Мъгла

                                 из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"


All veils and misty, Streets of blue

Almond looks, That chill devine

Some silken moment, Goes on forever

And we're leaving, Broken hearts behind

Mystify, Mystify me

Mystify, Mystify me

                              INXS, „Mystify” 

От вчера над града се спусна мъгла.

В началото прокъсаните и, млечно-бели воали плъзнаха по улици и площади, скриха от поглед залива към морето, погълнаха паркове, паркоместа и фасади на сгради. После мъглата стана буквално всепоглъщаща.

В един момент бях част от Живота.

После мъглата погълна Света.

Кръчми, институции и магазини хлопнаха кепенците. Затвориха летището и пристанището.

За радост на децата, училищата масово обявиха дървена ваканция.

Хората се скриха по домовете си, улиците опустяха. До едно време в мъглата продължаваха да се мержелеят все още самотните търсещи фарове на такситата, после и те изчезнаха.

Не пееха птички, не лаеха бездомни кучета, не виеха клаксони, не прелитаха самолети, дори съседът от долния етаж не псуваше и не блъскаше по стената, като всеки друг един ден.

Стоях си у дома и се почувствах адски самотен.

Пълна мъгла!

За щастие, не беше като мъглата на Стивън Кинг, в която бродеха незнайни кръвожадни създания, които жадуваха да разкъсат плътта ми.

За жалост обаче, не беше и като мъглата на Борис Виан, в която хората губят всякакви задръжки, а груповият секс на обществено място си е напълно в реда на нещата.

Просто мъгла. Чисто по нашенски.

Пълна скука, с две думи.

Някаква неясна размазаност, в която като нищо може да се претопиш, ведно с всичките си същности, мечти, копнежи и желания.

Едно нищо.

Мъгла в града.

Бях сам и покрай мен нямаше нищо.

Вселената, градът, кварталът, улицата, дори ченгето на ъгъла и просякът на входа на Морската градина бяха изчезнали.

Влязох в интернет, за да видя, какво за Бога става.

Нямаше обаче новини. Нито ексклузивни, нито преписани от прессъобщенията на институциите, нито никакви. Нямаше дори прогноза за времето.

Ето какво прочетох за мъглата в интернет:

„Мъглата представлява кондензирала водна пара във вид на микроскопични капки (при температура под 0°С - ледени кристали) в приземния въздушен слой. С други думи тя е облак, който започва от земната повърхност и намалява видимостта под 1 километър. Според видимостта мъглите се класифицират в 4 основни типа: много гъсти (видимостта е под 50 метра), гъсти (видимостта е от 50 до 200 метра), умерени (видимостта е от 200 до 500 метра), слаби (видимостта е от 500 до 1000 метра)”.

После интернетът изчезна.

Както, между впрочем, изчезнаха покритието на мобилния ми телефон, сигналът на радиото и всички канали на прескъпата ми сателитна телевизия, която така или иначе никой не гледаше и без това.

Може би, рекох си, ако имах радиоточка – като онази в кухнята на баба, която излъчваше неизменно и единствено само програма „Христо Ботев” на Националното радио – тя поне щеше да работи. Радиоточки обаче нямаше никъде в тази разпадаща се държава някъде от около 20 години насам.

Космическа самота.

И стенният часовник като че ли вече не цъкаше дразнещо като друг път.

Пълен информационен вакуум.

Дори Бареков не се обаждаше, за Слави Трифонов да не говорим.

Подгонен от депресията, реших да отскоча до кварталния магазин. Слязох на улицата и се придвижих до ъгъла, където беше денонощния, пълзейки стъпка по стъпка като някоя гейша от евтин японски порно филм. Държах се за стените, плъзгах крака по плочките на тротоара, накрая видях в мъглата да сияе размазаното червено-синьо петно на вечната реклама, която висеше над бакалията, и влязох.

- Здравейте…- рекох на нищото срещу мен, като се ориентирах криво-ляво в плътната млечнобяла пелена край мен, държейки се за щанда.

- О, здравейте, господин журналист! Толкова се радвам да влезе долу-горе нормален човек тук. Какво да бъде този път? Бутилка ирландско уиски?

Зарадван, че съм така известен, популярен и обичан от широките народни маси, почти се ухилих. После обаче магазинерката ме поряза в областта на егото някъде иззад мъгливата пелена в магазина:

- Добре, че все не може да намерите пари за нови зъби. По фъфленето ви познах.

Е, рекох си, толкова по въпроса с водещата роля на журналистиката у нас. С популярността, Петата колона, Четвъртата власт и прочее.

На глас обаче рекох:

- Дайте ми бутилка мерло, половинка кашкавал и една кутия от моите цигари.

После прегърнах покупките в шумолящата полиетиленова кесия, която носеше смърт на природата, и запълзях – отново като порно гейша – към входа на жилищния блок, където от десетина години насам обитавах една гарсониера под наем, която явно никой друг освен мен до този момент не бе пожелал да наеме.

У дома приседнах на фотьойла пред мъртвия телевизор, чиято тапицерия лепнеше от влагата, която се процеждаше през остарялата дограма, и разопаковах покупките си.

Мерлото се оказа всъщност шардоне и то от най-евтиното, вместо кашкавал в мъглата ми бяха пробутали сирене, а цигарите не само, че не бяха „от моите”, но даже се оказаха пакет, вместо кутия, плюс това от друга марка, която дори и не бях чувал.

Е, карай, казах си за сетен път, мъгливо е все пак и видимостта не е това, което се очаква да бъде, а и магазинерката не е първа младост, разсеяна е.

Пийнах гадно шардоне, гризнах от сухото сирене, изпуших половин цигара.

В ъгъла на стаята лежеше омаломощен от влага и самосъжаление златистият ми ритривър, който не изглеждаше нито златист, нито ритривър, нито породист. Приличаше на влажна купчина слама с тъжни и безнадеждни очи, дори не понечи да изпроси от сиренето.

Честно казано, гадната мъгла започваше да ми лази по нервите.

Отворих книга да почета, докато тръгне я радиото, я телевизията, я интернет, но страниците на романа също се бяха слепили от мъглата, все едно разлиствах кожите на прясно одрани жаби за дисекция в час по биология, а не последното издание на „100 години самота” на Маркес.

Захвърлих я в ъгъла, където тя каза едно „джап!” и се опитах да поспя.

„Кап-кап-кап”

Леглото също беше влажно.

Надигнах се и се опитах да набера своята любима по мобилния телефон, макар много добре да знаех, че ония задници – мобилните оператори, надали са направили нещо, за да възстановят връзката..

Комуникации, разбира се – нула.

Копелета, казах си, интересуват ги само сметките, а клиентът да ходи на майната си.

И любовта на живота ми се беше замъглила в този тъй мъглив ден, а скапаните метеоролози по телевизията го даваха оптимистично и слънчево, копелетата.

Отново се отпуснах в локвата, наречена „легло”, и с носталгия се замислих за онези не чак толкова отдавнашни времена, когато нямаше мобилни телефони, интернет и сателитна телевизия, и в които се живееше някак си сякаш далеч по-просто. Дадох си сметка, че всъщност никога не сме били чак толкова самотни, каквито сме днес – в ерата на мобилните комуникации, сред разцвета на технологиите, в навечерието на настъплението на роботиката, във времената, в които си намираш гадже по интернет, вместо в кварталната кръчма и ползваш рецепти за манджи от съмнителни сайтове, вместо от изпитаното тефтерче на мама.

Тогава, щом човек имаше среща, уговаряше си предварително дата и час.

Ако искаше да гледа хубав филм, ходеше с любимата на кино.

Искаше ли да чуе новия албум на U2, си купуваше ролката, касетата, диска.

Четеше ли му се, влизаше в книжарницата или биллиотеката.

Когато се влюбеше, не правеше група във „Фейсбук”, а просто купуваше бутилка вино и букет цветя.

Днес сме по-самотни от всякога и не ми беше нужна проклетата мъгла, за да го осъзная, нито ми трябваше механичното пиано на Вонегът, за да засвиря някой дърт, самотен, меланхоличен блус, който – така или иначе – никой нямаше да чуе.

Лежах в лепкавото си самотно легло, а навън, зад замъгленото стъкло на прозореца със старата дограма, се белееше, липсващ, Светът.

Мъгла, мъгла, мъгла.

Малки капки конденз, стичащи се по носа ми.

Приглушени звуци, удавени в зародиша си.

Неясни картини, които нищо не значат.

Самота.

Почувствах се ужасно.

После заспах и сънувах празни пространства.

Събудих се няколко часа по-късно.

Навън залязващото слънце къпеше в лъчите си привечерния град, който тътнеше с трафика си, изпускаше облаци отровни газове от ауспусите на колите и от дезодорантите ни, бързаше от работа за вкъщи или от вкъщи за поредния купон, редеше обичайния пъзел от вечери, театрални премиери, семейни скандали, кино прожекции, любови и изневери, убийства, обири и изнасилвания, художествени изложби и наркосделки, любов и омраза, възходи и падения, кариери и уволнения, мечти и страдание, богатство и бедност…

Моят град.

Мъглата обаче си беше отишла.

Бях проспал мига, в който слънцето беше пробило воалите и, за да окъпе за пореден път със светлината си този грозен, плашещ, алиениран свят.

А аз отново се чувствах самотен.

После слънцето залезе…

Камен Петров

Мило дневниче…

“There is no escape

  and that's for sure

  This is the end we won't take any more

  Say goodbye to the world you live in

  You've always been taking

  but now you're giving

  Searching, Seek and Destroy!”

                       Metallica “Seek and Destroy”

6 април 1976 година

Мило дневниче, днес хванах една муха, която бръмчеше на прозореца и откъснах крилцата и. Гледах я с часове как се мъчи и все не умира. Мама и тате помислили, че съм изпаднал в нещо, което наричаха „кома”, и много се изплашиха, макар обикновено да се карат по цял ден, без да ме забелязват, и да си викат един на друг разни смешки като „курва” и „пияна свиня”. Аз пък не се изплаших, макар да съм само на 7 годинки, даже ми беше интересно. Много ме е яд, че още е ранна пролет и няма повече мухи, за да си поиграя…

14 май 1982 година

Мило дневниче, пукам гумите на съседите, троша им прозорците с камъни и тровя котките в квартала. Мама и тате се разделиха, но не мисля, че е заради това. Оня ден намерих в мазето един голям пирон и го забих с чук в гумата на колата на директора на училището. Не ме изключиха, но подочух, че ще продължа образованието си в ТВУ, вместо в СПТУ, каквото и да значи това.

21 юли 1985 година

Мило дневниче, мисля си, че тъпото гадже на сестра ми, дето все я натиска по ъглите и и пуска език, като си мисли, че не ги гледам, повече няма да се вози на Виенско колело на панаира. Всъщност, като си помисли човек, надали ще се вози на каквото и да било, след като го откара катафалката, а аз си купих захарен памук и стрелях по капачки на стрелбището, след като слязох от колелото и бях видял да идва линейката. Улучих!

6 април 1987 година

Мило дневниче, най-сетне завърших проклетото училище и взех шофьорска книжка. Веднага излязох с колата на тати на околовръстното и за 45 минути смазах на асфалта двама мъже, три жени, четири бездомни кучета, пет котки и известно количество дивеч, който и без това е на изчезване, тъй че на кой му пука. Накрая праснах челно таратайката в колата на някакъв задник от столицата, която явно струва майка си и баща си, и избягах от купона… пардон – от местопрестъплението.

10 ноември 1989 година

Мило дневниче, днес бях на митинг, даже на два. Едните тъпаци вееха червени знамена, а другите – сини. На мен не ми пукаше особено, щото и без това съм си далтонист по рождение. Пребих от бой четирима от първия митинг и петима от втория, да има демокрация и равноправие, дето се вика. После се прибрах в квартирата, измих се и гледах четири епизода на „Алф” един след друг, щото ми се бяха образували газове от ония копелета.

22 март 2001 година

Скъпо дневниче, днес претрепах от бой една чернилка, която ми се мотаеше в краката, докато си разхождах кучето в парка. Мисля, че беше някаква порода африкански негър и сигурно е студент в университета и си плаща. На мен обаче лично ми заприлича на мангал, от тия копелета, дето само крадат, просят и дишат лепило. За всеки случай дълго го ритах с кубинките и все ми се струва, че печката имаше късмет, дето не си носех бухалката. Иначе доста кърви, копелето, а кръвта му е червена като нашата, нищо, че е черен. После запалих един фас и звъннах на 112, преди да отида до бара да пия едно-две с аверите. Черен или не, нали и той е човек, мисля си. Все пак, и аз съм гледал „Амистад” и съм чел „Чичо Томовата колиба”.

2 февруари 2003 година

Мило дневниче, докато обикалях тази вечер по нощните улици и булеварди, напразно търсейки някой педераст, на който да разкажа играта навръх гадния им празник, попаднах на един клошар. Лежеше в преспите и отдалеч се виждаше, че му е адски студено, щото тази година зимата наистина ни разказа игрите. Е, вече му е все тая – нито му е топло, нито му е студено, нито му е нищо. Докато си бършех джобното ножче в хастара на якето, по заледената улица мина една патрулка, но се оказа, че я кара едно аверче от гимназията, така че си полафихме малко за доброто старо време, а после се прибрах, щото утре съм на работа все пак – празник или не.

31 декември-1 януари 2005/2006 година

Мило дневниче, и тази Нова Година не можах да се напия като хората, макар да се наливах като депутат на коктейл и да ги мешах колкото можех. За сметка на това обаче свих фойерверките от купона и подпалих с тях пожарната. Няма нищо по-смешно от ошашавени пожарникари, които не знаят как точно да изгасят пожара в собствената си пожарна. Може някой път да опитам вариации на този номер с лекари и болница, общинари и община, ченгета и полиция, съдии и съд, гинеколози и родилно, митничари и митница… и т.н., и т.н. За щастие корелативните двойки в това отношение клонят направо към безкрайност, така че все пък съм доволен от купона, макар никой да не ми поднесе новогодишен подарък.

8 март 2007 година

Мило дневниче, писна ми от международните влакове. Тъй като живея край жп-линията, от малък обичам да хвърлям по тях камъни, железа, павета, каквото ми падне, дето се вика. Понякога само чупя стъкла, друг път изкривявам ламарини, случва се обаче да нацеля във физиономията я кондуктор, я някой мамалигар, който пътува във влака. Ако ли пък не улуча, тъпите румънци ми се радват и ми хвърлят вносни дъвки и бонбони, все едно тука си нямаме хипермаркети от големите вериги.

21 ноември 2008

Мило дневниче, в тази страна най-лесното нещо е един простак да стане ловджия, проститутка – чалга певица или мутра – политик. Купих си ловджийска карабина с оптически мерник за смешни пари и без никакви бюрократични спънки от оръжейния магазин. Днес мисля да сляза на брега на Дунав и да я изпробвам. Вярно, зима е, и освен огромни парчета лед, прекършени дървета, трупове на домашни животни и всякакъв боклук, по течението рядко минава някой шлеп, но скоро тръгва туристическия сезон и по реката отново ще заплават круизните кораби. Предчувствам, че ще стане интересно…

5 юни 2009 година

Мило дневниче, от опит мога да кажа, че капитаните на кораби умират по същия начин, по който пукват и германските бабички-пасажерки по корабите. Никакъв кеф, нищо интересно. Вдигат ръце към небето и се просват на палубата. За 20 дни претрепах общо 11 моряци и 23 пасажери от засада на преминаващите край нашия бряг кораби и – една и съща тъпотия, няма екшън. Вече взе са ми писва. Просто си лежа на брега, вземам ги на мушка в окуляра на снайпера, натискам спусъка – ох! - и туп! – на земята. По филмите е сякаш някак си другояче.

23 август 2011 година

Мило дневниче, оня ден гръмнах с малко евтин тротил редакцията на някакъв вестник, но преди това пуснах по пощата няколко флашки с „информация”, весело да става, да има какво да дращят журналята. Искам само да споделя, че една вестникарска редакция далеч не избухва и не гори така мащабно, както го умеят това цеха за боеприпаси в Севлиево, оная бензиностанция край магистралата или язовирната стена в онова село там – как се казваше, които вдигнах във въздуха напоследък, докато се чудех как да си уплътня времето. Дали да не опитам следващия път с някоя национална телевизия…

12 декември 2012 година

Мило дневниче, вече нищо не ми е истински интересно. Май опитах всичко. Ако не бях удушил навремето мама и тате /всеки поотделно, нали се разведоха още докато бях малък, гадовете/, ако не бях пребил, взривил, прострелял, наръгал, смачкал с колата толкова много хора, може би все щеше да се намери нещо, което да ме заинтригува все още. Нямам обаче идеи, колкото и да сърфирам по интернет, да гледам крими новините по телевизията и да гледам какви ги вършат мутрите и изпълнителната власт. Тъпо ми е, дневниче! Не виждам смисъл да живея повече така. Чудя се как ли точно онова копеле Хемингуей е успяло да налапа дулото на пушката и да си пръсне черепа - толкова е дълга, а и мерникът ми натъртва небцето... Пък и много ми е мъчно сега, като се сетя за онази муха навремето, когато бях малък, и на която откъснах крилата…

Камен Петров

Старите дрехи на царя /Навлеченият цар/

                                                       из ЦИКЪЛА

                                          Кофти приказки за лека нощ

                                                                или

                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,

 Тихо спи, не гледкай,

 Мама те люлее,

 Приспивна песен пее…”

                       Приспивна песен

Имало едно време в Америка… пардон – това е друга приказка. Тоест – филм.

Да започнем отначало.

Та така…

Имало по едно време, има го и пак ще го има, един цар.

Царят толкова много обичаше да се кипри, облича, преоблича и навлича, че харчеше за това всичките пари на данъкоплатците, част от външния дълг, както и колосални суми от държавния резерв и приходите от авторски права на Хора на Министерски съвет.

Заради скудоумния си порок да пазарува дрехи по бутиците на „Сънсет Булевард” в Ел Ей, на „Шан’з’ Елизе” в Париж и по „Витошка”, царят изобщо не се грижеше за поданниците, войниците и ченгетата си,  рядко посещаваше театъра, операта и библиотеката, а най-обичаше  да се разхожда из града, по новите магистрали или околовръстното в правителствената лимузина и с кортеж от тайните служби, за да показва новите си маркови дрехи.

Въпреки, че обикаляше нагизден по последна мода царството надлъж и на шир, най-вече на първи копки, рязане на ленти на нови обекти или наказателни акции, царят изобщо не виждаше, че поданиците му са гладни, окъсани, боси и голи, а на всичкото отгоре в царството върлуваше най-свирепата зима от 134 години насам, която носеше температури от – 30 градуса, поледици по чисто новата магистрала, изолация на цели села и градове, високи сметки за ток и парно, както и традиционния ледоход по река Дунав.

Докато народът гладуваше и тракаше със зъби от студ, в царската столица и най-вече в Бояна, вървеше голям купон и всеки ден там пристигаха много чужденци – понякога посланици и държавни глави, а друг път – рок музиканти, актьори от Холивуд и всякакви шмекери от цял свят, надушили къде е далаверата.

Веднъж между другите пришълци при царя се явиха двама измамници, които обявиха, че са представители на „Пиер Карден”, Пако Рабан”, „Коко Шанел” и „Версаче” за страните от Централна и Източна Европа и ще въртят далаве… пардон – франчайзинг, с местните фирми и фирмички, които мряха като мухи насред кризата.

 „Ето ти дрешки точно като за мен… - помисли си хитроумно царят и мислено, по правешки, потри доволно ръце, подобно на покойния си ментор - Щом ги облека тия маркови парцалки, ще мога веднага да сваля всяка мадама, да говоря на „ти” с Меркел, Саркози и Берлускони, пък и да уволнявам министри, съдии и ченгета, както ми скимне – никой копче не може да ми каже ако нося вратовръзка за 5 000 кинта, хехехе…”

И даде царят веднага на двамата измамници няколко държавни предприятия на концесия, както и бъдещия добив от новата реколта от пшеница и маслодайна рапица на Добруджа, за да могат те да се заловят незабавно за работа и да отворят на „Витошка” новия царски бутик.

Лъжливите носители на франчайзинга на световните модни марки веднага спретнаха офис 400 квадрата, разположен на две нива, в близост до НДК  и се престориха, че въртят голям бизнес. Всъщност „марковата” стока в бутика идваше основно на килограм от „Илиянци”, базара в Димитровград и магазините за секънд хенд, както и контрабандно от Турция, Китай и Молдова през КПП-тата, но царят хабер си нямаше от това, пък и не му пукаше особено какво става в тъпата държава. От друга страна, чуждестранните мошеници поискаха веднага най-хубавата коприна и златна прежда в страната, както и приватизацията на шивашката и промишленост в пакет.

В същото време голямата далавера беше лъснала в интернет, но официалните медии си кроткаха, да не се изложат царя и кабинета. Всички знаеха, че министрите, бизнесмените и миските вече носят само „маркови” дрехи-менте от новия бутик, които струваха майка си и баща си и разоряваха цели браншове и промишлености в царството, но всички си трайкаха, особено министърът на икономиката и туризма.

После дойде някакъв национален празник, в царството се изсипаха четирима президенти, трима министър-председатели, няколко цари, принцове, папи, двама южноамерикански диктатори и един петролен шейх и сега вече царят наистина откачи на тема фешън, стайлинг и дрескод, дето има една дума, на чист български.

Царската свита, барабар с бодигардовете и мутрите окупира новия моден бутик, предварително зает от маскираните спец части, и царят необезпокояван се зае да изкупува дрехите на кило – точно тъй, както по-рано са били прекупени от „Илиянци”, преди да им пришият марковите етикетчета.

После царят, заедно със свитата си, охраняван от каратисти и снайперисти, тръгна по столичните булеварди, да покаже новите си дрехи на хората /като преди това беше разпратил няколко хиляди тайни агенти да дезинформират предварително тълпата, че дрехите всъщност са секънд хенд и са купени за жълти стотинки от личните спестявания на царя, от времената преди да стане цар/.

В това време хората зъзнеха в половин метровия сняг, наливаха се с чай с бром, щото в тези времена си беше чиста лудост човек да ражда, и тракаха със зъби сред преспите край пътя.

Царят вървеше под великолепния си балдахин, а по улиците и прозорците на къщите се трупаха хора и викаха:

- Ах, колко хубави са старите дрехи на царя! Каква чудесна стара мантия! Колко яко кожено манто на старо! Какви изтъркани на коленете дънки! Как хубаво му стои всичко и колко е мъжествен и снажен! Как му личи, че редовно спортува и пазарува също като нас в магазините за дрехи втора употреба!

Така викаха хората, леко посинели и с насълзени от студа очи, потропваха с боси нозе в леда и снега, и придърпваха прокъсаните парцали около телата си, в напразен опит да се посгреят без греяна ракия.

Никой не смееше да каже, че царят се е навлякъл като бобър с ултраскъпи дрехи на няколко ката, докато народът масово измира от студ, защото ги беше страх от тайните агенти, униформената полиция, спецчастите, баретите, митничарите, катаджиите, данъчните, прокурорите, адвокатите, съдиите, бюрократичната машина, неотоплените затвори и кварталната магазинерка кака Донка, на която висяха кой с колкото може и то от месеци,, заради кризата.

С две думи, нито едно царско облекло не бе извиквало досега толкова голям възторг.

- Гледайте, гледайте, царят се е облякъл като баровец, а аз съм съвсем гол! - извика изведнъж едно дете, чиято лява ръка имаше 70% измръзвания 5-та степен и вече леко гангренясваше.

- Господи, чувате ли какво казва невинното дете! - рече баща му, който беше безработен от самото начало на мандата на правителството, и всички започнаха да предават думите на детето.

- Да, да, царят е навлечен в скъпи дрехи, а ние мръзнем! - извика някой изотзад.

- Скивай, брат, мантията му е на „Версаче!- изпсува дребна мутра.

- Царските пантофки са от „Гучи”!- възкликна бивша миска.

- Мале, досега не бях виждал толкова много мечи кожи, навлечени на един човек!

- Баси, тоя за Дейвид Бекъм ли се помисли?

- И Бил Гейтс няма такъв скъп костюм!- възмути се очилат програмист.

- Роклята на царя е на „Коко Шанел”!- изписка случаен травестит, после свенливо замълча.

Царят беше поразен. Нему също някак си му се струваше, че народът е прав, каквото и да твърдяха ПиАр- му, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай! Дават ни директно по CNN, National Geografic и ТВ7, да не говорим за онлайн излъчването по интернет на царската уеб страница…“.

И прислужниците, бодигардовете и каратистите продължаваха да вървят все тъй тържествено след царя покрай голите хора от народа и да носят с апломб краищата на царската мантия, марка „Версаче” – менте, докато министри, генерали и висши матистрали припкаха в галоп отзад...

Камен Петров

Безсъние /Будната Красавица/

                                                      из ЦИКЪЛА

                                          Кофти приказки за лека нощ

                                                              или

                                            Хапче за сън преди лягане…

„Нани-нани, бебчо,

  Тихо спи, не гледкай,                                            

  Мама те люлее,

  Приспивна песен пее…”

                       Приспивна песен  

През девет земи в десета, в ЕС, но отвъд Шенген, почти в Европа, но не съвсем, кажи-речи в Азия, ама орта-будала и не напълно, имало едно Царство.

Та на това забутано място живели и някак си преживявали цар и царица. А преживявали трудно, защото както и да се напъвали, каквито и пози да пробвали, колкото и виагра,порнографски пергаменти и пепел от сушен змийски език да ползвали, все не им се раждало дете. Един ден обаче от водопровода изпълзяла крастава жаба и рекла на ошашавената царица:

– Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря.

Царят и царицата всъщност искали син, ама хайде – дъщеря да е ,рекли си, щото голям мерак имали за бебе.

Така и станало. Родила царицата момиче и то било по-хубаво от Анджелина Джоли, Азис и Алисия взети заедно. Царят вдигнал голям купон за аверите и бизнес партньорите, а царицата дала коктейл на дипломатическите лица..

Случило се обаче така, че най-голямата мутра /бивше ченге/  в царството не била поканена нито на купона, нито на коктейла. Тъй че докато останалите баровци дарявали царската щерка с Ролс-Ройсове, силиконови импланти, уикенд за двама в СПА-хотел, круиз из Карибите, мезонет край морето и антологията на Глория, обидената мутра цъфнала на партито, изплюла се в бърбъна на царя и проклела бебето: „Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!”. После мутрата се фръцнала и се изнесла с черна лимузина без опознавателни знаци заедно с четиримата си бодигарда.

Купонджиите, макар и хабер да си нямали кво точно е това, мамка му, „вретено”, адски се шашнали. В този момент обаче, леко пийнал и поразрошен, макар и с идеята да помогне, напред излязъл министърът на здравеопазването и фъфлейки, много се изложил: „Нека това не бъде смърт, а стогодишно безсъние!”, рекъл министърът и заспал.

Сега ни се такива мамата, рекъл си царят, шатнал на екс бърбъна барабар с мутрафонската храчка и за всеки случай наредил да изгорят всички вретена в царството, каквото и там, мамка му, да значело „вретено”.

И тъй…

Купонът минал и заминал, а царската щерка расла хубава и умна, секси и начетена, стройна и амбициозна, изобщо била на път да стане страхотно гадже.

Дошъл обаче 16-ият и рожден ден. Царят и царицата били на море със съседното царско семейство. Момичето останало самичко и си уплътнявало времето с чат, шопинг турове в царския МОЛ и обмен на клюки с придворните дами по мобилния телефон. И тъй както лафело по телефона и си играело с антената - хоп! – не щеш ли, уболо си пръста, макар в царството от години да нямало не само пукнато времето, ами и шивашка промишленост изобщо, без да броим ишлемето.

Та убола си на антената на мобилния телефон кутрето Царската дъщеря и мигом се облещила. Не че до този момент била особено успана или одрямана, просто поколението и било такива – заспало, полуграмотно и апатично и само чалгата, чатът в интернет и батковците с големи коли и дебели ланци можело да го поразсъни от време на време и то само донякъде.

Сега обаче истинско безсъние било обхванало рожденичката, макар никога да не била чела едноименния роман на Стивън Кинг и да вземала крек и амфетамини доста рядко.

Понеже била царска дъщеря, по реда на чинопочитанието, безсъние обхванало и целия дворец.

Голям гърч налегнал принцесата с това безсъние, щото – нали – едно е купон до 4 сутринта и после да спиш до обед, а после да станеш с махмурлук и да биеш един шут на коняра, друго е да си буден 24 часа в денонощието и бавно да затъпяваш, гледайки турски сапунки по телевизията и джъткайки на Farm wars във Facebook.

В това време, докато принцесата прогресивно дебилясвала от недоспиване и дори напълно да спряла кафето и кокаина, клюката за безсънието на красавицата мигом се разнесла по интернет. Във Facebook се нароили групи за и против нея, в Twitter тръгнали злобни коментари, търсачката на Google не смогвала да обработи милионите резултати от хилядите търсения с ключова дума „будната красавица”, а предприемчив български емигрант в Торонто пуснал на пазара компютърна игра на 10 нива със същото име и направил пачка. От време на време по границите пристигали царски синове и се мъчели да си пробият път до двореца, но не успявали, защото времето било такова – от едната страна Шенген, от другата – ЕС, а и контрабандистите и НСБОП не си поплювали по митническите пунктове.

Така минали много години.

Oasis издали нов албум, Guns’n’Rosses се събрали в оригиналния си състав, Уитни Хюстън предала Богу дух, изтекъл втория мандат на поредното правителство, цената на олиото, хляба, тока и бензина пак тръгнали нагоре…

В това време много принцове си опитали късмета с обзетата от безсъние мадама /и богата наследница, разбира се/, но на никой не му се отварял парашута, така че повечето се задоволявали с бивши миски, настоящи силиконови плеймейтки и чалга певици, а най-вече – с множеството грозновати принцеси от Лихтенщайн.

Един ден обаче в царството пристигнал с черен „Хамър” един по-различен принц. Принцът бил облечен целият в черно, имал дълго черно кожено манто, носел черни очила и черни кожени ръкавици, а намазаната му с гел черно коса била пригладена назад.

Той бил Принцът на Мрака.

Понеже бил тарикат, а и имал връзки където трябва, Принцът на Мрака знаел, че уречените сто години проклятие били вече изтекли и имало опасност във всеки един момент будната красавица да се тръшне сред балдахина на водното легло и да захърка като носач на Централна гара. Затова Принцът на Мрака набързо обиколил двореца /който има-няма, бил с разгъната застроена площ от 2 000 квадрата насред 20 декара градини и имал 11 спални, 8 бани, басейн с морска вода, баскетболно и тенис игрище, собствен киносалон, хеликоптерна площадка, конюшня, изглед към океана и поразително приличал на имението „Невърленд” на Майкъл Джексън/, после намерил спалнята на принцесата и нахълтал вътре.

Погледнал я – красива била, вярно.

И принцесата го погледнала със зачервени от безсъние очи и понечила да каже: „Абе, кой, по-дяволите си ти, бе скапаняк?!”, но в този момент, обзет от страст и похотливи нечестиви мисли от многото гледане на „Сексът и градът”, Принцът на Мрака се навел и я целунал.

Така проклятието на мутрата било веднъж завинаги снето.

Стоте години безсъние били минали.

А принцесата най-сетне заспала.

Този път завинаги…

Камен Петров

Компютърът ми каза: „мамо!”

In the right light, study becomes insight,
But the system that dissed us,
Teaches us to read and right.
So, called facts are fraud,
They want us to allege and predge.
And bow down to thei God,
Lost the culture, the culture lost…
Spun our minds and though time,
Ignorance has taken over.
Yo, we gotta take the power back!
                    Rage Against The Machine “Take the power back”

Преди време големият откачалник на поп арта Анди Уорхол е казал: "Преди да стрелят по мен, винаги съм мислел, че съм наполовина тук, от колкото напълно. Винаги съм подозирал, че гледам телевизия, вместо да живея."
Тъпото е там, че макар и все още да не са стреляли по мен, аз пък тая дълбоки подозрения, че сърфирам на компютъра, вместо да живея.
И да – обикновено съм само наполовина тук.
И то не напълно… 
Всичко това обаче продължи единствено до онзи момент, в който компютърът ми тихо изжужа, оригна се и ми каза с чувство: ”мамо!”.
Да кажеш, че съм се втрещил, не съм.
Аз съм ново технологично копеле и компютри, лаптопи, айподи, айфони и всякакви такива джаджи не ме стряскат особено.
Компютър като компютър, нямаше с какво толкова чак да ме учуди.
От 20 години се занимавам с копелета като него, изкарвам си прехраната с компютри, за Бога, така че да дрънка, колкото и каквото си иска. Мен ако питаха, и националният химн на два гласа да изкараше, все тая.
Малоумник!
Май пак имаше нужда от ъпгрейдване.
Днес нещата се развиват с такава свръхсветлинна скорост, че коли, компютри, мадами и мобилни телефони остаряват по-бързо, отколкото остарява новото парче на Азис, циците на Мара Отварачката или откачена артритна немска овчарка с наченки на болестта на Хотжкин и метил в черния дроб.
Просто ги сменяш, без да се замисляш, това е.
После продължаваш напред.
Иначе адски изоставаш от времето, брат.
Така че, рестартирах тъпия компютър, ритнах го за всеки случай без яд, изпуших половин цигара и продължих работата си оттам, докъдето я бях докарал, преди копелдака да реши да ми развива нещо като псевдо Едипов комплекс във вариант на сайбър пънка на Уилям Гибсън.
„Мама”, друг път! 
В крайна сметка, можеше и нещо доста по-лошо да ми каже.
Можеше да запее някоя чалга, да изругае грозно, да обиди премиера…
А той просто – „мама”…
Даже не го изрече като хората, по-скоро го прошепна, даже го профъфли май.
Маааммммааааааа…
Тпу!
Попогледнах го все пак с присвити очи, за всеки случай, да видя някаква реакция.
Все пак съм мнителен тип и често има за какво.
Реакция нула, обаче.
Мониторът му бе все така безизразен.
Клавиатурата бе мъртва като клавишите на 100-годишно пиано.
От ДВД-плейъра не бълваха изпълнени със сарказъм и вируси дискове.
Мишката дори не потрепваше насмешливо.
Просто тъп компютър, питай Бил Гейтс, да не се бърка със Стив Джобс, R.I.P.
Но защо в крайна сметка е тръгнал да ми говори, запитах се.
Какво иска от мен, тъпото електронно копеле?
Да си лафи с мишката там или с някой лапноп.
Да си направи психоанализа или харакири, нали има 200 ГигаБайта памет, не е като моята след 20 години запои.
Самотен ли е, какво ли?
Не е ли чувало за алиенация, тенекиеното му парче, вероятно сглобено надве-натри нейде в Индонезия?
Що не си трайка, да си мълчи и просто да си върши работата?! Да ми помага да сърфирам в Глобалното село заедно с останалите зомбита, да точи музика, забранени филми и порно сайтове, да намира новините, които са ми нужни и познанствата, които не желая, да ми снася редки рецепти от Средиземноморската кухня, съвети за отглеждането на златистия ми ритривър, резервации за хотелите по морето, ненужни факти за Вселената, Света и Всичко Останало…
Ако имах брадва, щях да го прасна на мига, но брадва нямах.
Нямах и пушка, пластичен взрив, бейзболна бухалка или поне паве – от тия, дето се ронят като зъби на стар пияница от новия 10-милионалевов площад в центъра на Русе.
Затова не го праснах, а просто кликнах с мишката и – нищо.
Копнах един тест от някакъв сайт, пейстнах го в друг /което беше забранено/, написах злъчен и сардоничен коментар, пълен с цинизми и обиди към властта, в трети, даунлоуднах цялата поредица „Междузвездни войни” директно от официалната страница на НСБОП, както и новия албум на „Металика” – от тази на АКТА, видях набързо прогнозата за времето, написах 4 статии за 3 различни вестника, чекнах си мейла, после скайпа, туитъра и фейсбука, запознах се с някаква мадама и изтрих профилите на други 32…
Нищо, копеле!
Оня тъп компютър нито мръдна, нито заби, нито „гък” не каза даже.
Искаше ми се просто да го запитам: „Защо „мама”, бе копеле? Защо не „тате”, примерно? Или „приятелю”? Или – „опа, ей педал”? „Загубен левскар”? „Чалгаджия прост”? „Простак”? „Селянин”? „Таксиджия”? Защо точно „мама”, мамка му?! 
Аз ли съм най-големият загубеняк, попаднал на единственият изперкал компютър на света, който се чувства самотен, явно е чел най-малкото „Аз, роботът” на Азимов или е гледал „Матрицата”, а сега се опитва да събуди майчинското ми чувство – ерго, нещо, с което не разполагах… 
Чудих се известно време, после спрях да се чудя.
Все пак работа ме чакаше, а моята беше свързана именно с този компютър, с интернет, с глобалната информация, с новинарски потоци, блиц интервюта, водещи новини, международен обмен и бърз трансфер на данни.
Бачкане, какво толкова?
Като шлосер на струга, само дето моя явно говореше от време на време…
Поработих още час-два.
Изведнъж спрях.
Усетих как ме гнети атмосферата.
Тишината.
Самотата.
Липсата на един нормален – човешки или електронен - глас, който да ти каже нещо, някога, някак, по някаква си там причина, с какъвто си иска тембър – ако ще и да е просто: „мамо!”.
Погледнах с надежда компютъра си.
Компютърът обаче зловещо и механично мълчеше.
От Ю Ес Би устройството му излизаше лек дим с неприятен мирис след поредния 10-часов работен ден, нон стоп.
Вентилаторът леко придрънкваше от прегряване, но бях свикнал.
В клавиатурата имаше трохи от сандвич, парче манго, лекета от малко кафе и доста водка.
На монитора леко примигваше курсорът на мишката в очакване на поредната безсмислена команда на уморената ми ръка.
Посегнах към клавишите и плахо написах:
„Мамо?...”
Никой не ми отговори – нито в стаята, нито от монитора, нито насред Глобалното село, най-малкото пък в главата ми.
Бях сам… 


Камен Петров

На Све, с любов и омерзение…

I don't care if monday's blue.

Tuesday's gray and wednesday too.

Thursday I don't care about you -

it's friday, i'm in love…

                           The Cure, “Friday I’m in love”

Здравей, любима моя! Здравей, Све!

Пиша ти това писмо, за да мога да кажа по някакъв начин всичко това, което може би не успявам да покажа във всеки един момент на забързаното ни ежедневие, изтъкано от гняв, нерви, умора, раздразнителност, плащане на сметки, несбъднати мечти, уморени криле…

Вярно, харесвам Селинджър, наистина обичам The Cure.

Но искам да ти го кажа аз – тук и сега.

С моите устни.

С вените, с очите и сърцето си, пак и пак, и пак.

Обичам те!

Обичам те!

Обичам те!

Според един многотиражен вестник на име „Дейли Експрес”, любовното писмо - романтичен жест с хилядолетна традиция, е на път да изчезне, а причината е, че съвременните мъже не са склонни да изразяват чувствата си на хартия.

Тъпо ми звучи това, честно.

Първо английските мъже не са това, което би трябвало да бъдат /виж принц Чарлз и Ози Озбърн/.

И второ – защо само мъже?! /Сещам се за любовните бележки, които често ми мушкаш тайно между сандвичите, които ми правиш за работа/.

Аз лично, макар чичо ми Онуфрий Колев Стоянов да е чистокръвен великобританец от Йоркшир, чиито корени водят чак до към XV век и до Блъди Мери, но не оня коктейл там хубавия, а до кралицата Мария I Тюдор, искам във всеки един момент от живота си да знаеш колко те обичам.

Бих ти написал всякак: „ОБИЧАМ ТЕ!”.

Ще го напиша на български, английски, келтски, иврит, идиш, румънски, патагонски, на наречието чихуахуа и – най-вече - на руски, разбира се.

Я люблю тебя! Очень!

Ще го напиша на старата пишеща машина, която ми подари.

Ще го напиша на този компютър тук, с който всеки божи ден изхранвам прехраната си.

Ще го напиша с камъните на Белоградчишките скали или по варовиковите скали над Балчик.

Ще го напиша с диря от морска пяна след лодка в морето в Бургаския залив.

Ще го напиша с кръвта от сърцето си, с устни по даряващото ти живот коремче, с тайно мастило на оризова хартия, с маслени бои на ленено платно, с тебешир на училищна дъска, с пръст в прахоляка по задницата на междуградски автобус, с дъха си на огледалото в банята след бръснене, с брайловата азбука /която – знаем – само нашето кече Флет и Стиви Уондър владеят/, с усмивката си сутрин, стоновете си нощем, в мечтите си по теб, с любовта си – винаги.

Обичам те!

И то не защото идва 14 февруари.

Влюбените нямат ден, те имат Вечността.

Имат я, когато са влюбени.

А аз я притежавам тая Вечност от близо 3 години насам – истински, силно и изцяло и само наша - от момента, в който написах името ти в това глобално село за пръв път. От момента, в който чух гласа ти по телефона. От момента, в който те видях там, на площада, до шадравана, а после те целунах под онова дърво и всичко стана изведнъж ново, различно, хубаво и смислено. От момента в пейката на Кея до Дунава. От момента, в който проумях, че може би има Смисъл, а той е бил да се родя, да те търся и да те намеря, а не просто 42, любима моя.

Обичам те!

Ти си моето момиче, дамата на сърцето ми, майката на моите деца, животът ми и всичко останало, а Смисълът – ти знаеш най-добре.

И всякак бих написал всичко това.

Бих ти го написал с любов – защото те обичам, и с омерзение – защото животът ни е така кратък, а се срещаме едва сега.

Но - в крайна сметка – не ме е страх да го напиша дори на ръка. 

Просто пиша по-лесно и бързо на компютър, това е.

Утре обаче ще го препиша с химикал, на прости бели листи рециклирана хартия, тъй както са го правили баба ми,  мама или тате, когато навремето са искали да напишат нещо хубаво на любим човек, макар информационните технологии отдавна да са прецакали ужасно краснописа ми, но не са убили ентусиазма ми да те обичам всеки ден и всеки миг, за да ти го доказвам. Всеки ден.

Честит празник!

Обичам те!

За това съм роден…

Твоят Камо

ПП. На миналата Нова година ти предложих брак. На тази Нова година ти ме дари с бебче. Какво още може да му се случи на човек с мен, за да е щастлив? Чакам с нетърпение новата 2013-та - заедно с теб, бебока, Флет и Вон.

15 минути слава...

Всъщност работата ми е добра.

Плащат прилично.

Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.

Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.

Има само хора без работа.

Работя вече трета година като „оператор на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, поне според длъжностната ми характеристика.

Сиреч – тикам професионално пазарска количка на паркинга между хипермаркетите край Околовръстното.

Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори. Хората щъкат насам-натам, правят любов, вдигат къщи, спят или будуват, аз тикам.

Такава ми е работата, какво да правиш.

Преброил съм ги вече милион пъти. Точно 268 крачки в едната посока от летящите двойни врати на единия хипермаркет до летящите двойни врати на другия. 268 са и в обратната посока. Напред-назад, напред-назад. Зиме и лете. Денем и нощем. В едната посока обикновено тикам пълна количка, а в другата – празна, но не е задължително. Зависи от капацитета на съответния хипермаркет.

По-старите бутачи на колички от мен разказват, че в едни други времена, някъде отпреди Кризата, количките не сновели като сега само между двата огромни магазина. Тогава били бутани от хипермаркета до колата на съответния клиент, където ги разтоварвали в багажника. После заключвали изпразнената количка в специално съоръжение пред магазина. Казват още и че количките не били бутани от оператори като нас, а от самите клиенти… Нямало дори такава професия като нашата по онова време, разправят… Хм… Някак си не ми се вярваше тая работа. Не мога да я проумея просто. Как?!

Обясняват ми как. 

По него време наистина още нямало Криза, а хората притежавали пари. Затова и поне веднъж седмично палели колата и отивали на голямо пазаруване в хипермаркета. Сами си бутали количката, сами си избирали стоките, сами си плащали и сами си ги разтоварвали в багажниците. Затова и навсякъде имало разхвърлян боклук от използваните, изядени и изпити стоки – опаковки, бутилки, кутии, найлонови торбички, презервативи, огризки, изрезки, рекламни брошури, кашони, капачки, кокали, кори, дръжки, всякакви отпадъци. Преливали от контейнерите за боклук, препълвали кошчетата, въргаляли се по улиците, хората направо газели боклук, но пак продължавали да купуват.

Потребителско общество било това, викат старите бутачи.

Консуматорско.

В него почти всеки притежавал едно-друго, но повечето вещи били непродаваеми, защото имало всеобщо предпочитание към нови неща.

Хипермаркетите процъфтявали и се множали, а малките квартални магазинчета, бакалиите, месарниците и хлебарниците фалирали една след друга с такава скорост, че много бързо от тях не останало нищо.

Сега, струва ми се, е по-добре. Хората имат възможност да продават старите си консервени кутии, оглозганите пилешки кости, употребените шишета от шампоан, старите си вестници. И добре се продават, честно. На черния пазар, разбира се, защото в наше време хипермаркетите не са места за продаване и купуване, а бакалии отдавна няма. 

А онези, които ви разправят, че разни неща са на изчерпване, просто имат за цел да вдигат цените на черно.

Такива тъпанари искат да върнат времето назад.

Преди Кризата.

Реформатори някакви и антиутописти.

Радетели за връщането на – тпу! – консуматорското общество, на купуването, продаването и боклука.

С една дума, копелета, които трябва да се изправят до стената на хипермаркета и да се разстрелят, защото такива като тях искат да оставят без работа такива като мен. Сиреч – операторите на четириколесно безмоторно превозно средство, категория „Г”, разбирай пазарска количка.

А всъщност работата ми е добра.

Плащат прилично.

Ползвам работни дрехи, болнични и годишен отпуск, често дават премии.

Вярно, май не е особено престижна /особено според оная патка - жена ми/, но в днешните нечовешки кризисни времена няма лоша работа.

Има само хора без работа.

Затова си бутам количката денонощно, без да мрънкам, между двата хипермаркета, и си свиркам едно старо парче – ей тъй, да минава времето.

Доволен съм, работя, сит съм и облечен.

И това е така само защото днес хипермаркетите НАИСТИНА СЕ САМОЗАДОВОЛЯВАТ, а бакалиите – Слава Богу! – са мъртви. Всичко е много  просто. Има си хипермаркети, които продават разни неща, както и други хипермаркети, които ги изкупуват обратно. /Казват, че докато този процес не постигнал пълно равновесие, все още съществували повече отпадъци, отколкото е редно и отколкото човек можел да изяде, изрине и изхвърли/. Така и вълкът е сит, и агнето цяло. Хипермаркетите пак си забогатяват, по улиците няма боклук, такива като мен имат работа, останалите въртят далавери на черния пазар, защото и без това повечето са безработни след смъртта на малкия бизнес…

А аз си тикам и тикам количката, тикам, тикам, тикам.

Тикам денем, тикам нощем. Тикам в снега през зимата и в жегата през лятото. Тикам в дъжд и сухо време, насред криза и по президентските избори.

Тикам и си подсвирквам.

Доволен съм от статуквото.

Още по-доволен съм обаче, когато понякога към мен се доблиши с ококорени очи някое сополиво хлапе /на което разни дъртаци като моите стари бутачи са натъпкали с глупости главата/ и вика:

- Дай ми да побутам мъничко количката, бе бате!

- Абе я си гледай работата… и отвръщам учтиво и отминавам.

Тикайки.

Защото това са моите 15 минути слава, както е казал навремето преди Кризата някакъв изрусен тип на име Анди Уорхол, който – казват – бил безработен, саможив и странен тип, който много драпал да стане известен.

Ама на!

Нямал си количка за бутане…

Камен Петров

Срещу движението

Speed, give me what i need

Yeah – white lighting

Let’s speed, on speed

On wheels, on wheels

Speed, oh let it bleed

Yeah – greased lighting

Let’s speed, on speed

On wheels, on wheels

                        “Speed”, Billy Idol

Карам колата си по магистралата с 220 километра в час.

Кефя се максимално – и на пътя, и на колата, и на скоростта.

Колата ми е чисто нова, спортна е и мощна, колкото си искате.

Пешеходците край пътя и шофьорите на платното ме гледат завистливо, леко шокирано, с някаква дистанция.

Летя, летя, летя по шосето, бърз, неконтролируем, опиянен, смел колкото си искам, неуловим.

Проблемът е единствено там, че карам… срещу движението.

Да, качил съм се с колата си в платното на насрещното движение и цепя отсрещните автомобили на две с муцуната на моя 8-цилиндров звяр, с рева на клаксона си, със свистящите гуми и ревящия тунингован двигател, вчера разминах на едно кръстовище Хънтър С. Томпсън, мамка му!.

Отсреща отчаяно ми присвяткат с фаровете, надуват клаксони, крещят беззвучно иззад затворените си странични стъкла.

Обезумели са, казвам ви.

А на мен изобщо не ми пука.

В крайна сметка животът си е мой, колата също, дори съм си платил винетката. Освен това няма други пътници в купето при мен. Сам съм, както винаги, дори когато съм сред хора. Карам бясно на своя отговорност, поднасям по завоите, подминавам коли, камиони, бензиностанции и дървета, все едно са от картон, че ги няма, че са измислени от някой друг – по-луд и от мен.

Животът ми е скорост, цял съм скорост, нищо друго не ме интересува.

Размазаното под гумите куче, самотният учуден палец на стопаджията към пътя, панорамата на морето, летящо ниско долу под мен, напразният напън на някакъв пътен полицай да ме спре /и вероятно да ме глоби или изнуди, копелето/ - никой от тях не значи нищо за мен.

Никой.

Нищо.

Дишат ми прахта, това е.

Прелетявам неуловим край десетки по-малки градове и градчета – сиви и прашни, затънали в мизерия, с дупки по асфалта и тълпи безработни отчаяни хора по разбитите тротоари, няма бизнес, няма индустрия, няма образование или здравеопазване. 1984.

Подминавам обезлюдени, замрели селца, тъмни в нощта и пусти денем, с практически нулев стандарт на живот, буренясали комасирани ниви, подивял добитък и изпокраден инвентар.

Бегло зървам в страничното си огледало как зад мен изостават и бързо се смаляват в малки неразгадаемо-йероглифни точици: 7 убийства, 5 изнасилвания, 24 грабежа, 7 взлома, 1 обир на банка, 87 катастрофи с 45 смъртни случая, наркоман колабира, Ракът и Спинът отиват прегърнати на бар на по чаша алкохол-менте, родилка ражда 55-тото за тази година мъртво бебе в някакво АГ, просяци просят, клошарите са без клош панталони, кучета се зъбят – и те са гладни като останалите, горките, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, инсулт-инфаркт, малко корупция, малко подкупи, малко емиграция, малко дрога, малко пропиляна любов, малко несбъднати мечти, малко ала-бала, като всеки един друг ден наоколо…

Някъде от прелитаща насреща ми кола за миг гърми чалга /”Ооо, аз съм волна пеперудаааааааааааааа и летя от цвят на цвяяяяяяяят…”, вие цицореста бездарна кака по скъпата стереоуредба и отминава на майната си, вероятно към „Син Сити”/.

Майната им на всичките!

Надувам си още по-силно последния албум на Rammstein, свиркам си Engel, този момент именно е израз на моя болезнен вечен Sehnsucht по недостижимото – Rеise-Rеise, хахахаха!

Бърз съм като смъртта и летя срещу движението.

Това си моят личен Highway to hell и ще си го прелетя до край.

Толкова съм бърз, че алкохолът не ме лови, макар да пия от часове и дни в движение -     всъщност – май вече цял живот, и дори не ме хваща, не мога да се напия дори, за махмурлук и цироза да не говорим, хахаха.

Дори пътното ченге, горкото, край което изфучах с мръсна газ преди малко, скочи като ужилено от катафалката и загърмя с пищова по мен, но бях толкова бърз, а ченгето толкова просто, че куршумите дори не настигнаха задната броня на колата, а пльокнаха в някаква дупка на иначе уж първокласната високоскоростна модерна магистрала, каквито напоследък ги откриват на килограм и които трябвало да ни отведат до Европа.

Всъщност, майната и на Европа!

Аз карам бясно срещу движението, нагоре в Космоса, надолу в Ада, напред към километричните камъни, назад към природата, хахаха, bon soir, Жан-Жак, mon ami!

Летя срещу движението и ще карам така до края на света, докато се размажа в някоя зверска, кървава, ужасяваща, патологично и телевизионерски интересна катастрофа за праймтайма и за учебниците… или поне докато имам бензин в резервоара.

После просто ще спра.

Камен Петров

Когато си влюбен

На Светлето – ти знаеш…

Когато си влюбен, някак всичко става лесно.

О, Боже, хубаво е, това е!

Знаете ли как?

Ще ви разкажа.

И така. Сам. Самотен.Суисиден донякъде. Сам. Лежа. ТВ. Книги. Цигари. Водка. Други работи. Варна, морето, сините вълни. Сам.

После изведнъж виждаш, че някъде там, наоколо, съвсем наблизо, както казват ония с доста тъпата бира – на една ръка разстояние, се намира Смисълът. Човекът. Жената. Момичето. Сбъдната ти мечта.

И обичаш.

И ти е интересно.

И откриваш смисъл в живота.

Хайде да се впуснем в тази любов /казваш си несмело/ и се впускаш, и е хубаво, и е зашеметяващо… колко години досега… три?

Иска ти се да са триста и никога да не свършват.

Разбира се, ти си сложен човек, голям си ми ти интелектуалец, задник с една дума, колебаеш се, таиш страхове, стискаш си емоциите, но, копеле, ти ОБИЧАШ. За пръв път истински в живота си, явно.

И така лети животът ти – шантав, объркан, искан, обичан, СПОДЕЛЕН.

Три години и лети.

Хей, казва тя навръх Нова Година, нямаше да си подаряваме подаръци, но опала – аз имам такъв за теб!

И ти се шашкаш, и не разбра веднага.

Не проумя защо ти е направила подарък, макар да бяхте решили да няма такива.

Не разбра защо отказва цигарите за 9 месеца.

Не видя онази искрица в очите и.

Хей!

Сляп човек, че и объркан…

А сега?!

Сега, братко, ще живееш не за двама, както бе до днес, а за трима.

Сега ще обичаш повече.

Сега ще си объркан по-малко.

Сега е време да надделееш над себе си.

Сега и утре и днес и утре…

Знам, няма да ти е трудно.

Знам, има смисъл във всичко това.

Знам, любовта ти избухна по време на криза.

И – знам – вече сте взели антикризисни мерки.

Любов за трима.

Но… това е само когато си влюбен…

Камен Петров

Плажен труп за барбекю

Билетът не беше билет за Транай - беше си просто едно еднопосочно парче картон за жп-вагон втора класа, а на него пишеше “София - Варна”. Билетът струваше 12 лв. Датата беше 8 август, за 22,50 часа. Влакът тръгваше от 12 коловоз.

Педофилът остави малкият си пътнически сак в багажната клетка над седалката и чинно седна на място №69, което беше отбелязано в билета. Извади джобно издание на “Алхимикът” на Паоло Куелю, бутилка минерална вода, пакет фъстъци и очила за четене, настанявайки се възможно най-удобно за дългия нощен преход.
В купето влязоха три второкурснички от Софийски университет, които се прибираха у дома във Варна след сесия. Последва ги обичайната баба, прегърнала бохча и повлякла дамаджана, плетена торба и кашон, привързан с канап. Тя вероятно щеше да слезе по малките спирки нейде около гара Левски. До нея се настаниха двама мъжаги с татуировки по ръцете и груби гласове. Цяло лято щяха да работят на строежите край морето, а парите да изпиват в добнопробни плажни капанчета, така че на зима отново щяха да гладуват както винаги в София и да проклинат живота. Те мигновено извадиха тесте карти и трилитрова туба и се отдадоха на сантасе и често отпиване от възтоплото вино - нещо, което щяха да правят без прекъсване чак до последната спирка призори.
Никой от шестимата спътници на мъжа с очилата не му обърна особено внимание, дори бабичката. Те видяха просто един мижав кандидат-чичко около петдесетте, свит в ъгъла до прозореца, забил въздълъг луничав нос в скучната книга, оплешивяващото му теме лъщеше на мъждивата светлина на лампите в купето. Не знаеха, че е педофил. Приличаше по-скоро на счетоводител-пенсионер в отпуска. А и той си беше точно това, наистина...

Въпреки всичко беше хубав труп. Лекият предутринен бриз развяваше един немирен златисторус кичур коса, който се беше измъкнал от иначе строгата прическа на момичето и го подмяташе по мокрия след отлива пясък на границата на прибоя, омешан в едно с мъртви водорасли, използвани презервативи, пластмасови чашки и хартиени отпадъци.
Още нямаше 6 часа сутринта. Ято нетърпеливи гларуси кръжаха в постепенно стесняващи се спирали над тялото и надаваха пронизителни писъци, а бялото на очите им проблясваше в несмелите лъчи на издигащото се над морето слънце. После една примряла от глад птица (което в последните години беше принудило огромни популации от нейните събратя да изоставят морето и исконната си храна рибата, и да мигрират далеч на запад по бунищата на средна България) най-сетне тромаво се приземи на твърдия като цимент пясък и с скокливи подскоци се приближи до трупа. Цяло лято мечтаеше да напълни корема си до пръсване. Сега и се беше отворил случай.
Чайката клъвна предпазливо един-два пъти немирния кичур златиста коса, огледа се мнително по птичи наоколо, после се приближи странично до окото...

Наех си малка стая с изглед към морето насред Гръцката махала във Варна. Вярно, стаята беше малка, вонеше на мухъл, а гледката към залива беше помрачена от безкрайните върволици на простирите, гора от антени и сателитни чинии и калкана на новостроящ се хотел за евтини пристанищни курви. Обаче бях на морето! Цяла зима бях копнял за този миг. Сбъдваха се летните ми мечти. Багажът си го разопаковах буквално за 10 минути. Поради липса на душ се измих криво-ляво на мивката в ъгъла, избръснах се и излязох на първата за ваканцията разходка край морето, облечен в леки ленени панталони, изгладена още у дома в София бяла риза с къси ръкави и любимата си сламена шапка с тясна периферия. Беше 10,40 сутринта, през август, а аз бях на върха на блаженството.
Предстоеше ми вълнуващо лято…

- На този му предстои вълнуващо лято...- проточи лигаво 14-годишната Сара и компанията около нея се разкикоти подмазвачески.
Сара беше красива като фотомодел, а баща и държеше половината от хотелите в Златни пясъци, без да е министър, така че винаги беше добре да си на една вълна с нея. Лятната мечта на компанията и беше проста - да са заедно със Сара, да могат да я натиснат един-два пъти в ъглите (и да се хвалят след това наесен в училище) и тя да плаща сметките в летните дискотеки. Обектът на присмеха им - плешив 50-ина годишен чичко с широк бял панталон, риза с къси ръкави, очила и смешна шапка, мина край тях, поглеждайки ги с бялото на очите си. Компанията отново се разхихика.
- Много му се иска, но не му стиска...- рече отново Сара и развя буйната си златисто руса коса на крайморския бриз, после забрави цялата тази история.

Педофилът отмина с разлюляни от страст крачки шумната компания на Южния плаж. “R&B club”, прочете мимоходом крещящята табела на плажното заведение той, после правилно ориентиран от странното облекло и крехката възраст на посетителите, реши че това е някое от летните свърталища на варненските рапърчета. Кръчмата беше наистина тъпа, но онзи рус ангел... Ееех!...

Три дни по-късно Сара погледна скъпия си ръчен часовник насред дансинга в плажната дискотека. Беше 2:40 часа след полунощ. Майка и щеше да я убие. Сара ловко се изплъзна от мазната хватка на поредния тъп ухажор (който като всяко лято мечтаеше да я изчука), изпълзя от блъсканицата на дансинга и се опита да надвика воя на тонколоните, по които Мишо Шамара тъкмо обясняваше на около 4 000 15-годишни купонджии как и това лято мечтаел да изчука всички женки-женки.

-         Тръгвам си! - извика Сара на компанията си от

приятелки и приятели-свалячи, подпрени нехайно на бара, които се радваха на по-либерален вечерен режим от самата нея, по простата причина, че бяха с 2-3 години по-големи
- Майка ми ще ме убие. Закъснях. Ще се видим утре сутрин на Южния плаж.

Момичетата кимнаха с разбиране, поклащайки ханш под ритъма на рап парчето. Момчетата похотливо и смигнаха като един. Едно от тях вдигна окуражително към нея ръка с копирания от щатите жест “Окей!”. Утре щяха да се видят на плажа, няма проблем. Не знаеха, че я виждат за последно. С изключение на най-добрата и приятелка. Тя щеше да я види още веднъж преди погребението. В моргата…

Зарадвах се, като я видях отново, все едно я виждах за последно. На това му казвам аз изпълнена лятна мечта. Млада, свежа, напращяла. Сигурно беше още девствена. Какво му трябва още на човек след цяла година блъскане в счетоводната кантора, след дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, след омаломощаващото мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което в 3 часа сутринта почти на бегом изскочи от входа на плажната дискотека и само дето не ми се хвърли на врата в бързината.
- Извинете...- изрече задъхано то. Не го позна.
Мъжът обаче помнеше русите и къдри и уханието като от портокалови кори, съхнещи навръх коледа на рафта над камината, което сякаш искреше от кожата и.
- Късно е...- рече той с внезапно изтънял от сладостно вълнение глас - За къде бързаш, малката? Искаш ли да те закарам с колата? Навън по това време е пълно с лоши чичковци и не е добре да си сама, нали сладичко...

Тримата клошари бяха гладни. Не бяха яли от дни. Буквално бяха озверели от глад. Вечерта се очертаваше тягостна, дълга и безрадостна, но подобни нощи в техния живот бяха повече от песъчинките на плажа, така че бездомниците не се впрягаха особено. Сега-засега основната им цел в живота беше да намерят някъде място на завет край брега, където да стоварят дисагите и кашоните с боклук, личен багаж, парцали и открити в кофите “съкровища”, за да изкарат една що годе спокойна нощ. В торбата на единия от тях кротуваха две бутилки топло евтино вино, отмъкнати от малко магазинче край плажа още предиобед в моментен проблясък на късмет. Оставаше им само да намерят нещо за дъвчене, което да прокарат в къркорещите си стомаси си с долнопробното вино. Ако имаха поне малко късмет, може би днес щяха да се нахранят. Това беше тяхната лятна мечта. Всеки божи ден...
Тримата клошари се спуснаха тромаво в индийска нишка по стълбите към Южния плаж, отминаха мълчаливо шумната тълпа, събрана около кръчмата на Мишо Шамара “R&B bar” и се отправиха към запустелия басейн край морето.
В първия момент не видяха трупа. След това го наобиколиха, оглеждайки се предпазливо встрани. Часът минаваше 3 часа след полунощ. По брега нямаше жива душа ако се изключат окъснелите посетители на крайбрежните дискотеки в далечината и някоя и друга влюбена двойка, която по-скоро се чуваше, отколкото се виждаше в мрака. Тримата сгъстиха кръга около трупа на момичето. Спогледаха се с блеснали очи.
После, без дори да обели думи, онзи, в чиято торба виното все още чакаше мезе, се затътри по прибоя, за да търси съчки за огъня. Другият се приведе над тялото и го побутна преценяващо с къса пръчка.

-         Все още е топъл...- рече той с прегракнал от вълнение

глас - Пресен е... Можем първо да го опънем по веднъж, пък после ще стъкмим плажното барбекю и ще вечеряме...

Експресът Варна - София летеше в нощта, обливайки с мимолетните светлини на стотиците си прозорци схлупените нощни селца край трасето на жп-линията. От пръв поглед си личеше, че това са прозорци без мечти - нито зимни, нито летни.  Влакът спеше, но и живееше някакъв собствен си живот. 

Педофилът се беше изглегнал със затворени очи на седалката до прозореца, но не спеше. Докато тримата клошари вечеряха с трупа на Сара на Южния плаж във Варна, той за пореден път преживяваше наум сладостното опиянение от усещането за младост, свежест, невинност, болка и страст, с които русокосото момиче го беше дарило преди да умре. Дааа, това беше неговата изпълнена лятна мечта. Тя щеше да го топли през предстоящата гадна година на блъскане в счетоводната кантора, през дългите сиви зимни месеци в полите на Витоша, сам в ергенската си квартира, по време на обичайното омаломощаващо мастурбиране късно нощем над списанията със снимки на момичета, досущ като това, което беше оставил безжизнено след себе си на плажа. Но... това вече беше минало. Просто още един приятен спомен от лятото, от плажа и морето. Чакаше го обичайното монотонно ежедневие и работата, която щеше да му позволи и идното лято да се върне край брега при писъка на чайките и при онзи, ах, онзи аромат.
Сега-засега обаче мъжът се отпусна кротко в ласките на спомена и леко задряма. Просто се настройваше от утре да бъде отново счетоводител. Поне до следващото лято...

100-ина километра по на изток зад препускащия в нощта към столицата влак един от клошарите доволно се уригна и със задоволство надигна бутилката вино в отблясъците на лагерния огън, накладен на плажа…

КАМЕН ПЕТРОВ