21.12.12.

 Глория лекичко изпълзя от леглото, с добре оттренирана в последните четири месеца след раждането гъвкава маневра, така, че да не събуди Кай.

Бебокът невъзмутимо похъркваше, удобно разположен в средата на семейната спалня, разперил ръце като мъничък Исус, с начупени устни, готови да изригнат в крясък още в мига, в който се събудеше, красив, невинен и сладък колкото си щеш.

Стъпвайки на пръсти, младата майка отиде до портативния телевизор, който използваха в стаята и го пусна. Отново някакво реалити и някакви екзалтирани хора, въпреки ранния час. Шоуто течеше на запис, разбира се. Това обаче не го правеше по-малко пошло.

Глория тихичко се измъкна от спалнята и влезе във всекидневната, където мъжът и похъркваше, свит в неудобна поза на дивана пред изключения телевизор, където спеше - горкият - откакто се роди бебокът, едно за да се наспи той самият, друго - да не безпокои с хъркането си малкия. Тя спря за миг, погали го по небръснатото, напрегнатото дори в съня лице, после мушна в кръстосаните му като на смъртник на гърдите длани една малка плюшена крава от пребогатия асортимент на Кай и пусна кафеварката в другия край на дневната, който по стандартите на тукашните архитекти представляваше просто една кухня.

В сумрака на ранната предутрин климатикът тихо зумтеше и се бореше успешно с минусовите температури вън. Гирляндите от коледни светлини меко проблясваха, окачени по мебели, картини, цветя, часовници - навсякъде, където може да се сети човек, особено ако и тази година не е успял навреме да си купи коледно дръвче, което да украси. Отвъд спуснатите завеси вилнееше декемврийската вихрушка, която беше затиснала града от седмица насам, но тя не се безпокоеше за нея, дори и не я мислеше. Тук беше на сигурно място, с любимите си хора, у дома. И да - дори без коледно дръвче.

/"За какво ни е коледно дръвче, нали и без това на 21 декември ще настъпи краят на Света", шегуваше се по този повод нейният любим, който в момента тихичко похъркваше и навярно сънуваше отново проблемите си на работа и сметките, които имаха да плащат/

Докато кафеварката къркореше и изсипваше ароматната си течност в порцелановата чаша, Глория се наведе и отново го целуна, а той се усмихна насън.

"Боже, колко го обичам! Така много ги обичам и двамата - и малкият, и големият Кай! Ние сме едни щастливци", рече си тя, после си наля кафе и отиде да полее цветята, докато нейните двама мъже още спяха.

Стаен в предутринната си сънливост, уютният апартамент беше топъл, сигурен, истински дом. Беше 21 декември 2012 година и днес, поне според идиотските медии, трябваше да настъпи краят на Света. Но не и на нашият свят, не. Ние се обичаме. Ние сме всичко и всички. Не и ние, подсмихна се Глория. Тя изплакна кафеената чашка и отиде да пусне набързо пералнята. Оттатък, от спалнята, вече се чуваше гукането на Кай. Беше се вече събудил и скоро пронизителните му и така любими крясъци щяха да огласят цялото жилище, да събудят баща му, да призоват мама, да съберат семейството около него като около една истинска, малка, сияйна, така обичана елха.

Пришпорена от все по-силните призиви на Кай /мразеше, дребосъкът му с дребосък да стои повече от половин час мирно на едно и също място/, Глория се втурна в спалнята, изоставяйки за миг единия си любим за сметка на другия.

Кай я посрещна ухилен и само каза "агу-гу-гу" и протегна ръце. Тя го грабна, разцелува розовото му, свежо след съня личице и го понесе към дневната. Там мъжът и току що бе отворил очи - както винаги с ужасяващо разрошена коса, подпухнал, учуден от досега си с външния свят след съня, толкова обичан и така обичащ. Глория тикна в ръцете му Кай Младши и се разсмя. Двамата бяха направо незабравима картинка.

- Добро утро, мъже мои!- изпя тя и отиде до панорамния южен прозорец на двойната тераса, за да дръпне завесите и да пусне предколедния зимен ден в уютния им дом.

- Обичам те, миличко!- чу зад себе си гласа на съпруга си, а Кай Младши додаде: "Агу-гу-гу!".

Глория се засмя щастливо, предвкусвайки удоволствието от предстоящите празници, от всички онези безкрайни щастливи мигове, които им предстояха заедно, от целия един нов, прекрасен живот, който всички щяха да изживеят покрай израстването на детето си, после с размах разтвори завесите, все още смеейки се.

В мига, в който отдръпна встрани пердетата, мракът, който властваше след края на Света отвън, нахлу в уютната стая и погълна малкия им свят, оставяйки след себе си единствено вакуума на тъмнината, пустошта и отчаянието, които вече властваха над цялата опустошена майка Земя…

Камен Петров

P.S.

Презрял съм аз
Всемирната печал
По таз прокълната година
Прекрачвам прага –
Още цял
Поемам пътя без усилие
Разпервам гарвански криле
Ала отново не политам
Надолу тленното зове
Изпитвам студ
Гриза мечтите
Изплитам паяжинна стръв
От въжделения тревожни
И пия студ
И лоча кръв
И пиша ново многоточие...