A.L.F. – Мисията невъзможна

Ден първи на мисията

До кораба-майка! Навлизаме в орбита около набелязаната планета, разположена на 4 парсека от нашата звездна система... бррр... фиууу... Всичко е под контрол. Наоколо изглежда спокойно. Планетата е синя, вероятно от многобройни морета и океани, изпъстрена с кафеникави петна от евентуални сухоземни континенти. Около нея обикалят едно слънце, една луна и още 7 малки планети... бррр.... фиууу... Радиовръзката се влошава с приближаването на разузнавателните совалки към повърхността, не знам защо...

Вече от 11 часа 07 минути и 33 секунди сме в орбита около планетата, снижавайки се. И трите совалки от разузнавателния патрул са в ред, без отклонения, летим в синхрон. Наоколо все още е спокойно. Чак... бррр... фиууу... не мога да повярвам, че тези долу под нас са толкова задръстени, да не засекат с локаторите си корабите, макар около нас от време на време да прелитат сателити. Лесна задача, лесна плячка, лесна за овладяване планета – така изглеждат до момента нещата...

До кораба-майка. Огледахме и сканирахме щателно повърхността на планетата педя по педя по време на разузнавателните обиколки в орбита. Има седем континента, разположени насред няколко големи океана... бррр... фиууу... След кратко съвещание на комодорите на борда на флагманския кораб, решихме... бррр... фиууу... да кацнем на най-големия от тях, който обаче май изглежда и най-урбанизиран, което вероятно ще затрудни задачата ни...

Наистина е свръхурбанизиран... Не очаквахме такова нещо от туземците – по-скоро нещо по-пасторално... Хм... Проведохме ново спешно съвещание – този път в конферентна видеовръзка, защото времето ни притиска, почти сме навлезли в стратосферата... бррр... фиууу...  Последно – кацаме насред някакъв полуостров в югоизточната част на континента, която изглежда по-слабо развита, не така пренаселена и свръхурбанизирана, за разлика от териториите на запад и в централната му и северна част... Няма и смог...

До кораба-майка. В движение синхронизирахме разчетите си и се насочваме към малка и очевидно западнала държавица, разположена край някакво море в края на полуострова... бррр... фиууу... Локаторите на флагманския кораб отчитат, че площта на държавата е едва 110 994 квадратни километра, колкото една човешка длан, както се казва. Обилно е залесена, има няколко планински масива. Оттук изглежда доста запустяла, особено северозападните и части. Уредите отчитат едва 4-5 по-големи града, от които два до морето, един на брега на голяма гранична река, а най-големият – разположен в западната част на страната – вероятно е столицата... бррр... фиууу... Страната е населена според компютъра с A.L.F. /Alien Life Form или Чужда Форма на Живот/... Както и да е - кацаме...

Ден втори от мисията

До кораба-майка. Приземихме се на склона на някаква планина, на чийто връх... бррр... фиууу... е издигнат странен постамент. Компютърът твърди, че на него на туземния език е изписана думата „Шипка”. В далечината – на един друг връх, мощните телескопи в първия момент отчетоха приземяването на неиндентифицирана летяща чиния, очевидно не от нашия състав. По-подробния анализ... бррр... фиууу... отчете обаче, че обектът не е космически кораб, а сграда със странна конструкция и с надпис „Бузлуджа”, също така изписан на първобитния местен диаклект...

Нещата изглежда тръгнаха още от самото начало на зле. Първо – совалките затънаха почти до люковете в запустялата, неподдържана и кална почва. Изпратените на разузнаване роботи... бррр... фиууу... също затъват в калта на изровените междуселски пътища или пропадат в дълбоките ями по тях. До този момент сме загубили 11 от общо 20 робота, а като знам колко струва всеки от тях... както и да е... В първите часове от кацането ни, при совалките се изсипаха тълпи от местни, натъпкани в колесни превозни средства, които наричат „джип”. Заловен за проба екземпляр, при тестовете заяви на гъгнивия си диалект, че – цитирам – „мислехме, че това е някаква нова гъзарска чалгатека”... каквото и да значи това... Изпарихме ги с дезинтеграторите...

Днес най-сетне проумях, защо... бррр... фиууу... няма нормална радио и видео връзка с кораба майка. Причината е, че в тази държавица ефирът е изпълнен с пиратски радио и телевизионни честоти, които предават денонощно онова същото нещо, което туземците наричат „чалга”, както и странни от морална, етична и чисто конструктивно-анатомична гледна точка видеофилми... бррр... фиууу... в които две или повече от тукашните същества очевидно се съвъкупляват по всевъзможни начини, издавайки квичащи звуци и сипейки семенна течност навсякъде. Бордовият компютър твърди, че името на филмите на местен диалект било „порно”...

Ден трети от мисията

До кораба-майка. SOS! Повтарям – SOS! Загубихме един от трите разузнавателни кораби. Станало е през нощта, въпреки че все по-намаляващите на брой роботи... бррр... фиууу... не преставаха да сканират с ултравиолетови лъчи околността и дежурят на 24-часови смени, колкото е и тук цикълът на денонощието. Разчитането на видеозаписите от бордовите охранителни камери показват, че група дребни мургави туземци буквално са разфасовали совалката с режещи инструменти и са я изнесли... бррр... фиууу... натоварена на парчета на четириколесни дървени превозни средства, теглени от нечифтокопитни впрегатни животни от местна порода. Патрул, изпратен по следите им, установи, че останките от совалката са продадени от мургавите в пункт, за – казва компютърът – „спрап”... Изпращам наказателен отряд от командоси...

Останките от наказателния отряд се върнаха 6 часа по-късно. Казвам „останки”, защото от 20 командоси, на флагманския кораб се върнаха ... бррр... фиууу... само 7. Останалите са паднали жертва на: 1. Блъскане от местно четириколесно моторно превозно средство, 2. Пропадане в необезопасена яма, 3. Отвличане с цел откуп от отряд маскирани туземци, натоварени в „джип”, 4. Други причини... Дори тези които се върнаха... бррр... фиуу... не са във форма. Повечето кихат, кашлят, от дихателните им органи текат секрети, същото е положението и с отделителната им система, както и с органа за зрителен контакт... Въвеждам карантина...

До кораба-майка. Карантината както изглежда закъсня. Заразата се прехвърли на екипажите и на двете останали совалки и положението става повече от тревожно... бррр... фиууу... Вируси нападат екипажа и медицинските роботи не могат да се справят с тях. Бордовият компютър след кратък анализ оповести, че това били характерни за местните туземци болести като „свински грип”, „алергии”, „варицела”, „луда крава”, „птичи грип”... Хората ми започнаха да измират един по един и да свършват междузведния си път в бордовия изпарител, вечна им памет...

Ден четвърти от мисията

До кораба-майка. Загубихме и втората совалка. Отново през нощта. Останали са ни само два робота. Две трети от екипажите са мъртви. Затова... бррр... фиууу... бдителността и нивото на сигурност са под всякаква критика и похитителите безпрепятствено са използвали нощта, за да разглобят и отнесат разузнавателния кораб. Този път дори не изпратих наказателен отряд след тях, защото просто няма кого да включа в него. Отчаяно се нуждаем от помощ! Повтарям – изпратете спешно помощ! Тази планета и тази държава са смърт за всеки, който се докосне до тях...

Появиха се трупа надути пуяци с костюми, мегафони и лимузини, обградени от боригардове и възторжена тълпа, подтигвана от клакьори. Правилно предположих, че са някакви местни политици, които се опитват да извлекат политически ... бррр... фиууу... от присъствието ни. Когато данданията отвън стана невъзможна, решихме проблема с няколко откоса на протонните оръдия на борда на флагманския кораб...

Днес – след като им изпарихме политиците - местни въоръжени сили с тежка военна техника обстрелваха единствения оцелял кораб - флагманския. Разбира се безуспешно. Не е измислено оръжие във вселената, което да пробие защитата му... макар онези дребни мургави туземни копелета... бррр... фиууу... да успяха да видят сметката на другите две совалки и то с подръчни средства... Както и да е. Хората от екипажа продължават да измират един след друг. Положението е критично. Очаквам всеки момент помощ от космическата армада! Повтарям – очаквам спешна помощ от армадата в орбита!...

Останах сам... бррр... фиууу... Днес пуснах в изпарителя тленните останки и на последния командос... бррр... фиууу... Навън отчаяни, тежко въоръжените армейски части най-сетне се отказаха да ме обстрелват и... бррр... фиууу... се изтеглиха... Появиха се обаче отново дребните мургави туземци... Стоя сгушен ... бррр... фиууу... на командния мостик и гледам чрез камерите на бордовия компютър... Като космически скакалци са! Лазят по цялата външна облицовка на совалката... бррр... фиууу... и... бррр... фиууу... режат ли режат с инструментите си... Чувствам се като парче протоплазма в консервна кутия в кухнята на ресторанта на киборга Лари от планетата Неотика 33-ФБ до космодрума... бррр... фиууу... миг преди главния готвач да извади отварачката за консерви... бррр... фиууу... Имам нужда от спешна... бррр... фиууу... помощ, много спешна! Майчице!... бррр... фиууу... Режат антената! Виждам и прорези в обшивката, през които надничат хилещи се туземци, които... бррр-фиууу... бррр-фиууу... бррр-фиууу... ззззззззззззззззззззззз...

Грип

Винаги съм бил голям сваляч, батка, всичко под ножа, разбираш, ама тоя грип и тоя февруари ми прецакаха свалките отвсякъде.

То топло-топло, колко да е топло, все пак февруари е, не е август, да рутя мадамите по плажа. Иначе 20 градуса, слънце, все едно не е зима, а време за „Spirit of Burgas”. Разхвърчаха се едни вируси, едни епидемии, мамата си трака направо.

И бизнеса с мадамите замря.

То кво няма да замре, като всеки намъкнал маска на физиономията, не можеш да разбереш гадже ли е насреща ти, баба ли или примерно Азис. Всичките щъкат насам-натам като униформени с тези маски, все едно излезли от някой епизод на „Спешно отделение” или „Доктор Хауз”, може и от МБАЛ – Бургас да са, аз откъде да знам.

Върви целувай, съблазнявай и чукай при това положение!

Отврат!

Плюс  това – с маска или без, откъде да знае човек мадамата има ли свински грип или няма? А си я целунал по джуките, а си се гътнал и ти и  айде после в белодробното отделение на болницата, нали така. Стигнах до там, батка, че още щом погледна някоя мадама по вирусните бургаски улици през февруари и веднага ми се появяват всички симптоми. Имам си и висока температура, и гадна дразнеща суха кашлица, и гърлобол и главобол и хрема и всичко. Дори не съм го докарал до секс със съответната болнава мадама, обаче вече съм паднал под коня, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Вчера видях едно парче, страшна работа ти казвам. Това тяло един път, очи зелени, уста като смукателна помпа, коси като на оня от „Айрън Мейдън”. Побърках се направо, батка, но какво стана?! Още щом я видях, констатирах остра загуба на апетит; болки в мускулите, очните ябълки и по цялото тяло, диария, болки в белите дробове.

Ужас!

Пуснах едно търсене в чичко Гугъл и прочетох симптомите на проклетия грип.

Имах ги всичките, мамка му! До един!

Бях отпуснат, често в полубезсъзнание, не можех да ходя и ми беше трудно да стана от леглото. Задъхвах се така, че да не мога да говоря, какво остана пък да свалям гаджета. Трябваше да седна, за да мога да си поема дъх, не можех да преглъщам, бях студен при допир /твърдят познати/, цветът на кожата ми се беше променил към сив или син, най-вече около устните, устата, пръстите, дланите. Усещах, че съм на път да получа припадъци и обриви, които напомнят вътрешен кръвоизлив.

Умирах, батка, а не бях пипнал жена от началото на тази скапана грипна епидемия, дето започна след Нова година, затвори училища и университети, наслага хирургически маски по похотливите устни на женорята и прецака всякакъв секс поне в близкото едно такова бъдеще. Силните болки в корема, съпроводени с гадене и повръщане, хич не подобряваха картинката и далеч не ме правеха по-сексапилен, уверих се при няколко отчаяни опита да забия някое парче из барчетата в центъра.

В автобуса народът масово кашляше хрипливо и разпръскваше в озона капки болестотворна слюнка, на която дори ми се привидя, че пише на три езика /руски, немски и английски, все пак трябва да си уважаваме туристите/ „Внимание! Грип!”. Кашляха и контрольорките в автобуса, както и катаджиите, които редовно ме спираха за проверка с колата, мадамите в стриптийз бара на ъгъла, шефът на Морска гара и кметът. Слязох на плажа да подишам чист въздух и йодни пари, но и там на пясъка се бяха натръшкали кашлящи зловещо делфини от застрашен вид, рибари, бракониери, инспектори от ИАРА и моряци.

В миг на отчаяние, се обърнах дори към личния си лекар, но вместо да ми помогне, копелето горещо ми препоръча /плюейки слюнка и бацили във всички посоки като разгонен френски булдог/ антибиотици, антивирусни и хомеопатични средства, както и всякакъв опит за физически контакт със същества от противоположния пол, поне докато в училищата не отменели грипната ваканция.

Педераст!

Понеже обаче сушата откъм жени така и така продължаваше, накрая се реших, нахлупих и аз една хирургическа маска на зурлата си и нахълтах в кварталния денонощен магазин, въоръжен с пластмасовия пищов на сина си.

-         Дай тук оборота, кучко или ще те гръмна!- изревах приглушено иззад маската, после прибрах в джоба си мизерните 45 лева и 24 стотинки, които ми подаде послушно разтрепераната продавачка и отскочих до съседната аптека за „Тайлол Хот” и „Парацетамол” в очакване на по-добри времена без вируси, по-подходящи за да се развихри сред мадамите стар гларус като батко ви...

Дано отмине и тази епидемия, тпу-тпу-тпу!

Безродник блус

Безродник съм аз
По вятъра храст
И вятъра вее отдавна
Роден съм ей тук
Отраснал съм там
Пътеката моя е бавна
Безродник без път
Без пъпната връв
Която навеки ни свързва
Коя е за Бога първата кръв
Без която сърцата ни смързват
Живял съм във свят
Унил и богат
И срещал съм повече хора
Отколкото мога да взема в ръка
И с колкото бих поговорил
Безродник съм , знам
Не се унижавам, не крия
Ръка ще подам
На всеки от вас
Орисани в зла орисия...

Камен Петров
Бургас, 29 януари 2014 година

Старец на прозореца

Прозорецът на стареца не беше нищо особено, но поне според клишето беше неговия собствен прозорец към света. Именно заради това през наплютите от мухите и набраздени от следите от отдавна отминали валежи стъкла, старецът виждаше само това, което бе останало за виждане за такива като него. А именно – малкото опушено ъглово площадче с неработещия часовник, две-три гладни улични котки, изронените фасади на запуснатите сгради наоколо, пиацата, на която никога не чакаха таксита. И още – вдовицата от къщата отсреща, която не беше достатъчно млада, за да прилапа някой нов хубавец, нито достатъчно стара, за да се примири с това. Пицарията без клиентела отдолу, западналият магазин за плодове и зеленчуци, просякът с чуканчета вместо крака. Толкова.

Това беше светът на стареца.

Той беше стар и немощен, откакто се помнеше живееше сам. Един път седмично идваше една жена да му почисти и сготви, самата тя стара и недъгава почти колкото него, но старецът не усети да изпитва някакъв мерак към нея, ама никога.

Дали защото беше трудноподвижен, дали от отдавна стаена алиенация, старецът не беше излизал от дома си от години. Патериците му стояха в ъгъла на стаята и събираха прах и паяжините на дълголетни паяци-домошари по волята на съдбата като него. Страх го беше да използва патериците, страх го беше от света навън, у дома се чувстваше защитен.

Старецът, освен че не можеше да ходи, беше и ням, по-отдавна, отколкото можеше да помни. Това като никога не бе някаква негова поредна прищавка, а последица от едва излекуван рак на гърлото, от който почти не беше починал. Виж, слухът му още го държеше, за жалост понякога, даваше си сметка и той самият.

Днес старецът живееше самичък само в просторната кухня на апартамента, превърната в спалня и дневна едновременно. Беше подредил малкото си мебели така, че да се придвижва от едно място до друго, опирайки се в тях, без да има нужда от чужда помощ или от патериците – точно като рак в мрачното си и самотно убежище.

Иначе апартаментът беше голям за него, дори направо огромен, макар внуците му да не мислеха така и дори да не му бяха хвърлили мерак, не го беше описал дори в и без това твърде постното си завещание. По цели дни прекарваше в креслото пред телевизора в дневната-спалня-кухня-трапезария, макар повече да слушаше, отколкото да гледаше, защото тъй или инак недовиждаше, чак докато не му се схванеха всичките кокали и не го хванеше съклета.

Беше пролетен ден, топъл и благоуханен, когато старецът чу скандалът пред прозореца си. Той се затътри дотам и присви късогледи очи към тротоара отсреща, където се караха и очевидно се биеха мъж и жена. „Курва!“ - крещеше мъжът и налагаше жената по тялото и незащитената глава - „Мръсница! Проститутка“. „Моля те! Моля те! Моля те!“, беше единственият отговор, после жената падна на окървавения тротоар и застина безжизнена на студените плочки, а мъжът гузно побягна.

Старецът напрегна мъртвите си гласни струни, за да извика за помощ. Замахна неволно в безсмислен опит да спре насилника. Почти се засили през претъпканата от мебели стая, за да излезе на улицата и да помогне на пострадалата.

Не можа. Разбира се.

Остана ням и безпомощен в рамката на зеещия към нищото прозорец.

Когато най-сетне осъзна, че се е превърнал просто в една непотребна вещ втора ръка, от която никой няма нужда и с която никой не се съобразява отдавна вече, старецът изведнъж се прекърши.

Разбра колко е безсилен да помогне или да извика помощ.

Разбра, че отдавна вече го няма за света.

Сълзи потекоха от очите му.

Той се дотътри безволево до клеслото и се отпусна в него.

Отсреща телевизорът отново нещо бръмчеше и светеше, и старецът остана с вперени в екрана невиждащи по старчески сълзливи, воднистносиви очи, а ръката му, подпряна на страничната облекалка на креслото, потрепваше ли потрепваше, чак докато най-сетне ударът не му донесе така отдавна чаканото и бленувано избавление от неволите хорски и всички човешки злини на света.

Камен Петров

Бащата. Убиецът. Мъжът.

Главата, която беше набита на кол на оградата на местния полицейски участък, вече започваше да се вмирисва. От разкъсания врат – само разпарцаливени остатъци от кожа и мускули, стичащата се кръв се беше спекла по железните пречки на оградата и блестеше в матово на лъчите на залязващото слънце, привличайки рояци мухи.

Бащата седеше на тревата току под набитата на кола отрязана глава и пушеше цигара от цигара, подпрял удобно гърба си на напечената от късното следобедно слънце стена. От време на време любопитни съседи се навъртаха наоколо, а нечия чорлава глава се показваше за миг от някой близък прозорец и после изчезваше на фона на едно сякаш непрестанно, тревожно шушукане. Беше наминал и селският фелдшер, но като разбра, че вече няма с какво да помогне, се беше прибрал с облекчение у дома си, където го чакаше вярната бутилка гроздова, двойно преварена. Колкото и алогично да изглеждаше, макар и главата, и мъжът да бяха досами участъка, досега полицаи не се бяха мярнали наоколо, макар от убийството да бяха минали часове.

Мъжът пушеше под успокоителните лъчи на следобедното слънце и главата му беше празна. Все още мислеше за себе си като за баща, не като за убиец, макар да беше отнел човешки живот преди часове. Мислеше за себе си като за човек, потърсил правото си, не се смяташе за престъпник. Беше просто мъж, а ролята на мъжът от древни времена насам беше да защитава семейството си и честта му. При все това търпеливо очакваше появата на дългата ръка на закона в лицето на някой униформен полицай, защото осъзнаваше, че вече е от другата страна, беше убил, трябваше да си плати – така, както си беше платил и другия.

Опита се със замаяната си от шока, ужаса, мъката и адреналина глава да си представи какво е преживяло детето му, неговото малко момиченце, принцесата му. Видя като наяве слънчевия есенен следобед отпреди два дни. Видя двете си момиченца – едното на 5, другото на 7 годинки, играещи на детската площадка. Почти можа да чуе звънкия им смях, та можеше ли иначе, носеше го в сърцето си. Видя златистите коси на по-голямата и тъмните плитки на сестричката и. После във видението му се появи тъмна сянка. Сянката се клатушкаше някъде в периферията на въображаемото му зрително поле, наближаваше детската площадка, газейки с тежките си обувки през тревата. „Искате ли сладко шоколадче, мънички котенца?”, профъфли сянката и протегна сладкото лакомство към блесналите очички и протегнатите пръстчета на момиченцата. После сянката поведе за ръка каката /Боже, как звучеше само, та тя беше едва на 7, току що беше престъпила прага на 1-ви клас!/, и я подлъга да го последва в мрачната порутена бърлога, която наричаше свой дом. „Сега ще ти покажа едно ГОЛЯМО хубаво нещо, мъничко котенце. МНОГО ще ти хареса. Ама няма да казваме на мама и татко нали, хехехе?”, ломотеше сянката, докато водеше за ръчичката неговото русокосо съкровище по ронещите се стъпала на запуснатата къща към втория етаж... После изведнъж в главата на бащата блеснаха светкавици, писък заглуши мислите му и той изтърва цигарата и притисна конвулсивно юмруци към слепоочията си. Пищеше неговото момиче, принцесата му. В писъка и беше насъбран целия страх, целият ужас на света, тя пищеше невярващо, неразбиращо и умоляващо помощ и пощада, а отвъд писъците се чуваха само запъхтяното дишане на сянката и пиянският му, похотлив кикот...

Бащата отвори очи, болезнено присвити срещу падналото до хоризонта слънце и запали нова цигара с разтреперани ръце, по която още стоеше кръвта на убития. На забавен каданс в главата му се завъртя убийствената рулетка на последвалите изнасилването събития. Уплашените съседи, които първи донесоха новината. Неистовият плач на домашните му в къщи. Твърдата му решителност, която зачерви от кръв очите му и го доведе до шкафа, откъдето измъкна широкия кухненски нож. После – клаустрофобичните улици на селото, пусти, но и зорки от скритите зад пердетата на околните прозорци очи. Кръвта, туптяща като камбанен зов в слепоочията му. Треперещите ръце, които сами се успокоиха, щом решението беше взето. Домът на сянката. Сянката. Съседът му. Щом извергът отвори входната врата, бащата мълчаливо замахна с големия нож и прекъсна нишката на живота му отведнъж. Това обаче беше твърде малко за неговото момиченце, за неговата принцеса. Затова бащата седна на гърдите на изнасилвача и методично започна да забива блестящото острие в тялото, шията и лицето му, чак докато изтласкваната от раните кръв съвсем не намаля и почти престана да тече. Тогава бащата някак механично и делово, сякаш не беше той тук и сега, отряза главата на педофила с равномерните движения на майстор-колач, после я отнесе до участъка и я наби на един от острите метални шипове на оградата.

После седна на все още топлата от късното ноемврийско слънце трева долу, запали цигара и зачака носещия катарзис вой на полицейските коли.

Чака дълго.

Когато най-сетне полицаите пристигнаха и настръхнали от оръжие, стаени нерви, ужас и страх, го наобиколиха, бащата стана, протегна ръце към белезниците и каза с твърд, спокоен глас:

- Водете ми. Но не казвайте нищо на детето. Моля...

Sweet sixteen

 На 46 съм. По-млад скоро няма да стана. По-скоро обратното. Не знам къде отлетя времето, какво стана с всички ни. Вече почти не помня какъв съм бил на 36, на 26, на 16... Вероятно съм бил по-свеж, красив, наивен и оптимист. Днес вече не съм. Днес съм една своя нелепа автопародия на средна възраст, загубила всичките си илюзии, живееща ден за ден, настъпена от живота, пришпорваща кариерата си, загърбила малките важни неща от живота – като че ли завинаги.

В един такъв дъждовен и сив ноемврийски ден като днешния реших, че нещо трябва да направя. Не можех да живея все така. Не исках да загубя и последната частица от доброто, което винаги съм носил у себе си. Трябваше да го преоткрия.

Реших го и като първа крачка седнах да напиша писмо до самия себе си, такъв, какъвто вероятно съм бил на 16 години.

Оказа се трудна работа. Леко конфузна, твърде неприятна. Намирисваше ми на шизофрения от най-тежкия тип. Имаше нещо лицемерно в това мое решение, нещо крайно и подозрително, като 90-годишен мъж, който си прави примерно васектомия.

„Здравей, скъпи приятелю...”, започнах, после решително скъсах листа.

„Здравей, малкия”, „Как е хавата, пич?”, „Мараба, готин” и „Здрасти, брато” също много бързо отпаднаха от евентуалните варианти в листата /По разбираеми причини бях решил това писмо до самия мене си отпреди цели 30 години да бъде традиционно, на лист хартия, със син химикал, а не поредният имейл, есемес или друг вид чат по интернет/.

Понеже обръщението към по-младото ми „аз” все така ми се губеше, в крайна сметка взех глобалното решение да започна писмото си без обръщение, после щях да му мисля.

„Как си? Дълго се колебах, преди да се реша да ти пиша, но ето ме – пиша. Пиша и се чувствам странно, така че надявам се да ме разбереш поне донякъде в този мой несмел опит за автоанализ... или както там решиш да го наречеш.

Минаха доста години, приятелю и изглежда съм забравил как живееш ти там, какво мислиш, за какво мечтаеш, които са желанията, нуждите и стремежите ти. Забравил съм ВСИЧКО, а винаги съм си мислел, че ще е вечно, но не би.

Разкажи ми, моля те, за себе си и за тогава. Разкажи ми какъв съм бил, защото днес вече знам какъв станах и далеч не се гордея със себе си. Разкажи ми историята на живота си такъв, какъвто го виждаш на 16, защото знам в какво се превръща приказката на 46. Всяка подробност има значение. Всеки трепет е съдбовен. Всеки поглед е откровение... Когато си на 16... Днес не е така, мой млади приятелю. Днес всичко е сиво, скучно, очебийно...”

Тук някъде вдъхновението – доколкото изобщо го имаше, ме напусна, така че станах, налях си едно питие и се загледах замислено  през прозореца в нощта отвън.

Час по-късно и още две питиета след това проблемът с вдъхновението все така липсваше. Допих поредната чаша, взех душ и си легнах.

Имах чувството, че надали съм спал и 5 минути, когато нечие осезателно присъствие в стаята внезапно ме събуди.

Подскочих в леглото и посегнах към нощната лампа.

-         Май си доста отчаян, брато.- рече русолявото момче, което се беше разположило в креслото ми в ъгъла и очевидно се черпеше от собствените ми алкохолни запаси.

Въздържах се да не подскоча отново и запитах – с възможно най-разумен предвид обстоятелствата глас, поне според мен:

-         Кой си ти? Какво правиш тук?

-         Аз съм ти. И ти самият ме повика.- насмешливо поясни русолявото хлапе.

Загледах го втренчено, при все че усещах как левият ми клепач конвулсивно играе. Русоляв, синеок, две обеци, сини дънки. Беше се разположил в креслото ми все едно се намираше у дома си. Окото му не трепваше на хлапето, просто си пиеше от моето пиене и ме гледаше с лека ирония.

-         Аз ли съм те повикал?- запитах най-сетне – И какво означава това „аз съм ти”?

-         Точно това, което казах. Не ме ли позна?

Този път наистина се вторачих в натрапника. И да – познах го. Това НАИСТИНА бях самият аз, само че отпреди цели 30 години мамка му!

-         Ти? Тук?!

-         Ами да. Нали ти ме повика. Здрасти.

-         Здрасти...- отроних пряко волята си.

После обаче се поокопитих. Живеех шантав живот в шантаво време, така че една среща с моето собствено 16-годишно „аз” не можеше да ме събори току-така.

-         Пич.- рекох – Доколкото помня, наскоро за пръв път си спал с момиче.

-         Мда...- горделиво отвърна 16-годишното ми алтер его.

-         Само да вметна обаче.- допълних ехидно – Че може и да не знаеш, но следващия път ще е чак след 2 години. Вярно, след това ще имаш безброй еднократни връзки с тази и онази, ама сега-засега се очертава в идните 2 години да си на сухо.

-         Само това ли имаш да ми кажеш?- запита малкият, след като се поокопити – Мислех, че ще дискутираме по-глобални неща.

-         Брей!- подиграх го аз, без дори да знам защо – Отсега си понаучил по-завъртени думички, а? Затова ли мама те наричаше „дървен философ”?

-         Ти недей да знаеш много.- обиди се малкият – Виж се на какво приличаш. Чак ме е срам... И страх... Сбабичкосал си се, подпухнал си, не си поддържаш зъбите, имаш шкембе... И с какво се занимаваш на стари години? Писател, когото никой не чете и журналист, от който нищо не зависи, хахаха.

-         Много смешно...- настръхнах и аз на свой ред – А ти какъв искаш да станеш... Като пораснеш... Хм?

-         Мечтая да стана зоолог за твое сведение, макар и сам да би трябвало да го знаеш. Да обикалям света, да ходя по савани, джунгли, прерии и тундри, да спасявам животни, да откривам нови видове, да стана известен и да се измъкна оттук...

Засмях се кисело. После истерично се разкикотих. И го започнах. Това същото мое, наивно, 16-годишно „аз”.

Безсмисленият ни разговор продължи така през цялата нощ. Течеше и течеше и не стигаше доникъде. Просто бяхме на различните брегове на реката, това е. Неговата вяра и моят цинизъм, породен от жизнения ми опит, лошо се сблъскаха.

Виждах романтичните напъни на момчето, мечтите му, които никога нямаше да се сбъднат, поредицата от несполучливи любови и неудачни професии, през които щеше да мине през идните години. Виждах как лека-полека от него щеше да се оформи един егоцентричен циник и песимист, който щеше да гази с лека ръка през разбити сърца и унищожени кариери в търсене на това, което никога нямаше да има. Виждах как искрящо сините очи ще помътнеят и в тях ще се промъкнат жълтеникавите и кървави жилки на алкохола, умората, болестите и съмненията.

Когато навън просветля и предутринната роса покри цветята в двора пред прозореца, го убих. Убих го хладнокръвно, с ясното съзнание, че правя това като един вид евтаназия на душата му. Исках да му спестя всички бъдещи разочарования, сълзи, скандали, сплетни, животоспасяващи операции, погребения на близки хора, крахове и унижения. Помъчих се да му помогна да остане завинаги на 16, аз тези сладки 16, все така чист, целеустремен, желан и обичан, търсен и обгрижван, мечтаещ и мечтан... не като мен, сега, като по-старото си „аз” – обезверено, нелюбено и нелюбящо, обезкръвено и обезоръжено, лишено от емоции и илюзии, роб на битийността и приумиците на съдбата. Едно 46-годишно „аз”, тънещо в преизподнята на днешния ден, без никаква надежда за утрешния, без спомени за миналото, без радост от настоящето. Просто исках да му спестя следващите 30 години на унижения, разочарования и униние, това е.

Държах главата му под водата на тоалетната чиния чак докато краката му не престанаха конвулсивно да бият по пода. След това коленичих до безжизненото му тяло и завързах нежно и внимателно - с обич, връзките на едната му маратонка, които се бяха развързали по време на неравната борба.

После седнах на бидето срещу трупа и запуших без грам мисъл в главата в очакване на полицейските сирени.

Сирени обаче не чух. Полиция не дойде. Все пак всичко това ставаше в главата ми, а не наяве.

Нали?

     Камен Петров

Вой

Кученцето скимтя, лая и ви като че ли през цялата тъмна, безлунна, безкрайна нощ.

В гласа му имаше нотки, които накараха космите по главата на вдовицата да се изправят, дори още преди да е изплавала съвсем от съня си. Тя лежеше в студеното си вдовишко легло в крайния квартал на града и се вслушваше със свито сърце във воя на малкото псе.

Виеше, виеше, виеше.

Тя познаваше този глас. Знаеше чие е малкото куче. Убеди се окончателно когато чу и писъците на Морския вълк.

Морския вълк беше едър, навъсен, саможив човек около 60-те. Говореше рядко, още по-рядко повишаваше глас, но и така всяваше респект в квартала. Сега обаче пищеше като момиче.

-         Моля те! Моля те! МОЛЯ ТЕ!- пишеше Морския вълк.

Вдовицата подскочи в леглото си и конвулсивно притисна към устата си свития на топка чаршаф, вслушвайки се във воя на кученцето и в писъците на господаря му.

Нощта се точеше, черна като мастило, безкрайна като скучен рефрен.

Вдовицата не издържа и посегна към телефона на нощното шкафче. Трябваше да извика помощ, трябваше да звънне в полицията...

Ръката и обаче замръзна за миг във въздуха, после се върна колебливо при другата в скута. Вдовицата конвулсивно сплете пръсти, а навън воят и писъците продължаваха ли, продължаваха...

...

Убиецът седеше разкрачен на пейката в малката беседка пред блока и систематично налагаше с юмруци в лицето и главата мъжа, който лежеше под него на земята. Ръцете му бяха окървавени до лактите, пръски кръв имаше и по светлата му риза, и по лицето му, изкривено от пиянска ярост. Малкото кученце на пребития все още се дърпаше неистово, закачено на нашийника, който жертвата стискаше неистово в ръка. Виеше като на умряло.

-         Млъкни, животно!- изрева убиецът на кученцето и отново удари с юмрук кървавата каша, която представляваше лицето на жертвата му.

...

Вдовицата не знаеше минути ли бяха минали или часове, когато най-сетне се престраши да напусне несигурната защита на леглото и да излезе на пръсти, боса до терасата. Надникна навън в раздираната от писъци и вой нощ. В първия момент не можа да различи нищо в дълбоките сенки долу, после видя силуетите в беседката, които се люшкаха в мрака като зловеща имитация на японски театър на сенките.

Бялото кученце подскачаше наоколо. Надвесена в тъмното фигура нанасяше удари в главата на друга, която лежеше на земята и риташе конвулсивно. Обувките на човека бяха излетели встрани и лежаха на земята, изпопадали в нелепи пози.

-         Моля те! Моля те! Пусни ме да стана и ще ти донеса пари! Моля те! – продължаваше да пищи Морския вълк, но другият продължаваше тежко да го пъхти, дишайки учестено при всеки нанесен юмрук като тенисист в тежък мач на корта при силен удар по топката.

„Туп-туп-туп”, чуваха се в мрака тежките удари на юмруците на убиеца.

„Аааау-аааау-аааау”, пригласяше воят на кученцето.

„Моля те-моля те-моля те”, пищеше Морския вълк.

Вдовицата надзърна несмело над перилата и в този миг и се стори, че от небето падат светулки като звезди. Покрай главата и от време на време прелетяваше искрящо в огнено червено пламъче и се разбиваше долу на земята. После вдовицата изведнъж прозря, че далеч не е единственият безмълвен свидетел на побоя. По горните тераси мъжете от блока очевидно също наблюдаваха сцената в беседката и пушеха, облегнати боси по бельо, на перилата, после хвърляха фасовете си на цимента.

...

Пред блока се оживи едва когато в далечината се зачуха полицейски сирени и две патрулни коли влетяха на паркинга, осветявайки с призрачните светлини на въртящите се буркани беседката и грозната сцена, която се разиграваше в нея. Сега силуетите на убиец и жертва се откроиха ярко, като изрязани. За учудване на вдовицата кръвта не беше яркочервена, а черна. Дори кученцето беше опръскано цялото с мастилено черните петна от кръвта на стопанина си.

Когато униформените наскачаха с извадени пистолети от патрулните коли и се завтекоха към него, убиецът най-сетне престана да удря Морския вълк и тежко се изправи, така както си беше разкрачен над тялото му.

-         Какво правиш, бе изрод? Убил си човека!- изкрещя едно от ченгетата.

-         А, нищо му няма, господин полицай. Пийнахме тук и се поумори, та легна да си почине. Нищо му няма. Ей сега ще стане.- отвърна невъзмутимо убиеца и посочи с кървава ръка тялото на Морския вълк, лежащо в постепенно разширяваща се локва от собствената му кръв.

После нещата се развиха бързо, като но филм. Дойдоха още коли и още полицаи. След тях пристигна и линейката /”Нищо не може да се направи. Късно е за спешна първа помощ. Човекът е мъртъв. Карайте го в патологията”/. Ченгетата закопчаха убиеца и го откараха нанякъде с патрулната кола. Линейката пък откара в друга посока трупа на морския вълк.

На сутринта дойдоха журналистите. Газеха в кръвта, прескачаха полицейските заграждения, снимаха навсякъде, задаваха въпроси.

За вдовицата нощта и денят след нея минаха като насън, а в ушите и все така продължаваха да звучат воят на кученцето и писъците на господаря му, давещ се в собствената си кръв.

Знаеше, че още дълго време няма да се отърси от екота им.

Знаеше, че още дълго време няма да може да спи спокойно нощем.

Знаеше, че докрай в сърцето и ще остане загнезден страхът и ще умира от страх по малко всеки път щом излезеше на улицата, всеки път щом някой позвънеше на входната и врата, всеки път щом чуе странен шум в нощта, всеки път щом някъде някога нечие куче залае.

Знаеше също така и че днес Морския вълк може би щеше да бъде жив ако в онази нощ поне един от тях беше вдигнал телефона и беше промълвил в слушалката просто едно „Помощ!”.

Знаеше го.

И и идваше да завие и самата тя.

Знаеше обаче и че това ще е напразно...

Камен Петров

Заразно зло

 Археологът Боян Донев разпечата бутилката водка и си наля първата за деня чашка.

Отвъд отворения към залива прозорец с разлюлени от бриза завеси слънцето се издигаше над яхтения пристан на Созопол.

Когато десет минути и две чашки по-късно ръцете му най-сетне спряха да треперят, архeологът влезе в малката баня до спалнята, избръсна се, изми старателно зъбите си и взе любимия си студен душ. Облече се надве-натри и излезе в хладната септемврийска утрин на павираната уличка, която водеше към старата част на града и към разкопките.

Денят беше неделен и притихналото след края на сезона крайморско градче беше пусто, но за археолозите нямаше почивен ден. Още повече, разговорът, който беше провел призори с дежурния от екипа на ВиК, който копаеше паралелно в изпълнение на водния проект за нова пречиствателна станция, много бързо беше успял да го разсъни.

-         Докторче.- сякаш го лъхна през телефона обичайния сутрешен бирен дъх на бригадира – Разкопахме едно гробче, мойто момче.

-         Пак ли?- въздъхна археологът и бегло погледна часовника на нощното шкафче, който показваше 6 без 15 сутринта – Не и ли стотното за тази седмица?

-         Може.- изхихика бригадирът – Ама това е мааалко по-различно, хехехе. Ще видиш. Идвай бързо, да не изтървеш купона.

После затвори.

Знаеше, че щом дежурният се е решил да го събуди в това нечовешко време и щом използва думи като „малко по-различно”, има нещо. Самият той наричаше себе си полу на шега полу насериозно „Гробокопача” и постоянно повтаряше пред всеки, готов да слуша брътвежа му, че където и да копаят момчетата от бригадата на ВиК в Созопол, навсякъде вадели скелети и амфори. Щом този гроб /”гробче” – беше казал бригадирът/, е толкова „мааалко по-различен”, че си е направил труда заради него да му звъни призори по телефона, значи наистина имаше нещо.

Само да не е поредното „вампирче” и професорът да ми цъфне тук с първия полет от столицата, рече си с досада Боян Донев, докато крачеше по пустите криви улички към морето. По пътя се размина с неколцина работници в сигнални жилетки, които отиваха в обратната посока, пушеха с кафени чашки в ръце и разговаряха на висок глас. Археологът неволно ускори крачка. Щом бригадирът беше разпуснал копачите, явно нещата бяха загрубели.

На изкопа стърчеше самотния силует на замлъкналия багер, наоколо се издигаха камари пръст. Мястото по нищо не приличаше на археологическите разкопки, където всичко беше подредено, описано и почистено, но с течение на времето археологът беше свикнал с неразборията около разкопаването по ВиК трасето. Двата екипа щат не щат се засичаха по трасетата си и това „гробче” далеч не беше първата находка на работниците, които и този път бяха изпреварили археолозите. Гробокопачът се беше подпрял на багера и пушеше цигара. Захвърли угарката в изкопа, щом го видя, и се запъти да го посрещне.

-         Добрутро, докторче.- рече и този път бирения дъх наистина го облъхна.

-         Добро утро.- поздрави археологът и се приближи внимателно до ръба на изкопа.

-         Ей го ей там, отвъд голямата тръба, в ниското. Малко ни е гробчето – или ще да е детско, или на някое хипофизно джудже.

Гробокопачът неприятно се разкикоти.

Боян Донев надникна над ръба на ямата и съзря разкрития гроб.

Скелетът определено беше на дете, каза си, а счупената от земекопните машини керамична обвивка около трупа можеше да бъде единствено своеобразен древен ковчег, което говореше за ритуално погребение. 13-ти, евентуално 14-ти век, реши археологът.

-         Никой да не слиза в изкопа. Не пускайте хора до останките докато не се върна.- нареди кратко той на Гробокопача и като се надигна, изтупа прахоляка от панталоните си.

-         Отивам за инструментите. До половин час пак съм тук.- ненужно поясни археологът и тръгна обратно към квартирата си в старата възрожденска къща над яхтеното пристанище.

                                                       *      *      *

Септември неусетно се изтърколи, а октомври дойде заедно с паламудите, с лефера и чернокопа, които събудиха апатичните рибари и изкараха десетки лодки в залива.

Боян Донев не обръщаше особено внимание на хода на времето, освен когато досаден дъжд, снеговалеж, студ или жега не пречеха на заниманията му. Така и сега, погълнат изцяло от работата си по скелета на малкото дете, открит от хората на Гробокопача, не усети кога дойде денят, в който трябваше да посрещне жена си и малката им дъщеричка. Успя буквално в последния момент и пристигна с мръсна газ и кални от изкопа дрехи на летището в Бургас, където бяха кацнали с ранния полет от столицата. Настани ги удобно в къщата, даде им карта на града и джобни пари, целуна по бузата „двете си малки женички” и отново се върна при скелета на мястото на разкопките.

Наистина се беше оказал скелет на дете. Всъщност на момиче. Може би 8-9 годишно, малко по-възрастно от неговата Жаклин. Ритуалното погребение датираше някъде от средата на 13-ти век и Боян Донев беше готов да заложи малкия пръст на лявата си ръка, че като нищо можеше да се отнесе към времето на Чумната Епидемия, върлувала из цяла Европа от 1347 до 1351 година. Липсваше му само още малко работа на терен, сериозен ДНК анализ в полевата лаборатория и в столицата, както и разбира се още гробове. МНОГО гробове, както се полага при всяка една истинска епидемия. Предусещаше, че е на прав път и беше повече от сигурен, че скоро ще се натъкнат на още скелети в земята в близост до „малкото вампирче”, както ехидно го наричаше Гробокопача. Надяваше се само това да стане преди настъпването на зимата, преди студът да скове земята и да сложи край на археологическия сезон за годината.

Интуицията не го подлъга и този път. Не беше минала и седмица, откакто беше посрещнал семейството си на летището, когато се натъкнаха на невиждано досега по тези места съсредоточие от гробове. Всъщност, откри ги отново бригадата на Гробокопача, както и можеше да се очаква. Все пак те работеха с тежка земекопна техника и напредваха в пъти по-бързо и по-дълбоко, отколкото археолозите. Все пак, самодоволната физиономия на бригадира му лазеше по нервите всеки път, щом го видеше наоколо.

-         Епидемия, викаш, докторче... Хм... Страшна работа... Не е ли опасно за хората ми да се навъртат около това заразно зло?- изкоментира Гробокопачът новата зловеща находка.

-         Не повече, отколкото когато се навъртат в рибарската кръчма на кея.- неприязнено му беше отвърнал Боян Донев – Цяло чудо ще е някой щам от чумата да е издържал през всичките тези векове.

Обикновените хора обаче не му повярваха и за малко не настъпи масова истерия, щом новината беше разтръбена от медиите. Изтъкваха се доводи, че в градчето няма модерна ВиК система, нито пречиствателна станция, като че ли това имаше нещо общо с Чумната епидемия отпреди 8-9 века. Големите компании за производство на бира, безалкохолни и минерална вода доналяха масло в огъня, като призоваха населението в шумни рекламни компании да не пият чешмяна вода – ясно защо, разбира се. Хората ходеха наоколо накокошинени, начумерени и нащрек, и отбягваха отдалеч мястото на разкопките, като че ли кой знае колко можеха да се отдалечат в този малък провинциален град.

Погълнат от работата, археологът не обръщаше особено внимание на цялата дандания. Големият шеф, разбира се, веднага беше долетял от столицата, но щом разбра, че находката не е на така любимите му вампири, отново си би камшика и животът отново пое равния си ход.

                                                *      *      *

     - Сигурен ли сте, докторе?- глухо запита археологът и внезапно му се

           допи нещо силно, за пръв път този ден.

-         Уви, да... Съжалявам... Няма съмнения, иначе не бих ти стоварил

     такъв шамар.- сви рамене някак гузно спешно командированият от  

     Бургас лекар, след който – той беше уверен в това – щяха да нахлуят

     пълчища специалисти, светила и капацитети от цялата страна.

     Работата му щеше да бъде замразена за неопределен период от

   време, може би завинаги. Над района щеше да легне карантина.

Но не това беше най-важното, най-страшното, не, поклати отчаяно глава дълбоко вътре в себе си археологът. Въпросът беше на живот и смърт. Ставаше дума за неговите момичета. Касаеше се за живота на съпругата му и малката им дъщеричка.

Боян Донев обхвана глава в ръцете си и подпря лакти на масата.

Лекарят съчувствено го докосна по рамото:

-         Правим всичко, което е възможно, уверявам те. Бъди силен!

Архитектът поклати безнадеждно глава:

-         Но как? Не разбирам? Защо те?! Защо не аз?

-         Един господ знае.- рече лекарят – Както и един господ знае как може този щам да се е запазил жизнен толкова време. Тепърва ще нищим всичко това.

-         А дотогава...

-         Дотогава смелост. И се надявай. Нищо друго не ни остава.

-         Обяснете ми отново, докторе, моля ви.

-         Какво има повече да се обяснява, приятелю... Чумата е заразна епидемична болест, причинявана от бактерията Yersinia pestis. Преди е била наричана Pasteurella pestis. Ендемичното и огнище е Средна Азия. Там тя се разпространява сред полските гризачи. От време на време нейни щамове успяват да се прехвърлят върху хора и в миналото са причинявали епидемии.

-         Но нали вече е овладяна? Нали вече няма епидемии?

-         За жалост това не е точно така, приятелю. Доколкото знам, първият подробен разказ за подобна епидемия е на Тукидид - за тази от 431-430 година преди Христа. Тя започнала в Етиопия и угаснала в Гърция. Най-печално известната чумна епидемия е именно тази, която върлува в Европа между 1347 и 1351 година и е наречена Черната смърт, а ти твърдиш, че находката ви е именно от този период... Дори и днес чумата съвсем не се смята за окончателно победена. Последните случаи на епидемия датират от края на 90-те години на 20 век в Уганда, Намибия и Малави, в Северна и Южна Америка. В началото на август 2009 година пък Китайската осведомителна Агенция "Синхуа" съобщава за три случая на белодробна чума в град Цзикътан, провинция Цинхай. Тогава, за да предотвратят разпространението на болестта, китайските власти поставят град Цзикатън под пълна карантина. Нещо, което сигурен съм, до часове ще се случи и със Созопол...

-         Какво за Бога ще стане в такъв случай с моите момичета, докторе?

-         Успокой се. Правим всичко, което може да се направи и сега. Прилагам  тетрациклин, а в комбинация с тетрациклина и аминоглюкозидни антибиотици - гентамицин, канамицин, дори стрептомицин, защото може да се счита че вашият случай е спешен. Ако бяха диагностирани по-рано, можеше да се предприеме ваксиниране с жива ваксина, щам EV76 или убита ваксина, щам USP. Ваксината осигурява защита с продължителност поне една година, а преболедувалите получават траен имунитет към болестта. Обаче при тях...

-         Да...- горчиво рече археологът – При тях... Каква е формата при тях все пак?

-         Чумата се предава по три основни пътя. При дихателния чумните бактерии попадат в белите дробове, след като бъдат вдишани. Във въздуха попадат обикновено с пръските от кашлицата на заразени болни, по-рядко с вдигнат прах. При хранителния чумните бактерии се приемат през устата със заразена храна или вода. Храната най-често може да бъде заразена чрез пипане от заразени хора, или чрез полазване от заразени гризачи. Водата може да бъде заразена от попадане в нея на заразени гризачи или от просмукване на фекални води, заразени с бактерията. При прекия път бактериите попадат в организма чрез ухапване от заразено насекомо, най-често бълха... Все още не знаем кое е причината при жена ти и дъщеричката ти...

-         Как ще се развие гадното нещо нататък? Има ли изобщо надежда?!

-         В зависимост от начина на заразяване чумата се развива в няколко основни форми, приятелю. При кожната форма, например при заразяване чрез ухапване от бълха, първата реакция на организма е образуване на пъпка. Ако не се развие по-нататък, тя преминава без лечение. В 99% от случаите обаче тя се развива в следващата форма - бубонната чума. При бубонната форма чумната бактерия преодолява защитата на кожата и стига до следващия "отбранителен рубеж" на организма - лимфните възли. Там тя се размножава и ги възпалява, те се подуват и срастват в характерни пакети, които ние медиците наричаме бубони. Без лечение смъртността от бубонната чума е около 90%. При чревната форма чумната бактерия прониква през чревните стени, и се размножава в тях. Без лечение смъртността от чревната форма на чумата е 100% - в историята на медицината няма документиран случай на самостоятелно оздравяване от чревна чума или поне аз не съм чувал. С навременно и агресивно антибиотично лечение прогнозата ѝ е по-скоро добра. В по-тежките случаи е съмнителна. Белодробната форма се развива първично след заразяване по въздушно-капков път или вторично след разпространяване на инфекцията от съседни лимфни възли при бубонната форма. Чумната бактерия се загнездва в стените на белодробните алвеоли и се размножава в тях, разрушавайки ги. Те са идеалното място за размножаване на чумната бактерия в човешкия организъм. Сред инфекциозните болести белодробната чума е "експресният влак на смъртта". До не повече от 2 часа от заразяването болният започва да кашля и да пръска чумни бактерии. Често инфекцията прояжда стената на белодробен кръвоносен съд и първият симптом е белодробен кръвоизлив. Ако съдът е по-голям, кръвоизливът може да бъде и смъртоносен. Дори без кръвоизлив състоянието продължава да се влошава много бързо. Без лечение смъртността от белодробна чума е 100%. Прогнозата при нея е като правило безнадеждна, дори при лечение.

                                                    *      *      *

Североизточният вятър навяваше остри снежинки в очите му и размиваше сълзите по вкамененото му лице. Археологът стоеше сам пред двата пресни гроба, а в главата му цареше пустота.

Той постоя така известно време, брулен от вятъра, който отдавна беше отвял от гробовете донесените свежи цветя, после сковано се извърна и закрачи обратно през наветия сняг.

Стигна до подвижната лаборатория на археологическия екип, който беше замразил работата си по разкопките на гробовете от чумната епидемия до пролетта. Без да се колебае нито за миг, се отправи към остъклената клетка в дъното на фургона, в която лежеше скелета на детето, което бяха открили най-напред в изкопа през пролетта. Отвори стъклената врата и разхерметизира клетката, после влезе вътре и седна в ъгъла. Избра си една тънка кост от пищяла на средновековното мъртво дете, заразено с безпощадния щам на черната чума, и го загриза без апетит, вперил безжизнен поглед в празните очни кухини на малкото момичешко черепче срещу себе си.

Камен Петров