Модърн Токина от Царев дол

на снимкат - чудовището и звяра от Царев дол

Не бях чувал за Модърн Токина от село Царев дол, до оня ден, когато мама му и късмет, реших да изпия едно за из път пред оная стара кръчма в Тутракан.

Не знам откога не бях минавал през Тутракан, ама сигурно е още от времената, когато бях в 4-ти клас и нашите държаха разни кръчми там.

Тоя път обаче се бях забил на припек пред една механа и – опааа – гледам във вестника, че в съседното село Царев Дол се сазелил бизнесмен от Кубрат на име Тодор Тодоров – Токина.

Въртял луда далавера с мед и пчелни продукти, имал 800 кошера и паникьосал с конкуренция румънските рибари отсреща.

Баси, викам си, може ли тоя Токин за е ОНЯ Токин?!

Реших да проверя, което ми и изяде главата.

Ей де е селото, няма 20 минути път. Отивам, ще пием по една-две ракии и ще си купя мед.

Метнах се в таралясника и право в селото.

Спирам пред оградата от ковано желязо, по чийто връх май имаше намотана бодлива тел и течеше ток, и гледам вътре някакъв русоляв дангалак, наметнат с нещо като юмурлук и с гега на рамо, да си играе с едно огромно овчарско куче.

- Хелоу, викам, извинете, хау ду ю ду? Може ли за малко?

- Кажете. - вика Токина – Кво става?

- Ми вижте сега.- обяснявам – Аз съм инспектор Петров от Икономическа полиция и съм тук по заръка на група известни местни селски бизнесмени. Подразнени са хората от вашите успехи в областта на пчеларството и настояват да договоря да им плащате по 50 кинта от всеки 100, които изкарвате очевидно от тази своя низка, мерзка и очевидно незаконна дейност, застрашаваща био разнообразието и здравето на нашите, че и на румънските деца.

- Намеквате ли нещо, инспекторе?- вика оня.

- Намеквам, че тази пчелна ферма или иначе казано пчелин, дарява с радост само вашия джоб, а ние искаме и нашия джоб да бъде дарен. И не - всъщност нищо не намеквам, направо ви искам парите.- отговарям нахално.

- Е тогава аз ще ви намекна нещо, господин инспектор.- казва Токина и смъква гегата от рамото си.

Едва тогава, братя, видях, че на гегата има оптически мерник и че гегата всъщност не е никаква овчарска гега, а мощна ловджийска пушка, хем от модерните.

Като се размрда, се разтвориха и полите на ямурлука и гледам из джобовете му стърчат намушени дръжките на няколко ноща, тип сатър, както и дръжката на пищов.

Сега вече – ама със закъснение, мамка му, се сетих, че Токина още навремето бил бияч и изедник, тъй като в училище пердашеше Камбето със собствениците му нунджаките, шамареше Джофата по главата с неговите си домашни суджуци, изпитваше Немеца по немски език с метода на шамаренето, беше свил няколко пъти на моряшки възел иначе непобедимия Весо Дебелия и дори беше изпраскал в главата другарката Стоянова с показалката, с която обикновено тя ни праскаше.
В Русе бил охрана по дискотеките и местните мутри още шепнеха, като произнасят Името Му.

Тогава вече хукнах, след мен хукна огромната овчарка, а след нея Токина, размахал гегата, пардон пушката.

Преджапах през цялото село Царев дол по диагонал, преминах чак в землщето на следващото тутраканско село и едва тогава ми просветна, че копелето все ще се умори.

Вярно, аз бях на 50 и не бях спортувал от 7-ми клас, когато играех футбол в местния отбор, който всяко селско отборче наоколо биеше като го хванеше.

Ама и оня бабаит дето ме гонеше, нали ми беше съученик и набор, значи също беше на 50, а горещо вярвах, че и той през всичките тези години не е спирал да пушиу да яде да пие и – нали се сещате – ония другите работи.

Прав бях. Токина каталяса пръв и се отказа.

АЗ се промъкнах обратно след като се мръкна, тръшнах се в таратайката си и отпраших с мръсна газ надалеч.

Едва като се прибрах премалял от страх у дома, влязох във Фейсбук и написах в чата:
„Тодоре, гадино проклета, какво правиш, мама ти?! Днес в селото това бях аз, инспектор Петров, тоест Камския, а ти ме гони да ме дереш и да ме кърмиш, мадъ факъ!“.

Токина ми писа:

„Знам, че беше ти, Камски. Колкото и да си остарял, побелял, оплешивял, обеззъбял и надебелял, веднагически те познах. И викам – оооо – щом тоя ме лъже и аз ще го лъжа, майтап да става, бе брат“.

Баси майтапа!

От тоя ден мед си купувам само на промоция в ЛИДЛ – от оня полския, с Токина си общувам единствено през интернет, а ракията си я пия с жена си у дома за по-сигурно и в тутраканско не съм припарвал, поне докато тоя типец още се вихри там из района.