Портрет на художника като стар

Аз съм творец.

Художник съм.

Артистична душа, притисната от оковите на годините, битийността, тесногръдието и провинциализма на малкия град.

Твърде отдавна, наистина.

Продължавам обаче напук на всичко да творя. Има-няма 50 години вече. Стар съм, минавам седемдесетте, но съм художник все още и завинаги, всъщност май откакто се помня.

Нямам зъби, нямам хляб, нямам бои, нямам четки за рисуване, почти нямам бял и черен дроб, сърцето ми прескача, краката ми треперят, косата ми остана полепнала по старите черно-бели снимки от миналото, забутани нейде в прашните албуми из мазетата на живота.

Не се предавам обаче, поне докато Музата е нейде покрай мен.

Няма какво да си говорим, като всеки артист и аз имам своята Гала, макар тя далеч да не е такава галеничка на съдбата, не е набеден бохем и не е налудничава като едноименната, просто е винаги до мен и я обичам и ценя и се борим заедно с живота, ден след ден, ден след ден, поне така пее Васко Кръпката.

Вярно, днес никой няма пари за изкуство, за картини, за МОИТЕ КАРТИНИ, за нищо. Хората нямат пари дори за репродукции по простата причина, че финансите не стигат

човек да си плати тока, водата и кабелната, какво ли остава да напълни хладилника с храна, а душата си с изкуство.

А хората са наоколо, навсякъде и никъде, валят безименни край теб, облъхват те с дъха си, крият се зад тъмните си очила, тъмните бомбета и тъмното минало и отново всеки е сам и всеки твори, а само малцина го умеят, оцеляват, остават вечни, имат своя портрет, своето място, своя свят, своето „аз”…

И все така, воден от навик, трупан с декади, от инстинкт, който ме води напред, от страст, желание и необходимост, по-силна от живота, продължавам да рисувам с каквото има, когато мога, за каквото и да е, щом намеря смисъл в него. Дори да свърша боите, вероятно ще дращя по панелните стени на апартамента с парчета тебешир, с останка от кренвирш, със сок от изгнили домати, с късче тухла, със сълзите, потта и кръвта си, защото, по дяволите, съм творец, а това да рисувам за мен е равносилно на това да дишам, майната им на храната, кредитите, сметките и празния хладилник.

Понякога слизам до брега и продавам някоя и друга скица – за по 5-10 лева, рядко евро, защото тук вече и туристите са бедни, а и почти липсват. Често ми се приисква да рисувам дракони, да правя временни татуировки или дори да се хвана като бояджия като разни мои бивши и настоящи колеги, но не – няма!, няма да се предам!, никога!, аз съм творец, художникът съм, макар и стар, така че портретът на живота си ще си го нарисувам аз самият, не някой друг, не съдбата, не животът, нямането, мизерията, рецесията, безнадеждността, антиутопията и деградацията на цели поколения хора, които израснаха и се сринаха пред очите ми.

Вярно, един друг човек на име Джеймс Джойс навремето е написал нещо, наречено „Портрет на художника като млад”.

Аз обаче отдавна вече не съм млад, а старец, пропуснал съм да скицирам дъблинчанина приживе, а и не се наричам Уилям Уортън в многомилионни тиражи и скъпо струващи картини, така че портретът ми днес би представлявал вероятно просто няколко сивкави щрихи, нахвърляни на амбалажната хартия на миналото, посипани с прах, не със сълзи. Без розова хартия. Без цвят. Без бъдеще.

Стига да има кой да пожелае да го нарисува.

Но на мен това ми е животът.

Не е автопортрет.

Това съм просто аз, но и не съм.

Човекът с бомбето.

Рисувачът на меки часовници.

Драскачът на илюзии, спомени, мечти, надежди.

Бих отрязал ухото си и бих го пратил по пощата на брат си Тео, но просто ме е страх, а вече няма бръсначи, само ножчета за еднократна употреба, пък и нямам брат на име Тео и той си няма галерия в голям град, прост бачкатор е в едно малко градче насред Добруджа и едва свързва двата края като оператор на селскостопанско механично моторно-превозно средство, тоест кара трактор. Иначе наистина се казва Теодор и ме обича и ми е брат. Но това всъщност вече няма значение.

Затова и днес, 50 години по-късно, дори ударим седемдесетака, все така рисувам, за да дишам, не да се прехранвам, макар че кой не иска да изкара хляба си с това, което умее, обича и заради което в крайна сметка живее.

И аз рисувам и рисувам и рисувам, дори често да се налага да живея живот назаем, да участвам в синекурни изложби и изложбици за тази годишнина или онзи юбилей или не знам каква си сборна тема, нали дишам чрез изкуството си в крайна сметка, нали в това е смисъла, нали това ще остане след мен, поне тук-таме.

В дома ми картините са изпълнили пространствата. Но това не е типичното арт пространство. По-скоро е позанемарен апартамент в бившия център на града, в който са нахвърляни картини и мирише на платно терпентин, дърво, боя. Картините там далеч не висят по стените, облени с мека светлина и облечени в скъпи рамки като в някоя престижна художествена галерия. Моите картини лежат разхвърляни навсякъде, натрупани в гардероба и килера, наблъскани на терасата и в бившата детска стая /откъдето децата отдавна са излетели в търсене на своето „аз” по света/, подпират готварската печка в кухнята и пречат на сателитната антена на телевизора в дневната. Най-вече обаче моите отдавна нарисувани и от никого невидени картини и мечти са подпрели с прашните си платна стените у дома ми, мазилката се рони и пада върху платното и боята и образува върху тях една истинска, битийна, съвсем не романтична и прекалено реалистична патина от забрава, мазилка и прахоляк, които бележат преходността на зрелия ми творчески период и предвкусват забравата…

Или, кой знае, призванието…

Моят портрет.

Портретът на художника като стар.

 К.П.