На Венци, на Мицов, на 1968
Мицо, синът на Венци Басиста, изпълзя от пещерата сред панелките в гетото на "Младост" 4 и отправи мъдър взор към Планината.
Витоша все повече заприличваше на "Витошка", откъм руините на "Арена Армеец" долиташе Четвъртата симфония на Брамс в изпълнение на Княза и МонтеКриско /и странно напомняше на звуците и вонята, носещи се откъм Четвърта поликлиника/, а живеещите в останките на метростанциите наоколо мрънкаха.
В Панчарево бавно се изпаряваха в зловонни сернистожълти облаци останките на поредната фалирала ядрена електроцентрала.
София се простираше безнадеждно наоколо, каквато да стане тя не успя.
Мицо разкърши стройна снага и за разгрявка, метна боздуган към близката заложна къща, чиито облепени с картон издъдени прозорци, помнеха и по-добри времена.
Нямаше някаква особена причина да метне оръжието точно по тази дупка, но пък и не можеше да подмине факта, че именно там беше заложил преди време последния си кийборд, време, в което тази дума още значеше нещо.
- Мамка ти и хиподил мюзикайдълски!- изруга някой иззад картонените прозорци.
- И твойта майка също!- жизнерадостно отвърна Мицо, синът на Венци Басиста, после се отправи към работното си място в бункера на Музикаутор, където делеше едно бюро и телесните течности на стройна секретарка заедно с Гюро, сина на Васко, пак Басист.
Кортеж на проправителствените сили, начело с бронирания джип на Борис, сина на Бойко, Пею, сина на Делян, както и присламчилия се както винаги Трифон, сина на Славчо, с вой на сирени пресече пътя на младия мечтател за по-добро бъдеще и заплатени авторски права, но той безметежно продължи напред и не обърна внимание на мутрите в лимузините, които бяха ежедневие в Мегаполиса под Планината.
Няколко мигранта гризяха молитвено килимче пред джамията, наоколо самотно висяха патрули на националната гвардия и бездействаха, зяпайки без интерес дисплеите с тъпотията, която се случваше на живо онлайн на "Евровизия 2084" тази година, както и през всяка друга между впрочем.
Мицо обаче беше спокоен, защото знаеше, че Големият брат гледа, особено след фалита на телевизиите и риалити форматите, последван от създаването от останките им на най-голямата правителствена, охранителна и същевременно пожарникарска фирма в руините на страната, която отговаряше още за незаконния внос-износ с обезценена валута, цигари-менте, синтетична дрога, петрол без петрол и каквото още се сети човек.
Освен това, килнатата от катаклизмите ретраранслаторна кула на единствената работеща след Катастрофата радиостанция, посветена на древното божество Тангра, все още се явяваше реална опозиция на разклатената олигархистична власт и нейните неумиращи гласове като Бойчо, синът на Илияна, и Върбан, синът Василев, гръмко оповестяваха в ефир, чрез вестоносци с тъпани и гайди и чрез листовки, какво, къде, кога, защо и как става точно. Пък и пускаха рок музика, копелетата!
Глас народен, глас Божи, реши той. Щом последователите, феновете и спонсорите на Тангра държаха нещата под контрол, дори и без Гилъна, сина на Кольо, все още имаше надежда за светлото бъдеще на това-онова.
Известно време Мицо, синът на Венци Басиста, жонглира наум с екзотичната идея да разнообрази обичайния си маршрут и да намине през Попа, Графа и Славейков, но на Попа пак имаше неоанархисти, на Славейков букинисти-пивовари продаваха огнена вода, не и книги, а по Графа като нищо можеше да се натъкне и на Графа и на Мицо му се отщя.
Плюс това знаеше, че в Университетската Библиотека отдавна вече не бяха останали подпалки за грабене, а зомбитата от Ректората не му бяха по вкуса, още от времето на Студентската стачка преди две поколения.
Корозията и поколенията калпаво управление на природните ресурси и инфраструктурата, бяха довели Черноморското крайбрежие до Ботевградско шосе и сега Подуене беше пристанище, а Кръпката, синът на Васко, се изживяваше като лоцман, но това не касаеше Мицо, той не можеше да плува.
Стадо вегани изтрополи край него и хукна да доизгризе ластарите на младите пролетни растения в Докторската градинка, преди някой друг да е изгризал нещо друго там по дефиниция.
Макар да не беше 24 май, Мицо, синът на Венци Басиста, изпсува на македонски, после повтори за всеки случай на руски, ако шпионските сателити на Източната Мегамайка все още функционираха след Ядрената криза.
Мицо пресече необезпокоявано джунглата на Борисовата градина, останките на НДК, порутената "Витошка", което все повече заприличваше на Витоша, после се зачуди мимоходом защо, мамка му, обикаля насам-натам като пътник без влак и билет из Мегаполиса, който преди растял, но не стареел, вместо да си замъкне задника до работното си място и да види какво да прави по-нататък.
Още повече, че бункерът на Музикаутор, изолиран откъм радиация и нови идеи, се намираше от столетие под руините на бившата Зоологическа градина, а не в центрума на Мегаполиса под Планината.
Щом стигна обаче там, Мицо беше грозно изненадан с изненада, по-страшна от смъртта. Оказа се, че докато е разучавал в пещерата си в "Младост" творчеството на първопроходника на модерната постапокалиптична мелодия Марин, син Веселинов, бункерът на Музикаутор бил грозно изтрит от лицето на земята от Този дето не го трият и само Големия Лебовски знаеше какво е станало с него.
Огорчен, Мицо, синът на Венци Басиста, реши да емигрира за постоянно и необратимо в Западните покрайнини и да се регистрира като жител, гласоподавател и запасняк в Клета Майка Македония.
Щом реши това, той изпсува грозно на майчин славянобългарски диалект, преди да поеме завинаги по посока на лъчите на залязващото слънце:
- Da mu eba maikata i na jivota i na chudoto!
Няма коментари:
Публикуване на коментар