Душах ги с найлонови торбички…

Душах ги с найлонови торбички, господин следовател. Вярно е. Полиетиленови, с дебелина 15 микрона. Но това беше вече в края. Преди това опитах какво ли не…
Факт е, че вече не се обиждам, когато по медиите ме пишат като „Еко-серийният убиец”. Екологично съм осъзнат, вярно е. И наистина се превърнах в сериен убиец.
В началото обаче не бях това, което бихте нарекли типичен престъпник. Напротив. Дипломиран филолог съм, бил съм учител в продължение на осем години. Бях от тези хора, които се опитваха да си изхвърлят боклука разделно, преди още държавата и общината да се сетят за това. Помагах както мога на бездомните кучета. Участвах във всяка акция за почистване на междублоковите пространства, на града и на Природния парк край реката. Не си мятах отпадъците през терасата, нито фасовете по улицата. В супермаркета пазарувах с платнена торба и отказвах да използвам найлоновите им торбички…
Както е казал обаче писателят, постепенно в мен започнаха да зреят гроздовете на гнева. Логично беше да се стигне и до зимата на недоволството ми /за справка – същия писател/.
Гледах селяндурите пред блока, които миеха колите си с маркучи всяка неделя. Маслата от пробитите им радиатори се просмукваше в почвата и оцветяваше асфалта с цветовете на дъгата. Дечурлигата им газеха тревите и трошаха храстите, а тъщите им търгаха напролет липовия цвят барабар с клоните.
Четях по медиите за застреляни, насечени, блъснати с кола, обесени, отровени беззащитни бездомни кучета и котки, а в парка край нас редовно се натъквах на разхвърляни безнаказано от нечия ръка отровни примамки, всеки път щом излезехме на редовната вечерна разходка с лабрадора ми.

Гледах по специализираните ТВ канали как умират залепнали в мазута галапагоски костенурки, пингвини, тюлени, делфини, косатки, китове, птици… а по новините – поредните арестувани без повод еко активисти, протестиращи срещу изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, ски влековете в планините и сондите за шистов газ в защитените територии.
Виждах как правителството си подлага задника на всеки пишман инвеститор”, който веднага започваше да дупчи земята за шистов газ, да сондира шелфа на крайбрежието ни за петрол, да вдига завод сред завод в защитените местности.
Бях свидетел на безхаберието, некадърността, безсилието и подкупността на законодателите, които не правеха нищо, за да запазят природата и хората, а само лапаха и прокарваха малоумни закони, обслужващи корпоративни интереси, които никой не ги разбираше, най-малкото пък самите законодатели.
Наблюдавах ден след ден пушещите комини на ТЕЦ-овете, облаците изгорели автомобилни газове от трафика, нефтените петна, прииждащи по реката по пътя си към морето, купищата боклук във всеки воден басейн, детска площадка, тротоар. Захвърлени автомобилни гуми, празни пластмасови бутилки, използвани презервативи, сплескани кофички от кисело мляко и кутии от цигари, трупове на бездомни котки и обелки от картофите за мусаката, купища стари найлонови торбички – веещи се с вятъра по улицата, окичени по клоните на дървета и храсти, стъпкани в калта по поляните, наслоявани с години…
Живеех живота си ден след ден в някакъв монотонен цинизъм, а озлоблението, чувството за безсилие и неясната омраза към всичко това, което съсипваше света около нас, набираха постепенно сили в гърдите ми.

Първият, който пребарах, когато ми падна окончателно пелената, беше автомонтьор. От години го гледах как човърка трошките си в гаража на ъгъла. Навсякъде беше оплескано с мазут, масла бензин, наоколо се въргаляха с години намаслени парцали и вестници, в канавката си имахме целогодишно „езерце”, което грееше в цветовете на дъгата и вонеше на петролен кладенец. Спипах го късно вечерта, когато – както винаги вече порядъчно наквасен, затваряше автосервизчето си, иначе нямаше как да се справя с него – канара мъжага беше, макар и пиян. Първо се опитах да го удавя в бензинено-масленото езеро, ама тоя добитък як, не му се мре. Затова го довърших с един кардан и с крика. Сложих кардана на гърдите му, да не шава много-много, а с крика му размазах физиономията. После се прибрах да подготвя урока за другата сутрин.
После продължих да се плъзгам по наклонената плоскост, някак без сам да се усетя. Затова казвам, че да – от еко активист обществото и правителството и човешката простотия ме превърнаха в еко-сериен убиец.
След продължително дебнене, докопах най-сетне един от идиотите, които ръсеше отрова в парка – накарах го да я изяде. Не му беше по вкуса, но я изяде. Известно време наблюдавах гърчовете му, които дълбаеха пръстта и тревата под една липа, но после ме догнуся от избиващата от устата му пяна и го оставих сам на себе си.
Така – един по един, от моите ръце, да – от тези мои ръце, които бяха държали учебника и тебешира и бяха писали двойки и шестици в ученическите бележници, та от моите ръце си отидоха таксиджия с пушещ ауспух /издиша си сам изгорелите газове, завързан за задната броня/, продажен технолог в ТЕЦ-а /полетя надолу в бълващия отрова в атмосферата комин/, бракониер рапанджия и тралещ за калкан /влачих го в собствената му мрежа със собствената му лодка, после го оставих на апетита на рибите/, идиот който от години изхвърляше найлонови торбички с боклука си през терасата /последва ги, омотан в голям черен полиетиленов чувал/, химик, работещ за военната промишленост, собственик на незаконен пункт за изкупуване на билки, черни и цветни метали /?!/, рибар, избиващ делфини и селски идиот, избиващ кучета, за да се прехранва…
Не ги помня вече всички, господин следовател, а и ТЕ не ме интересуват. Интересува ме само това, което остава след ТЯХ, а то е смърт, разруха, загниваща природа.

В един момент се уморих да измислям нови и нови начини да ги накажа и то така, че смъртта им да е свързана със злодеянието. Това все пак не беше кримка на Агата Кристи и не очаквах Шерлок Холмс да тръгне да разгадава загадката на еко-труповете… Та, един ден случайно удуших с найлонова торбичка от 15 микрона поредната жертва – просто торбичката ми беше под ръка, нищо лично. После обаче ми светна каква символика има в тези полимерни торбички, имам предвид за моята серия от еко-убийства. Знаете ли, господин следовател, че само в нашата скапана държавица се използват приблизително 1 милиард и 800 милиона полиетиленови торбички за еднократна употреба годишно. Това означава, че всеки от нас за това време изхвърля поне 1 килограм найлон, който се разгражда в природата между 100 и 400 години. В същото време тези опаковки обикновено се ползват не по-дълго от един час от всеки един малоумник, решил да ги използва. Общо в страната се произвеждат и внасят около 10 тона полиетиленови торбички на година, можете ли да си го представите, господин следовател? Побира ли го изобщо умът ви?!
Но… Ето. Ето! За това говоря, господин следовател, за това! Дори докато си седим тук двамата и си приказваме в следствения арест, виждам, че и вие сте поставили пластмасови чашки в кафе машината и в апарата за минералната вода. И баничката, дето сте си я донесли за обяд, е в найлонова торбичка – не, не я бутайте в ъгъла зад палката, белезниците и пистолета, виждам я, господин следовател. Още я виждам…

Както и да е…
Уморих се вече. Предавам се.
Разбирате ли, господин следовател. Не съм искал да ставам съзнателно убиец. Не ми е било мечта да се поставя сам извън закона. Исках просто всички те да разберат как се задушава Земята, как не и стига въздух на Природата, как загнива насилствено убивана Планетата. И ако нямаше друг начин, ако природозащитните организации, символичните протести и стачките, призивите и апелите не вършеха работа, то аз намерих единствения начин да обърна внимание на власт, медии и общество върху екологичните проблеми. Вярно е, душах ги с найлонови торбички и пак бих го сторил, стига да имаше как.
Терор! Кръв! Убийство! Смърт!
ЧИЯ?!?
Реших, че трябва да спася това, което е свършила за милиони години еволюцията, с революция – скандална, кървава, нечовешка, зрелищна. Преди пълзящата край нас еко катастрофа да е станала прекалено окончателна, безвъзвратна, като за последно.
И успях, какво мислите все пак, господин следовател?
Кажете ми, че е имало смисъл, нали?!
И… нали у нас все още смъртното наказание е заменено с доживотен затвор?
Или?...

Камен Петров

Шофьор на боклукчийски камион

В кофи за боклук е скрит

нашият живот.

В салфетка мазна е увит

остатък от хот-дог.

А на улицата мръсна

изпотъпкан фас

пее тихо нежна песен:

"Всичко е за вас!"

Бориха се толкоз много,

какво постигнаха -

в ежедневието сиво

се удавиха.

А от скъпата вечеря

обещаха ни,

остана колкото да има -

без подробности...

                   Контрол, „Кофи за боклук”

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

С други думи, аз съм просто един шофьор на боклучийски камион.

Обикалям нощем пустите улици на града, заспал зад заключени врати между боклукчийските кофи, чинно наредени на ъгъла.

Карам този красив, голям, жълт камион из нощния град по точно установен маршрут всяка една нощ, знам си графика до секунда, познавам разположението на всеки контейнер, кофа и кошче.

Карам, събирам боклука, ровя в мръсотията на хората и мечтая един ден да карам хубав мерцедес или джип вместо този красив, голям, жълт камион и ето така минават смените ми сред вонята на отпадъците и похъркването на милион изморени бачкатори.

Научил съм се да различавам боклука на богатите райони от боклука на крайните квартали, боклука на артистите от боклука на еснафите, боклука на политиците от боклука на работническата класа, боклука на курвите от боклука на девствениците. И т.н, и т.н.

Вярно – всичко това е просто натъпкан в контейнера боклук, но всеки си има своя специфична консистенция, своя миризма, цвят и съдържание.

Превърнал съм се в тесен специалист не само като шофьор и не само като боклукчия, но и като познавач на боклука като цяло. Истината е, че от него изкарвам прехраната си. В прекия смисъл на думата, искам да кажа. Каквото и да си говорим заплатата на един прост шофьор на боклукчийски камион не стига доникъде, така че си докарвам допълнителни, необлагаеми с данък доходи, просто като ровя в кофите. При това ровя първи – нали съм нощна смяна – преди клошарите, просяците, некрофилите и помиярите, преди уличните котки и апашите, преди тайната полиция и гларусите.

Плячка в боклука на хората винаги е имало и мисля – ще има, така че в кофите няма начин да не намери нещо полезно човек, стига да е инат, да е на нужда и да не е особено гнуслив. Намереното делим с моя партньор – оня, дето се вози отзад на камиона и който фактически обръща контейнерите в търбуха му, докато аз въртя кормилото. В кофите се намира вкусна късна вечеря за кучето ми от остатъците, изхвърлени с лека ръка и без страх от Бога от хорските трапези. Там понякога има захвърлени интересни вещи, предмети, техника, дрехи и обувки, колелета, книги, дискове и касетки, повечето от които – с малко старание и въображение, все стават за нещо. Някои използвам у дома, други продавам на безценица на битака в центъра на пазара или по магазините за употребявани вещи, трети разменям за нещо друго.

От боклука през годините у дома съм се обзавел с приличен телевизор /слез козметичен ремонт/, три разностилни фотьойла, почти запазено почти бароково канапе, няколко причудливи абажура, разни кухненски посуди, колело за детето, резервни части за таратайката ми, поправено радио за дъщерята, какво ли не. Както вече казах, кучето също е доволно.

И така минават нощ след нощ, кофа след кофа, боклук след боклук. Едни от нещата, намерени из него, стигат според закона и трудовия ми договор до градското сметище, други – до дома, трети – до вехтошарите на пазара и антикварните, както вече казах.

С течение на годините обаче нещата взеха да се променят.

Социолозите биха казали, че обществото променя статуса си.

Политиците – че сменяме системата и строя си.

Икономистите – че сме в криза и рецесия.

Аз обаче си имам по-проста теза. Боклукът просто отъня. Заприлича досущ на постната пица на Дянков – не веднага, разбира се, лека-полека стана тази работа и то пред очите ми, между пръстите ми, от курс на курс и от кофа на кофа.

Гледам през годините как обедняват хората.

Виждам го в кофите за боклук пред вратите им.

По тях можеш да познаеш кой е останал без работа, кой е забогатял нечестно, кой взема рушвети и кой е на прага да емигрира или да се самоубие.

Нивото на боклука в контейнерите малко по-малко започнаха да падат, а заедно с тях и качеството му.

Доскоро сред отпадъците можеше да намериш чифт почти нови дънки, запазени обувки, кажи-речи цял полилей, работещ в черно-бяло телевизор, само леко наранени ябълки или мандарини, стара бална рокля, хляб дето още не е мухлясъл или кутия замразена храна, хвърлена, щото и бил изтекъл срока, но все още ставаща за ядене, купища стари списания и книги, колело по капли, ама в движение – почти всяко едно шибано нещо, останало от човешкия живот след края на поредния ден.

Сега обаче в кофите има единствено обелки от евтини плодове, смачкани кофички от промоционално кисело мляко /често облизани/, скъсани дрехи, дето не би ги облякъл и оня Джак Спароу от „Карибски пирати”, ако има изобщо обувки, то те ще са по една, не чифт, жълти вестници, но вече използвани в кенефа, пресъхнали пластмасови галони от долнопробна бира, използвани игли от наркоманите и презервативи от педалите, захвърлена партийна книжка и скъсан след прекратяването му трудов договор.

Покрай отъняването на боклука в последните години, отъняхме и ние с колегата, че и жената, барабар с децата и кучето.

Един ден, тоест – една нощ, обаче късметът най-сетне като че ли ми се усмихна. Карах поредната нощна смяна, ровех без особена надежда или ентусиазъм в поредния контейнер и по едно време измъкнах изпод отпадъците стара дамска лачена чанта. Стара, ама лачена, припомних си унило стария лаф. Плюс това чантата беше доста запазена и можеше да и взема някоя пара, а и беше порядъчно издута, тъй че като нищо и вътре щеше да изскочи още нещо, дето да влезе в употреба. Издърпах чантата от кофата, отупах с опакото на ръката си няколко картофени обелки барабар с червеите от нея, после дръпнах ципа и надникнах вътре.

В чантата, навързани на стегнати пачки, бяха натъпкани банкноти. Цяла бала. Плюс това в евро.

Изхълцах и бързо затворих обратно ципа.

Сърцето ми биеше бясно. Огледах се бдително нагоре-надолу по тъмната улица, но наоколо беше пусто.

Викам си, мамка му, и на нашата улица най-сетне изгря слънце. Ще сменя най-сетне камиона с някоя джипара или мерджан, ще заведа децата на море, ще купя къща, ще я облека моята като царица на стари години, ще…

Речено-сторено.

Още на другия ден, без да казвам никому, се засилих с цялата чанта в най-близката банка да обменя малко пари. Вътре ми се нахилиха, дадоха ми да подписвам куп документи, взеха парите, тръгнаха да ги броят, пуснаха ги през някакви машинарии. После внезапно спаря да се хилят. Някой явно натисна някакво тайно копче, защото след минутка нахълтаха ченгетата и се озовах в следствения арест по-бързо, отколкото моя партньор би могъл да обърне кофа за боклук в камиона.

Парите, разбираш ли, братче, се оказаха фалшиви. Толкова ми бил късмета.

Както и да е, престоях 72 часа на пансион в ареста, поне си отспах, че и ядях три пъти на ден. Изобщо, като не се броят разпитите и заплахите, не беше особено зле. Работата в крайна сметка се разплете, пуснаха ме ченгетата, тръгнах да се прибирам.

Щом се прибрах обаче, у дома не ме чакаше вита баница, а бележка на масата насред празната къща:

„Не мога повече. Напускам те. Вземам децата и телевизора. Мими. ПП. Между другото, уволниха те от работа като неблагонадежден…”

И ето ме сега – отново обикалям кофите за боклук като в доброто старо време. Ровя, тараша, пресипвам, избирам – не съм гнуслив.

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

Само дето сега вече обикалям по контейнерите за смет пеша, а не зад волана, и вече не съм шофьор на боклукчийски камион, а просто един бездомен гладен клошар – един от многолюдната армия на такива като мен, които се множат от ден на ден в тази калпава държава, посред тези кризисни времена.

Пък и честно да си кажем, днес вече и в тази работа няма много хляб…

Камен Петров

Абстиненция №3

Све! 

3 години! 

А имаме цялото бъдеще пред нас…

И – стой все така наоколо, всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…

Обичам те! 

Е, Боже!

Мамка му!

Fuck my self!, нали съм българин.

Искам да умра, а все не мога.

От друга страна, явно ми се живее, но вече не знам как.

Чувствам се като премазан с валяк.

Скапан съм.

Сдухан съм.

Пак съм изчерпан.

Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.

Това е останало от мен.

Другото някак го няма.

Кух.

Празен.

Ужасно се чувствам.

Тракам-тракам-тракам със зъби.

Паячета лазят по лицето ми.

Вдигам ръка пред очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.

Чувам звучи, каквито не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така истински, така са тук.

„Здравей!”, викам на стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но аз откъде да го зная този тъп артефакт.

После викам „здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.

И така, обикалям празните стаи на апартамента.

Кухня, дневна, хол, спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.

Надничам по ъглите, зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката тоалетна, през слепите прозорци.

Уредбата е пусната и звучи Placebo – май Every me, every you. Или For what I’ts worth, знам ли, на кой му пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните стаи и резонира без резонанс.

А аз се треса целият.

Зъбите ми тракат ли тракат, а вече отдавна не са 32.

Зъба.

И годините ми не са 32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните, така и на битийните, простите въпроси.

Хей, сещам се за времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено, пълнозърнесто, пълно...

Сега сякаш някак не е така.

Дори не знам вече чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те няма.

Ставам, излизам и заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място, командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по презумпция/.

Вървя по тихите улици.

Ходя по шумните булеварди.

Газя мръсотията и локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.

Дишам изгорелите газове на колите.

Чувам вик – пак са изнасилили дете.

Ченге глобява шофьор и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.

Гларусите кръжат ли, кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни, на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по новите дрехи.

Моят град.

Днес и сега.

Празно ми е.

Искам си дрогата викам си, докато крача сам сред тълпата.

Не ми е добре нещо.

Стомахът ме боли.

Черният дроб пулсира.

Сърцето ми аха да изскочи през ушите.

В устата ми е сухо, а ръцете ми все така треперят.

Изплезвам се към една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав и обложен и сърби.

С омекнали крака се добирам отново у дома.

Кучето ми се радва, а котката се прави, че не съм аз.

Пусто.

Пускам телевизора, после го спирам отново с дистанционното.

Наливам си чаша вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.

Сухотата в гърлото ми си стои обаче.

Какво ти става, бе братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло „Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към самоубийсто и саморазрушение.

Питам сам себе си, но всъщност знам.

Гледам часовника през пет минути.

Скапан работен празен делничен ден.

А паячетата все така лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати копелдаци.

Това са всички тези часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива смърт без теб.

Не съм и пипнал дрога, но копнея… все за теб, знам си го.

Трета година вече и, Слава Богу, няма край.

Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!

Чакам те и все ще чакам.

И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.

Винаги.

Най-сетне часовникът на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа, оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред настъпващата нощ… у дома… при мен…

Влизаш, гушваш ме, целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни, ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е мястото – до твоето сърце.

Защото отново съм си взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб, защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.

Камен Петров

Русе, 5 юни 2012 година

Твоят Камо

А К. те Ц., знаеш...

Снимки авторът: Моето то

This love

хей, бебе, опитай това

For ever words were spoken 
Painful and untrue 
I said I loved but I lied 
In my life 
All I wanted 
Was the keeping 
Of someone like you 
As it turns out 
Deeper within me 
Love was twisted and pointed at you


You keep this love, thing, child, toy 
You keep this love, fist, scar, break 
You keep this love


I'd been the tempting one 
Stole her from herself 
This gift in pain 
Her pain was life 
And sometimes I feel so sorry 
I regret this the hurting of you 
But you make me so unhappy 
I'd take my life and leave love with you


I'd kill myself for you, I'd kill you for myself 


No more head trips
You keep this love

Вокалистът на Pantera – Фил Анселмо, се опитва да обясни това, което става много дълбоко вътре в мен, но -  разбира се - няма как да стане тази работа, защото съм до болка втъкан в теб и в любовта ти, а той не те познава, Све моя, обичам те. К.П.
Твоят Камо

Звук и светлина

На Вили

И на Пингвина

А В. и Я. си го знаят…

Акордите в един момент ти се виждат два пъти по-сложни, два пъти в повече, два пъти по-недостижими, два пъти по-мечтани.

Грифът на китарата някак си се удължава садистично, баси грифа.

Започваш да се чудиш перцето ли да грабнеш и да засвириш или да разположиш пръсти върху струните.

Кое по-напред?

Не можеш вече и двете едновременно, да му еба майката!

Но все пак ще свириш, знаеш си го.

Ще свириш, няма накъде.

Дори и да боли, дори да умираш, нека е за последно.

Това ти е орисията, и искането, и моженето, и всичко.

Свирнята.

Музиката.

Фийлинг, дето му се вика на чист нашенски, музикантски.

Проблемът ми е един-единствен, тъй както и ръката ми от едно известно време насам е само една – та това ми е и проблемът. Имам само една ръка. Отскоро. Една. Тъй рече Негово Височество Ракът. Важното е, че сега отново съм музикант и още свиря на китара. Е, поне се опитвам. Ръката си е ръка, дори и само една.

Но, мамка му, няма да спра да се усмихвам!

А музиката звучи в главата ми.

Звучи. Дрънчи. Бръмчи. Вие и плаче. Рок. Блус. Та-да-да-да-дам.

Бас китарите дуднат.

Барабаните бият.

Вокалът ще изкърти небесата.

А моята китара, о – моята китара, вие чудни сола, държи здравия ритъм, приглася, повежда, плаче, пее, вие, това е моята китара, мамка и, а аз съм се сраснал в едно с нея, това сме ние двамата – аз и китарата, аз и бандата, аз и музиката, и е хубаво, и боли, и искам още, но съм само наполовина.

Аз съм китаристът с едната ръка.

Аз съм Бетховен с глухотата му.

Аз съм Rammstain без дръм машина.

Аз съм това, в което може да се превърне музиката, щом я усещаш в сърцето си, в душата си, там вътре, на плажа, зад дивана, на някоя поляна или в палатката или на стадиона пред 10 000 човеци, звук и светлина, чудото на изкуството и на нотите, дори да не ги познаваш – хей, просто ги изсвири, Джак, няма какво да ме спре – нито „Балкантон”, нито халтурата, нито чалгата, нито смъртта на Дио, нито моята смърт.

Аз съм хората, които обичам, мечтите, които съм изживял, музиката, която съм композирал.

А Музиката, Музиката ми е безсмъртна.

Свиря.

Свиря.

Свиря.

Чувате ли ме оттатък облаците, оттатък химиотерапията, хематомите, миомите, разсейките, разрезите на скалпела, упойките и болкоуспокоителните?

Чувате ли ме?

Аз свиря и винаги ЩЕ!

Музика.

/Нека ви доверя нещо – една циганка е казала на мама, далеч преди да се родя, че ще бъда пич като пушка и ще карам жените да крещят, да са красиви и да викат/

Музика, човече.

Музика.

Дали имаш една или две ръце.

Дали имаш тумор или не.

На кой му пука, мамка му?!

Тя е тук /хей, соча сърцето си!/, тя е тук и е завинаги – или я има, или я няма, това е музиката, звука и светлината.

Та свиря си солото аз.

Свиря с една ръка.

Другата туморът ми я отнесе.

Та-да-да-да-дам.

Свиря тук и отвъд, свиря в клубове, зад клубовете, до кофите за боклук, в гаражи и в главите ви, в радиото и по телевизията /само да има пичове-редактори/, в колата ви на път за морето, на плажа свиря с кухарката, сигурно мога и под вода…

Свиря, само да има кой да чуе песента ми.

Свиря, само да има кой да чуе музиката ми.

Свиря.

Не ти трябват три ръце за това, само голямо сърце, тъй рече някой някъде някога…

И тъй – свиря.

Това е животът ми.

Това е моята песен.

Това, братче, е светът наоколо.

Това са сълзите, кръвта, потта на тези, които познавам.

Всички останали, мамка му, ме гледат и се хилят, и се лигавят, и се подиграват, и ме съжаляват, и ме плюят, и събират пари по форумите за мен, и шепнат зад гърба ми, и бягат от концертите на китариста с едната ръка, защото те не знаят, братче, че изкуството ни няма ръце и няма крака и няма език и няма уста и няма глава и задник и търбух и две цици или три няма дори пенис или вагина, изкуството, о йе, няма физика, няма органика и механика, няма психика, нито психология, това е само душа и само чувство и само туптящо до последно сърце и само изкуство без нищо изкуствено и без никакви органи, дори не са ти нужни ръце или крака или език и прочее, нито каквото и да било тяло за да бъдеш вътре дълбоко вътре в него – само го живей и го вдишай и го чувствай и се слей с него – изкуството, музиката нота след нота песен след песен плачи смей се обичай изпитай оргазъм мамка ти плачи и обичай и прави любов със смъртта, прави любов със света, прави любов, прави нещо…

Аз съм китаристът с едната ръка.

Ракът отнесе другата.

Затова е единствена тя.

Но ми стига пак да ме чуете…

 Камен Петров

Вместо П.П. – R.I.P.

Джими Хендрикс, Джон Бонъм, Джон Ленън, Дженис Джоплин, Рони Джеймс Дио, Майкъл Хътчинс, Фреди Меркюри, Кърт Кобейн, Ейми Уайнхауз, Бари Гиб…

Потоп

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

След ден застъпва вечер

На смяна нощна моля се и веч ще е така
Поне за миг човечен
Опитвам се, но още търся нечия следа
Вали, и сме сами...

                          П.И.Ф., „Вали”

                

ТE казват, че е отнесъл моста над Владая, както и още два-три подобни.

Лъжат обаче.

Далеч не е това проблемът.

Потопът отнесе Моста между Двата Свята, между Доброто и Злото, между Теб и Мен, между Вчера и Утре.

Има обаче все още държащи се паянтови мостове наоколо, а под тях все така тече Реката на Живота, подхранвана от поройния дъжд на Времето, Пластмасовата река. Тече и носи пред очите ми животински и човешки трупове, пластмасови и силиконови отпадъци, използвани презервативи с развиващи се в тях вече мъртви зародиши, отровена риба, лети джанти, бутилки, чаши, купон, смрад, тиня, отрова, миазми… Хадес…

Насред реката има само хора-острови, градчета-острови, чувства-острови, къщи-острови. Архипелаг от отломки след Потопа, обаче архипелаг без бъдеще, не като този на Сейшълите.

Потоп…

Вали безспирно дни наред, приличаме на субтропическа джунгла, а не на нашия си протоселски, субпровинциален, безличен източноевропейски градец, почиващ само на стара слава и на неясни планове за бъдещето, подкрепени единствено с европейски пари и реститутски амбиции, които никой никога повече няма да уважи.

Вали, а инфраструктурата на тъпия град не е подготвена за това.

Навсякъде има локви, ями в асфалта, пълни с кална вода, кални поляни с кални кучета, кални прасета и кални циганета, които се въргалят в тях, евтини коли втора ръка, разпръскващи мътна дъждовна вода по минувачите по кръстовищата, наводнени мазета и магазини на партерни етажи, преливащи кенефи с весело смърдящи фекалии, течащи романтични мансарди и преливаща над дигите река, давещи се котки и давещи се подхвърлени бебета, воня на мухъл и на мазе – европейски град, но не е Венеция. Язовири и реки преливат, бентове и мостове се рушат, цепи се, потапяме се, гмуркаме се в тинята на дъното.

После идват комарите, заразите, смрадта.

Газя водата по улицата и пред мен внезапно се отлепя фасада на сграда, разядена от всемирната влага и мухъл, и пада на улицата. Ега ти напречния разрез викам си, докато зяпам, заслепен от дъжда куклената къща с липсваща предна стена - обесена на гредата на тавана несподелена любов, прострелян в слепоочието неиздължен кредит, давещо се във ваната в мазето отчаяние, мъртви мечти, наслоени в канализацията за мръсната вода и плуващи в кенефа парченца нежност, несподелени с никого.

Потоп…

ТЕ казват, споко пич, шъ съ упрайм, силни сме заедно, взехме изборите.

Няма го обаче Ной да ни чифтоса оттук-оттам, да събере на едно място хора, сатири, сладострастни свине и разгонени маймуни, потъващи плъхове и изплуващи русалки, издути непотъващи салоподобни политици и гладни деца с издути коремчета и ококорени очички, за да ни спаси и да влезем отново в легендите и библейските сказания.

Няма дори свястно такси, което да извикаш, мамка му, за да те откара сред локвите до дома, без да ти съдере бакшиша кожата или без да те пребият впиянчените му приятелчета и колеги-футболни фенове, всички до един с развалени зъби, смърдящи на вкисната бира, евтина пот и евтин салам, евтини курви и евтин живот по крайните квартали, въртящи воланите безспир ден и нощ, докато по евтиното радио в колата гърми неизменно чалга, упса.

Потоп…

ТЕ казват, че трябва да сме търпеливи и да държим глави над водата, още малко, още мъничко, братя, за бога не купувайте, докато ние садим блатни кокичета и откриваме магистралите за никъде, дай тука флашката, брат, ще уволним още няколко министри, няма проблеми, плувайте-плувайте-плувайте, българи, скоро няма избори, спокойно, казах, да не раздам още по някой и друг шамар, ура, нашите, гооол, Стоичков пак гърми Слонове в Сафара или гърми Боби в БФС, never mind  /нъл тъй се викаше, бе Цецо/, опа, Уорлик, къде така, бе friend, аркадаш, аверче, баси пак падна мост, отиде банкета в Бояна, ама плувайте бе, мама му стара, не помните ли Таня Богомилова, а дъжда вали ли вали, кротко ръми, жестоко шиба, събаря къщи и предизвиква свлачища, превръща се в библейски порой и в Реката на Живота и отнася всичко по пътя си.

Потоп…

ТЕ казват, че водата отмива всичко, дори най-лошото.

Главата ми обаче се е превърнала в центрофуга на евтина пералня и върти ли върти мътна сапунена вода, която нищо не отмива, най-малкото пък лошите спомени и стаените страхове и вонята на пот като на товарен кон, обязден за кой ли път от кофти ездачи.

Пералнята върти водата вътре, но нищо не изпира – бельото ни е мръсно, братя, чорапите ни смърдят, отзад имаме жълто, на коленете ни кръпките ни са избелели, носете си новите дрехи, момчета, а, стига бе!

В улуците на паметта ми се стичат само ръждиви струи.

В локвите под нозете ми шляпа единствено кал.

В басейна пред къщи квакат жаби в жабурняка.

Небето е сиво, небето е черно, небето е отрупано с облаци и чужди бомбардичовачи, проблясва светкавица, удря гръм, но то е само насън, защото наяве никога никъде наоколо нищо не се случва – сиво, черно, облачно, заплашително, опасно.

Буреносно небе.

Потоп…

ТЕ казват, синоптиците обещават слънчево време.

Но няма как. Струва ми се наистина, че тази вода и тази влага, и тези струи, стичащи се навсякъде наоколо, както и безвечния мухъл, който неизменно носят, като че ли продължават вечно – винаги са текли и винаги ще текат. Текат, валят, струят от всяка цепнатина на битието ми, на моето аз, на моя свят, на всичко наоколо и отвъд.

Вали и вали и вали.

Капките пробиват дупки в мозъка ми, големи като кратери, а главата ми все пак не е планета, а просто една глупава, нищо неразбираща глава, вкопана в настоящето, завлечена от миналото, търкаляща се към бъдещето. Търкаля се и пляска из локвите на безкрайния дъжд, който продължава бой знае откога.

Затова, едно искам да ти кажа.

Спри, моля те, спри да плачеш вече, мила, защото цял се давя в твоите сълзи, а спасителният пояс на любовта ти все не достига до мен…

ТЕ казват, че това не е любов.

Но както винаги, ТЕ грешат.

И нека го изпеем заедно с онзи Голям Зелен Гущер - Дейвид Бауи: “They say: Jump!”

А ти просто спри дъжда.

И то завинаги, защото те обичам.

Скрий се под стряхата на любовта ми.

Там е сухо

                И топло

                            И сигурно.

И няма кой да ти казва какво да правиш, какво да чувстваш, какво да мислиш, как да обичаш, как да си ти и как да сме ние.

Пък нека навън да вали...

Дори и ТЕ да се давят...

 Камен Петров

Портрет на художника като стар

Аз съм творец.

Художник съм.

Артистична душа, притисната от оковите на годините, битийността, тесногръдието и провинциализма на малкия град.

Твърде отдавна, наистина.

Продължавам обаче напук на всичко да творя. Има-няма 50 години вече. Стар съм, минавам седемдесетте, но съм художник все още и завинаги, всъщност май откакто се помня.

Нямам зъби, нямам хляб, нямам бои, нямам четки за рисуване, почти нямам бял и черен дроб, сърцето ми прескача, краката ми треперят, косата ми остана полепнала по старите черно-бели снимки от миналото, забутани нейде в прашните албуми из мазетата на живота.

Не се предавам обаче, поне докато Музата е нейде покрай мен.

Няма какво да си говорим, като всеки артист и аз имам своята Гала, макар тя далеч да не е такава галеничка на съдбата, не е набеден бохем и не е налудничава като едноименната, просто е винаги до мен и я обичам и ценя и се борим заедно с живота, ден след ден, ден след ден, поне така пее Васко Кръпката.

Вярно, днес никой няма пари за изкуство, за картини, за МОИТЕ КАРТИНИ, за нищо. Хората нямат пари дори за репродукции по простата причина, че финансите не стигат

човек да си плати тока, водата и кабелната, какво ли остава да напълни хладилника с храна, а душата си с изкуство.

А хората са наоколо, навсякъде и никъде, валят безименни край теб, облъхват те с дъха си, крият се зад тъмните си очила, тъмните бомбета и тъмното минало и отново всеки е сам и всеки твори, а само малцина го умеят, оцеляват, остават вечни, имат своя портрет, своето място, своя свят, своето „аз”…

И все така, воден от навик, трупан с декади, от инстинкт, който ме води напред, от страст, желание и необходимост, по-силна от живота, продължавам да рисувам с каквото има, когато мога, за каквото и да е, щом намеря смисъл в него. Дори да свърша боите, вероятно ще дращя по панелните стени на апартамента с парчета тебешир, с останка от кренвирш, със сок от изгнили домати, с късче тухла, със сълзите, потта и кръвта си, защото, по дяволите, съм творец, а това да рисувам за мен е равносилно на това да дишам, майната им на храната, кредитите, сметките и празния хладилник.

Понякога слизам до брега и продавам някоя и друга скица – за по 5-10 лева, рядко евро, защото тук вече и туристите са бедни, а и почти липсват. Често ми се приисква да рисувам дракони, да правя временни татуировки или дори да се хвана като бояджия като разни мои бивши и настоящи колеги, но не – няма!, няма да се предам!, никога!, аз съм творец, художникът съм, макар и стар, така че портретът на живота си ще си го нарисувам аз самият, не някой друг, не съдбата, не животът, нямането, мизерията, рецесията, безнадеждността, антиутопията и деградацията на цели поколения хора, които израснаха и се сринаха пред очите ми.

Вярно, един друг човек на име Джеймс Джойс навремето е написал нещо, наречено „Портрет на художника като млад”.

Аз обаче отдавна вече не съм млад, а старец, пропуснал съм да скицирам дъблинчанина приживе, а и не се наричам Уилям Уортън в многомилионни тиражи и скъпо струващи картини, така че портретът ми днес би представлявал вероятно просто няколко сивкави щрихи, нахвърляни на амбалажната хартия на миналото, посипани с прах, не със сълзи. Без розова хартия. Без цвят. Без бъдеще.

Стига да има кой да пожелае да го нарисува.

Но на мен това ми е животът.

Не е автопортрет.

Това съм просто аз, но и не съм.

Човекът с бомбето.

Рисувачът на меки часовници.

Драскачът на илюзии, спомени, мечти, надежди.

Бих отрязал ухото си и бих го пратил по пощата на брат си Тео, но просто ме е страх, а вече няма бръсначи, само ножчета за еднократна употреба, пък и нямам брат на име Тео и той си няма галерия в голям град, прост бачкатор е в едно малко градче насред Добруджа и едва свързва двата края като оператор на селскостопанско механично моторно-превозно средство, тоест кара трактор. Иначе наистина се казва Теодор и ме обича и ми е брат. Но това всъщност вече няма значение.

Затова и днес, 50 години по-късно, дори ударим седемдесетака, все така рисувам, за да дишам, не да се прехранвам, макар че кой не иска да изкара хляба си с това, което умее, обича и заради което в крайна сметка живее.

И аз рисувам и рисувам и рисувам, дори често да се налага да живея живот назаем, да участвам в синекурни изложби и изложбици за тази годишнина или онзи юбилей или не знам каква си сборна тема, нали дишам чрез изкуството си в крайна сметка, нали в това е смисъла, нали това ще остане след мен, поне тук-таме.

В дома ми картините са изпълнили пространствата. Но това не е типичното арт пространство. По-скоро е позанемарен апартамент в бившия център на града, в който са нахвърляни картини и мирише на платно терпентин, дърво, боя. Картините там далеч не висят по стените, облени с мека светлина и облечени в скъпи рамки като в някоя престижна художествена галерия. Моите картини лежат разхвърляни навсякъде, натрупани в гардероба и килера, наблъскани на терасата и в бившата детска стая /откъдето децата отдавна са излетели в търсене на своето „аз” по света/, подпират готварската печка в кухнята и пречат на сателитната антена на телевизора в дневната. Най-вече обаче моите отдавна нарисувани и от никого невидени картини и мечти са подпрели с прашните си платна стените у дома ми, мазилката се рони и пада върху платното и боята и образува върху тях една истинска, битийна, съвсем не романтична и прекалено реалистична патина от забрава, мазилка и прахоляк, които бележат преходността на зрелия ми творчески период и предвкусват забравата…

Или, кой знае, призванието…

Моят портрет.

Портретът на художника като стар.

 К.П.

Графити

Урбанизация до дупка.

Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.

Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.

Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.

Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.

Живот в негатив – това е положението.

Живот в grayscale - скалата на сивото.

Хората обаче са странно устроени животни.

Някои даже имат мечти.

Че и цветни.

Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.

Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?

Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.

Пуристите в градската управа вдигнаха врява.

Казионната журналистика също надигна вой.

Ченгетата послушно настръхнаха.

Очевидно цветното ги дразнеше.

Различното всяваше страх.

Новото означаваше промяна.

Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.

Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.

Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 

Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.

В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.

Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 

Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.

- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.

- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.

- Млъкни! Мамка ти и на теб!

- Да, господин кмете!

- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!

- Малко им е, господин, кмете…

- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…

Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.

Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.

- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.

- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.

- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!

- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.

Не беше обаче така.

Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.

За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…

Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.

Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.

Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.

Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…

И градът отново посивя.

Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.

Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.

Сиво, grayscale…

Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.

Това обаче, разбира се, става само в разказите.

А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров

Около света

На мама от тате…

Where you want to go

Who you want to be

What you want to do

Just come with me

I know you're bold enough

I've been around the world

And I have seen your love

I know I know it's you

You say hello then I say I do

                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.

Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.

Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.

Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.

Усетих, че наистина му беше дошло времето.

Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.

Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.

Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.

Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!

Цяла вечност вече пълзя.

Краят му не се вижда.

Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!

Ужасна клаустрофобия ме гони.

Направо не се диша.

Задушавам се.

Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.

Стените на тунела пулсират.

Ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.

Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.

Като сляпа къртица във вулкан съм.

Пълзя.

Пълзя.

Пълзя.

Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.

Ще обиколя света.

Ще видя нови места.

Ще науча НЕЩО!

Ще проумея СМИСЪЛА!

Вдишай-издишай, вдишай-издишай…

Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.

В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина

„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.

Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.

Светлината се засили.

Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.

Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.

Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.

„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.

Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!

После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.

Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.

Бях примирен, но не и победен.

Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко

Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.

И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.

С моите хора.

Навън.

Около света…

Колкото и страшен да е той.

Камен Петров

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ!

Обичам те и на 30 все така силно, моя малка мармоазетке, колкото бих те обичал и на 20, както и на 10 – стига да съм можел да те познавам тогава. Ти си най-красивото нещо, което би могло да ми се случи, а то ми се случва всеки Божи ден от 3 години насам… макар понякога от това да ме боли глава, а друг път да тупти по-бързо сърцето ми. Пиша ти това писмо по простата причина, че изживяваме своята си кризисна любов и чакаме едно малко и сладко като теб кризисно бебче, така че тате няма пари за картичка за рождения ти ден – и по-добре. Аз също съм изцяло в една опустошителна и вечна сърдечна криза, откакто те познавам, защото ужасно много те обичам, много-много,  Дуда-Дуда и Джингъл Белс мой, страхотно те обичам, радвам ти се като дете, обожавам те и винаги ще бъда с теб, винаги – в добро и лошо, както каза тогава капитанът, докато смъртта ни раздели. Заради това ти подарявам тези три малки подаръка, защото е рецесия, Све, така че няма да има по-голям подарък от този, който ни поднесе това шантаво копеле живота, а именно любовта ни… и нашия бебо…Помни, че на рождения ти ден, аз ще съм този, който пръв и последен ще те прегърне, а през останалото време няма да престане да те гушка...

10

Този подарък е за първите 10 години от живота ти, тогава, когато си била сладко малко момиченце, докато аз съм бил голям лош батко на 23 и съм изучавал ненужни науки в Софийския университет. Този подарък обаче е и за това, за да не забравиш никога какво означава да си чист като бебе и мечтателно-наивен като дете, за да предадеш най-доброто от детските си спомени на поколението след себе си…

20

Никой от нас никога повече няма да бъде отново на 20, но – помниш ли – когато се запознахме ти ми каза, че си на 19, а беше на 27… Въпреки това и днес – 3 години след запознанството ни и 10 години след 20-тия ти рожден ден, ти все така изглеждаш на 20 - млада, секси, жизнена и красива, както и тогава, така че нека този подарък да е за твоята женственост и красота, за най-красивата, най-умната, най-добрата моя малка любима, която ме носи в сърцето си…

30

Мармоазетке моя, човек и добре да живее… се влюбва, обича и… забременява. Нека с този мой подарък се помъча да направя бременността ти мъничко по-спокойна, по-удобна и лека, защото знаеш как много ви обичам вас двамата. Опри се на него, така както би трябвало да се опираш на мен през тези сладки 9 месеца до август, а и винаги и завинаги. Бъди все така най-красивата малка мама, най-смеещата се, разбираща, усещаща, мъдра, всезнаеща и всеопрощаваща мама, защото ние двамата /с К./ също ужасно много те обичаме и искаме винаги да бъдем край теб…

Честит рожден ден, Све! Бъди най-щастливата, обичаща и обичана, усмихната и сбъдваща мечтите си жена /защото вече официално не си девойка, помниш ли?/, любов моя! Обичам те до болка! И искам още!

Твоят Камо

14 май 2012 година, Русе

П.П. Подаръците, знам, ти ще ги предусетиш, а след това ще ги видиш, затова и не ги упоменавам тук и сега. Тате /докато нашият доки гледа бебо/.