По пътя или епитаф за Черноморието

Викам на жената – така и така не си изкарахме меден месец, след като се бракосъчетахме на круизен кораб в Будапеща по Дунава, дай поне да попътуваме.

Тя вика давай, ама да ходим към морето този път, че ми омръзна тогава оная калната река.

Тъй да бъде, викам.

Тръгнахме.

Решихме да започнем от немай къде от север на юг.

Понеже нямаше смисъл да ходим чак до Костанца, която отдавна вече не е българска територия, започнахме от Дуранкулак и Крапец.

Вижте в Дуранкулак, Крапец и Българево беше хубаво, диво и красиво навремето.

Вече не е.

Няма известна рок група наоколо, а и вече май трудно ще почиваме дори там на спокойно и девствено място, почнаха да строят.

Е, още има страхотна рибена чорба и домашна сливовица, ама някак не е вече същото.

На Камен бряг още си ги има скалите, 70-метровата пропаст и Вечното огънче. Дори понякога правят Джулая и там. С Джон Лоутън, разбира се.

Мисля и че къщата на Едвид Сугарев си стои, ама не съм много сигурен, защото вече много къщи вдигат на брега над морето.

И Дуранкулашкото и Шабленското езеро са си наоколо, макар и силно прецакани, както и няколко култови кръчми, но в Българево май няма много българи и някак си вече нищо не е същото.

Шабла си е Шабла от 1972 година насам, там не намерих какво да кажа. Липсват големия къмпинг, полякините и ресторанта с голямата тераса над плажа, ама пък има чалга.

Имаше си рок група за кавъри на име вероятно „Шабла биг мадъ факъ блус бенд“, но и нея вече я няма, както и да се е казвала всъщност.

Русалка и преди, и сега, е херметизирана до огромна степен за своеволни бг туристи като нас, затова и оттам минаваме направо транзит, устремени към Рок Столицата Каварна.

Рок столицата Каварна днес е едно обикновено добруджанско градче, точно като Кубрат, Разградско, само че там си имат бетонирано море на няколко километра от центъра.

Очевидно далеч назад са останали времената, в които Кметълът Цонко раздвижи градчето със серия от музикални фестивали и рок концерти, на които можехме да си пием ракията на Плажа с хора като Дейвид Ковердал, Скорпионс, Били Айдъл или Апокалиптика.

А, да – имаше и миден фестивал.

Както често ми казваше моят приятел по чашка навремето – Божинката – бе Каварна ми е точно като Варна, ама не съвсем.

Навремето и тук си имаха местна рок група на име „Джереми“, но тя също отдавна запраши към столицата след батковците си от варненските ПИФ.

От Каварна до Балчик перем със 100 километра в час през неразработени голф игрища, недостроени комплекси от затворен тип и стълбовете на вятърните електрогенератори, които масово трепят мигриращите птици и не генерират нищо, даже ток.

Балчик е белокаменно градче от селски тип от рода на Каварна и гореспоменатия Кубрат.

Има си хубава циганска махала с перфектна панорама към морето, както и вече презастроена дамба, която за момент ме подведе да си мисля, че съм в Манхатън.

Има и Дворец.

Дворецът всъщност не е наш, а е бил на румънската кралица, но от десетилетия е известен единствено с гражданската война между Културното министерство и Софийски университет, благодарение на което плащаме по две различни такси, за да влезем в комплекса.

Рок живот – цюрюк, фестивали – в минимума, чалга – ашкомсун.

Нос Калиакра е нос.

Има военно поделение. Ресторант, в който никой не ходи заради кебапчетата. Музей в пещера – празен. Имало било пеликани, тюлени, делфини и акули, но никой не ги помни отдавна вече, защото сме ги направили да изчезнат;

По надолу минаваме през Албена, но трудно минаваме, защото ни накараха да си оставим таратайката още в началото на курорта, на платен охраняем паркинг, който де факто и ситуиран някъде из Добруджа. То добре това иначе, макар че хотелите още носят духа на соца и фамилната скука и идилия, но все пак като ме кремират, там искам да ме погребат. Някъде под сянката на хотел „Добруджа“, примерно да речем. Само не и на Слънчака примерно. За Лозенец да не говорим.

И ей на – стигаме внезапно след поредица не съвсем панорамни завои до Кранево.

Кранево, което помня, имаше една дискотека, безкрайна плажна ивица и огромно изобилие от пионерски лагери и руски-полски-украински-чешки и други малолетни туристки, заради които основно ходехме там.

Има си фестивал на цацата с народна музика и рок групи, каквото и да значи точно това.

Подминаваме.

И ето – ето!

Стигаме пак някакви бели огромни жилищни сгради, все едно си в „Люлин“ в София, а аз викам – ей на Варна, момиче!

Не беше Варна.

Бяха Златни пясъци.

Вярно, че навремето курорта го разграбиха за без пари на парче за разлика от Албена, ама чак пък толкова!

Бетон, бетон, бетон.

Тук там нещо зелено, често изкуствено.

Имаме щастието да минем през горния панорамен път, където задниците на евтините хотели от 7-ма линия гледаха към пътя, а по терасите беше пълно с фиркани на кирка руснаци, дошли да се натаралянкат за 2 седмици почти без пари.

Викам – давай, момиче, дай газ!
Даде.

Прелетяхме през Златните, край Аладжата, после по някакви сокаци, пълни с дупки и полицейски блокади, които водеха до самата Варна.

Видяхме Варна, решихме да подминем и нея.

Оказа се сложна работа.

Варна вече си има през сърцето на града нова магистрала, доскорошен булевард, която прилича на аутобаните на Хитлер в Берлин от 30-те години на миналия век. Коли фучат, коли дрифтят, коли катастрофират, ченгета дебнат.

Лудница.

Решаваме да хванем долния път край Морска градина и криво ляво се добираме до Аспаруховия мост, който ще ни отведе на юг.

Сбогом Варна, сбогом морето, сбогом сините вълни!

Олекна ни, когато остана зад гърба ни с все чалгаджийниците си, бетонираната плажна ивица на Алея първа, мутрите, калпавите шофьори и още по-калпавото улично движение.

Хванахме най-сетне прохода на юг, профучавайки мимоходом край нацвъканите край отбивката за Аспарухово мургави абитуриентки и застроеното приселци, по-известно с това, че там навремето вдигна палат един небезизвестен малко-голям шеф на Златни пясъци.

Отиваме към Камчия.

Руснаците заграбиха Камчия и си построиха там един огромен комплекс, известен просто като СОК, защото те са царе на абревиатурите. Сещате се – ГУЛАГ, КГБ, Совнарком, Наркооп, Газпром, КПСС и прочее. После си биха камшика и Камчия си продължи бавно да гасне и гние, така както го прави от десетилетия насам.

Никой поне не може да и отнеме уникалната лонгозна гора, едноименната река, пълна с риба, костенурки и змии, и рибарското селище, където правят страхотна рибена чорба с 8 вида речна и морска риба.

А да, има и бунгала. Стари.

Следваща спирка по трасето ни е Шкорпиловци, пардон – село Старо Оряхово, защото именно това село е цвъкнато на главния път Варна-Бургас, а самото Шкорпиловци е забито на километри в страни, близо до морето, за да могат местните селяни да развиват туризъм.

Шкорпиловци има огромна плажна ивица, гори, бунгала и почти нищо друго, макар че напоследък и там оживено строят комплекси от затворен тип, лъскави хотели и чалгаджийници, така че бързо ни се отщя и си продължихме по пътя.

Бяла с белокаменните си варовикови скали, тесния плаж и стръмните улици е нискотарифен курортен град. Не е много интересен, но и не е чак толкова скучен, особено за семейни туристи и тийнейджъри без пари.

Бързо се спускаме по завоите и стигаме за минути до града-близнак на Бяла, а именно Обзор.

Обзор е всичко това, което Бяла не е и си личи, че много му се иска да е малкото братче на Слънчев бряг.

Натруфени многоетажни палати, огромни комплекси, строени предимно за руските туристи, голям зеленчуков пазар и голям битак за цигании и други китайски боклуци, опнат току покрай пътя, също предназначен предимно за братушките.

Кич и липса на условия за почивка.

Продължаваме, но преди да стигнем някак си до край на прохода, лавирайки между ченгетата в засадите, камионите с трупи, изсечени в Странджа, конски коруци и разни други донори на мотори и форсирани коли, внезапно прочетох в интернет, че тъкмо пуснали едновременно два нови български сериала - „Съни Бийч“ и „Ол инклузив“, обечидно предназначени да ни подгреят преди новия летен туристически сезон.

Супер, викам си, живнаха българското кино и телевизия след поредица от тъпни като „Откраднат живот“ и „Под прикритие“, че и Слънчака може да живне най-сетне след пиянския запой... пардон – застой, който тегне в курорта от 1972 година насам.

Да, ама не, както е казал поетът.

След поредица инфарктни ситуации на пътя и стремително спускане по безкрайните стръмни серпантини на пътя из прохода, най-сетне стигаме равното и си отдъхваме.

Отдъхваме си, но не сме подготвени за гледката.

Почти веднага се натъкваме на мегаполиса Свети влас-Слънчев бряг-Несебър и направо ни се отщява.

Всичко лошо, което сте чували за тези места е вярно. А всичко написано по-горе за Обзор тук е същото, само че е взело гротескни размери.

Ако сте чували за бургаските мутри, престрелките, публичните домове, стриптийз баровете, алкохолния туризъм, презастрояването и всичко останало – вярно е!

Това отдавна вече не е курорт, това е град, който нормалните хора избягват. Тук е раят на бургаските батки, английските фиркани тийнейджъри и израелските, немски и австрийки пенсионери, мъкнати за ол инклузив вегетиране на морския бряг от от туроператори като „Томас Кук“ и други такива, най-вече с цел да се разширят крилата на сезона от ранно пролет до късна есен.

Язък за доскорошното китно селце Свети влас и язък за древния Несебър, прилапани от мастодонта и ламтежа за бързи печалби, но това е положението. Днес те живеят в сянката на огромния комплекс и се прехранват основно от него.

Следват Равна и Ахелой, които са си по същината села, само дето са нацвъкани край морския бряг.

Затова стигаме директно до Поморие, като прескачаме в движение горните две.

Поморие е град, известен с най-голямата руска диаспора у нас, с рок групата „Помориънс“ и лидера им Янко Бръснаря, с поморийските солници, поморийската гроздова и добрите бели вина.

Подминаваме неусетно летището, където преди време израелски терорист взриви автобус, подминаваме тузарския квартал Сарафово, и вече сме в Бургас

Бургас е добър град за живеене, не толкова добър курорт.

Благоустроен,, с хубав плаж, хубав мост, хубава морска градина, хубав център, хубав градски транспорт, хубави условия за велосипедисти и домашни любимци, както и хубави закуски на име „странджанка“, Бургас е перфектен град за всички туристи,, които искат бързо да го минат транзит, за да забият към Южното Черноморие.

Забиваме до красивото градче Черноморец, което през зимата е пусто, а лете – пренаселено. Народът тук живее основно от риболов, земеделие и туризъм,, но всичко това важи и за всички останали наши черноморски селища от селски тип, преди да дойдат големите батковци с парите и преди да ги презастроят. Тук си струва човек да види храма „Св. Николай“, в който си имат – ама наистина – Райска градина, и там може да откриете абсолютно всяко едно растение, описано в Библията. Осоленият паламуд също си струва.

Созопол е град легенда... най-вече за софиянци. Софиянци си умират да летуват и да запиват тук, да си правят командировките тук и да снимат филми тук, а най-вече си умират да правят фестивали като Аполония, където изкуството, ракиите и мезетата от морски дарове са в изобилие и често безплатни.

А, да – често същите тези въздишат за „стария Созопол“, който лично те и такива като тях през годините са затрупали, пренаселили, застроили и обезличили, амин.

Приморско е поредното претъпкано през лятото и пустеещо през зимата малко курортно градче, най-известно с това, че именно оттук е небезизвестния Здравко от Биг Брадър, който си има хотелче и яхтичка, и така де факто обрисува от раз местния поминък и облик.

Китен и Царево в същината си са нелицеприятни малки населени места, които спокойно можеха да бъдат разположени я в Лудогорието, я в Пернишко. Както вече сме отбелязвали обаче по-горе, имат си море и стъпват на това. Иначе – скръб.

Ахтопол е красив и красиво е застинал в миналото. Тук като че ли няма визия за развитие на туризма, освен може би кръчмите. Легловата база основно се състои от древни соц бунгала на бивши лагери и почивни баси на север и квартири под наем на юг. Известен е като нискобюджетен курорт с евтини нощувки, но скъпи кръчми, тъй че повечето „туристи“ си носят продукти от дома или ги купуват в магазините, после готвят вечер след плажа на терасата за цялата рода. Наздраве!

Лозенец преди беше китно курортно селце. Сега прилича на кръстоска между столичния квартал Лозенец и Слънчев бряг. Презастроено, лъскаво, скъпо, можеш да видиш Графа, Къци Вапцаров или Мария Илиева. Известен е като купонджийско място, но определено не си струва.

В Синеморец положението е сходно и дивната природа, красивите заливи, страхотното речно устие и девствените плажове са отстъпили място на тълпите, бетонните строежи в стил мутро-барок, кръчмите и чалгатеките. Скоро там човек няма да може да види на живо морска змия във водата или буревестник във въздуха, най-много някоя силиконова миска да мерне.

Резово, скъпи приятели и съседи, бележи границата ни с братска Турция, която се намира отвъд едноименната рекичка.

Стигнахме дотам, направихме рязко обратен завой по Дейвид Линч и поехме с мръсна газ обратно към дома, отвратени от видяното, изтръпнали от чутото и с грозни предчувствия за бъдещето.

Желаем ви приятно летуване... в Гърция...

Камен Петров

Снимки:

БГ туризъм, Уикипедия, Гоу ту Бургас, Офнюз, Дарик, Е-вестник, ИкономикБГ

Краят на Света

Пианото ми разкордирано е яко
и по клавишите му блъскам аз едва.
Потънал съм до дупка с двата крака
и днес не мога да стъпя на крака.
Разбих акордите на старата китара.
От жиците изплетох самота.
А  самотата толкова е стара.
Тя най-самотната е на света.
Написах песен, тя не се получи.
Опитах стих, а той не полудя.
Надявах се, че нещо ще се случи,
че ще променя и края на света...

Снимка - Жан-Мишел Жар "Оксижен"

Metallica, me and myself

Историята ми с Metallica като група е дълга, напоителна и изпълнена с много махмурлук.
Не това обаче е тема на настоящото изследване.
Открих Metallica на поредната малоумна училищна екскурзия, на която успях да се сдобия за 70 кинта с двоен концертен албум на Kiss, което беше и равностойността на джобните ми за цялата екскурзия, както и с гадже, което зарязах още в автобуса на път към дома.
Бай дъ уей.
Годината беше далечната 1984, а парчето беше For Whom the bell tolls и се намираше в някаква странна компилация с балади на... касетка... Да - касетка - онова странно нещо, дето го пренавивахме с помощта на химикалка БИК.
От тоя момент забравих всякакви тъпни от рода на Скорпионс, Пърпъл, ЕйСи ДиСи или Мейдън.
Отново бай дъ уей.
Metallica издадоха Master of Puppets през 1986 година, точно навреме за първата ми година като студент.
В смисъл, че албумът имаше перфектно за мен времетраене от близо 60 минути, а точно толкова траеше пътят от Русе до Кубрат, където живеех по това време, така че се лашках с буса със затворени очи и си пеех албума наизуст, а щом свършех, знаех, че съм стигнал.
Просто, нали.
Лесно и просто ми беше, тъй като по това време бях барабанист в една доста загубена столична рок банда на име Фобус, тъй че знаех партиите на барабаните от този албум наизуст, колкото и прост и некадърен барабанист да е Ларс Улрих.
Освен това, нашите бяха кръчмари и в ресторанта, който държаха имаше банда, а аз обичах да мия сутрин всички гадни чаши на бара, докато нашите лежат у дома в несвяст с махмурлук, после да си налея водна чаша коняк и тайно да блъскам барабаните. познайте - на Master of Puppets на Metallica.
Днес малкият ми син, удачно назован Младши, успешно продължава традицията.

Не е имало ден, в който да го карам с колата до детската му градина във Варна и той да не се тръшка ако от уредбата не звучат именно Metallica.
Само че неговата песен е Seek and destroy.
Само по това се различаваме.
Честно, мадъ факъ...

Глутница кучета

Част от полицейския архив, по който се издирваха членовете на бандата.

Сценарий от Питър Стоун /Камен Петров/

Режисьор Туентин Карантино

Камерата прави плавен обход на фарт над Кубрат от птичи поглед.

Обикаля над Хижата и Колибите, прелита над часовниковата кула на Общината, чийто часовник не работи, и над Читалището с надписа КУБРАТ и шадраванчето, което също не работи, минава край улица „8-ми март“, басейна, градинката и Младежкия дом.

После внезапно набива фокуса към „Бар Роси“ и влита вътре в кръчмата.

На малка банкетна маса в ъгъла седят Грутницата кучета.

Фонът е песента „Малкият град“ на „Тангра“, омешана с фрагменти от песни на Лили Иванова.

СЦЕНА ПЪРВА

„Бар Роси“. Интериор.

Малка банкетна маса в „Бар Роси“, отрупана с бутилки, чаши, мезета, салати, свинско и винско, Джако с Кола, узо Плумари, октоподи, калмари и свинска пача.

Начело на масата седи Големия Весо заедно с мазния си телохранител Чувито. Наоколо са насядали Камбето, Сакина, Токина, Джофата, Камския и Цървула.

Фонът е от песента на Азис „Хабиби“.

САКИНА: Нека ви разкажа за „Like A Virgin“ на Мадона. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.

КАМСКИЯ: Глупости! Пак си на мека дрога, брат!

ТОКИНА: Дайте да не се караме сега, братлета. Трябва да обсъдим обира.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си човките всички! За обира ще говорим като отидем до склада.

ДЖОФАТА: Иванка защо я няма?

КАМБЕТО: Млъкни, бе тъпак!

ЦЪРВУЛА: Коя е Ѝванка?

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Дайте сега пари да платим на кака Роси и да се омитаме.

Всички оставят по някой лев на масата, Сакина оставя в евро, а Джофата – в турски лири. Само Цървула седи и мълчи.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Давай пари за бакшиша на кака Роси, задник!

Цървула без желание се бърка и оставя няколко румънски леи на масата.

СЦЕНА ВТОРА

Складът. Интериор.

Складът, който се намира след Лудогорието в посока пътя за Русе, близо до Дряново, е празен в този почивен неделен ден.

Глутницата кучета е насядала на сгъваеми столове пред черна дъска, до която седят Големия Весо и Мазния му телохранител Чувито.

Фонът е песента „Тигре, тигре, имаш ли пари“.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи, смятам, задници, всичко вече ви е ясно.

САКИНА: Да бе, ще оберем банката на Малкото Паце.

ЦЪРВУЛА: Че то Малкопо Паце няма банка.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряй си плювалника!

КАМБЕТО: Малкото Паце има всичко, брат. Държи половината град, поне това, което е останало след ГЕРБ, ДПС и Данчо Бореца.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Значи така... Правим удара максимално бързо, вземаме каквото можем, после зачезваме с трите коли в различни посоки. Среща след една седмица на пчелина на Токина край Тутракан. После заминаваме за Санторини.

КАМСКИЯ: Не забравяйте по време на обира да не използваме личните си имена...

САКИНА: Браво, Камски! Умно! Друго си е да имаш писател в бандата, брей!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Затваряйте си тъпите плювалници! Без лични имена, разбира се. Затова сега всеки ще получи нов прякор, който ще използваме по време на удара.

ДЖОФАТА: Бе на мен от прякори ми е писнало още от училище.

КАМБЕТО: И на мен, мамка му!

ТОКИНА: Аз моя прякор даже не знам какво значи, да го еба...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ!... Така... Сега... Значи – Токин, ти ще бъдеш Господин Син... Джофа, ти ще бъдеш Господин Рус...

ДЖОФАТА: Ама аз съм черен...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Шерап, мадъ факъ, казах!... Така... Камски, ти ще бъдеш Господин Бял... Цървул, ти ще бъдеш Господин Розов...

ЦЪРВУЛА: Ама, защо розов, мамка му стара? Не може ли да съм Господин Черен?!

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Виж какво, лайненце! Докато ти ми се криеше в нелегалност в Румъния, аз тук разработвам стратегията и тактиката на тоя обир. Плюс това при други удари сгафих и използвах именно прякора Господин Черен, а копелетата се изпозастреляха, докато се караха кой точно да носи тоя прякор, тъй че затваряй си голямата глупава адвокатска уста! Ти ще бъдеш Господин Розов. Ясен ли съм, момченце?!

ЦЪРВУЛА: Ъъъ, да...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: А така!... Докъде бях стигнал, мамка му?... А, да... Камбе, ти ще си Господин Кафяв. А ти, Сакин, ще носиш прякора Господин Оранжев. Въпроси? Добре? Ако има ранени, Немеца ще ги закърпи. Ако стане пожар, Трътчо ще доведе пожарната от Разград. Ако стане съвсем мазало, Кмета ще замаже нещата... Да действаме, копелета!

СЦЕНА ТРЕТА

Движещ се автомобил. Интериор.

Виждаме как Господин Бял /Камския/ кара бясно трабанта комби на баща си по кубратските улици и фучи от центъра в посока ДЗС-то.

На задната седалка се гърчи, потънал в кръв Господин Оранжев /Сакина/, който е прострелян много лошо в корема.

На фона се чува песента „Машина за месо“ на Милена.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Мамка му! Мамка му! Гръмнаха ме в корема, копелета гадни! Мамка му!

ГОСПОДИН БЯЛ: Спокойно! Всеки момент ще пристигнем в склада и като се съберат всички, Големия Весо ще оправи нещата. Ще извика Немеца и копелето ще те зашие.

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Мамка му! Имам нужда от ганджа и Джако с Кола!

ГОСПОДИН БЯЛ: Ще ти поръчам китъринг от Вива. Ти само се дръж, брато!

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Какво се обърка?! Какво стана с останалите?

ГОСПОДИН БЯЛ: Стана това, че някой явно ни е изпял на Малкото Паце. Ченгетата ни чакаха в засада. Ние налетяхме с моя Трабант и твоя ЗАЗ. Изведнъж се появиха ченгетата – Печкина и Парджо. После почна патакламата... Господин Розов /Цървула/ е мъртъв. Печкина му пръсна главата...

Господин Бял набива спирачки пред склада зад Лудогорието и пренася Господин Оранжев вътре, а той кърви като прасе и пъшка. Поставя го на пода в тоалетната и му обяснява, че отива да търси Немеца, за да му помогне. Излиза.

СЦЕНА ЧЕТВЪРТА

Складът. Екстериор.

В далечината се чуват полицейски сирени.

Отнякъде се появява ЗАЗ-ката на бащата на Сакина и набива спирачки пред входа.

От таратайката излиза с тарикатска походка Господин Кафяв /Камбето/, с тъмни цайси, дегизиран като Дядо Коледа, макар че от червения му колан виси чифт нунджаки.

Той отваря багажника който е отпред /а не както обикновено отзад/ и изважда отвътре пребит полицай. Това е Печкина.

Завлича го в празния склад и го завързва за един стол.

Та фона звучи песента "Stuck in the middle with you" на Stealers Wheel.

Подсвирквайки си, Господин Кафяв възсяда Печкина, който врещи и моли за пощада, вади от джоба си стария бръснач на дядо си и му реже ухото, а ченгето квичи.

После Господин Кафяв, все още тананикайки си звучащото на фона парче, излиза зо ЗАЗ-а на таткото на Сакина, вади туба бензин и се връща в склада, където се залавя методично за залива с бензина гърчещия се Печкин.

Господин Кафяв доволен се отдръпва назад и вади запалка Зипо, закупена специално за целта от Кубратския битак за 2 кинта.

В това време от тоалетната изпълзява смъртно раненият Господин Оранжев /Сакина/ и изпразва целия пълнител на пищова си в Господин Кафяв /Камбето/.

СЦЕНА ПЕТА

Складът. Интериор.

На фона се чува „Най-щастливият ден“ на Контрол.

Почти едновременно, но от различни врати, в склада шумно нахълтват различни хора.

От едната страна се вмъкват Господин Бял /Камския/ заедно с Немеца, който е помъкнал докторската си чанта и трепери от страх.

От другата страна нахълтват Големия Весо с мазния си телохранител Чувито. Заедно с тях – потни, разчорлени, окървавени и задъхани, влизат още Господин Син /Токина/ и Господин Рус /Джофата/, които мъкнат трупа на Господин Розов /Цървула/ и го захвърлят в ъгъла.

От трета врата с ритник се вмъква Парджо, който се поти и пъхти от свръхтегло и паника, хвърля се на пода и вади служебния патлак.

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: Какво става тук, мамка му? Къде са кинтите?

ГОСПОДИН ОРАНЖЕВ: Това... лайно... Камбето... Искаше да пречука... тъпото ченге... Убих го...

ГОЛЕМИЯ ВЕСО: На кого му пука за тъпия Печкин?!

Големия Весо извади големия си патлак и изстреля целия пълнител във вързаното ченге.

В същото време Господин Оранжев започна да стреля по него.

Парджо също откри стрелба по всичко живо в склада.

Господин Син и Господин Рус от едната страна, както и Господин Бял от другата, също измъкнаха пищовите и започнаха стрелба.

Немеца се скри в ъгъла и се сви зад докторската си чанта.

СЦЕНА ШЕСТА

Складът. Звучи песента „The end” на Doors.

Малкото Паце влезе в склада, побутна с гнусливо с крак труповете на Глутницата кучета, от която не беше оживяло нито едно псе.

После подсвирна и до него се приближиха две мадами, тип манекенки, всяка по-висока с по една глава от него.

Зад тях пристъпваше тежко Немеца, който сега вместо докторската чанта мъкнеше тежък куфар, пълен с пари, които Глутницата кучета така и не успяха да отмъкнат.

Той ги прегърна през тънките кръстчета и се отправи на запад към залязващото слънце и към обектива на камерата, като с всяка крачка ставаше все по-голям и по-голям...

Накрай тримата се потопяват в джакузито, специално изградено за целта от снимачния екип, на терасата на кръчмата „Рибарска среща“ на Заю...

ТНЕ ЕND

Филмът е осъществен с любезната подкрепа на:

Бар Роси

Липите

Колибите

Хижата

Басейна

Младежки дом

Читалище Кубрат

Фотото на Сашо

Вива

Горското

Бензиностанцията на Минчо

Вафли Мура

Каскадьорите – Чукурикито, Бартека, Илията, Генади Скелета, Жоро Мечката

Статистите от 5 Б клас и от хора на кубратските момчета

Музика – духът на маестро Иванджиков

Декори – черният дроб на Стоян Черников

С любезното съдействие на Община Кубрат, Полиция Кубрат и Пожарна Кубрат

Булката беглец или защо Красавицата се превърна в Звяра

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

Джофата се гърчеше в яките лапи на булката си, но тя не се даваше, плюс това беше по-яка, отколкото можеше да предположи.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака. Ще ти плета терлици, ще ти мачкам гърба, ще ти народя дечица- гальовно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Историята всъщност далеч не почва така.

По-вероятно е това дори да е краят и.

Историята започна, когато сводника на Джофата – неговия авер, съученик и събрат по чашка Камбето, ги сватоса на бърза ръка с Иванка навръх именния и ден.

Сводникът засипваше от известно време Джофата през интернет със зарибявки за тази неземна красавица. Обясняваше му каква е, на колко е, какво работи, колко деца има. Почна да му праща и снимки, а Джофата само пъшкаше в чата: „Аххх, кукла!“ и „Аххх, красавица!“.

Проблемът обаче, поне за всички приятели на бъдещия жених, които следяха тази мелодрама през чата, беше, че Джофата както и да го погледнеш, си беше кинта и двайсе, имаше изкуствени стави и живееше в далечна Бурса, където със спортно темпо редуваше пиене и спане, докато Красавицата беше в Пловдив.

Накрая Сакина му намери цаката:

- Споко, пичове. Аз и без това съм известен с това, че вечно се губя по пътищата на Европа и от Амстердам до София стигнах на оверлог, така че няма проблем. Ще скоча до Бурса и ще домъкна младоженеца до Пловдив ако трябва и насила, щото тренирам и съм як.

Така транспорта беше решен, а останалите се заеха с подаръците.

Камския беше набутан здраво от Камбето за кръстник, затова обеща на сватбата да домъкне и две малки циганки от село Медовене.

Весо нарече на младоженците един Трабант, който изпрати като пратка по Еконт.

Токина щеше да подсигури мед и домашна ракия.

Кабмбето пък, като изтъкнат пловдивско-кубратско-варненски сводник, щеше да подсигури терена, стая за една нощ в близкия бардак, както и кетъринга за купона.

Така церемонията беше задвижена.

Както се зарече, Сакина домъкна от Бурса младоженеца, който риташе и врещеше като заклано яре, тъй като религията му на правоверен мюсюлманин му пречеше да квичи като заклано прасе, а Аллах му беше свидетел, че точно това му се искаше да направи.

Трабантът беше доставен пред ресторанта за сватбата, опакован в розова панделка, а багажникът му беше пълен с мед и ракия от Тутраканско.

Двете циганки от Медовене се натискаха и кикотеха на задната седалка.

За всеки случай за церемонията бяха повикани едновременно и поп и имам, а наблизо дебнеше като резерва дори един равин.

Тъй като младоженеца твърдо се противопостави на идеята да викат Металика, за да свирят на живо пред гостите, поканиха един цигански оркестър, който от сутринта дънеше вечни евъргрийни на българския поп фолк като „Тигре, тигре“, „Дърт Козел млада върба лющеше“, „Бял Мерцедес“ и „Радка пиратка“.

Младоженеца живна като чу тая вълшебна музика. Живна дори още повече като люсна четири пъти по 50, както си му беше обичая и се провикна:

- Юбрееее! Евалла! Живее ми се, бе хора, много ми се живее! Къде е моята кукла? Къде е моята красавица?

Иванка, нагиздена, начервена и белосана, кокетно се зададе откъм кухненските помещения на ресторанта и отметна булчинския си воал пред своя жених.

Джофата изхълца и подбели очи.

- Тттва не е Красавицата, бе... Тттва е Звяр!- изфъфли той и се строполи право в прегръдките на булката, която се оказа толкова яка, че го награби още във въздуха.

Иванка сграбчи Джофата в мечешка прегръдка и го разцелува с лигавите си устни.

Звукът беше такъв все едно пияна баба месеше кисело тесто.

Джофата се гърчеше в яките лапи на булката си, но тя не се даваше, плюс това беше по-яка, отколкото можеше да предположи.

- Вхх... Трксъъъ... Упрбхрррр...- изграчи Джофата.

- Кукличката на кака.- галявно му отвърна Иванка и му пусна език чак до гърлото.

Джофата припадна съвсем не по мъжки и то баш в първата си брачна нощ след сватбата.

Когато се свести, беше тъмно, Иванка хъркаше юнашки до него в леглото в стаята за една нощ в бардака, а откъм ресторанта се зачуваха заглъхващите звуци на сватбената веселба, тъй като Камбето, Весо, Сакина, Токина и Камския пиеха като смокове и ядаха като разплани, особено Весо.

Докато Звяра в образа на Красавицата хъркаше юнашки в брачното ложе, Джофата се изсули по чорапи навън и точно като булката беглец в оня филм търти да бяга накъдето му видят очите, само да е някъде по-далеч, за предпочитане Бурса или Санторини.

КРАЙ

Грозният край на Камския или „Варна, морето, сините вълни“

Покойният с част от опечалените, с доктора, дилъра, пожарникаря и куция пиян китаец...

Немеца подготвяше Камския за мозъчна трапанация.

Със същия успех можеше да го подготвя и за трансплантацията на черен дроб, за операция на перфорираната язва, за интервенция върху рака на простатата, за вадене на увредената жлъчка или за сложна черлюстно-лицева операция, която беше повече от наложителна, както от няколко години показваше огледалото.

Немеца обаче знаеше, че в медицината като секса нещата се правят едно по едно и хладнокръвно заложи на трапанацията след като се консултира с врачка.

Докторът интубира, инфилтрира, дезакаризира, колабира, абсорбира, хидратира и дезактивизира пациента с мощни помощни средства, тип опиати, някои от тях дори законни.

Пациентът обаче не поддаваше.

Нито умираше, нито се поддаваше на упойка, нито изтрезняваше, защото определено беше пиян като свиня, когато го домъкнаха с линейката в Бърза помощ в 3 сутринта.

Камския надигна глава от хирургическата маса и завалено рече:

- Докторе... Немец... Какво правиш с мен, брато...

- Оперираме, приятел. Спокойно. Скоро ще дойде и Чувито санитарят да помогне.

- Ама. Аз съм за психиатрията, бе човек. Не за тук.

Немеца веднага му шибна нови конски доци диазепам, ксанакс и лексотан, дано копелето най-сетне зи затвори плювалника и миряса.

Той обаче не мирясваше.

- Докторе, чувствам се някак обременен... завалено профъфли той и Немеца веднага разбра, че ще зареже проклетата трапанация, от която нищо не разбираше, и ще се заеме със сложна акушеро-гитекологична намеса, което беше и основната му специалност, освен че беше и личен лекар на този и онзи.

Сега като се замислеше, пациентът наистина беше странно подут в корема, освен че имаше подпухнало от пиянство лице и надебелял от денонощно стоене пред компютъра в качеството си на журналист. Всъщност изглеждаше странно бременен, а би трябвало да е мъж. Все едно износваше най-малко тризнаци, че и повече.

Странно...

Немеца замислено се почеса по брадичката, макар да нямаше брада, защото беше кьосе.

Помнеше, че в училище Камския беше слабичък, да не кажем откровен слабак, а сега изглеждаше като тритонен камион с лек проблем в диференциала.

Явно наистина беше забременяло копелето, дори не му се мислеше точно как.

Зае се с професионална вещина със странтата операция, подпомаган от Чувито санитаря.

Първият плод се подаде и Немеца само дето не припадна.

От бременния Камски изскочи като тапа от бутилка Джофата и изврещя.

Средващите започнаха да изскачат един след друг и да циврят, след като ги потупаше по дупето и прережеше пъпната връв, която поразително приличаш е на коноп, да не кажем канабис.

Един след друг, Немеца извади от търбуха на вече упоения Камски още няколко плода – изскочиха Сакина, Токина и Камбето. Последният обаче заседна. Оказа се, че е Деблия Весо и е прекалено едър за майката... пардон – таткото.

Немецът хвана Весо за главата и започна да го дърпа, лашка и джаска, но проклетото нещо не излизаше и не излизаше.

В това време Джибака, който от известно време се прокрадваше с лукава физиономия из болницата, внезапно спря тока в отделението, както открадна от раз цялата елинсталация барабар с бушоните.

Настъпи мрак. Весо врещеше. Родилката... пардон – Камския пъшкаше.

Покойния с паднало ангелче...

С обигран професионализъм, Немеца реши проблема като запали свещ и я залепи на оплешивялото теме на Чувито санитаря, после му нареди да стои мирно.

В това време обаче Джибака се прокрадна и коварно задигна всички хирургически инструменти, спринцовки, клещи, триони, скалпели и прочее садистичен инвентар, после отпраши към Румъния, където щеше да ги продаде на черния пазар с помощта на адвокат Калчев.

Немеца продължи да се бори геройски с голи ръце.

Най-сетне измъкна Весо с едно звучно „пльок“, Весо се разрева като бебе, Чувито и той се разрева, защото свеща му пареше, а пациентът сдаде богу дух, мама му стара.

Немеца нямаше време на фалшива скръб, тъй като внезапно се сети, че по-рано е виждал в хирургията Весо и тогава той лежеше в леглото с отхапан от зъл кубратски крак чак до кръста и смучеше валериан. Тогава му решиха проблема, тъй като откриха в тоалетните някакъв куц пиян китаец с прякора Джофата и набързо му ампутираха един от краката, не помнеше кой, за да го присадят на Весо и да го върнат спешно в редиците на НСО.

Какво правеха сега и двамата обаче в търбуха на Камския, барабар с Токина и Сакина, си оставаше загадка.

Както и да е.

Мъртвецът беше измит и избраснат, в което според Немеца вече нямаше особен смисъл, а останалите сформираха спонтанно Оркестър за сватби и погребения, макар и без Горан Брегович и засвириха над смъртното ложе протяжно, тъжно и фалшиво Реквиема от Моцарт.

Сакина по традиция дращеше по цигулката, Весо по настояване на покойния маестро Иванджиков надуваше тубата, Токина по погрешка изтрака на пианото Котешкия марш, а Камбето поддържаше ритъма като удряше нунджаките едно в друго, но все го докарваше на „Варна, морето, сините вълни“...

Кетърингът за траурната служба в болницата беше любезно осигурен от Камбето, Джофата даде малко домашен суджук, Сакина донесе Джако и кола, а Токина мед, така че купонът беше осигурен и гостите се поразвеселиха над трупа, който вече изпускаше странни звуци, пукания, шльокания, подпръдвания и всякакви миазми, докато белите червеи вече тръгваха да се включат в папането и пийването.

Отстрани стояха кротко Красито, Танелчето, Танчето, Снежито, Маргото и Зорка и безутешно ревяха като след двойка по география, тъй като приживе до една бяха смъртно влюбени мъртвеца, макар и само в 6-ти клас.

На прозореца незнаен пожарникар кой знае кога и как беше подпрял стълба и също ревеше като момиче, макар по-късно да се узна, че е възрастен мъж с две деца и е шеф на пожарната в Разград.

Липсваше само Малкото Паце, но така или иначе по-късно той сигурно щеше да купи болницата и да отвори СПА център тук.

После – съгласно последната воля на покойния, тялото му беше изгорено в миникрематориума на болницата.

Тленната прах на Камския беше завряна в урна и Весо я понесе като най-як към последното убежище на вечно търсещия дух, амин.

Последното убежище беше морето.

Последното работно място на Камския и пътя му към Вечността...

Качиха се на раздрънкана гемия, която гордо носеше името на лодка за разходка „Климтернеста 11“ и която едва изтържа тежеста им, особено тази на Весо и се отправиха към открито море пред Варна.

Когато стигнаха отвъд фара на нос Галата, пияният капитан пусна котва и последната церемония биде извършена.

Весо застана с урната на носа на гемията със сълзи на очи, защото му лютеше от соления морски бриз, а на кърмата Сакина отново заскрибуца на цигулката Реквиема на Моцарт, също плачейки, защото той пък имаше страхотна морска болест и му се драйфаше Джако и кола.

Останалите на борда също ревяха със сълзи – най-вече заради разводи, несподелени любове, дългове към банки, просрочени кредити, невярни жени, откраднати коли и прочее дивотии, които вече не касаеха Камския.

Той скочи от урната в морето и заплува смело към Вечността, макар да не умееше изобщо да плува и да се страхуваше до смърт, че може като нищо да се отдави, отделно от това, че фече де факто и де юре беше мъртъв за света и дробовете му не работеха...

Амин!

Саскина и конопеното дърво

Саскина и пияният руски бляд в началото на пътя...

Пияният руски бляд включи моторната резачка и от раз отряза един от опорните крака на високия кран, който той наричаше капиталистическа гад и за него символизираше богата гама от неясни чувства, свързани с нуждата да бачкаш като идиот на минусови температури, да висиш с часове като муха от крана и да си изкарваш прехраната на цели 3000 километра от родната Мать Русь, по-точно от Нефтюганск в братски Сибир

Докато режеше, пияният руски бляд, дори си нямаше и на представа, че не реже капиталистическия кран, а родното родословно дърво от рода на канабиса, на чийто връх от години живееше неговият приятел и малко по-трезвен колега – Саскина.

Саскина живееше там заедно с вярната си жена Инокентия и красивита си дъщеря – тенисистка – Брунхилда, някъде насред Ниската земя.

Руснакът получи кратък изблик на прозрение, когато вследствие на вандалския му акт, кранът-канабис, се разклати и отгоре изпаднаха бутилка Джако и кутийка Кока, само че Кола, като едва не му разбиха дебелата руска глава.

Не я разбиха обаче, така че пияният руски бляд си допи със западните благинки, след като цяла сутрин беше смучил руска водка със сельодка от багажника на пикапа си, до който хдеше през полвин час, уж за да търси някакви инструменти.

Изпи Джако и колата и си рече, чортовая твоя мать – ето был Саскин!

Обхванаха го грозни съмнения.

Иначе двамата си бяха близки друзя.

Висяха заедно на крана, който всъщност беше конопено дърво, псуваха дружно краниста, когато последния имаше обичайното разстройство и ги осираше от 30 метра височина, напиваха се и се псуваха на майка, колкото да минава по-бързо времето.

А времето в Ниската земя не минаваше бързо.

Обикновено беше сиво, облачно, мъгливо и дъждовно, а цените на пиячката бяха мамата си трака.

Затова понякога Саскина и и пияният буски бляд играеха с часове тенис на маса.

Понеже всичко беше скъпо, кинти за професионално оборудване нямаше.
Затова двамата играеха тенис върху трапезарната маса на Саскина, за мрежа използваха разтворени томове със събраните съчинения на Сталин, за ракети – по още един том от събраните съчинения на Сталин, а топче си направоха след дълго и старателно изскубвани и дълго и старателно оформени косми от ноздрите на посрания кранист, когото и двамата мразеха дружно и в червата, скатино и сукин син!

Друг път Саскина вадеше вярната цигулка и стържеше дълги, протяжни и меланхолични кавърверсии на любими парчета като Фюр Елизе, Малка нощна музика, Тихият бял Дунав /или Дунав се вълнува весело шуми, бум!/ според случая, Камъните падат, песните на Тошко Колев и Лунната соната.

Обикновено пияният руски бляд се просълзяваше сантиментално на Тихият бял Дунав, като го бъркаше с родната си река Москва, макар тя да не му беше родна и да беше се пръкнал в далечния сибирски Нефтюганск, където лете температурите достигаха до – 50 градуса по Целзий и местните веднага навличаха бански и джапанги, за да поплажуват на снега, а националният спорт беше надпиването с водка и стрелянето с Калашников по нелегални северокорейски емигранти и заблудени чукчи.

В една такава нощ руският бляд предложи:

- Брат, дай да идем на топло, бе братушка. Омръзна ми да мръзна и у дома и тук.

Повод за това сълзливо предложение беше неочакваната телеграма, която беше изпратил чрез Български пощи Пияният куц китаец от Бурса и която беше пътувала цели 9 седмици и половина и беше странно оцветена в 50 нюанса сиво.

Телеграмата беше написана на чист български и гласеше:

Sakin idvai Bursa. Tuk toplo. Ichkia mnogo. Sujuci ot koch mnogo. Oktopod ima. Eny raka ima. Donesi edni tazobedreni stavi ama holandski, che tia kitaiskite sa ampili kuku.

- Ти луд ли си бе, брат.- отвърна трезво Саскина, макар изобщо да не беше трезвен – Това са сигурно едно 3000 километра, а нямаме транспорт. Аз карам 20-годишен таралясник, само за да има кинти за курсовете по тенис на дъщерята, а ти изобщо пък нямаш книжка.

- Да, ама имаме кран.- логично посочи руският бляд.

- Сумашедший такой!- крясна Саскина – Вярно, че кранът е самоходен, ама върви с 3 километра в час. Дори да го откраднем, ще ни трябват 3 години да стигнем до Бурса и дотогава Пияния куц китаец може да е ритнал камбаната с финес.

Все пак го откраднаха. 
Потеглиха на юг. 
Поради причини от различен характер, а най-вече поради това, че през цялото време и двамата бяха пияни като донски казаци от Перник, маршрутът им през Европа беше малко на оверлог, но никой от двамата не се оплака.

Първата година успяха да пресекат с крана Белгия, Германия, Чехия и Полша.

През втората се влачиха дълго през Словакия, Унгария, Румъния и Молдова.

На Констанца се наложи да нагазят в Черно море, но кранът беше висок и кабинката остана над водата, така че две години и половина след като тръгнаха от Ниската земя излязоха отново на суша край Истанбул, а оттам до Бурса бяха само няколко месеца път.

Стигнаха до Бурса по тъмно, каталясали, изморени и махмурлии.

Руският бляд веднага предложи да скочат набързо до някоя близка кръчма да се освежат.

Саскинът беше съгласен.

Отскочиха.

Освежиха се.

По няколко пъти.

На връщане обаче се объркаха и понеже бяха кьоркютюк пияни, вместо на върха на паркирания в близост кран, се качиха на минарето на близката джамия и захъркаха.

Имамът обаче откачи. 

Призова всички шейтани, както и духа от вълшебната лампа на Аладин и наказа гяурите със зловеща магия.
Понеже мразеше всички българи, но още повече мразеше всички пияни руснаци, имамът избра магията да е традиционна за тази националност.

Прокле ги заедно с всичките си приятели да се превърнат в матрьошки.

И стана така, че в пияния руски бляд, който беше същински богатир, влезе Дебелия Весо.

В Дебелия Весо на свой ред влезе Токина, тъй като си бяха близки в казармата.

В Токина влезе Камбето, понеже Камбето и без това във всичко влизаше.

В Камбето се вмъкна Саскина.

В Саскина пък се завря Джофата като най-дребен.

Така магията беше изпълнена, всеки влезе в някой друг, и това беше края на пътешествието и на приказката за Саскина и конопеното дърво.

Аллах Акбар!

Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа

нинджата с поредната си невинна жертва...

По соц време нещата не се развиваха добре за Нинджа Майната.

Нямаше просто много работа за нинджи.

Милиционери дебнеха навсякъде, в училище само тройки, хубавите гаджеха идваха само по бригадите и то за месе-два.

Лоши хора в републиката нямаше.

Освен това и инвентарът за нинджи беше рядкост, нямаше дори в корекома, какво да говорим за магазина на наркооп в центъра на Кубрат.

Нямаше шурикени, освен ако не си изструговаш сам в завод Хан Кубрат. Нямаше откъде да намериш нинджа меч, нинджа нож, да не говорим за тръбичка за изстрелване на стрелички. В магазинната мрежа на соца учудващо липсваха и традиционната нинджа маска и черно облекло, без които един нинджа не е никакъв нинджа, а прост квартален побойник като Весо, който навремето го беше трепал поне 7 пъти и то само като броим тези в междучасията.

Правеше си нунджакото от текстолит, ма не беше същото, мамка му.

Тогава Камбето, което скоро щеше да се превърне в Нинджа Майната, която се маскираше като дядо Коледа, радикално смени схемата.

Като за начало преби гропуво и индивидуално всичките си съученици, включително и другаря Кръстев, който се занимаваше с нещо като политикономия в училище и му намали поведението за няма нищо. Причината беше тъпа – просто Нинджата беше скочил чисто гол от кубчето в дълбоката част на басейна върху разстлан върху водата вестник, за да изпита безсмъртието си.

Прикани на бой целия клас едновременно и ги натръшка насред градинката.

Хвана всепризнатия Весо с Къча и го хвърли в клоните на една елха.

Изкатери се с голи ръце до 5-тия етаж на собствения си блок по терасите, за да предаде любовно писъмце от Камския на любимата му Момка, но обърка етажите, защото тя живееше на първия.

Предизвика на кална борба магарето на Чукурикито, както беше вързано насред Панаирската поляна и спечели.

За него тук предизвикателства вече нямаше.

Нинджата реши да емигрира на Запад.

По незнайни пътища вс е някак се добра до Женева в Швейцария, благодарение на авера си Сакина, който го взе със себе си барабар с хора на Кубратските момчета, макар, Нинджата изобщо да нямаше глас.

Пяха каквото пяха в Женева, хорът си стгна багажа и се прибра в Кубрат, а Нинджата, на която до този момент всички и викаха просто Камбето, избяга.

Реши, че ще се предаде на първия полицай, който срещне на улицата и ще поиска политическо убежище.

Да, ама за разлика от България, тук не се мяркаше пукнато ченге, камо ли пък да те пребе или арестува.

Вися на улицата 6 часа, обикаля половината град, пукнат полицай не видя.

Навсякъде чистота, ред и спокойствие, да повърне човек.

Нулева престъпност.

Тогава Нинджата реши да измисли престъпление, че да го приберат.

Счупи с паве витрината на някакъв магазин.

Нищо.

Открадна: хамбургер, стек бира, някакво розово сако, перука, пакет цигари, кубик дърва, тентата на някакъв корейски ресторант, коня на нощния пазач, каруцата на млекаря, както и целия товар от мляко, един вагон от композиция на гарата, който се оказа празен, козирката над полицейския участък, националното знаме пред кметството.

Нищо.

Нинджа Майната цяла нощ вилня, крещя, напи се, повръща, сби с няколко пъти, опита убийство, самоубийство, влизане с взлом и изнасилване.

Нищо.

Тогава вече нинджата се отказа.

Реши отново рязко да смени отново тактиката.

Примена нелегално границата в комплект с нарко пласьор, бракониер и сериан убиец, но пак не го хванаха.

Така че се прибра.

Засели се на някакво тепе насред Филибето и започна да говори на майна за маскировка.

Вместо черно нинджа облекло, се снабди с далеч по-достъпния червен костюм на Дядо Коледа, който можеше да се намери във всеки карнавален магазин, барабар с брадата, шапката и запазената марка за смят в стил „ХОХОХО!“.

В Пловдив Нинджа Майната вече се намери в стихията си.

нинджа майната напада коварно с кетъринг...

Народиха му се внуци, а той под прикритието на кетъринг фирма, в която се самоназначи, като отстрани чрез грозна смърт летално дотогавашния шеф, и облечен като Дядо Коледа, той го играеше аниматор, сервитьор и барман по разни партита, корпоратвни събития, семейни тържества, рождени и именни дни, кръстенета, помени и чествания.

По този начин имаше достъп до всекиго по всяко време и се прочу като Малкия Робин Худ от Кубрат, защото вземаше от богатите и раздаваше на бедните, най-вече на Джофата, Весо, Сакина, Токина и Камския.

Така Нинджа Майната се възползваше да раздава правосъдия в мрака със своето нунджако, изработено от суджуци, по специилно ноу хау и съвременни технологии от един свой стар апап от Китайските Триади в Бурса – Куция Пиян Китаец.

За Весо/Васката и Токина

Весо беше известен в определени среди най-вече като Васката, но засега беше в относителна безопасност, тъй като този компрометиращ факт беше известен предимно на един засекретен агент, законспириран вътре в пчелен кошер нейде край Тетевен или Тутракан, това никой не знаеше точно, дори и президента.

Кодовото име на агента беше просто Токина, но и това не беше сигурно, а историята на неговата диверсия бяха безвъзвратно загубени при реформите в Българската армия, от която де факто накрая нищо не остана, освен Каракачанов.

Както и да е.

Шефът пак ме извика.

- Виж сега, малкия, отново влизаш в ролята на инспектор Петров. Знам, че вече ги няма ЩАЗИ, Гестапо, КГБ, а може би дори ги няма и Мосад и Секуритате, ама това никой не го знае със сигурност но тази задача е важна. Искам да слезеш до дъното. Като казвам дъното имам предвид дъното. Тинята. Там, където акат и пишкат рибките в аквариума. Ясен ли съм?- рече Големия Тони, който беше големият шеф на малкия провинциален вестник.

Слязох на дъното при тинята какво да направя.

И аз трябваше да ям и да си получавам заплатата.

От тинята изплува Весо/Васката.

Всъщност не изплува.

Стоеше си там като скала, обвита във водорасли, защото той още от малък си беше голям и лесно изпъкваше.

Вдигнах очи към него и тежко преглътнах.

- Ъъъ, здрасти.

Човекът очевидно беше под прикритие, но дори и без 7 часа разлика виждах с просто око, че няма как да се слее с околната среда от нискорасляци, в която – уви – явно успешно се вписвах и аз.

Той беше като скала, ние като миди.

Явно затова му викаха Весо, а после и Васката.

Не знаеха какво да кажат.

Весо/Васката държеше в скута си огромен черен паяк и го галеше.

Баси, викам си, това е тарантула, няма начин.

- ВИЖДАШ ЛИ ГО ТОВА ДРЕБНОТО?- с гръмовен глас викна той.

- Ъъъ... Бе да, видях го. Няма как да го видя. Това си е направо шибано огромен космат паяк от марката Тарантула. Само по телевизията съм виждал такива.

- Е, ГЛЕДАЙ СЕГА ТОГАВА...- каза той и го глътна на една хапка. Дори не се оригна.

Вижте сега, това беше наистина чудовищна хапка, все пак паякът сигурно тежеше поне 3 кила, дори и обезкостен, а не беше.

Плюс това беше отровен!

- ТОВА ДРЕБНОТО МЕ УХАПА. ПО КРАКА.- допълни Весо/Васката, докато аз тихичко припадах в основата на скалата, сред водораслите.

После се свестих.

- НИЩО МИ НЯМА КАКТО ВИЖДАШ.- рече той и да, хм, очевидно беше.

- ГЛЕЙ СЕГА, ПОЗНАВАМ ТЕ ОТ НЯКЪДЕ, ПОЗНАТ СИ МИ ПО ЕДИН СТРАННО НЕПРИЯТЕН НАЧИН. КОЙ СИ ТИ?!?

- Ми, инспектор Петров от Икономическа полиция...

- ЛЪЖЕШ, ДРЕБЕН. ТИ ЛИ БЕШЕ ДЕТО ПОДАВАШЕ ЛИЧНО ПОКАЗАЛКАТА НА ДРУГАРКАТА СТОЯНОВА ДА МЕ ШИБА ПРЕЗ РЪЦЕТЕ?

- Ми...

- ЯСНО. ТИ ЛИ МИ ПОДСКАЗВАШЕ ГРЕШНО ПО ГЕОГРАФИЯ?

- Ми...

- ТИ ЛИ МЕ УЧЕШЕ В ГОРАТА ДА ПУША ВРЕДНИ ЦИГАРИ И ЗА ЦЕЛТА ГИ КРАДЕШЕ И НИ БЕШЕ ДИЛЪР С МАЛКОТО ПАЦЕ?

- Ми...

- ЯСЕН СИ МИ. ТИ СИ ОНЗИ ЗАДНИК КАМСКИЯ – ОТЛИЧНИК, НАТЕГАЧ И СЛАБАК.

- Ама...

- МЛЪК! СЕГА САМО ЩЕ СЛУШАШ. ТИ РОВИШ СЕГА ТИНЯТА НАОКОЛО И ВДИГАШ МЪТИЛКА, НО СЪДБАТА ТИ СКОРО ЩЕ СЕ РЕШИ.

- Ама как...

- ТОВА ЩЕ ГО РЕШИ ОНЯ НАШИЯТ СЕКРЕТЕН АГЕНТ С КОДОВО ИМЕ ТОКИНА, КОЙТО ЖИВЕЕ ОТ 7 ГОДИНИ СКРИТ ПОД ПРИКРИТИЕ В ЕДИН КОШЕР НЯКЪДЕ КРАЙ ТУТРАКАН ИЛИ ТЕТЕВЕН, НЕ ПОМНЯ ВЕЧЕ. АЗ КАЗАХ.

Ето така накратко се оказах забутан в село Царев дол, а човек с ямурлук, ловна пуша и няколко пищова и ножове ме гонеше из полетата в компанията на овчарското си куче.

Но това е една друга история.