Душах ги с найлонови торбички…

Душах ги с найлонови торбички, господин следовател. Вярно е. Полиетиленови, с дебелина 15 микрона. Но това беше вече в края. Преди това опитах какво ли не…
Факт е, че вече не се обиждам, когато по медиите ме пишат като „Еко-серийният убиец”. Екологично съм осъзнат, вярно е. И наистина се превърнах в сериен убиец.
В началото обаче не бях това, което бихте нарекли типичен престъпник. Напротив. Дипломиран филолог съм, бил съм учител в продължение на осем години. Бях от тези хора, които се опитваха да си изхвърлят боклука разделно, преди още държавата и общината да се сетят за това. Помагах както мога на бездомните кучета. Участвах във всяка акция за почистване на междублоковите пространства, на града и на Природния парк край реката. Не си мятах отпадъците през терасата, нито фасовете по улицата. В супермаркета пазарувах с платнена торба и отказвах да използвам найлоновите им торбички…
Както е казал обаче писателят, постепенно в мен започнаха да зреят гроздовете на гнева. Логично беше да се стигне и до зимата на недоволството ми /за справка – същия писател/.
Гледах селяндурите пред блока, които миеха колите си с маркучи всяка неделя. Маслата от пробитите им радиатори се просмукваше в почвата и оцветяваше асфалта с цветовете на дъгата. Дечурлигата им газеха тревите и трошаха храстите, а тъщите им търгаха напролет липовия цвят барабар с клоните.
Четях по медиите за застреляни, насечени, блъснати с кола, обесени, отровени беззащитни бездомни кучета и котки, а в парка край нас редовно се натъквах на разхвърляни безнаказано от нечия ръка отровни примамки, всеки път щом излезехме на редовната вечерна разходка с лабрадора ми.

Гледах по специализираните ТВ канали как умират залепнали в мазута галапагоски костенурки, пингвини, тюлени, делфини, косатки, китове, птици… а по новините – поредните арестувани без повод еко активисти, протестиращи срещу изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, ски влековете в планините и сондите за шистов газ в защитените територии.
Виждах как правителството си подлага задника на всеки пишман инвеститор”, който веднага започваше да дупчи земята за шистов газ, да сондира шелфа на крайбрежието ни за петрол, да вдига завод сред завод в защитените местности.
Бях свидетел на безхаберието, некадърността, безсилието и подкупността на законодателите, които не правеха нищо, за да запазят природата и хората, а само лапаха и прокарваха малоумни закони, обслужващи корпоративни интереси, които никой не ги разбираше, най-малкото пък самите законодатели.
Наблюдавах ден след ден пушещите комини на ТЕЦ-овете, облаците изгорели автомобилни газове от трафика, нефтените петна, прииждащи по реката по пътя си към морето, купищата боклук във всеки воден басейн, детска площадка, тротоар. Захвърлени автомобилни гуми, празни пластмасови бутилки, използвани презервативи, сплескани кофички от кисело мляко и кутии от цигари, трупове на бездомни котки и обелки от картофите за мусаката, купища стари найлонови торбички – веещи се с вятъра по улицата, окичени по клоните на дървета и храсти, стъпкани в калта по поляните, наслоявани с години…
Живеех живота си ден след ден в някакъв монотонен цинизъм, а озлоблението, чувството за безсилие и неясната омраза към всичко това, което съсипваше света около нас, набираха постепенно сили в гърдите ми.

Първият, който пребарах, когато ми падна окончателно пелената, беше автомонтьор. От години го гледах как човърка трошките си в гаража на ъгъла. Навсякъде беше оплескано с мазут, масла бензин, наоколо се въргаляха с години намаслени парцали и вестници, в канавката си имахме целогодишно „езерце”, което грееше в цветовете на дъгата и вонеше на петролен кладенец. Спипах го късно вечерта, когато – както винаги вече порядъчно наквасен, затваряше автосервизчето си, иначе нямаше как да се справя с него – канара мъжага беше, макар и пиян. Първо се опитах да го удавя в бензинено-масленото езеро, ама тоя добитък як, не му се мре. Затова го довърших с един кардан и с крика. Сложих кардана на гърдите му, да не шава много-много, а с крика му размазах физиономията. После се прибрах да подготвя урока за другата сутрин.
После продължих да се плъзгам по наклонената плоскост, някак без сам да се усетя. Затова казвам, че да – от еко активист обществото и правителството и човешката простотия ме превърнаха в еко-сериен убиец.
След продължително дебнене, докопах най-сетне един от идиотите, които ръсеше отрова в парка – накарах го да я изяде. Не му беше по вкуса, но я изяде. Известно време наблюдавах гърчовете му, които дълбаеха пръстта и тревата под една липа, но после ме догнуся от избиващата от устата му пяна и го оставих сам на себе си.
Така – един по един, от моите ръце, да – от тези мои ръце, които бяха държали учебника и тебешира и бяха писали двойки и шестици в ученическите бележници, та от моите ръце си отидоха таксиджия с пушещ ауспух /издиша си сам изгорелите газове, завързан за задната броня/, продажен технолог в ТЕЦ-а /полетя надолу в бълващия отрова в атмосферата комин/, бракониер рапанджия и тралещ за калкан /влачих го в собствената му мрежа със собствената му лодка, после го оставих на апетита на рибите/, идиот който от години изхвърляше найлонови торбички с боклука си през терасата /последва ги, омотан в голям черен полиетиленов чувал/, химик, работещ за военната промишленост, собственик на незаконен пункт за изкупуване на билки, черни и цветни метали /?!/, рибар, избиващ делфини и селски идиот, избиващ кучета, за да се прехранва…
Не ги помня вече всички, господин следовател, а и ТЕ не ме интересуват. Интересува ме само това, което остава след ТЯХ, а то е смърт, разруха, загниваща природа.

В един момент се уморих да измислям нови и нови начини да ги накажа и то така, че смъртта им да е свързана със злодеянието. Това все пак не беше кримка на Агата Кристи и не очаквах Шерлок Холмс да тръгне да разгадава загадката на еко-труповете… Та, един ден случайно удуших с найлонова торбичка от 15 микрона поредната жертва – просто торбичката ми беше под ръка, нищо лично. После обаче ми светна каква символика има в тези полимерни торбички, имам предвид за моята серия от еко-убийства. Знаете ли, господин следовател, че само в нашата скапана държавица се използват приблизително 1 милиард и 800 милиона полиетиленови торбички за еднократна употреба годишно. Това означава, че всеки от нас за това време изхвърля поне 1 килограм найлон, който се разгражда в природата между 100 и 400 години. В същото време тези опаковки обикновено се ползват не по-дълго от един час от всеки един малоумник, решил да ги използва. Общо в страната се произвеждат и внасят около 10 тона полиетиленови торбички на година, можете ли да си го представите, господин следовател? Побира ли го изобщо умът ви?!
Но… Ето. Ето! За това говоря, господин следовател, за това! Дори докато си седим тук двамата и си приказваме в следствения арест, виждам, че и вие сте поставили пластмасови чашки в кафе машината и в апарата за минералната вода. И баничката, дето сте си я донесли за обяд, е в найлонова торбичка – не, не я бутайте в ъгъла зад палката, белезниците и пистолета, виждам я, господин следовател. Още я виждам…

Както и да е…
Уморих се вече. Предавам се.
Разбирате ли, господин следовател. Не съм искал да ставам съзнателно убиец. Не ми е било мечта да се поставя сам извън закона. Исках просто всички те да разберат как се задушава Земята, как не и стига въздух на Природата, как загнива насилствено убивана Планетата. И ако нямаше друг начин, ако природозащитните организации, символичните протести и стачките, призивите и апелите не вършеха работа, то аз намерих единствения начин да обърна внимание на власт, медии и общество върху екологичните проблеми. Вярно е, душах ги с найлонови торбички и пак бих го сторил, стига да имаше как.
Терор! Кръв! Убийство! Смърт!
ЧИЯ?!?
Реших, че трябва да спася това, което е свършила за милиони години еволюцията, с революция – скандална, кървава, нечовешка, зрелищна. Преди пълзящата край нас еко катастрофа да е станала прекалено окончателна, безвъзвратна, като за последно.
И успях, какво мислите все пак, господин следовател?
Кажете ми, че е имало смисъл, нали?!
И… нали у нас все още смъртното наказание е заменено с доживотен затвор?
Или?...

Камен Петров

Воден свят

Морето се плацикаше спокойно, бистро и бъкащо от живот близо 7 600 дълги, блажени, безгрижни години. 537 хиляди кубични километра кристално чиста вода, изпълнена с живот, се люлееше плавно с прилива и отлива, галена от вълните и киловете на пресичащите морето кораби. 16 милиона човешки същества живееха своя живот по крайбрежната му линия. В Голямата вода се вливаха пълноводните потоци на гигантските вени на морето - Дунав, Днепър и Днестър…

Малката русалка Ариел от векове се гмуркаше безгрижно в бистрите води на морето. Практически – като всички русалки, тя беше вечна. Мислеше, че и морето е вечно като нея…

Всичко тече, всичко се променя.

Постепенно обаче нещата някак се объркаха.

Разбра това, когато в брадата на татко Нептун, освен водорасли, се заплитаха мазни петролни петна. Усети го, когато кислородът в хрилете и взе все повече да не достига и вече се задъхваше дори само като преплува иначе детинската дистанция между Варна и Одеса, гонейки килватера на ферибота. Планктонът цъфтеше, задушен от токсини, хранителни вещества, отпадъци, фосфати и нитрати, и ставаше все по-трудно да видиш на две педи пред носа си в доскоро бистрата синьозелена вода. Един от най-добрите и приятели – тюленът-монах някак си изчезна и то като че ли завинаги. Очевидно се канеха да го последват делфина и акулата – винаги желани другарчета в игрите на гоненица сред останките на отдавна потънали кораби на дъното. Осъзна, че нещо не е наред, когато дънни тралове раздраха до смърт две от нейните сестри – русалки, когато паламудът отплува на юг, а после последва тюлена, когато рачетата по дъното и медузите в прилива намаляха наполовина…

Наблюдавайки от столетия с интерес миграцията на прелетните птици далече-далече горе в небето всяка пролет и есен, малката русалка Ариел реши, че е време и тя да мигрира… или да емигрира… завинаги. Морето вече не беше това, което бе. Водата стана чужда среда, а не дом.

Не искаше дробовете и мъчително да пулсират за глътка кислород.

Не искаше да плува в тиня.

Не искаше да свърши като рибите, обърнали нагоре корем.

Не искаше да изчезне от лицето на Земята като тюлена-монах и делфина…

В това време горе, на повърхността на морето, един русокос мъж с набола брада и вид на холивудска звезда от високо бюджетна продукция с катастрофално ниски приходи, кръстосваше Водния свят с катамарана си в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода. В неговия свят, свят на бъдещето, тя беше по-ценна от петрола и от златото, взети заедно. За водата се водеха битки. Избиваха се цели племена. Вършеха се предателства. Правеха се експедиции. Русокосият мъж кръстосваше неуморно надлъж и нашир Водния свят със своя катамаран, воюваше, когато трябваше да се воюва, предаваше, ако трябва, убиваше, щом се наложи. Всичко в името на ВОДАТА. /аквариум?/

Малката русалка Ариел го наблюдаваше отдавна изпод все по-мътното и все по-мътно водно огледало на повърхността на морето. После – когато във водата кислородът вече започваше наистина да не стига, за да диша, когато повърхността се задръсти от човешкия боклук и от мъртвите тела на безброй морски птици и риби, Ариел се реши. Не го харесваше /той беше ЧОВЕК, от онази същата порода, която тровеше водата на морето/, не го обичаше, но щеше да тръгне с него. Щеше да се преобрази. Рибята опашка щеше да бъде заменена с чифт смешни човешки крака, хрилете – от бели дробове, косите от златисти водорасли – от косми, замърсената вода – с чист въздух…

И малката русалка Ариел се преобрази. Стана ЧОВЕК. Преди това, разбира се, изпя за русокосия мъж песента на русалките, която – то се знае – омайва, и той я взе на своя катамаран, и двамата поеха надлъж и нашир, кръстосвайки безспирно умиращото море, Водния свят, родния дом на русалката, в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода.

Кой знае.

Ако я намереха, може би Ариел отново щеше да се превъплъти в една малка, чиста, безгрижна русалка, каквото си бе по природа, и щеше да се гмурка в прозрачните лъчисти дълбини на извора на живота, хилядолетия и хилядолетия занапред.

Кой знае…

Камен Петров

Пластмасовата река

Живея в град край река от полиетилен и пластмаса, на 495 километър, казват. Реката си има име и се предполага, че в нея тече вода, но аз я наричам просто Пластмасовата река.

Но не, не е чак толкова еднообразно, сиво и скучно. Напротив, цветно е, дори прекалено. Понякога по залез седя на брега и, гледам лъчите на заспиващото отвъд течението слънце, и си спомням приказката за Златното момиче от детството си – сещате се - за сирачето, магьосницата и за реката с червената, зелена, бяла и златна вода…

Та такава е и моята Пластмасова река. Тя мие бреговете на цели 10 държави и събира водите на още 300 рекички по дългия си  самотен 2850-километров път към Голямата вода – морето.

В началото реката няма цвят, прозрачна е, чак да ти стане скучно и стерилно. Надолу обаче реката става весела и шарена. Често почервенява от вливащите се в нея каолинови хвостохранилища. Позеленява при цъфтежа на планктона при жега и ниска вода, преситена от замърсяване. Случва и се /напук на приказката/ да стане даже черна, ако по нея на изток тръгне нефтен разлив. Бяла е, щом някой шлеп при авария изсипе в нея токсичния си товар. Но най-много я обичам така – златна – гледана срещу лъчите на залязващото слънце, когато през слънчевата пътека насред реката минават една след друга червената вода, зелената вода, черната вода, бялата вода…

Феерия!

Такава е моята Пластмасова река. Тя носи чудни богатства от незнайни страни. Вярно някои от тях преминават транзит край моя бряг, устремени в ленивия си път към морето. Други обаче се закачат в тръстиките, храстите и треволяка, увисват по понтоните и по бедрата на къпещите се, утаяват се по бреговете, на дъното и в хрилете на омърлушените риби.

Тук – в реката, навремето - за пръв път видях пластмасови чашки за кафе. Стотици и хиляди. Политилиеновите торбички изписват причудливи танци във водата. Бутилки, автомобилни гуми, опаковки от храни с надписи на десетки чужди езици, гумен ботуш, купища използвани прибори за еднократна употреба от кетъринга на круизните кораби, химикалки, пъстроцветни нефтени петна, нечия захвърлена стара плажна кърпа, кофички от кисело мляко и кутийки от сладолед, пластмасови чашки за кафе…

Съкровища!

Пластмасовата река!

(Понякога седя замечтан на брега и си представям как Ихтиандър доплува до Пластмасовата река откъм морето и се опитва да се пребори с течението и с … хм… цветовете и, и се подсмихвам. Дали биха я преплували всички онези антилопи гну, зебри, газели и биволи от Африка ако сезонният път на миграцията им минаваше оттук? Какво ли би си помислил капитан Немо, щом изплува насред течението и с „Наутилус” и се опита да види нещо през замазания с какво ли не телескоп?...)

Често, седейки срещу залеза край реката, мечтаейки, ожаднявам. Може би е от слънцето отсреща, може би от жегата, остатъчната радиация или просто така. Човек като гледа река и си представя вода, в крайна сметка. Не пластмаса. Не боклука на цял един континент, а често и своя собствен боклук. Ще му се, като по филмите, да наведе морно чело към реката, да загребе с пълни шепи от бързоструйната, бистра като там – по-нагоре, вода и да пие, да пие, да пие…

Навеждам се несъзнателно.

Протягам шепи.

Дори примлясвам.

После някой шлеп, борещ се с течението, протяжно надува сирената си.

Сепвам се, дърпам се уплашен назад.

Покрай мен по реката бавно отминава надолу по течението трупче на водна птица с мазутни петна по крилете.

Н, няма да пия.

Не и от Пластмасовата река.

Червена, черна, зелена или бяла…

Не!

Живее ми се.

Искам да съм здрав.

Искам да е здраво всичко живо покрай нея и край мен – от началото до края на реката, чак докато стигне целта на дългия си път до Голямата вода… Но, уви - и тя е черна…

Някои я наричат просто Черно море.

Чудя се защо.

Пластмасово море, бих казал, но какво от това.

И оставам вечно жаден…

Камен Петров