Няма умирачка

Животът прилича на зъб

Изобщо не мислиш за него

 Доволен си – дъвчеш добре

Но внезапно той се разваля

Боли те но щом ти е нужен

За него се грижиш

Но за да бъдеш съвсем излекуван

Трябва да го изтръгнат от теб

                                               Борис Виан

Реших, че всичко е ужасно тъпо.

Не виждах вече смисъл в нищо.

Дълги години се мъчих, а край мен труповете валяха като в екшън със Силвестър Сталоун, а не беше на кино и не беше война, просто каквито и да ги вършеха, хората в един момент си измираха като мухи и това си беше.

Животът очевидно беше просто една малуомна прелюдия към смъртта.

А живот отвъд смъртта и без това нямаше.

Така че работата беше ясна. Нямаше смисъл да живея, ерго – за целта първо беше нужно да умра. Понеже съм ерудит обаче и сложно устроен интелектуалец с куп емоционални проблеми, подобно онова копеле Уди Алън, дори умирачката се оказа трудно начинание за безволево и мързеливо копеле като мен.

Номер ми изиграха най-вече баналните реалии на съвремието, тъпото ми чувство за хумор и скъпотията.

Първо на първо, страх ме е от високо и то ужасно, така че автоматично от списъка за щастливо избавление с летален край, свързано с всякакво скачане от сгради, мостове, кранове, самолети и прочее нещо, по-високи от скута на жена ми, просто отпадаха по подразбиране.

Второ, заради скапаната си професия, имах и скапан стомах, много нервен. Поради тази причина отравянето също отиде на кино – дори и с кураре… или караоке… а може би укулеле… майната му, и без това няма значение.

Свръхдоза, автомобилни газове в затворен гараж, отровен паяк тип „тарантула”, нает от мен за мен наемен убиец, какво ли не премислих.

В гроба сигурно беше тъмно, влажно и мърдаха всякакви гадове, които искат да те ръфат, а в крематориума пари, размишлявах.

Няма какво да се лъжем, принципно имах ужасен страх от всякаква болка. Изобщо не можех да си представя да си прережа вените, да си пръсна черепа с пистолет, да се удавя в някой замърсен с фекалии и леденостуден водоем – убежище на пиявици, да се хвърля под влак, който ще ме разкъса надве, разбира се съгласно редовното закъснение в разписанието си или пък да си завържа нещо дълго, бодливо и твърдо на врата и да се окача на него на полилея в хола, докато смъртта ни раздели.

Гадно ми звучаха всички възможни сценарии и това си беше..

Опитах се да туширам всичко това на съзнателно, подсъзнателно и национално ниво, като се замислих за разни любими пичове, които са си отишли по един или друг начин през годините, отдавна са се разложили във физическия смисъл на думата, но продължават да живеят в душата, сърцето и спомените ми, о-йе…

Не помогна, даже напротив.

Тръгнах от тате, бог да го прости, но ракът определено не беше моята диагноза.

Опитах с Фреди Меркюри, но хайде сега, моля – мека китка, СПИН, гей, би?! Няма как да стане!

Хемингуей, виж, е бил твърдо копеле, добре ги е обръщал жените, бутилките, романите и дивеча, но ни можех да си представя да си завра дулото на пушка в устата и да дръпна спусъка.

Същото се отнасяше и за оня пич Кърт Кобейн от Nirvana.

За Майкъл Хътчинс от INXS и колана на дръжката на хотелската врата просто не ми се и мислеше.

Карах така известно време, после се отказах, защото добих усещането, че съм на път да стана безсмъртен.

Толкова се уплаших, отвратих и се сдухах, честно.

Да умреш е едно, а да мислиш за смъртта – съвсем друго. Трето и четвърто е да го направих, но мисля, че Николай Хайтов друго е имал предвид… Бог да го прости и него…

То смъртта и без това си е сдухващо нещо, а според Рей Бредбъри – и занимание самотно, но в моя случай направо се превръщаше в невъзможен казус това, умирачката. Като оставим настрана всичко друго, всичките ми фобии, социални наслоения, семейни задължения, страха и притеснението, стигаше ми само да се сетя колко са скъпи днес оръжията в сивия сектор на пазара у нас и как се точат бюрократичните процедури по узаконяването им. Дори да вземех решение изходът да е отрова, то за легална такава трябваше рецепта, а за нелегална – пари, които нямах. Не можех да си позволя такса в законно стрелбище за да се гръмна или наемане на яхта за да се удавя. Гнус ме беше от червеите, които после щяха да ме гризат в гроба, но и ме беше страх от изгарянията в крематориума. Да не говорим за това какво ще каже мама, като разбере и че има голям шанс да ме изостави гаджето…

Както казах, аз съм сложна личност. Ерудит, интелектуалец и мислител.

Сега, докато още съм жив, не знам точно какво съм.

Околните си имат свое мнение, което в повечето случаи е доста поляризирано, но като цяло ми лази доста по нервите.

Като умра обаче, нещата като че ли ставаха дори още по-сложни.

Веднага си представих някоя от многобройните, влюбени до болка в мен, кахърни поетеси, последователки на Петя Дубарова, които щяха да нашаткат на мига по няколко поеми за смъртта ми, в които щеше да се говори за „мъртви улици /пусти улици/, мъртва точка /застой/, мъртъв час /следобедно време за почивка/, мъртъв език /известен само по писмени паметници, който не се използва като говорим/, мъртво вълнение /което се появява при безветрие/, мъртва тишина /пълна тишина/, мъртъв сезон /период на застой/, мъртва кост /твърд израстък, най-често по главата и краката/, мъртва душа /питайте Гогол/…

Това беше отвсякъде в пъти по-зле дори от тъпата сентенция „за мъртвите или добро, или нищо”.

Готови бяха за някое литературно списание, за поетичен конкурс или за поредната творческа деменция.

Това обаче не правеше мен самия готов за моргата.

Никак даже.

Мъртво родена работа, ако мога да си позволя тази фриволност на изказа, бих казал…

От друга страна отдавна вече ми беше писнало наистина. Искам да умра, да се изпаря, да гушна букета, да ритна ритнеш камбаната, да прегърна босилека, да вирна краката, да опъна петалата, да хвърля топа. Копнеех да пукясам, да пукна, да се гътна, да гибердясам, да загина, да погина и да се погубя млад, да се преселя във Вечните ловни полета, в Рая, във Вечността, в един по-добър Свят, на Оня Свят, мамка му!

Обаче все не намирах начина.

Бях просто… нежив…

Нито жив с живите, нито мъртъв с мъртвите.

Ни жив, ни умрял

Плюх си на разчетения до стотинка ежемесечен бюджет и на задълженията си към мобилния оператор, и набрах телефона на моята приятелка Кетрин от Сидни, Австралия. Друг манталитет, друг жизнен опит, друга култура, викам си, все ще измисли нещо. Плюс това ми беше задължена, ирландско-австралийската крава, след като и бях помогнал в социалната адаптация в родната БГ-действителност след един концерт на Rolling Stones в съседен Букурещ. Кетрин от Австралия обаче, която дори не беше кореняк бушмен, а тъп пришълец – потомък на орлански католжници, просто ми изреди гъгниво по телефона с 68 импулса в минута: „kick the bucket, bite the dust, buy the farm, cash in one's chips, croak, go belly up, go to the wall, go west, meet one's maker, shove off…”

Thank you very mutch, bitch!

Много ми помогна, направо.

След като проверих онлайн колко ми е коствал разговора с Австралия /24,78 кинта, нито повече, нито по-малко/ и след продължително ровене в интернет речници и справочници, най-смисленото, до което се докопах беше идиотския идиом „Kick the bucket (Да ритнеш кофата)”. Как да не се досетя, че означавало „Да умреш. Намек за кофата, като често използвано място за стъпване на обесвания по време на линч. Друго обяснение е наименованието на дървото, за което се връзва прасето при клане (buque). По време на клането агонизиращото прасе го рита със задните си крака”. Баси дърварката! Лика-прилика са си с Дънди Крокодила, добре че го спряха тоя тъпия филм откъм продължения още през 80-те.

Очевидно беше, че разговорите с духовете на любими покойници, с разни авери от по света и у нас и с вътрешното ми „аз", доникъде нямаше да ми помогнат.

Знаех, разбира се, освен това, популярния сред юзърите напоследък онлайн списък „76 тъпи начина да умреш”. Няма да го цитирам целия, защото някои от тях наистина са тъпи, а и високо ценя оставащото ми на този свят време. Затова и ето ви представителна извадка от него, дано ви бъде полезна - да си прережеш вена с хартия, да се задавиш с кактус, да паднеш от самолет и да умреш във въздуха заради самозапалване, да ти се забие летяща птица в корема, да ти влезе скакалец в тялото и да стигне до мозъка, да се удавиш в писоар, да си заковеш ръката с пирон и да умреш от глад, да си глътнеш зъб и да ти разкъса стомаха, да се запалиш с лупа, да те ударят с бумеранг в сънната артерия, за те рециклират, да те уцелят с дартс в аортата, да те блъсне самолет докато се спускаш с парашут, да си сложиш ръждясал пиърсинг, да се удавиш в киша…

Той дори и от птичи поглед погледнато също не водеше до нищо конструктивно и реално, като всяко друго нещо, намерено в интернет.

И така…

В крайна сметка реших, че май се отказвам от цялата тази дивотия. Да мре, който иска. Аз нямам нито пари, нито време, нито въображение, за да умра истински. Затова само ще изпадна в крайна форма на мимикрия. Ще изпуля очи, ще посинея, ще пусна малко пяна между зъбите и изплезения си, подпухнал език, дори ще се насиля да мириша както се полага.

Това е положението

Просто ще се правя на мъртъв

И без това все едно живеем в морга.

При това зле почистена.

И само симулираме живот…

Камен Петров