Звук и светлина

На Вили

И на Пингвина

А В. и Я. си го знаят…

Акордите в един момент ти се виждат два пъти по-сложни, два пъти в повече, два пъти по-недостижими, два пъти по-мечтани.

Грифът на китарата някак си се удължава садистично, баси грифа.

Започваш да се чудиш перцето ли да грабнеш и да засвириш или да разположиш пръсти върху струните.

Кое по-напред?

Не можеш вече и двете едновременно, да му еба майката!

Но все пак ще свириш, знаеш си го.

Ще свириш, няма накъде.

Дори и да боли, дори да умираш, нека е за последно.

Това ти е орисията, и искането, и моженето, и всичко.

Свирнята.

Музиката.

Фийлинг, дето му се вика на чист нашенски, музикантски.

Проблемът ми е един-единствен, тъй както и ръката ми от едно известно време насам е само една – та това ми е и проблемът. Имам само една ръка. Отскоро. Една. Тъй рече Негово Височество Ракът. Важното е, че сега отново съм музикант и още свиря на китара. Е, поне се опитвам. Ръката си е ръка, дори и само една.

Но, мамка му, няма да спра да се усмихвам!

А музиката звучи в главата ми.

Звучи. Дрънчи. Бръмчи. Вие и плаче. Рок. Блус. Та-да-да-да-дам.

Бас китарите дуднат.

Барабаните бият.

Вокалът ще изкърти небесата.

А моята китара, о – моята китара, вие чудни сола, държи здравия ритъм, приглася, повежда, плаче, пее, вие, това е моята китара, мамка и, а аз съм се сраснал в едно с нея, това сме ние двамата – аз и китарата, аз и бандата, аз и музиката, и е хубаво, и боли, и искам още, но съм само наполовина.

Аз съм китаристът с едната ръка.

Аз съм Бетховен с глухотата му.

Аз съм Rammstain без дръм машина.

Аз съм това, в което може да се превърне музиката, щом я усещаш в сърцето си, в душата си, там вътре, на плажа, зад дивана, на някоя поляна или в палатката или на стадиона пред 10 000 човеци, звук и светлина, чудото на изкуството и на нотите, дори да не ги познаваш – хей, просто ги изсвири, Джак, няма какво да ме спре – нито „Балкантон”, нито халтурата, нито чалгата, нито смъртта на Дио, нито моята смърт.

Аз съм хората, които обичам, мечтите, които съм изживял, музиката, която съм композирал.

А Музиката, Музиката ми е безсмъртна.

Свиря.

Свиря.

Свиря.

Чувате ли ме оттатък облаците, оттатък химиотерапията, хематомите, миомите, разсейките, разрезите на скалпела, упойките и болкоуспокоителните?

Чувате ли ме?

Аз свиря и винаги ЩЕ!

Музика.

/Нека ви доверя нещо – една циганка е казала на мама, далеч преди да се родя, че ще бъда пич като пушка и ще карам жените да крещят, да са красиви и да викат/

Музика, човече.

Музика.

Дали имаш една или две ръце.

Дали имаш тумор или не.

На кой му пука, мамка му?!

Тя е тук /хей, соча сърцето си!/, тя е тук и е завинаги – или я има, или я няма, това е музиката, звука и светлината.

Та свиря си солото аз.

Свиря с една ръка.

Другата туморът ми я отнесе.

Та-да-да-да-дам.

Свиря тук и отвъд, свиря в клубове, зад клубовете, до кофите за боклук, в гаражи и в главите ви, в радиото и по телевизията /само да има пичове-редактори/, в колата ви на път за морето, на плажа свиря с кухарката, сигурно мога и под вода…

Свиря, само да има кой да чуе песента ми.

Свиря, само да има кой да чуе музиката ми.

Свиря.

Не ти трябват три ръце за това, само голямо сърце, тъй рече някой някъде някога…

И тъй – свиря.

Това е животът ми.

Това е моята песен.

Това, братче, е светът наоколо.

Това са сълзите, кръвта, потта на тези, които познавам.

Всички останали, мамка му, ме гледат и се хилят, и се лигавят, и се подиграват, и ме съжаляват, и ме плюят, и събират пари по форумите за мен, и шепнат зад гърба ми, и бягат от концертите на китариста с едната ръка, защото те не знаят, братче, че изкуството ни няма ръце и няма крака и няма език и няма уста и няма глава и задник и търбух и две цици или три няма дори пенис или вагина, изкуството, о йе, няма физика, няма органика и механика, няма психика, нито психология, това е само душа и само чувство и само туптящо до последно сърце и само изкуство без нищо изкуствено и без никакви органи, дори не са ти нужни ръце или крака или език и прочее, нито каквото и да било тяло за да бъдеш вътре дълбоко вътре в него – само го живей и го вдишай и го чувствай и се слей с него – изкуството, музиката нота след нота песен след песен плачи смей се обичай изпитай оргазъм мамка ти плачи и обичай и прави любов със смъртта, прави любов със света, прави любов, прави нещо…

Аз съм китаристът с едната ръка.

Ракът отнесе другата.

Затова е единствена тя.

Но ми стига пак да ме чуете…

 Камен Петров

Вместо П.П. – R.I.P.

Джими Хендрикс, Джон Бонъм, Джон Ленън, Дженис Джоплин, Рони Джеймс Дио, Майкъл Хътчинс, Фреди Меркюри, Кърт Кобейн, Ейми Уайнхауз, Бари Гиб…

Потоп

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето”

След ден застъпва вечер

На смяна нощна моля се и веч ще е така
Поне за миг човечен
Опитвам се, но още търся нечия следа
Вали, и сме сами...

                          П.И.Ф., „Вали”

                

ТE казват, че е отнесъл моста над Владая, както и още два-три подобни.

Лъжат обаче.

Далеч не е това проблемът.

Потопът отнесе Моста между Двата Свята, между Доброто и Злото, между Теб и Мен, между Вчера и Утре.

Има обаче все още държащи се паянтови мостове наоколо, а под тях все така тече Реката на Живота, подхранвана от поройния дъжд на Времето, Пластмасовата река. Тече и носи пред очите ми животински и човешки трупове, пластмасови и силиконови отпадъци, използвани презервативи с развиващи се в тях вече мъртви зародиши, отровена риба, лети джанти, бутилки, чаши, купон, смрад, тиня, отрова, миазми… Хадес…

Насред реката има само хора-острови, градчета-острови, чувства-острови, къщи-острови. Архипелаг от отломки след Потопа, обаче архипелаг без бъдеще, не като този на Сейшълите.

Потоп…

Вали безспирно дни наред, приличаме на субтропическа джунгла, а не на нашия си протоселски, субпровинциален, безличен източноевропейски градец, почиващ само на стара слава и на неясни планове за бъдещето, подкрепени единствено с европейски пари и реститутски амбиции, които никой никога повече няма да уважи.

Вали, а инфраструктурата на тъпия град не е подготвена за това.

Навсякъде има локви, ями в асфалта, пълни с кална вода, кални поляни с кални кучета, кални прасета и кални циганета, които се въргалят в тях, евтини коли втора ръка, разпръскващи мътна дъждовна вода по минувачите по кръстовищата, наводнени мазета и магазини на партерни етажи, преливащи кенефи с весело смърдящи фекалии, течащи романтични мансарди и преливаща над дигите река, давещи се котки и давещи се подхвърлени бебета, воня на мухъл и на мазе – европейски град, но не е Венеция. Язовири и реки преливат, бентове и мостове се рушат, цепи се, потапяме се, гмуркаме се в тинята на дъното.

После идват комарите, заразите, смрадта.

Газя водата по улицата и пред мен внезапно се отлепя фасада на сграда, разядена от всемирната влага и мухъл, и пада на улицата. Ега ти напречния разрез викам си, докато зяпам, заслепен от дъжда куклената къща с липсваща предна стена - обесена на гредата на тавана несподелена любов, прострелян в слепоочието неиздължен кредит, давещо се във ваната в мазето отчаяние, мъртви мечти, наслоени в канализацията за мръсната вода и плуващи в кенефа парченца нежност, несподелени с никого.

Потоп…

ТЕ казват, споко пич, шъ съ упрайм, силни сме заедно, взехме изборите.

Няма го обаче Ной да ни чифтоса оттук-оттам, да събере на едно място хора, сатири, сладострастни свине и разгонени маймуни, потъващи плъхове и изплуващи русалки, издути непотъващи салоподобни политици и гладни деца с издути коремчета и ококорени очички, за да ни спаси и да влезем отново в легендите и библейските сказания.

Няма дори свястно такси, което да извикаш, мамка му, за да те откара сред локвите до дома, без да ти съдере бакшиша кожата или без да те пребият впиянчените му приятелчета и колеги-футболни фенове, всички до един с развалени зъби, смърдящи на вкисната бира, евтина пот и евтин салам, евтини курви и евтин живот по крайните квартали, въртящи воланите безспир ден и нощ, докато по евтиното радио в колата гърми неизменно чалга, упса.

Потоп…

ТЕ казват, че трябва да сме търпеливи и да държим глави над водата, още малко, още мъничко, братя, за бога не купувайте, докато ние садим блатни кокичета и откриваме магистралите за никъде, дай тука флашката, брат, ще уволним още няколко министри, няма проблеми, плувайте-плувайте-плувайте, българи, скоро няма избори, спокойно, казах, да не раздам още по някой и друг шамар, ура, нашите, гооол, Стоичков пак гърми Слонове в Сафара или гърми Боби в БФС, never mind  /нъл тъй се викаше, бе Цецо/, опа, Уорлик, къде така, бе friend, аркадаш, аверче, баси пак падна мост, отиде банкета в Бояна, ама плувайте бе, мама му стара, не помните ли Таня Богомилова, а дъжда вали ли вали, кротко ръми, жестоко шиба, събаря къщи и предизвиква свлачища, превръща се в библейски порой и в Реката на Живота и отнася всичко по пътя си.

Потоп…

ТЕ казват, че водата отмива всичко, дори най-лошото.

Главата ми обаче се е превърнала в центрофуга на евтина пералня и върти ли върти мътна сапунена вода, която нищо не отмива, най-малкото пък лошите спомени и стаените страхове и вонята на пот като на товарен кон, обязден за кой ли път от кофти ездачи.

Пералнята върти водата вътре, но нищо не изпира – бельото ни е мръсно, братя, чорапите ни смърдят, отзад имаме жълто, на коленете ни кръпките ни са избелели, носете си новите дрехи, момчета, а, стига бе!

В улуците на паметта ми се стичат само ръждиви струи.

В локвите под нозете ми шляпа единствено кал.

В басейна пред къщи квакат жаби в жабурняка.

Небето е сиво, небето е черно, небето е отрупано с облаци и чужди бомбардичовачи, проблясва светкавица, удря гръм, но то е само насън, защото наяве никога никъде наоколо нищо не се случва – сиво, черно, облачно, заплашително, опасно.

Буреносно небе.

Потоп…

ТЕ казват, синоптиците обещават слънчево време.

Но няма как. Струва ми се наистина, че тази вода и тази влага, и тези струи, стичащи се навсякъде наоколо, както и безвечния мухъл, който неизменно носят, като че ли продължават вечно – винаги са текли и винаги ще текат. Текат, валят, струят от всяка цепнатина на битието ми, на моето аз, на моя свят, на всичко наоколо и отвъд.

Вали и вали и вали.

Капките пробиват дупки в мозъка ми, големи като кратери, а главата ми все пак не е планета, а просто една глупава, нищо неразбираща глава, вкопана в настоящето, завлечена от миналото, търкаляща се към бъдещето. Търкаля се и пляска из локвите на безкрайния дъжд, който продължава бой знае откога.

Затова, едно искам да ти кажа.

Спри, моля те, спри да плачеш вече, мила, защото цял се давя в твоите сълзи, а спасителният пояс на любовта ти все не достига до мен…

ТЕ казват, че това не е любов.

Но както винаги, ТЕ грешат.

И нека го изпеем заедно с онзи Голям Зелен Гущер - Дейвид Бауи: “They say: Jump!”

А ти просто спри дъжда.

И то завинаги, защото те обичам.

Скрий се под стряхата на любовта ми.

Там е сухо

                И топло

                            И сигурно.

И няма кой да ти казва какво да правиш, какво да чувстваш, какво да мислиш, как да обичаш, как да си ти и как да сме ние.

Пък нека навън да вали...

Дори и ТЕ да се давят...

 Камен Петров

Портрет на художника като стар

Аз съм творец.

Художник съм.

Артистична душа, притисната от оковите на годините, битийността, тесногръдието и провинциализма на малкия град.

Твърде отдавна, наистина.

Продължавам обаче напук на всичко да творя. Има-няма 50 години вече. Стар съм, минавам седемдесетте, но съм художник все още и завинаги, всъщност май откакто се помня.

Нямам зъби, нямам хляб, нямам бои, нямам четки за рисуване, почти нямам бял и черен дроб, сърцето ми прескача, краката ми треперят, косата ми остана полепнала по старите черно-бели снимки от миналото, забутани нейде в прашните албуми из мазетата на живота.

Не се предавам обаче, поне докато Музата е нейде покрай мен.

Няма какво да си говорим, като всеки артист и аз имам своята Гала, макар тя далеч да не е такава галеничка на съдбата, не е набеден бохем и не е налудничава като едноименната, просто е винаги до мен и я обичам и ценя и се борим заедно с живота, ден след ден, ден след ден, поне така пее Васко Кръпката.

Вярно, днес никой няма пари за изкуство, за картини, за МОИТЕ КАРТИНИ, за нищо. Хората нямат пари дори за репродукции по простата причина, че финансите не стигат

човек да си плати тока, водата и кабелната, какво ли остава да напълни хладилника с храна, а душата си с изкуство.

А хората са наоколо, навсякъде и никъде, валят безименни край теб, облъхват те с дъха си, крият се зад тъмните си очила, тъмните бомбета и тъмното минало и отново всеки е сам и всеки твори, а само малцина го умеят, оцеляват, остават вечни, имат своя портрет, своето място, своя свят, своето „аз”…

И все така, воден от навик, трупан с декади, от инстинкт, който ме води напред, от страст, желание и необходимост, по-силна от живота, продължавам да рисувам с каквото има, когато мога, за каквото и да е, щом намеря смисъл в него. Дори да свърша боите, вероятно ще дращя по панелните стени на апартамента с парчета тебешир, с останка от кренвирш, със сок от изгнили домати, с късче тухла, със сълзите, потта и кръвта си, защото, по дяволите, съм творец, а това да рисувам за мен е равносилно на това да дишам, майната им на храната, кредитите, сметките и празния хладилник.

Понякога слизам до брега и продавам някоя и друга скица – за по 5-10 лева, рядко евро, защото тук вече и туристите са бедни, а и почти липсват. Често ми се приисква да рисувам дракони, да правя временни татуировки или дори да се хвана като бояджия като разни мои бивши и настоящи колеги, но не – няма!, няма да се предам!, никога!, аз съм творец, художникът съм, макар и стар, така че портретът на живота си ще си го нарисувам аз самият, не някой друг, не съдбата, не животът, нямането, мизерията, рецесията, безнадеждността, антиутопията и деградацията на цели поколения хора, които израснаха и се сринаха пред очите ми.

Вярно, един друг човек на име Джеймс Джойс навремето е написал нещо, наречено „Портрет на художника като млад”.

Аз обаче отдавна вече не съм млад, а старец, пропуснал съм да скицирам дъблинчанина приживе, а и не се наричам Уилям Уортън в многомилионни тиражи и скъпо струващи картини, така че портретът ми днес би представлявал вероятно просто няколко сивкави щрихи, нахвърляни на амбалажната хартия на миналото, посипани с прах, не със сълзи. Без розова хартия. Без цвят. Без бъдеще.

Стига да има кой да пожелае да го нарисува.

Но на мен това ми е животът.

Не е автопортрет.

Това съм просто аз, но и не съм.

Човекът с бомбето.

Рисувачът на меки часовници.

Драскачът на илюзии, спомени, мечти, надежди.

Бих отрязал ухото си и бих го пратил по пощата на брат си Тео, но просто ме е страх, а вече няма бръсначи, само ножчета за еднократна употреба, пък и нямам брат на име Тео и той си няма галерия в голям град, прост бачкатор е в едно малко градче насред Добруджа и едва свързва двата края като оператор на селскостопанско механично моторно-превозно средство, тоест кара трактор. Иначе наистина се казва Теодор и ме обича и ми е брат. Но това всъщност вече няма значение.

Затова и днес, 50 години по-късно, дори ударим седемдесетака, все така рисувам, за да дишам, не да се прехранвам, макар че кой не иска да изкара хляба си с това, което умее, обича и заради което в крайна сметка живее.

И аз рисувам и рисувам и рисувам, дори често да се налага да живея живот назаем, да участвам в синекурни изложби и изложбици за тази годишнина или онзи юбилей или не знам каква си сборна тема, нали дишам чрез изкуството си в крайна сметка, нали в това е смисъла, нали това ще остане след мен, поне тук-таме.

В дома ми картините са изпълнили пространствата. Но това не е типичното арт пространство. По-скоро е позанемарен апартамент в бившия център на града, в който са нахвърляни картини и мирише на платно терпентин, дърво, боя. Картините там далеч не висят по стените, облени с мека светлина и облечени в скъпи рамки като в някоя престижна художествена галерия. Моите картини лежат разхвърляни навсякъде, натрупани в гардероба и килера, наблъскани на терасата и в бившата детска стая /откъдето децата отдавна са излетели в търсене на своето „аз” по света/, подпират готварската печка в кухнята и пречат на сателитната антена на телевизора в дневната. Най-вече обаче моите отдавна нарисувани и от никого невидени картини и мечти са подпрели с прашните си платна стените у дома ми, мазилката се рони и пада върху платното и боята и образува върху тях една истинска, битийна, съвсем не романтична и прекалено реалистична патина от забрава, мазилка и прахоляк, които бележат преходността на зрелия ми творчески период и предвкусват забравата…

Или, кой знае, призванието…

Моят портрет.

Портретът на художника като стар.

 К.П.

Графити

Урбанизация до дупка.

Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.

Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.

Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.

Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.

Живот в негатив – това е положението.

Живот в grayscale - скалата на сивото.

Хората обаче са странно устроени животни.

Някои даже имат мечти.

Че и цветни.

Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.

Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?

Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.

Пуристите в градската управа вдигнаха врява.

Казионната журналистика също надигна вой.

Ченгетата послушно настръхнаха.

Очевидно цветното ги дразнеше.

Различното всяваше страх.

Новото означаваше промяна.

Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.

Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.

Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 

Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.

В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.

Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 

Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.

- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.

- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.

- Млъкни! Мамка ти и на теб!

- Да, господин кмете!

- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!

- Малко им е, господин, кмете…

- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…

Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.

Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.

- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.

- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.

- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!

- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.

Не беше обаче така.

Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.

За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…

Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.

Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.

Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.

Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…

И градът отново посивя.

Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.

Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.

Сиво, grayscale…

Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.

Това обаче, разбира се, става само в разказите.

А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров

Около света

На мама от тате…

Where you want to go

Who you want to be

What you want to do

Just come with me

I know you're bold enough

I've been around the world

And I have seen your love

I know I know it's you

You say hello then I say I do

                        Red Hot Chili Peppers "Around the world"

Светът е едно наистина безлично, грозно, тясно, претъпкано местенце. Скучно място е светът. Ежедневието е еднообразно. Часовете едва се нижат. Вия се от безсилие около самия себе си, ще ми се да гриза стените наоколо – ако имах зъби, разбира се, и ако имаше стени. Светът е една топла субтропическа бърлога, в която никога нищо не се случва, долавям само отгласи от далечни събития, не участвам в нищо.

Прекалено дълго си се заврял в този твой малък, ограничен, безличен свят, мойто момче, рекох си един ден /или може би нощ/. Разкарай се! Обиколи около света. Виж и други места. Научи нещо ново. Почувствай се различно. Излез от еснафската си среда, от комформизма, удобството и сигурността, които до никъде не водят, най-много до деменция и оскотяване.

Алиениран съм, алиенирааааан съм, до дупка съм изтъкан от алиенация, просто усещах че от еднообразие и самота вече затъпявам.

Така че в крайна сметка се реших и някак си тръгнах.

Усетих, че наистина му беше дошло времето.

Инстинктивно налучках посоката, нямаше кой да ме упъти.

Можех да започна пътешествието си, по-готов нямаше да стана.

Завъртях се в кръг около себе си на 360 градуса и запълзях по дълъг, тъмен, горещ като ада тунел.

Тунелът е дълъг, да, уф, дълъг е, мамка му!

Цяла вечност вече пълзя.

Краят му не се вижда.

Тясно е, да му се невиди, уф, много е тясно!

Ужасна клаустрофобия ме гони.

Направо не се диша.

Задушавам се.

Пълзя ли, пълзя по тунела, а отвън чувам само ритмични приглушени писъци.

Стените на тунела пулсират.

Ту-туп, ту-туп, ту-туп.

Може би е блъскащата в главата ми кръв, може би от клаустрофобията или просто така ми се чува, но това пулсиране сякаш прониква дълбоко вътре в мен и в унисон с него пулсира целия околен свят.

Пълзя по проклетия тунел на неравномерни спазми, толкова ми стигат силите.

Като сляпа къртица във вулкан съм.

Пълзя.

Пълзя.

Пълзя.

Имам чувството, че се придвижвам едва по сантиметър в минута, но не се отказвам, инат копеленце съм си аз, отсега си го знам.

Ще обиколя света.

Ще видя нови места.

Ще науча НЕЩО!

Ще проумея СМИСЪЛА!

Вдишай-издишай, вдишай-издишай…

Тунелът се е проснал в горещия мрак пред мен и се придвижвам опипом, сляп съм като къртица наистина, мамка му, но за сметка на това пък усещам, че пулсирането и писъците като че се приближават.

В един момент, точно в мига преди да се откажа и да спра завинаги, в далечината в края на тунела видях мъжделива розовееща светлина

„Имаме разкритие!”, стори ми се да бръщолеви несвързано някой, но може би просто така ми се е сторило.

Събрах останките от силите си и пропълзях последните сантиметри.

Светлината се засили.

Краят на тунела се виждаше и стана по-широк.

Само насреща да не идва някой влак или объркана къртица като мен, но в насрещното движение, хехе, викам си с последни сили и пълзя ли пълзя, ей така, вече на инат, по инерция.

Внезапно почувствах нечии хладни пръсти на лицето си.

„Сестра, форцепс!”, изрева нейде отблизо дразнещия непознат глас, а аз понечих инстинктивно да се дръпна назад в мрака на така добре познатото ми убежище, но някой ме хвана и ме задърпа с все сила нанякъде, навън.

Щеше да ми откъсне направо главата, копелето!

После все пак подадох насила глава навън, в света широк и чужд, огледах го за част от секундата с широко отворените си, невярващи очи, това което видях, изобщо не ми хареса, страшно беше, тревожно и убийствено, плашеше ме и ми навяваше неясна тъга и апокалиптични спомени за бъдещето, така че отворих в ступор беззъбата си уста и изпищях, а след това изпищях отново и отново.

Все още пищях като побъркан от страх и ужас, когато ме издърпаха навън, шляпнаха ме по дупето, повиха ме и ме поставиха в скута на мама.

Бях примирен, но не и победен.

Налапах палеца си и като го засмуках, реших да подремна за малко

Имах нужда да събера нови сили, защото ми предстоеше борба.

И този път тя щеше да продължи дълго, да не кажа до края.

С моите хора.

Навън.

Около света…

Колкото и страшен да е той.

Камен Петров

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛО МОЕ!

Обичам те и на 30 все така силно, моя малка мармоазетке, колкото бих те обичал и на 20, както и на 10 – стига да съм можел да те познавам тогава. Ти си най-красивото нещо, което би могло да ми се случи, а то ми се случва всеки Божи ден от 3 години насам… макар понякога от това да ме боли глава, а друг път да тупти по-бързо сърцето ми. Пиша ти това писмо по простата причина, че изживяваме своята си кризисна любов и чакаме едно малко и сладко като теб кризисно бебче, така че тате няма пари за картичка за рождения ти ден – и по-добре. Аз също съм изцяло в една опустошителна и вечна сърдечна криза, откакто те познавам, защото ужасно много те обичам, много-много,  Дуда-Дуда и Джингъл Белс мой, страхотно те обичам, радвам ти се като дете, обожавам те и винаги ще бъда с теб, винаги – в добро и лошо, както каза тогава капитанът, докато смъртта ни раздели. Заради това ти подарявам тези три малки подаръка, защото е рецесия, Све, така че няма да има по-голям подарък от този, който ни поднесе това шантаво копеле живота, а именно любовта ни… и нашия бебо…Помни, че на рождения ти ден, аз ще съм този, който пръв и последен ще те прегърне, а през останалото време няма да престане да те гушка...

10

Този подарък е за първите 10 години от живота ти, тогава, когато си била сладко малко момиченце, докато аз съм бил голям лош батко на 23 и съм изучавал ненужни науки в Софийския университет. Този подарък обаче е и за това, за да не забравиш никога какво означава да си чист като бебе и мечтателно-наивен като дете, за да предадеш най-доброто от детските си спомени на поколението след себе си…

20

Никой от нас никога повече няма да бъде отново на 20, но – помниш ли – когато се запознахме ти ми каза, че си на 19, а беше на 27… Въпреки това и днес – 3 години след запознанството ни и 10 години след 20-тия ти рожден ден, ти все така изглеждаш на 20 - млада, секси, жизнена и красива, както и тогава, така че нека този подарък да е за твоята женственост и красота, за най-красивата, най-умната, най-добрата моя малка любима, която ме носи в сърцето си…

30

Мармоазетке моя, човек и добре да живее… се влюбва, обича и… забременява. Нека с този мой подарък се помъча да направя бременността ти мъничко по-спокойна, по-удобна и лека, защото знаеш как много ви обичам вас двамата. Опри се на него, така както би трябвало да се опираш на мен през тези сладки 9 месеца до август, а и винаги и завинаги. Бъди все така най-красивата малка мама, най-смеещата се, разбираща, усещаща, мъдра, всезнаеща и всеопрощаваща мама, защото ние двамата /с К./ също ужасно много те обичаме и искаме винаги да бъдем край теб…

Честит рожден ден, Све! Бъди най-щастливата, обичаща и обичана, усмихната и сбъдваща мечтите си жена /защото вече официално не си девойка, помниш ли?/, любов моя! Обичам те до болка! И искам още!

Твоят Камо

14 май 2012 година, Русе

П.П. Подаръците, знам, ти ще ги предусетиш, а след това ще ги видиш, затова и не ги упоменавам тук и сега. Тате /докато нашият доки гледа бебо/.

ЦИКЛОФРЕНИЧЕН ШИЗОНОФРЕНИЗЪМ

За белия кон ...

Отдавна вече

не ми трябва "трева",

за да се издигна високо.

Отдавна вече

не ми трябва любов,

за да потъна в самотния апокалипсис

на оргазма си.

Не се срамувам да кажа на жена, която чукам:

"мамо".

Не плача вече

/понякога хленча двулично/.

Не вярвам.

Не мразя.

Не искам.

Не чета Шекспир,

когато имам Буковски.

Не чета и Буковски,

понеже имам себе си.

Отдавна вече

не ми трябва бял кон със звезда на челото,

защото съм обяздил егото си

и го яздя

и го яздя

и го яздя

през хиляда изтърбушени сърца.

* * *

Животът ми е

като похотлива усмивка

върху лицето на хърбав сатир.

Семе -

разпилявано по вятъра.

Погледи без стойност

и

думи прогонени.

Той е песен,

въртяща се в кръг

от скучен рефрен.

Сухо цвете в празна ваза.

Рефлекс

в антагонизма на рождението ми.

Струна.

Животът ми е марципан,

разплут без срам под слънцето.

Гризнете си от него -

толкова е безвкусен.

Животът ми е филм -

напомня филмите на Костурица

/но не чак толкова добър/.

Обръщам се,

бавно поемам към края му.

Слънцето кима.

За сбогом.

Абстиненция 1

Лежа

и зяпам паячета по тавана.

Тракам,

               тракам,

                             тракам

със зъби.

Цял съм в пот.

Треперя.

Горещо ми е.

Паячетата лазят по лицето ми.

Мисля бавно.

Мразя бързо.

Мразя

Мразя

мразя го профила си,

отразен във чашата наопаки.

Кикотя се, докато плача.

/ А плача, понеже паячетата мълчат /.

Не ми казват нищо за теб.

Мълчаливо-пъплещо-космати-копелдаци!

Цял съм абстинентен,

а не съм и бутвал дрога.

Знаеш ли?

Абстиненция 2

Една гола стоватова крушка

стърчи отсреща-

насред мрака на стаята

и ми се хили

хили

хили ми се

като малоумен травестит.

Свети нагло в уморените ми очи.

Осветява голото ми тяло като прожектор.

Пречи ми да мисля за теб.

Замерих я ядно с пепелника.

Метнах:

               книга

               две чаши

               касетата на Доорс

               лятната си обувка

               няколко обидни думи

               стол ...

Когато хвърлих по нея

и бутилката с водка

и пак не улучих,

най-сетне разбрах,

че това не е крушка,

а полунощната луна отвън прозореца

и се разкикотих,

и се смях, и се смях, и се смях,

чак докато не чух сирената на патрулната кола,

а един добър чичко полицай не ми обясни,

колко съм неразумен да мисля за теб ...

Когато изляза в събота вечер

Гладен съм.

И искам още.

А менюто

     менюто ми е толкова бедно:

оглозгани емоции

чувства /ударени в кантара/

сълзи /разредени със вода/

обич,

           омраза,

                          съчувствие -

по шепа.

Истини -

в коктейл 1/1 -

с лъжи.

И накрая ме удрят в сметката.

Защо,

по дяволите,

стоя все още

в този ресторант ?!

Екзистенциална нощ

Гърлото

на съботната нощ

попи като жаден памперс

детския смях от паважа.

Такситата

с червени светлини

полетяха наникъде.

Проститутки колабираха.

Пияни полицаи изнасилваха дете.

Една звезда

просветна,

после помръкна

с последния писък на чайките.

Заръмя.

Ниско

под нажежената плоча на тавана

аз разлистих Камю

и зачетох,

а пръстите на краката ми

екзистенциално мърдаха

в ленивата струя

на вентилатора.

Притежание

Богат ли съм?

Имам  пишещата си машина.

Имам два чифта дънки.

Няколко книги.

Три албума на ДООРС.

Имам куфара си

/ винаги готов да отплува /.

Будилник с мудни стрелки.

Непечеливш фиш от тотото.

Имам очите си -

                               за да те гледам.

Имам ръцете си -

                               за да те галя.

Имам сърцето си -

                               за да умира по теб.

И пак нямам нищо,

с което да те задържа,

когато решиш да побегнеш от мен ...

Богат ли съм?

Ъгъл

Втренчил съм се в ъгъла на стаята:

Там си даваха среща

5 графики,

фототапет

петно от мухъл.

Изглеждаше

като сюрреалистична гравюра.

Напомняше

на намек за живот,

притиснат в ъгъла.

Миришеше

на безизходица,

катапултирана до никъде.

А беше просто

един ъгъл

с 5 графики,

фототапет

и петно от мухъл,

бележещ мизерията

на самотното ми съществуване

предутрин.

***

Гадно.

Дишам изгорелите газове на колите.

Спирам

до трамвая - сгазил е дете.

Онанирам,

скрит зад ъгъла на живота си.

Тихо

зъзне мисълта ми във фризера на паметта.

Излизам

през вратата на шизофренията.

Бавно

спирам да почина.

Някъде.

Антракт ...

Напоително

Къде си, дъжд?

Измий

потната нега от слабините на Земята.

Измий

срама от чезнещото ми лице.

Похотта

от бързите кръстовища отмий.

И нека само

кръстатите сенки на чайките

дамгосат

с сухотата

паважа ...

***

Като отглас

от неносещ утеха дъжд,

стъпките ти

заглъхнаха в далечината,

отмиха

гръмотевичните думи,

превърнаха

в рядка кал прахта на чувствата

и оставиха в устата ми

вкус на пресъхнали улуци,

шепот на тихи, тихи криле

и още нещо-

неназовимо,

                       далечно

                                      и бегло-

като всяка  твоя целувка,

открадната тихомълком

понякога рано предутрин,

когато

            спиш

                       до мен...

Хайки в петък сутрин

след Коледа под душа

Аз съм твоето тамагочи -

докосваш ли ме три пъти на ден,

все още дишам.

Думи

Разтреперани,

хилави,

изплюти и

изсъскани,

плахи,

лъжливи и

нагли,

забравени,

скътани,

казани,

премълчани,

мъчени,

ненужни

и сиви,

пети

и шепнати ...

Думи.

P.S. Диагнозата е поставена на пациента Камен Петров Йорданов от психиатъра д-р Светла Иванова Колева

Черна смърт

Песът беше черен като смъртта, огромен и зъл, зъбите му стърчаха иззад винаги изплезения език, от който се стичаха лиги и капеха в прахта по земята. Женската до него беше незабележимо по-дребна и по-светла, но само мъничко. Сигурно и двете кучета, за които тате казваше, че са от породата „ротвайлер”, тежаха поне колкото по една торба цимент, а те бяха от по 50 килограма /за справка – отново тате/.

- Нацели го в окото, бате. В окото!- прошепна по-малкият ми брат, тъй както бяхме залегнали в буренака зад къщи, но аз го ръгнах с лакът в ребрата и той изскимтя и обидено си замълча.

Прицелих се внимателно с прашката и му пуснах един камък „22-ри калибър”, откраднат заедно с още десетина такива от строежа на новата кооперация на ъгъла. Вместо в окото, снарядът ми нацели звяра някъде във врата. Той изквича и скочи високо нагоре барабар с четирите си крака. После зави, зарева и залая едновременно, като едва не се удави в лигите си и препусна в тромав галоп към скривалището ни. Женската веднага се включи в преследването.

- Бягай! Бързо!- наредих кратко по войнишки и отпраших пред брат си към дъската в оградата.

Промъкнах се първи и задържах за миг дъската, преди през дупката да се промуши и кльощавото тяло на дребния, миг преди чудовищните зъби да го захапят за задника. После я пуснах, тя хлопна глухо на мястото си, а песът се трясна с всичките си 50 кила в оградата, която се разтресе, и отново изквича – колкото от болка, толкова от бяс. Облегнахме потните си гърбове на нагорещените от слънцето дъски, без да обръщаме грам внимание на сумтенето, ръмженето и лая отвъд оградата. Бяхме им свикнали вече.

- Брей, бате, на косъм беше този път!- възкликна запъхтяно дребният.

- За трети път тази седмица, мамицата му!- изругах с любимата ругатня на тате – Трети път го удрям, но все не улучвам в главата.

Изплюх се на напечената земя, където слюнката ми остави малко лунно кратерче в прахта, точно като онези, които оставяха в нея вонящите лиги на главния ни враг в махалата, чийто лай кънтеше на два пръста зад главите ни в момента.

Лаят в момента обаче изобщо не ни притесняваше. Даже хич! Гадният пес, ротвайлер или не, не можеше да ни докопа, дори задника си да съдереше от лай. Още миналото лято с малкото ми братче се бяхме светнали, че не е необходимо човек да обикаля около трите съседски къщи по тротоари и улички, за да стигне до училище, да отиде за хляб в кварталния магазин или на игра /или пък бой/ в съседната махала. 

Много по-просто бе да отковем по една широка дъска в долния край от всяка ограда, която просто отмествахме и после спускахме обратно след себе си, и така разполагахме с чудесен таен и високоскоростен маршрут за навсякъде. Дори бяхме белязали дъските с по един тебеширен кръст, защото често ни се случваше да се нуждаем от спешен изход и спасение след масов бой с бандата от другия квартал, от бдително ченге, зло куче или сприхав съсед. Бяхме едни същински нашенски Том Сойер и Хъкълбери Фин, както често шеговито ни наричаше тате между две бири  /като разбира се, аз бях Том, а дребният – Хъкълбери или просто Хък/ и не се бояхме от никого. Смело влизахме в ръкопашни схватки с дечурлигата от другите банди, биехме с прашката птици, котки и кучета, крадяхме плодове и бонбони от кварталната бакалия, пукахме гуми, трошахме стъкла или иначе казано – изживявахме си поредното приказно лято. Лято, което никога вече нямаше да се повтори. Тогава аз бях на цели девет, а малкият ми брат бе едва седемгодишен…

От последния ми – трети до момента - несполучлив опит да прострелям Големия Злобен Черен Пес с прашката беше изминала цяла седмица, така че с Хъкълбери замисляхме поредното покушение. Денят беше поредния от низ жежки, прашни, изнурителни августовски дни, когато всичко живо се е покрило на сянка, но ние бяхме млади и смели и кипяхме от сила и от желание да претрепем най-сетне чудовището, от което се страхуваше цялата махала.

- Хък!- наредих кратко на малкия си брат – Бягай до строежа и донеси 10-ина по-големи парчета, докато аз приготвя прашката!

Дребният скочи на крака и с готовност отпраши към строежа на новата кооперация, който беше неизчерпаем източник за жлъчни коментари от страна на кореняците с къщи, както и неизчерпаем арсенал за нашата тежка артилерия, тоест прашката, която в момента внимателно преглеждах, смазвах, затягах и приготвях хладнокръвно за стрелба или както казваше тате: „Вие двамата нехранимайковци сте като идни същи ловци в саваните на Кения описани от Ърнест Хемингуей”. Край на цитата.

Така че сега аз, Големият ловец, Тихата стъпка, Поразяващата ръка, Том Сойер от махалата, сериозно се подготвях да сваля най-сетне на земята с един изстрел оня огромен звяр с острите зъби, докато туземния ми водач Хък тъпчеше камъни в джобовете си.

После двамата, както винаги, тръгнахме на лов.

Денят наистина беше ужасно горещ, беше средата на август /”Човек може в такава жега да изпържи яйце в каската си”, казваше тате, който беше ходил войник/. Бях сигурен, че гадният пес, заедно с кучката си, лежат обезсилени от жегата някъде наоколо, изплезили езици, а лигите им както винаги капят в нагорещения прахоляк. В нашата персонална квартална джунгла обаче, обхващаща трите съседни къщи, все още несъборени и презастроени с панелни блокове, както и с преките пътечки през оградите благодарение на откованите дъски, беше прохладно. Дворовете бяха гъсто обрасли с буренак, репей, храсти, нискорасли разкривени плодни дръвчета, отдавна превърнали се в дивачки, асми и малинак, така че малобройният ни, двучленен партизански отряд се промъкваше към дивеча в истински сенчест тунел, който хвърляше изумрудени отблясъци по потното челце на малкия ми брат и изсушаваше тениската на собствения ми мокър от жегата гръб. Отместихме първата белязана с кръстче дъска в нашата ограда и минахме в съседния двор, после втората, после третата и ето, че бяхме Отвън, в царството на врага. Снишихме се и запълзяхме сред репеите.

Бяхме наострили бдително уши, наоколо се стелеше непроходимия гъсталак на буренясалите покрайнини, съчки пукаха, листата шепнеха, в далечината лаеше куче /но не нашето/, чувах бученето на колите по близкото шосе, бумтенето на сърцето си и пъхтенето на братчето си, някъде отзад изведнъж се чуха – като че ли съвсем близо – силни удари като от чук. Дотук нищо необичайно, Том, рекох си, давай смело напред, песът е някъде наоколо и чака да му светиш маслото...

Песът наистина беше наблизо заедно с кучката. Двата огромни ротвайлера се бяха изтегнали в дълбоката сянка на полупрекършена стара слива и лежаха полузарили муцуни в стар пясъчник, търсейки прохлада в жегата.

Направих знак на малкия си брак и той се закова до мен и ме загледа благоговейно в очите, нещо което страхотно много мразех. Направих друг знак и той плътно се сниши, после пипнешком извади шепа заоблени камъни от джоба на гащите си.

Легнах до него сред репеите и зорко разузнах обстановката.

Този път ще го ковна рекох си, ама явно го рекох на ум, щото дребният, Хък значи, ме беше зяпнал в устата и се кокореше като туземец някакъв.

- Дай снаряди, Хък!- наредих уставно – Целта е пред нас.

Малкият ми брат с готовност ми подаде шепа камъни, от които с вещина избрах най-тежкия и с най-острите ръбове. Поставих го ритуално в прашката под благоговейния му поглед, после се прицелих в Окото на Звяра. Целих се дълго, а в това време потта се стичаше в очите ми и чувах хрипливото учестено дишане на малкия си брат до себе си. После си рекох, мамка му, сега е моментът, отпуснах рязко ластика и камъкът полетя. В мига, в който чух познатото „пляс!”, което означаваше, че отново съм улучил, видях огромният пес да подскача като полудял във въздуха, а заедно с него скочи и голямата черна кучка.

- Бягай!- като всеки друг път кратко, по командирски наредих на дребния, скочих и се завтекох с всички сили към спасителната дъска в оградата с голямото, нарисувано с бял тебешир „Х” на нея.

Чух стъпките на малкото ми братче зад гърба си. Чувах насеченото му дишане зад мен. Съвсем малко по назад чувах и тропота на осемте кучешки лапи и лаят на двете огромни озверели кучета, всяко от които – нека си припомним – тежеше 50 кила, колкото една торба цимент, доста повече и от мен и от малкия Хък.

Не ме беше чак толкова страх обаче.

Нали нашата ограда беше там.

Както и нашата дъска.

Тичах и тичах и тичах.

Зад себе си чувах тропота на крачетата на братчето си.

Зад тях – галопът на ноктестите кучешки лапи.

Щом стигнах оградата, се плъзнах с отиграно движение по задник, докато се плъзгаз в прахоляка, посегнах и се опитах да отместя дъската и… се блъснах с цялото си лице в нея. А дъската не помръдна…

НЕ ПОМРЪДНА!

Дъската беше закована а нашият спасителен път беше отрязан.

Изпищях и подскочих, подгонен от ужаса и отчаянието. Хванах се в горния край на оградата и се набрах с все сили с пилешките си мускули, пришпорван от страха. Нейде из отдолу чук как малкият ми брат също се блъсна в неподвижната дъска, чух и неговия писък, после се прехвърлих отвън, в двора, на безопасно място и протегнах ръка да му помогна…

В този момент огромното черно куче и жена му връхлетяха върху малкото ми братче, върху моят персонален туземен водач, върху Хък, Хъкълбери Фин, МОЯ БРАТ…

Обзет от ужас паднах от ръба на оградата на гърба си, а дъхът ми излезе с един безкраен, омаломощавах хриплив звук от гърдите ми. Претърколих се по лице и се надигнах на ръце и крака, после припълзях до оградата. Отвъд се чуваше ожесточено мляскане, ръфане и боричкане, все едно цялата ми рода се бе събрала на семеен празник, за коленето на поредното прасе. Само дето това отвъд оградата сега не беше семейството ми, а озверелите ротвайлери. Прасето също не беше коледно прасе, а малкото ми братче, малкият Хъкълбери Фин, МОЯТ БРАТ.

Развиках се, разкрещях се, разридах се, псувах с всички псувни на тоя свят, питах по оградата, удрях по нея с пръчки, камъни, юмруци и всичко, което успях да докопам. Излязох от безсмисления си ступор в мига, в който през цепнатините влетя пръска кръв и се лепна през окото ми по цялата ми буза, после се стече – гореща като жарава, към вратлето ми.

После звуците отвъд оградата престанаха, чух отдалечаващите се стъпки и приглушеното ръмжене на двата звяра. Излязох несмело от прикритието си, дръпнах безсилно дъската, която явно вече беше закована, слеид това се прехвърлих с омекнали ръце през оградата при това, което беше останало от мъничкия ми по-малък брат след пиршеството на ротвайлерите.

Подсмърчайки се наведох, прегърнах кървавите останки, изправих се, а гръбнакът ми изпука, после с люшкащи се стъпки се отправих към къщи, към нас, у дома, само че този път не по преките пътеки през дворовете, а по обиколния път по тротоара. Пътем събрах неловко с една ръка червата на малкото си братче, които бяха се разтекли от коремната кухина и се стелеха по асфалта след нас /”Извинявай, Хък…”, промълвих на озъбения му, оглозган до бяло на места череп в прегръдките ми/, после прекрачих прага на нашия двор и влязох вътре.

Щеше ми се да изкрещя с цяло гърло, исках да викам за помощ, копнеех да припадна, но в този момент видях тате: седеше както винаги под асмата на сянка, бирата пред него беше хладна, той като всеки друг път се усмихваше мило и всеразбиращо. Изпитах всичкото облекчение на света, знаех, че вече има кой да ми помогне, да подаде ръка, да спаси брат ми, да приласкае синовете си… После видях до ръката на тате, почти на ръба на масата, до лакътя му, до пепелника и до разпенената халба с бира, една тесла и няколко пирона.

- Сине…- рече той, преди да види зловещия товар в прегръдките ми – Някой беше разковал оградата, копелето му мръсно. Току що я поправих…

А после млъкна.