Пътят на сълзите

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Мятам се в просъница в нощта и сънувам сълзи.

Бременна съм в седмия месец. Леглото ми е вечно неудобно. Гладна съм. Вероятно приличам на слон ала нервите ми далеч не са слонски. Всеки звук е изпитание за крехката ми просъница, а звукът на капките е наистина точно като китайско мъчение, което пробива скали, психики  и воли, цели цивилизации. А капе сякаш цяла вечност. Нощ след нощ. От години, столетия и епохи, и няма край.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Сръчквам с лакът в ребрата любимия си, който спи, удобно сгушен в мен:

- Пак не си затегнал кранчето на топлата вода… Спри го, моля те – ще полудея…- шепна.

Той става, полубуден, залита към чешмата, затяга крана, после се сгушва в същата ембрионална поза до мен, досущ копие на сина си, който като по чудо кротува в корема ми предутрин. Може би е жаден, а може би не, но е прекалено сънен, за да отпие от поредната чаша вода, която изветрява на пода на леглото като всяка една друга нощ. Заспивам с все същия неспокоен потен сън и отново сънувам сълзите.

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

Капят ли капят сълзите на водата, но някак си /дори и насън/ знам, че това всъщност не е просто плачът на нашата кухненска чешма, нито на някоя друга. Плаче нещо по-голямо, важно и изначално от моята кухня, от моето домакинство, от животът ми. Това са сълзите на Природата, която обезчестяваме като серийни изнасилвачи ден след ден, година след година, откакто свят светува. Това са сълзите на Световния океан, които изтичат през чучурите на кухните и баните ни, в тоалетната чиния и бидето, във ваните на снобите и в легена с гореща вода за напарване на старците, в автомивките и пръскачките на моравите ни, в шадраваните пред кметството и във всеки басейн насред августовските жеги, в кубчетата лед в бърбъна на някой баровец и в грейката върху измъчените от подаграта крака на дядо ми, в сутрешния ми душ и вечерното миене на зъбите, в чашата ми кафе и в пяната на бирата на съпруга ми…

Световният океан се вълнува могъщо с всяка следваща фаза на луната и също тихо плаче, а сълзите му дълбаят Апокалипсиса по лицето на Земята…

Кап-кап-кап…

Кап-кап.кап…

Кап-кап-кап…

И засънувам сън, люшкана в неспокойната люлка на океана. В съня ми /юни 2012 година, среднощ е/ плаче всяка локвичка и всяка неотводнена канавка в града. Плачат капчуците под стряхата ми и бойлерът в банята, с всичките му течове и конденза. Виждам как плачат ручеи и потоци, езера и язовири, реки и водопади и морета, Океанът плаче… Виждам сълзите по лицата на айсбергите на Северния полюс, виждам да плачат норвежките фиорди и гейзерите в Исландия, виждам да плачат дъждът и топящия се сняг и мъглата и градушката и суграшчицата и росата. Океанът плаче…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

В съня си, разкъсван от сълзите на водата, не съм просто една жена, а част от огромен, необятен, необясним жив организъм. Аз съм част от цялото и то е в мен, тъй както детето ми, което в момента плува в околоплодните води, е част от моя организъм. Само че моят сън е кошмар – нали съм бременна, бъдеща майка, скоро ще родя, страх ме е за бъдещето. Затова в съня си/кошмар виждам пясъците на Сахара насред Сентръл парк в Ню Йорк. Виждам река Дунав като пясъчна пързалка – от извора си при Щварцвалд до Делтата си при пресъхналото отдавна Черно море. Виждам мъртви пингвини върху цвъртящи айсберги, Амазония без гори, риби с хриптящи хриле, подскачащи по тинята, майки без кърма и деца без сълзи, камили, на които вече не им достигат 4 стомаха, виждам нечовешки и нечуван „сух” полицейски воден режим и търговци на черно на новото злато – водата, която струва чашка за един човешки живот на битака, продадена под масата.

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Кап-кап-кап…

Слушам в просъница плача на водата, въртя се неспокойно в подгизналото от потта ми легло /потта ми капе!/, плача насън и аз заедно с Природата, с Океана, със Земята и със Света, и се мятам ли мятам като риба на сухо. Мятам се, мятам се, мятам се… На сухо…

Знам, че сълзите – капка по капка, винаги тръгват от сърцето на нещата, от недрата на Земята, от естеството на нещата, за да излязат навън и да попият – в пясъка, в Космоса, в отводнителния канал, в носната кърпа, в прегръдките и целувките на някой друг…

Някой, мисля си, сънувайки, трябва да избърше най-сетне тези сълзи, някой трябва да ги спре и да подсуши лицето на Планетата, а този някой – струва ми сме всички ние, хората, заради които Планетата плаче…

Защото аз не съм мечтала да летя.

Мечтая да плувам.

И то да има къде.

Светла Колева

Жега

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Потта се стича по очните ми ябълки, стича се в кухината, образувана от слънчевите очила под клепачите, капе по бузите ми и сърби. Нечовешки сърби. мамка му, чувствам се като Веселин Маринов, направо! 

Отгоре на всичко вероятно отстрани приличам на лунатик, на кокаиноман със силна зависимост от водката и слънчев тен, наподобяващ някаква обратна пародия на този на енотът – гадната миеща мечка с тъмните кръгове около очите. Е, моите са светли кръгове под тъмните цайси, а иначе съм изгорял и това лято /трето поредно/ с провинциалния текезесарски тен на този забит град – далеч от море, на джапанки,        на тениски, потници и ризки с къси ръкави, на тъмни цайси…

Жега е, бате, и няма море и бриз, нито прохладни коктейли с лайм и много лед или нощни къпания с голи мадами на плажа. Само бачкане, селяния, комари, смрад, разбити тротоари и разтичащ се в буренясалите канавки асфалт. Откъм реката лъха горещина, лъха на кал и на тиня, на трупове на отдавна мъртви животни и на дизел от редките влекачи, преминаващи кой знае защо нагоре-надолу по течението, май по навик само, камо ли по някаква особена икономическа логика – поне не и в този трансграничен регион, на задника на ЕС. Кърлежите, комарите и помиярите са най-живи от всичко останало по напечените от жегата улици, по празните площади, в крайните квартали, на буренясалия кей край реката, в заринатите с боклук междублокови простнаства и проскубаните нажежени паркове. Останалото – хората имам предвид, или бачка кой знае къде и за колко жълти стотинки, или виси по барчетата на по едно дълго кафе, малка бира или малка водка цял ден – от години този град има славата, че тука бизнес и работа няма, но затова пък кръчмите му са пълни.

Температурен рекорд след температурен рекорд.

Това е положението.

Километър 495 от Шварцвалд насам и с всеки километър работата става все по-грозна, все по-упадъчна, ръждива, гореща и мизерна и все по-безнадеждна, май – с един или с два моста над реката, на кой ли му пука вече, вероятно само на някой и друг министър…

Вестниците и телевизиите вият от кеф на първите си страници и в праймтайма си. Жега, комари, криза, рецесия, реката спада, реката се вдига, хората мрат от инфаркти, абитуриентите и алкохолиците – от препиване, горите ги секат, крайбрежието го застрояват, лифтове има за всички, насам, народе.

Не му е сега времето да опънеш две-три греяни ракии или чаша греяно червено вино с черен пипер и сланинка пред камината, наметнат с карираното вълнено одеалце, мислиш си, докато потта се стича по лицето ти и в цепката на задника ти, а пръстите на краката ти са стегнати в капана на чорапите и обувките.

Затова вземам радикално решение, събличам се чисто гол, вземам леден душ, наливам се с литри бира и айрян, с вода, джин, бяло вино, тоник, кока-кола, сокове с лед-лед-лед.

Викам си, брей, ще оживея май и до тази Коледа, ама не би.

Лошо ми е.

Потя се.

Имам сърцебиене.

Очите ми лепнат и горят.

45 градуса на сянка, близо до километър 495 на голямата Пластмасова река.

Спи ми се още от мига, в който сутринта отворя очите си, а цяла нощ се въртя в потните си безсъници, населени с идиотски кошмари.

Сляпото нажежено око на слънцето.

Безветрието.

Нито едно облаче на небето.

Нито намек за полъх или дъжд.

Реката сякаш не тече в коритото си.

Комарите сънно жужат и те – упоени.

Жега.

Пот.

Горещо.

Мухи, големи като самун румънски хляб.

Не ти трябва сауна, за да смъкнеш по някое и друго кило всеки божи ден, нито пък скокообразните ръстове на цените на всичко, на всяка цена. Пъкълът и адът са сега и тук, край теб, в града и в работата ти, в леглото и в съня ти, населен с нелепи кошмари за нестинарки /защо ли?!/. Сахара е тук, а в омарата на нейната Фата Моргана, сънуваш плаж, море, басейн, водопад, вода…

Жаждата те изпива отвътре.

Порите ти са се превърнали в шлюзове на язовир и оттам изтича всяка една живителна течност, който поемеш орално – вода, бира, каквото и да е, сълзите ти.

Устните ми се цепят, кожата ми се цепи и кърви, и сълзи с белезникава гной, пот и капчици, съсирена от жегата кръв, която цвърчи под палещото слънце по снежнобялата ми до тази сутрин тениска.

Горещи страсти, горещи гаджета, горещ пясък, горещ шоколад, горещо /дано да е без онази изрусената по телевизията поне, викаш си/.

Няма брат - има само Конския плаж.

Що за климат?!

Що за държава?!

Що за град?!

Що за живот изобщо?!

Гаджето ми е полусибирячка и не знам просто как издържа, а е и доста бременна.

Ехо, европейците, пуснете по-силно водата в шадраваните и поправете най-сетне чешмичките, става ли?

Ще ни се да чуваме по-често момичешки смях и ромона на вода, а не писъците на линейките и на припадналите по улиците, нали...

Тръгвам да си планирам поне лятната отпуска, ама нема как, брат, криза е, че и рецесия, викат. Явно парите за магистрали до морето не са стигнали или поне парите, дето ще ми оправят на мен плажа това лято.

Пак ще сме си тук и пак ще се потим и пак ще се опитваме да си плащаме сметките и дълговете, и да устискаме.

Само, че докога, мамка му?!

То трудно се издържа на тоя темп, батка!

На жегата, на градусите, на нямането и на простотията, с която ни заливат баш босовете държавните по телевизията – всяка сутрин и всяка вечер, по всяка емисия.

Тях градусите май не ги ловят.

Казват, че в лимузините, джиповете, резиденциите, 5-звездните хотели, командировките в чужбина, в Евксиноград и в Министерски съвет било досущ като в Нова Зеландия – цяла година 22 градуса, няма циклони и земетресения, нито безработица, заплати от 350 лева, СПИН, левкемия и мор по добитъка, а хладните коктейли били безплатни.

Баси мамата!

Добре поне, че пишман политиците забраниха и тютюнопушенето в кръчмите, че иначе ние пушачите живи щяхме да изгорим вътре в тая жега, барабар с масово фалиращите кръчмари и останалия непогребан още дребен бизнес, амин…

Пък тъй ни се ходи и на нас на морето, на всичките.

На плаж.

Все още сме хора все пак, ало, забравихте ли?!?

Камен Петров

Русе, юни

Ако месарите бяха вегетарианци /по Уди Алън/

Драги Тео,

Пиша ти като на колега, защото и двамата сме от един бранш и на един хал , а именно – работата с така наречения бизнес напоследък мамата си трака. Месарницата върви криво-ляво, навсякъде съм нацвъкал табелки „Прясно месо собствено производство” и „БДС”, макар да продавам предимно замразени филета и субпродукти внос, но клиентелата е кът и няма пари. Вярно, месото вече отдавна не е това, което беше, но то и хлябът не е хляб, и сиренето не е сирене, и млякото не е мляко. Дори локума, тахан халвата, лимонадата, ореховките и бозата, вече не са истински локум, тахан халва, лимонада, ореховки и боза… или поне така разправят дечурлигата. Ама дечурлига – дай им да дрънкат на тях и да ми крънкат джобни всеки ден.

Винсент

…

Драги Тео,

Знам, че при теб годишните времена не ти влияят особено на бизнеса, но за мен сезоните са истинско мъчение, тъй като знаеш, че макар и месар, съм заклет вегетарианец, да не кажа веган. Не мога да смогна от оборота да изхраня пустото си семейство от вегетарианци, защото плодовете и зеленчуците напук на всякаква пазарна логика в тази малоумна държава са по-скъпи от месото и то в пъти. Тъкмо започнат да падат цените на цитрусите и скачат тези на ябълките и крушите – внос от Аржентина, на пъпешите от Испания, на кайсиите от Турция и дините от Македония. В същото време агнешкото мърда нагоре само по Великден и Гергьовден, а свинското, телешкото, пилешкото, заешкото и дивечът държат едни и същи тарифи целогодишно. Какво да правя?

Винсент

…

Драги Тео,

Не знам как е във вашия пършив градец, но тук – в „Града на 6-те МОЛ-а”, ни се разказва играта на нас месарите, пък и на целокупния дребен, малък и среден бизнес… доколкото го има все още... МОЛ-овете и големите вериги хипермаркети ни цакат с намаления, промоции и масирано подбиване на цените. Аз вкарвам един пикап месо от Румъния, те довличат 3 презокеански кораба с агнета от Нова Зеландия. На всичкото отгоре оранжерийните краставици поскъпнаха двойно, а оранжерийните домати – почти тройно, заради проливните дъждове и сушата след тях, казват. Ще умра от глад, парите не стигат за салата…

Винсент

…

Драги Тео,

Знаеш, че винаги съм живял здравословно, макар и окървавен месар с омазнена престилка и гумени ботуши, но цял живот съм бил във форма от вегетарианството. Сега обаче съм залинял, слабея, мартинките ми направо треперят, приятелю. Вносните плодове и зеленчуци са воднисти и безвкусни, и в тях няма много хранителни вещества, а нашенските са скъпи и фрашкани с нитрати /от които получих дори някакъв неприятен обрив, който така и не мога да премахна/. Завиждам ти на шкембето и червените бузи, дебелако, понякога, ама няма да се предам и месо няма да вкуся, да не говорим за гадости като антракс, луда крава, шап, метил и прочее „благинки”, на които се радвате вие – овцеядци и свинеядци такива, дебели и задоволени.

Винсент

… 

Драги Тео,

Онзи ден в месарницата нахлу някаква хардкор шайка. Поне 30-40 типа бяха, всичките с кубинки, комбат гащи, вериги, бръснати глави, страшна работа ти казвам. Били вегани до един викат, против дрогата, пиячката, месото, насилието, ама не им личеше, мамка им. Аз – видиш ли – съм бил месар, колач, касапин, убиец, кръвопиец, палач, реват копелетата. Разбиха витрините и фризерите, разпиляха месищата, тъпкаха го с кубинки, пуснаха си Cro-Mags, удариха едно пого, квичаха като прасета „Open Your Minds!”. И си заминаха. Започвам сериозно да се замислям дали е уместно, разумно и финансово издържано един месар днес и в тази загубена държава да е вегетарианец, камо ли пък веган. Ти как мислиш?

Винсент

…

Драги Тео,

Така ми къркорят червата заради вонята на месо в месарницата и заради високите цени на плодове и зеленчуци на едро и дребно, че съм настроен на вълна гатанки. Ето ти едно: Какво е общото между Орландо Блум, Дани де Вито, Камерън Диаз, Пенелопе Круз, Дейвид Духовни, Памела Андерсън, Деми Мур, Ким Бейсинджър, Джулия Робъртс, Алисия Силвърстоун, Брайън Адамс, Кърт Кобейн, Били Айдъл, Майкъл Джексън, Аланис Морисет, Принс, Бритни Спиърс, Тина Търнър, Шанайа Туеин и Ванеса Уилямс?... От друга страна: Какво общо имат всички тези пишлемета с Иван Костов, Галя от „Каризма”, Коцето-Калки, Дичо от Д-2, Ани Пападопуло, Лияна и Дони /без Момчил/? Много просто. Първо  – всички те са вегетарианци. И второ – никой от тях не е месар, с изключение на Милен Цветков, ама той пък май не е вегетарианец…

Винсент

…

Драги Тео,

Вчера вече не издържах, след като на пазара ми взеха за две връзки репички, една връзка пресен лук и кило тиквички пари колкото за тегло живо агне по Гергьовден. Лека-полека проядох яйца от щастливи кокошки. Нищо не ми стана. После опитах от разреденото кисело и прясно мляко, дето никога не се развалят и чиито проценти са толкова проценти, колкото лева е валута. Пак оцелях. Накрая започнах да се тъпча със сирене и кашкавал, в които няма нищо животинско като произход явно, а само консерванти, оцветители и соево брашно. Все още всичко с мен е наред. Поне се заситих, а е и по-евтино, отколкото да си давам цялата заплата и да влизам в борчове, пазарувайки ежедневно само плодове и зеленчуци за трапезата у нас.

Винсент

…

Драги Тео,

След като започнах да ям яйца без яйца, сирене без сирене, кашкавал без кашкавал и мляко без мляко, взех смело решение да преструктурирам бизнеса. В понеделник затворих окончателно месарницата, обърнах табелата наопаки и от задната и страна изписах с големи букви „ПЛОД-ЗЕЛЕНЧУК”. Така поне едно е сигурно – ще правя повечко пари от оборота и най-сетне ще мога и аз самият да си хапвам от стоката. Пък и надявам се по този начин вече да не ме закачат онези копелдаци – хардкораджиите-вегани, и да не ми трошат инвентара и имуществото, защото знаеш, приятелю мой, как сме затънали всички ние – дребните частници, и как от кредити, държавни дивотии и мошеници глава не можем да вдигнем, камо ли да заделим нещо настрана. Вярно, не е толкова вълнуващо като да си месар и няма толкова много мухи и бели червеи по щанда, но зарзаватчиите поне водят нормален живот…

Винсент

…

Записал месарско-вегетарианската епистоларна връзка: Камен Петров

Душах ги с найлонови торбички…

Душах ги с найлонови торбички, господин следовател. Вярно е. Полиетиленови, с дебелина 15 микрона. Но това беше вече в края. Преди това опитах какво ли не…
Факт е, че вече не се обиждам, когато по медиите ме пишат като „Еко-серийният убиец”. Екологично съм осъзнат, вярно е. И наистина се превърнах в сериен убиец.
В началото обаче не бях това, което бихте нарекли типичен престъпник. Напротив. Дипломиран филолог съм, бил съм учител в продължение на осем години. Бях от тези хора, които се опитваха да си изхвърлят боклука разделно, преди още държавата и общината да се сетят за това. Помагах както мога на бездомните кучета. Участвах във всяка акция за почистване на междублоковите пространства, на града и на Природния парк край реката. Не си мятах отпадъците през терасата, нито фасовете по улицата. В супермаркета пазарувах с платнена торба и отказвах да използвам найлоновите им торбички…
Както е казал обаче писателят, постепенно в мен започнаха да зреят гроздовете на гнева. Логично беше да се стигне и до зимата на недоволството ми /за справка – същия писател/.
Гледах селяндурите пред блока, които миеха колите си с маркучи всяка неделя. Маслата от пробитите им радиатори се просмукваше в почвата и оцветяваше асфалта с цветовете на дъгата. Дечурлигата им газеха тревите и трошаха храстите, а тъщите им търгаха напролет липовия цвят барабар с клоните.
Четях по медиите за застреляни, насечени, блъснати с кола, обесени, отровени беззащитни бездомни кучета и котки, а в парка край нас редовно се натъквах на разхвърляни безнаказано от нечия ръка отровни примамки, всеки път щом излезехме на редовната вечерна разходка с лабрадора ми.

Гледах по специализираните ТВ канали как умират залепнали в мазута галапагоски костенурки, пингвини, тюлени, делфини, косатки, китове, птици… а по новините – поредните арестувани без повод еко активисти, протестиращи срещу изсичането на горите, застрояването на крайбрежието, ски влековете в планините и сондите за шистов газ в защитените територии.
Виждах как правителството си подлага задника на всеки пишман инвеститор”, който веднага започваше да дупчи земята за шистов газ, да сондира шелфа на крайбрежието ни за петрол, да вдига завод сред завод в защитените местности.
Бях свидетел на безхаберието, некадърността, безсилието и подкупността на законодателите, които не правеха нищо, за да запазят природата и хората, а само лапаха и прокарваха малоумни закони, обслужващи корпоративни интереси, които никой не ги разбираше, най-малкото пък самите законодатели.
Наблюдавах ден след ден пушещите комини на ТЕЦ-овете, облаците изгорели автомобилни газове от трафика, нефтените петна, прииждащи по реката по пътя си към морето, купищата боклук във всеки воден басейн, детска площадка, тротоар. Захвърлени автомобилни гуми, празни пластмасови бутилки, използвани презервативи, сплескани кофички от кисело мляко и кутии от цигари, трупове на бездомни котки и обелки от картофите за мусаката, купища стари найлонови торбички – веещи се с вятъра по улицата, окичени по клоните на дървета и храсти, стъпкани в калта по поляните, наслоявани с години…
Живеех живота си ден след ден в някакъв монотонен цинизъм, а озлоблението, чувството за безсилие и неясната омраза към всичко това, което съсипваше света около нас, набираха постепенно сили в гърдите ми.

Първият, който пребарах, когато ми падна окончателно пелената, беше автомонтьор. От години го гледах как човърка трошките си в гаража на ъгъла. Навсякъде беше оплескано с мазут, масла бензин, наоколо се въргаляха с години намаслени парцали и вестници, в канавката си имахме целогодишно „езерце”, което грееше в цветовете на дъгата и вонеше на петролен кладенец. Спипах го късно вечерта, когато – както винаги вече порядъчно наквасен, затваряше автосервизчето си, иначе нямаше как да се справя с него – канара мъжага беше, макар и пиян. Първо се опитах да го удавя в бензинено-масленото езеро, ама тоя добитък як, не му се мре. Затова го довърших с един кардан и с крика. Сложих кардана на гърдите му, да не шава много-много, а с крика му размазах физиономията. После се прибрах да подготвя урока за другата сутрин.
После продължих да се плъзгам по наклонената плоскост, някак без сам да се усетя. Затова казвам, че да – от еко активист обществото и правителството и човешката простотия ме превърнаха в еко-сериен убиец.
След продължително дебнене, докопах най-сетне един от идиотите, които ръсеше отрова в парка – накарах го да я изяде. Не му беше по вкуса, но я изяде. Известно време наблюдавах гърчовете му, които дълбаеха пръстта и тревата под една липа, но после ме догнуся от избиващата от устата му пяна и го оставих сам на себе си.
Така – един по един, от моите ръце, да – от тези мои ръце, които бяха държали учебника и тебешира и бяха писали двойки и шестици в ученическите бележници, та от моите ръце си отидоха таксиджия с пушещ ауспух /издиша си сам изгорелите газове, завързан за задната броня/, продажен технолог в ТЕЦ-а /полетя надолу в бълващия отрова в атмосферата комин/, бракониер рапанджия и тралещ за калкан /влачих го в собствената му мрежа със собствената му лодка, после го оставих на апетита на рибите/, идиот който от години изхвърляше найлонови торбички с боклука си през терасата /последва ги, омотан в голям черен полиетиленов чувал/, химик, работещ за военната промишленост, собственик на незаконен пункт за изкупуване на билки, черни и цветни метали /?!/, рибар, избиващ делфини и селски идиот, избиващ кучета, за да се прехранва…
Не ги помня вече всички, господин следовател, а и ТЕ не ме интересуват. Интересува ме само това, което остава след ТЯХ, а то е смърт, разруха, загниваща природа.

В един момент се уморих да измислям нови и нови начини да ги накажа и то така, че смъртта им да е свързана със злодеянието. Това все пак не беше кримка на Агата Кристи и не очаквах Шерлок Холмс да тръгне да разгадава загадката на еко-труповете… Та, един ден случайно удуших с найлонова торбичка от 15 микрона поредната жертва – просто торбичката ми беше под ръка, нищо лично. После обаче ми светна каква символика има в тези полимерни торбички, имам предвид за моята серия от еко-убийства. Знаете ли, господин следовател, че само в нашата скапана държавица се използват приблизително 1 милиард и 800 милиона полиетиленови торбички за еднократна употреба годишно. Това означава, че всеки от нас за това време изхвърля поне 1 килограм найлон, който се разгражда в природата между 100 и 400 години. В същото време тези опаковки обикновено се ползват не по-дълго от един час от всеки един малоумник, решил да ги използва. Общо в страната се произвеждат и внасят около 10 тона полиетиленови торбички на година, можете ли да си го представите, господин следовател? Побира ли го изобщо умът ви?!
Но… Ето. Ето! За това говоря, господин следовател, за това! Дори докато си седим тук двамата и си приказваме в следствения арест, виждам, че и вие сте поставили пластмасови чашки в кафе машината и в апарата за минералната вода. И баничката, дето сте си я донесли за обяд, е в найлонова торбичка – не, не я бутайте в ъгъла зад палката, белезниците и пистолета, виждам я, господин следовател. Още я виждам…

Както и да е…
Уморих се вече. Предавам се.
Разбирате ли, господин следовател. Не съм искал да ставам съзнателно убиец. Не ми е било мечта да се поставя сам извън закона. Исках просто всички те да разберат как се задушава Земята, как не и стига въздух на Природата, как загнива насилствено убивана Планетата. И ако нямаше друг начин, ако природозащитните организации, символичните протести и стачките, призивите и апелите не вършеха работа, то аз намерих единствения начин да обърна внимание на власт, медии и общество върху екологичните проблеми. Вярно е, душах ги с найлонови торбички и пак бих го сторил, стига да имаше как.
Терор! Кръв! Убийство! Смърт!
ЧИЯ?!?
Реших, че трябва да спася това, което е свършила за милиони години еволюцията, с революция – скандална, кървава, нечовешка, зрелищна. Преди пълзящата край нас еко катастрофа да е станала прекалено окончателна, безвъзвратна, като за последно.
И успях, какво мислите все пак, господин следовател?
Кажете ми, че е имало смисъл, нали?!
И… нали у нас все още смъртното наказание е заменено с доживотен затвор?
Или?...

Камен Петров

Шофьор на боклукчийски камион

В кофи за боклук е скрит

нашият живот.

В салфетка мазна е увит

остатък от хот-дог.

А на улицата мръсна

изпотъпкан фас

пее тихо нежна песен:

"Всичко е за вас!"

Бориха се толкоз много,

какво постигнаха -

в ежедневието сиво

се удавиха.

А от скъпата вечеря

обещаха ни,

остана колкото да има -

без подробности...

                   Контрол, „Кофи за боклук”

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

С други думи, аз съм просто един шофьор на боклучийски камион.

Обикалям нощем пустите улици на града, заспал зад заключени врати между боклукчийските кофи, чинно наредени на ъгъла.

Карам този красив, голям, жълт камион из нощния град по точно установен маршрут всяка една нощ, знам си графика до секунда, познавам разположението на всеки контейнер, кофа и кошче.

Карам, събирам боклука, ровя в мръсотията на хората и мечтая един ден да карам хубав мерцедес или джип вместо този красив, голям, жълт камион и ето така минават смените ми сред вонята на отпадъците и похъркването на милион изморени бачкатори.

Научил съм се да различавам боклука на богатите райони от боклука на крайните квартали, боклука на артистите от боклука на еснафите, боклука на политиците от боклука на работническата класа, боклука на курвите от боклука на девствениците. И т.н, и т.н.

Вярно – всичко това е просто натъпкан в контейнера боклук, но всеки си има своя специфична консистенция, своя миризма, цвят и съдържание.

Превърнал съм се в тесен специалист не само като шофьор и не само като боклукчия, но и като познавач на боклука като цяло. Истината е, че от него изкарвам прехраната си. В прекия смисъл на думата, искам да кажа. Каквото и да си говорим заплатата на един прост шофьор на боклукчийски камион не стига доникъде, така че си докарвам допълнителни, необлагаеми с данък доходи, просто като ровя в кофите. При това ровя първи – нали съм нощна смяна – преди клошарите, просяците, некрофилите и помиярите, преди уличните котки и апашите, преди тайната полиция и гларусите.

Плячка в боклука на хората винаги е имало и мисля – ще има, така че в кофите няма начин да не намери нещо полезно човек, стига да е инат, да е на нужда и да не е особено гнуслив. Намереното делим с моя партньор – оня, дето се вози отзад на камиона и който фактически обръща контейнерите в търбуха му, докато аз въртя кормилото. В кофите се намира вкусна късна вечеря за кучето ми от остатъците, изхвърлени с лека ръка и без страх от Бога от хорските трапези. Там понякога има захвърлени интересни вещи, предмети, техника, дрехи и обувки, колелета, книги, дискове и касетки, повечето от които – с малко старание и въображение, все стават за нещо. Някои използвам у дома, други продавам на безценица на битака в центъра на пазара или по магазините за употребявани вещи, трети разменям за нещо друго.

От боклука през годините у дома съм се обзавел с приличен телевизор /слез козметичен ремонт/, три разностилни фотьойла, почти запазено почти бароково канапе, няколко причудливи абажура, разни кухненски посуди, колело за детето, резервни части за таратайката ми, поправено радио за дъщерята, какво ли не. Както вече казах, кучето също е доволно.

И така минават нощ след нощ, кофа след кофа, боклук след боклук. Едни от нещата, намерени из него, стигат според закона и трудовия ми договор до градското сметище, други – до дома, трети – до вехтошарите на пазара и антикварните, както вече казах.

С течение на годините обаче нещата взеха да се променят.

Социолозите биха казали, че обществото променя статуса си.

Политиците – че сменяме системата и строя си.

Икономистите – че сме в криза и рецесия.

Аз обаче си имам по-проста теза. Боклукът просто отъня. Заприлича досущ на постната пица на Дянков – не веднага, разбира се, лека-полека стана тази работа и то пред очите ми, между пръстите ми, от курс на курс и от кофа на кофа.

Гледам през годините как обедняват хората.

Виждам го в кофите за боклук пред вратите им.

По тях можеш да познаеш кой е останал без работа, кой е забогатял нечестно, кой взема рушвети и кой е на прага да емигрира или да се самоубие.

Нивото на боклука в контейнерите малко по-малко започнаха да падат, а заедно с тях и качеството му.

Доскоро сред отпадъците можеше да намериш чифт почти нови дънки, запазени обувки, кажи-речи цял полилей, работещ в черно-бяло телевизор, само леко наранени ябълки или мандарини, стара бална рокля, хляб дето още не е мухлясъл или кутия замразена храна, хвърлена, щото и бил изтекъл срока, но все още ставаща за ядене, купища стари списания и книги, колело по капли, ама в движение – почти всяко едно шибано нещо, останало от човешкия живот след края на поредния ден.

Сега обаче в кофите има единствено обелки от евтини плодове, смачкани кофички от промоционално кисело мляко /често облизани/, скъсани дрехи, дето не би ги облякъл и оня Джак Спароу от „Карибски пирати”, ако има изобщо обувки, то те ще са по една, не чифт, жълти вестници, но вече използвани в кенефа, пресъхнали пластмасови галони от долнопробна бира, използвани игли от наркоманите и презервативи от педалите, захвърлена партийна книжка и скъсан след прекратяването му трудов договор.

Покрай отъняването на боклука в последните години, отъняхме и ние с колегата, че и жената, барабар с децата и кучето.

Един ден, тоест – една нощ, обаче късметът най-сетне като че ли ми се усмихна. Карах поредната нощна смяна, ровех без особена надежда или ентусиазъм в поредния контейнер и по едно време измъкнах изпод отпадъците стара дамска лачена чанта. Стара, ама лачена, припомних си унило стария лаф. Плюс това чантата беше доста запазена и можеше да и взема някоя пара, а и беше порядъчно издута, тъй че като нищо и вътре щеше да изскочи още нещо, дето да влезе в употреба. Издърпах чантата от кофата, отупах с опакото на ръката си няколко картофени обелки барабар с червеите от нея, после дръпнах ципа и надникнах вътре.

В чантата, навързани на стегнати пачки, бяха натъпкани банкноти. Цяла бала. Плюс това в евро.

Изхълцах и бързо затворих обратно ципа.

Сърцето ми биеше бясно. Огледах се бдително нагоре-надолу по тъмната улица, но наоколо беше пусто.

Викам си, мамка му, и на нашата улица най-сетне изгря слънце. Ще сменя най-сетне камиона с някоя джипара или мерджан, ще заведа децата на море, ще купя къща, ще я облека моята като царица на стари години, ще…

Речено-сторено.

Още на другия ден, без да казвам никому, се засилих с цялата чанта в най-близката банка да обменя малко пари. Вътре ми се нахилиха, дадоха ми да подписвам куп документи, взеха парите, тръгнаха да ги броят, пуснаха ги през някакви машинарии. После внезапно спаря да се хилят. Някой явно натисна някакво тайно копче, защото след минутка нахълтаха ченгетата и се озовах в следствения арест по-бързо, отколкото моя партньор би могъл да обърне кофа за боклук в камиона.

Парите, разбираш ли, братче, се оказаха фалшиви. Толкова ми бил късмета.

Както и да е, престоях 72 часа на пансион в ареста, поне си отспах, че и ядях три пъти на ден. Изобщо, като не се броят разпитите и заплахите, не беше особено зле. Работата в крайна сметка се разплете, пуснаха ме ченгетата, тръгнах да се прибирам.

Щом се прибрах обаче, у дома не ме чакаше вита баница, а бележка на масата насред празната къща:

„Не мога повече. Напускам те. Вземам децата и телевизора. Мими. ПП. Между другото, уволниха те от работа като неблагонадежден…”

И ето ме сега – отново обикалям кофите за боклук като в доброто старо време. Ровя, тараша, пресипвам, избирам – не съм гнуслив.

Обичам боклука.

Познавам боклука.

Живея от боклука.

Само дето сега вече обикалям по контейнерите за смет пеша, а не зад волана, и вече не съм шофьор на боклукчийски камион, а просто един бездомен гладен клошар – един от многолюдната армия на такива като мен, които се множат от ден на ден в тази калпава държава, посред тези кризисни времена.

Пък и честно да си кажем, днес вече и в тази работа няма много хляб…

Камен Петров

Абстиненция №3

Све! 

3 години! 

А имаме цялото бъдеще пред нас…

И – стой все така наоколо, всепоглъщаща и всеобятна и все така обичана и все така обичаща…

Обичам те! 

Е, Боже!

Мамка му!

Fuck my self!, нали съм българин.

Искам да умра, а все не мога.

От друга страна, явно ми се живее, но вече не знам как.

Чувствам се като премазан с валяк.

Скапан съм.

Сдухан съм.

Пак съм изчерпан.

Две обеци, 70 кила минало и любов, козя брадичка, лоши спомени, шантаво настояще, неясно бъдеще, едни летни шорти и джапанки.

Това е останало от мен.

Другото някак го няма.

Кух.

Празен.

Ужасно се чувствам.

Тракам-тракам-тракам със зъби.

Паячета лазят по лицето ми.

Вдигам ръка пред очите си, а пръстите ми са прозрачни – вените прозират в тях, ноктите ми са безкръвни, часовникът /марков/ виси от изтънялата ми китка.

Чувам звучи, каквито не съществуват, виждам ненарисувани картини, слушам песни на мъртви музиканти и гледам филми, които никога няма да бъдат снимани, но са така реални, така истински, така са тук.

„Здравей!”, викам на стената в хола, после и се извинявам, а тя е просто една стена, нали така, но аз откъде да го зная този тъп артефакт.

После викам „здрасти!” на още няколко стаи, нали мразя хората, алиенация, брат, майната ти.

И така, обикалям празните стаи на апартамента.

Кухня, дневна, хол, спалня, баня, безкрайни коридори, пуста терасата.

Надничам по ъглите, зад шкафовете в сифона на мивката, зад неработещия бойлер, в котешката тоалетна, през слепите прозорци.

Уредбата е пусната и звучи Placebo – май Every me, every you. Или For what I’ts worth, знам ли, на кой му пука, майната му, все е хубаво, винаги е наше. Иначе в момента на мен ми звучи като нещо старо на Metallica или нещо неиздавано на Ейми Уайнхауз. Кофти звучи. Самотно, суисидно, тъжно, празно. Сам съм и музиката кънти в празните стаи и резонира без резонанс.

А аз се треса целият.

Зъбите ми тракат ли тракат, а вече отдавна не са 32.

Зъба.

И годините ми не са 32, нито дори 42, нито пък намирам отговорите на въпросите. Както на вечните, така и на битийните, простите въпроси.

Хей, сещам се за времето, когато всичко в мен беше пълноводно, пълноценно, пълнокръвно, пълномаслено, пълнозърнесто, пълно...

Сега сякаш някак не е така.

Дори не знам вече чашата наполовина пълна ли е или наполовина празна. Изглежда ми еднаква, щом те няма.

Ставам, излизам и заключвам входната врата след себе си – защо ли /леко, без бели, на място, командвам на кучето, на котката нищо не казвам, тя и без това ме е отсвирила по презумпция/.

Вървя по тихите улици.

Ходя по шумните булеварди.

Газя мръсотията и локвите и прахта и изгнилите листа и фасовете.

Дишам изгорелите газове на колите.

Чувам вик – пак са изнасилили дете.

Ченге глобява шофьор и си взема рекета, а друг шофьор на ъгъла гази бабичка и отива да си допие.

Гларусите кръжат ли, кръжат наоколо и вещаят буря, земетресения и мор, а може би просто са гладни, на кой му пука, поне докато не го оцвъкат там изотгоре отвисоко по главата и по новите дрехи.

Моят град.

Днес и сега.

Празно ми е.

Искам си дрогата викам си, докато крача сам сред тълпата.

Не ми е добре нещо.

Стомахът ме боли.

Черният дроб пулсира.

Сърцето ми аха да изскочи през ушите.

В устата ми е сухо, а ръцете ми все така треперят.

Изплезвам се към една витрина /разпродажба, ликвидация, 50%, пише там/, а езикът ми е белезникав и обложен и сърби.

С омекнали крака се добирам отново у дома.

Кучето ми се радва, а котката се прави, че не съм аз.

Пусто.

Пускам телевизора, после го спирам отново с дистанционното.

Наливам си чаша вода, чаша алкохол, чаша чай с мед и лимон,у чаша витамини.

Сухотата в гърлото ми си стои обаче.

Какво ти става, бе братче, питам сам себе си или по-скоро моето по-разумно, трезвомислещо и зряло „Аз” пита другото – онова инфантилното, нервозното, шизоидното, склонно към самоубийсто и саморазрушение.

Питам сам себе си, но всъщност знам.

Гледам часовника през пет минути.

Скапан работен празен делничен ден.

А паячетата все така лазят ли лазят по лицето ми, сгърчено от тикове. Пъплещо-лазещи-космати копелдаци.

Това са всички тези часове без теб, всеки ден, всеки работен ден, осем часа умирачка, бавна жива смърт без теб.

Не съм и пипнал дрога, но копнея… все за теб, знам си го.

Трета година вече и, Слава Богу, няма край.

Няма, няма край – а това е просто началото, ей, ехо!

Чакам те и все ще чакам.

И теб, и бебо, и всички вас, даващи смислите.

Винаги.

Най-сетне часовникът на стената в дневната удря 18 часа привечер, а аз скачам, ставам, хуквам като луд, отварям шпионката на входната врата, слагам треперещата си ръка на ключа, оправям си рошавата прическа и чакам-чакам-чакам стъпките ти от работа, по студените тротоари и дупките по пътищата, през живота ни заедно и поотделно, нагоре по стъпалата на блока, на ъгъла на междустълбищната площадка, където още личат снощните кални следи от лапите на кучето ни, пред изтривалката, насред настъпващата нощ… у дома… при мен…

Влизаш, гушваш ме, целуваш ме, събуваш си делничните пътъчки, казваш ми „обичам те” и аз отново съм цял, отново съм истински, отново ме има, отново съм тук и сега, заедно с теб, в теб, заради теб, „обичам те”, мълвя и аз, впил устни в твоите устни, ръце в твоите ръце, сърцето ми бие до твоето и до това на още нероденото ни дете и ужасяващата абстиненция внезапно изчезва, а аз ти прибирам пътъчките в килера и сърцето си прибирам в твоя джоб, за да го пазиш там, където му е мястото – до твоето сърце.

Защото отново съм си взел дрогата както във всеки един миг и час и ден и месец и безвремието на последните три години, откакто те познавам и откакто не мога да живея без теб, защото така ужасно те обичам. А другояче не мога. И не искам.

Камен Петров

Русе, 5 юни 2012 година

Твоят Камо

А К. те Ц., знаеш...

Снимки авторът: Моето то

This love

хей, бебе, опитай това

For ever words were spoken 
Painful and untrue 
I said I loved but I lied 
In my life 
All I wanted 
Was the keeping 
Of someone like you 
As it turns out 
Deeper within me 
Love was twisted and pointed at you


You keep this love, thing, child, toy 
You keep this love, fist, scar, break 
You keep this love


I'd been the tempting one 
Stole her from herself 
This gift in pain 
Her pain was life 
And sometimes I feel so sorry 
I regret this the hurting of you 
But you make me so unhappy 
I'd take my life and leave love with you


I'd kill myself for you, I'd kill you for myself 


No more head trips
You keep this love

Вокалистът на Pantera – Фил Анселмо, се опитва да обясни това, което става много дълбоко вътре в мен, но -  разбира се - няма как да стане тази работа, защото съм до болка втъкан в теб и в любовта ти, а той не те познава, Све моя, обичам те. К.П.
Твоят Камо

Звук и светлина

На Вили

И на Пингвина

А В. и Я. си го знаят…

Акордите в един момент ти се виждат два пъти по-сложни, два пъти в повече, два пъти по-недостижими, два пъти по-мечтани.

Грифът на китарата някак си се удължава садистично, баси грифа.

Започваш да се чудиш перцето ли да грабнеш и да засвириш или да разположиш пръсти върху струните.

Кое по-напред?

Не можеш вече и двете едновременно, да му еба майката!

Но все пак ще свириш, знаеш си го.

Ще свириш, няма накъде.

Дори и да боли, дори да умираш, нека е за последно.

Това ти е орисията, и искането, и моженето, и всичко.

Свирнята.

Музиката.

Фийлинг, дето му се вика на чист нашенски, музикантски.

Проблемът ми е един-единствен, тъй както и ръката ми от едно известно време насам е само една – та това ми е и проблемът. Имам само една ръка. Отскоро. Една. Тъй рече Негово Височество Ракът. Важното е, че сега отново съм музикант и още свиря на китара. Е, поне се опитвам. Ръката си е ръка, дори и само една.

Но, мамка му, няма да спра да се усмихвам!

А музиката звучи в главата ми.

Звучи. Дрънчи. Бръмчи. Вие и плаче. Рок. Блус. Та-да-да-да-дам.

Бас китарите дуднат.

Барабаните бият.

Вокалът ще изкърти небесата.

А моята китара, о – моята китара, вие чудни сола, държи здравия ритъм, приглася, повежда, плаче, пее, вие, това е моята китара, мамка и, а аз съм се сраснал в едно с нея, това сме ние двамата – аз и китарата, аз и бандата, аз и музиката, и е хубаво, и боли, и искам още, но съм само наполовина.

Аз съм китаристът с едната ръка.

Аз съм Бетховен с глухотата му.

Аз съм Rammstain без дръм машина.

Аз съм това, в което може да се превърне музиката, щом я усещаш в сърцето си, в душата си, там вътре, на плажа, зад дивана, на някоя поляна или в палатката или на стадиона пред 10 000 човеци, звук и светлина, чудото на изкуството и на нотите, дори да не ги познаваш – хей, просто ги изсвири, Джак, няма какво да ме спре – нито „Балкантон”, нито халтурата, нито чалгата, нито смъртта на Дио, нито моята смърт.

Аз съм хората, които обичам, мечтите, които съм изживял, музиката, която съм композирал.

А Музиката, Музиката ми е безсмъртна.

Свиря.

Свиря.

Свиря.

Чувате ли ме оттатък облаците, оттатък химиотерапията, хематомите, миомите, разсейките, разрезите на скалпела, упойките и болкоуспокоителните?

Чувате ли ме?

Аз свиря и винаги ЩЕ!

Музика.

/Нека ви доверя нещо – една циганка е казала на мама, далеч преди да се родя, че ще бъда пич като пушка и ще карам жените да крещят, да са красиви и да викат/

Музика, човече.

Музика.

Дали имаш една или две ръце.

Дали имаш тумор или не.

На кой му пука, мамка му?!

Тя е тук /хей, соча сърцето си!/, тя е тук и е завинаги – или я има, или я няма, това е музиката, звука и светлината.

Та свиря си солото аз.

Свиря с една ръка.

Другата туморът ми я отнесе.

Та-да-да-да-дам.

Свиря тук и отвъд, свиря в клубове, зад клубовете, до кофите за боклук, в гаражи и в главите ви, в радиото и по телевизията /само да има пичове-редактори/, в колата ви на път за морето, на плажа свиря с кухарката, сигурно мога и под вода…

Свиря, само да има кой да чуе песента ми.

Свиря, само да има кой да чуе музиката ми.

Свиря.

Не ти трябват три ръце за това, само голямо сърце, тъй рече някой някъде някога…

И тъй – свиря.

Това е животът ми.

Това е моята песен.

Това, братче, е светът наоколо.

Това са сълзите, кръвта, потта на тези, които познавам.

Всички останали, мамка му, ме гледат и се хилят, и се лигавят, и се подиграват, и ме съжаляват, и ме плюят, и събират пари по форумите за мен, и шепнат зад гърба ми, и бягат от концертите на китариста с едната ръка, защото те не знаят, братче, че изкуството ни няма ръце и няма крака и няма език и няма уста и няма глава и задник и търбух и две цици или три няма дори пенис или вагина, изкуството, о йе, няма физика, няма органика и механика, няма психика, нито психология, това е само душа и само чувство и само туптящо до последно сърце и само изкуство без нищо изкуствено и без никакви органи, дори не са ти нужни ръце или крака или език и прочее, нито каквото и да било тяло за да бъдеш вътре дълбоко вътре в него – само го живей и го вдишай и го чувствай и се слей с него – изкуството, музиката нота след нота песен след песен плачи смей се обичай изпитай оргазъм мамка ти плачи и обичай и прави любов със смъртта, прави любов със света, прави любов, прави нещо…

Аз съм китаристът с едната ръка.

Ракът отнесе другата.

Затова е единствена тя.

Но ми стига пак да ме чуете…

 Камен Петров

Вместо П.П. – R.I.P.

Джими Хендрикс, Джон Бонъм, Джон Ленън, Дженис Джоплин, Рони Джеймс Дио, Майкъл Хътчинс, Фреди Меркюри, Кърт Кобейн, Ейми Уайнхауз, Бари Гиб…