щеше да е обект на
преклонение/ и влизам у дома.
Ежедневието е празно – едно
такова сиво, прашно и потънало в маранята на скуката. Блъскаш си ежедневно
главата със сухари в полицейски, военни и митнически униформи или със сухари,
удобно вдървени зад чиновническите си бюра.
Сухата статистика сочи, че
заради кризата и жегата и провинциалния дух, който някак ни крепи живи, отдавна
в този град са пресъхнали паричните потоци. По непометените му улици се валят
сухи есенни листа, останали още от миналия октомври. Пресушените дамаджани с
вино са една от отличителните черти на жителите му – хора, за които от години
казват, че дори да нямат работа, по цял ден пълнят кръчмите в центъра – и май е
вярно. Емоциите наоколо са сухи цветя в празна ваза. Хората си разменят сухи
думи, оформени в протяжни съподчинени изречения. От време на време избухва
кратък сух смях, най-често сардоничен и обиден за околните.
Пресъхнали кладенци се
мержелеят в маранята – и петролни, и газови, и питейни такива, последните
подвластни на Басейнова дирекция, разбира се.
Вървиш по пустите
провинциални улици, край които мълчаливо се ронят фасадите на старите
аристократични сгради, припукващи в сухата жега и ронят отдавна изсъхнала
настилка по напечения асфалт, така че като ходиш, под стъпките ти сякаш хрущят
пясъците на пустинята Сахара – пусто е и горещо и няма оазиси. Унесен в мислите
си, в рехавата сянка на стар орех в центъра на града се сблъскваш с известен от
години клошар, известен най-вече с това, че е клошар от години.
-
Голяма суша, а,
приятел?- вика клошарят с надеждата, че ще му пусна в ръката някой лев, и
потрива палец и показалец в древния жест – Имаш ли нещо сухо за Бог да прости?
-
Направо като
Сухиндол или Суходол, хахаха.- допълва с изкривено чувство за хумор, забелязал
безмълвния отказ в сухите ми очи, колкото да ми позволи да си припомня, че
настоящият клошар е бивш филолог с магистратура и 30 години стаж като
преподавател в едно от бившите улитни училища в града.
Отминавам го без думи в
жегата, потънал в собствените ми мисли, които се блъскат из гънките на мозъка
ми като пощурели пчели в изоставен пчелен кошер. Сухиндол и Суходол, Сухиндол и
Суходол, повтарям си без глас. Виното и клиниката за алкохолици, причината и
следствието, началото и края, кръговратът на вселената за всички ни в крайна
сметка. Поне просякът-филолог не си даваше труда да го прикрие като повечето от
нас и дори в момента, когато ми демонстрираше малката си игра на думи,
подаващата се от джоба на палтото му бутилка го издаваше, смигайки право в
очите ми с полупразното си /или може би полупълно/ гърло.
Клошарят, жегата и
безпътицата ме подтикват неволно да си мисля за сухо бяло вино с лед и лимон,
ледено сухо мартини, сух лед и сух таратор. Суходол и АА не са далеч, човече,
опомням се обаче навреме и се отправям към Голямата река.
Голямата река обаче в момента
е Пресъхналата река. Реката е жадна, а устните и са напукани и болят като
моите. Прегазвам реката, която вече не е река, а самотен нажежен каньон, осеян
с наноси и попукана спечена тиня, с
мумифицираните трупове на птици, риби и раци, а водата и е само една мътна
топла вада, в която няма да се зароди живот, поне не в близките 1 милиард
години. Прецапвам прочее вадата, животинските останки и спечената тиня до
отсрещна Румъния, зорко озъртайки се със сухите си очи за случайно преминаващи
митничари, граничари или Бог знае какво, колкото само да открия, че и там
жегата, сушата, блокадата на Шенген и евроизолацията са оставили своя
безнадежден траен отпечатък.
Така че връщам се обратно в
буренясалия от ненужни спомени и закърнели надежди град отсам Пресъхнала река
/реката е жадна!/, чудя се какво да правя със живота си в тази жега, която е
изсушила мозъците, емоциите, амбициите, плановете, мечтите, бъдещето на хората
– мумифицирани понятия в пирамидата на Времето.
Решавам, че след като няма
никакъв смисъл в нищо, най-логично е да се самоубия. Качвам се на моста, който
не излъчва никаква дружба, а само къртеща плочките за 10 милиона жега, перилата
му парят, скелетът му трепти в унисон със стъпките ми и с вибрациите на
прелитащите климатизирани автомобили. Установявам обаче /логично!/, че всъщност
не мога да се удавя, просто няма как – жега е и суша, в реката няма вода, само
затънали в изпечената тиня шлепове и влекачи, а и никак не ми се иска да се
размажа далеч нейде долу в пресъхналото корито на Голямата река, Пресъхналата
река.
Тръгвам все пак по протежение
на така недружелюбния Мост на Дружбата към Румъния. Не може да е чак толкова
зле като тук, решавам. На края на моста обаче ме пресреща разпасан румънски
митничар. И той потрива похотливо палец и показалец подобно на градския
клошар-филолог, и от неговия джоб се подава същата бутилка, макар надписът и да
е на латиница, не на кирилица.
-
Две евро,
домнуле!- вика мамалигаринът и се уригва на ракия и чесън в лицето ми – Такса!
Такса!
За да съм в унисон с
експеранто-пантомимата му, правя от своя страна един също така характерен и
разпознаваем навсякъде по земното кълбо международен знак с пръстите си, но –
може би защото съм ужасно уморен – използвам вместо два само един – а именно
средния.
И знам, че не го показвам
само на това копеле – митничаря, а на целия проклет Свят, на Живота, на миналото
и Бъдещето, на Всичко.
Обръщам се бавно /все пак
46,6 градуса по Целзий на сянка е/ и бавно поемам обратно по дългия
недружелюбен мост, в чийто отсрещен край все така ме чакат дълбокия
провинциализъм, сковаващата скука, сахарската жега, ронещите се аристократични
сгради, убийствената рутина на ежедневието, сушата, залезът на парещото слънце.
Мостът глухо кънти и се
съпротивлява на стъпките ми. Страхувам се, че всеки момент от лицето ми ще се
отронят горещите капки кръв от напуканите ми устни и солените сълзи от сухите
ми очи, и ще затрополят по асфалта.
Сълзите ми обаче отдавна вече
също са пресъхнали.
Кръвта ми спи.
Таке че – сухо е…
Камен Петров
