Вселената замръзна за миг

 

Say your prayers little one, Don't forget my son

To include everyone, I tuck you in

Warm within, Keep you free from sin

'Til the sandman he comes, Sleep with one eye open

Gripping your pillow tight ...

                                            Metallica, Enter sandman

Вселената, Животът и Всичко Останало, замръзнаха за миг точно в 13,00 часа на 23 август 2012 година и нищо, разбира се, не беше 42, а нещо много повече и нещо доста по-малко, де факто обаче всичко. Разбира се, никой, освен мен,  не разбра за това – все пак не е изригнал вулкан, не е Фукушима, не е бомбен атентат в Бургас.

Просто в този миг моето момиче роди сина ни.

/Тя се казва Светла, а той – Камен, а Светът продължава да се върти/

13,00 часа на 23 август 2012 година – има-няма четири месеца преди края на Света, поне според древния календар на маите, показва справката.

Според моя персонален календар обаче това е едно начало на един живот. Една анатема на апокалиптичните прогнози на бъдещето. Е дно ново начало и един нов, наистина красив рев, който казва на целия обруган, замиращ, самоизяждащ се Свят: „Хей! Аз съм тук! И съм сега! И ме има! Здрасти! ААААААААААААААААААА!!!“.

 Ето, това е синът ми.

Крещи.

На колко от вас им стиска да го направят?!

Хех, мерси, ясно.

Синът ми се роди насред кризата, напук на всичко. Ще оцелее напук на всичко. Ще надживее малоумните правителства, шантавите цени, откачените прогнози, малоумния Нов Свят, в който се е пръкнал. Синът ми е млад, синът ми е силен, синът ми е взел от мен и от майка си най-доброто, което може да вземе, за да се изправи един ден срещу всичко това, в което днес се ражда /а то наподобява помийна яма, вони, и той не искаше да влезе в нея, о, как не искаше/, и да покаже, че не сме 70-те във Великобритания и лозунга NO FUTURE  на Sex Pistols не важи за нашия син – моят и на моята любима, днес.

Дали? Или?

Ще видим.

Факт е, че на 23 август, насред горещата и кризисна 2012 година, точно в 13,000 часа, на бял свят излезе и проплака поредното бебче в тази замираща държава и в този замиращ град. В случая – моето бебе и бебето на моята любов Све.

Питате ли се – има ли смисъл?

Питате ли се – докога?

Питате ли се – кой и защо и как?

Едно мога да ви кажа – не ви трябва упойка, за да прескочите това, което прескочи моята любима в родилното. Не ви трябва да сте слепи, за да се спънете в ямите на ежедневието. Не ви трябва да сте роби, за да възстанете за това, което обичате, в което вярвате и за което бихте умрели.

Аз бих умрял.

За сина си, който се роди напук на всичко.

За майка му, която го износи напук на всичко.

Заради всички като мен, които продължават да вървят нанякъде /напред ли?/ напук на всичко.

Ако пък вие самите не смеете да направите нищо от тези неща, просто си пуснете плейъра и вместо обичайната чалга на ежедневието, си пуснете нещо на U2, примерно  With or without you. Ако ли не, пуснете си Doors , върши работа.

А аз ще отида да видя любимата си и сина си.

Те са моето бъдеще. Моето настояще, минало и всичко. Моето аз.

А вашето?...

Я го потърсете, а?

Хей!

 

23 август 2012 година

13,00 часа

Русе

 

P.S. Обичам ги. А вие кого обичате?