Черна смърт

Песът беше черен като смъртта, огромен и зъл, зъбите му стърчаха иззад винаги изплезения език, от който се стичаха лиги и капеха в прахта по земята. Женската до него беше незабележимо по-дребна и по-светла, но само мъничко. Сигурно и двете кучета, за които тате казваше, че са от породата „ротвайлер”, тежаха поне колкото по една торба цимент, а те бяха от по 50 килограма /за справка – отново тате/.

- Нацели го в окото, бате. В окото!- прошепна по-малкият ми брат, тъй както бяхме залегнали в буренака зад къщи, но аз го ръгнах с лакът в ребрата и той изскимтя и обидено си замълча.

Прицелих се внимателно с прашката и му пуснах един камък „22-ри калибър”, откраднат заедно с още десетина такива от строежа на новата кооперация на ъгъла. Вместо в окото, снарядът ми нацели звяра някъде във врата. Той изквича и скочи високо нагоре барабар с четирите си крака. После зави, зарева и залая едновременно, като едва не се удави в лигите си и препусна в тромав галоп към скривалището ни. Женската веднага се включи в преследването.

- Бягай! Бързо!- наредих кратко по войнишки и отпраших пред брат си към дъската в оградата.

Промъкнах се първи и задържах за миг дъската, преди през дупката да се промуши и кльощавото тяло на дребния, миг преди чудовищните зъби да го захапят за задника. После я пуснах, тя хлопна глухо на мястото си, а песът се трясна с всичките си 50 кила в оградата, която се разтресе, и отново изквича – колкото от болка, толкова от бяс. Облегнахме потните си гърбове на нагорещените от слънцето дъски, без да обръщаме грам внимание на сумтенето, ръмженето и лая отвъд оградата. Бяхме им свикнали вече.

- Брей, бате, на косъм беше този път!- възкликна запъхтяно дребният.

- За трети път тази седмица, мамицата му!- изругах с любимата ругатня на тате – Трети път го удрям, но все не улучвам в главата.

Изплюх се на напечената земя, където слюнката ми остави малко лунно кратерче в прахта, точно като онези, които оставяха в нея вонящите лиги на главния ни враг в махалата, чийто лай кънтеше на два пръста зад главите ни в момента.

Лаят в момента обаче изобщо не ни притесняваше. Даже хич! Гадният пес, ротвайлер или не, не можеше да ни докопа, дори задника си да съдереше от лай. Още миналото лято с малкото ми братче се бяхме светнали, че не е необходимо човек да обикаля около трите съседски къщи по тротоари и улички, за да стигне до училище, да отиде за хляб в кварталния магазин или на игра /или пък бой/ в съседната махала. 

Много по-просто бе да отковем по една широка дъска в долния край от всяка ограда, която просто отмествахме и после спускахме обратно след себе си, и така разполагахме с чудесен таен и високоскоростен маршрут за навсякъде. Дори бяхме белязали дъските с по един тебеширен кръст, защото често ни се случваше да се нуждаем от спешен изход и спасение след масов бой с бандата от другия квартал, от бдително ченге, зло куче или сприхав съсед. Бяхме едни същински нашенски Том Сойер и Хъкълбери Фин, както често шеговито ни наричаше тате между две бири  /като разбира се, аз бях Том, а дребният – Хъкълбери или просто Хък/ и не се бояхме от никого. Смело влизахме в ръкопашни схватки с дечурлигата от другите банди, биехме с прашката птици, котки и кучета, крадяхме плодове и бонбони от кварталната бакалия, пукахме гуми, трошахме стъкла или иначе казано – изживявахме си поредното приказно лято. Лято, което никога вече нямаше да се повтори. Тогава аз бях на цели девет, а малкият ми брат бе едва седемгодишен…

От последния ми – трети до момента - несполучлив опит да прострелям Големия Злобен Черен Пес с прашката беше изминала цяла седмица, така че с Хъкълбери замисляхме поредното покушение. Денят беше поредния от низ жежки, прашни, изнурителни августовски дни, когато всичко живо се е покрило на сянка, но ние бяхме млади и смели и кипяхме от сила и от желание да претрепем най-сетне чудовището, от което се страхуваше цялата махала.

- Хък!- наредих кратко на малкия си брат – Бягай до строежа и донеси 10-ина по-големи парчета, докато аз приготвя прашката!

Дребният скочи на крака и с готовност отпраши към строежа на новата кооперация, който беше неизчерпаем източник за жлъчни коментари от страна на кореняците с къщи, както и неизчерпаем арсенал за нашата тежка артилерия, тоест прашката, която в момента внимателно преглеждах, смазвах, затягах и приготвях хладнокръвно за стрелба или както казваше тате: „Вие двамата нехранимайковци сте като идни същи ловци в саваните на Кения описани от Ърнест Хемингуей”. Край на цитата.

Така че сега аз, Големият ловец, Тихата стъпка, Поразяващата ръка, Том Сойер от махалата, сериозно се подготвях да сваля най-сетне на земята с един изстрел оня огромен звяр с острите зъби, докато туземния ми водач Хък тъпчеше камъни в джобовете си.

После двамата, както винаги, тръгнахме на лов.

Денят наистина беше ужасно горещ, беше средата на август /”Човек може в такава жега да изпържи яйце в каската си”, казваше тате, който беше ходил войник/. Бях сигурен, че гадният пес, заедно с кучката си, лежат обезсилени от жегата някъде наоколо, изплезили езици, а лигите им както винаги капят в нагорещения прахоляк. В нашата персонална квартална джунгла обаче, обхващаща трите съседни къщи, все още несъборени и презастроени с панелни блокове, както и с преките пътечки през оградите благодарение на откованите дъски, беше прохладно. Дворовете бяха гъсто обрасли с буренак, репей, храсти, нискорасли разкривени плодни дръвчета, отдавна превърнали се в дивачки, асми и малинак, така че малобройният ни, двучленен партизански отряд се промъкваше към дивеча в истински сенчест тунел, който хвърляше изумрудени отблясъци по потното челце на малкия ми брат и изсушаваше тениската на собствения ми мокър от жегата гръб. Отместихме първата белязана с кръстче дъска в нашата ограда и минахме в съседния двор, после втората, после третата и ето, че бяхме Отвън, в царството на врага. Снишихме се и запълзяхме сред репеите.

Бяхме наострили бдително уши, наоколо се стелеше непроходимия гъсталак на буренясалите покрайнини, съчки пукаха, листата шепнеха, в далечината лаеше куче /но не нашето/, чувах бученето на колите по близкото шосе, бумтенето на сърцето си и пъхтенето на братчето си, някъде отзад изведнъж се чуха – като че ли съвсем близо – силни удари като от чук. Дотук нищо необичайно, Том, рекох си, давай смело напред, песът е някъде наоколо и чака да му светиш маслото...

Песът наистина беше наблизо заедно с кучката. Двата огромни ротвайлера се бяха изтегнали в дълбоката сянка на полупрекършена стара слива и лежаха полузарили муцуни в стар пясъчник, търсейки прохлада в жегата.

Направих знак на малкия си брак и той се закова до мен и ме загледа благоговейно в очите, нещо което страхотно много мразех. Направих друг знак и той плътно се сниши, после пипнешком извади шепа заоблени камъни от джоба на гащите си.

Легнах до него сред репеите и зорко разузнах обстановката.

Този път ще го ковна рекох си, ама явно го рекох на ум, щото дребният, Хък значи, ме беше зяпнал в устата и се кокореше като туземец някакъв.

- Дай снаряди, Хък!- наредих уставно – Целта е пред нас.

Малкият ми брат с готовност ми подаде шепа камъни, от които с вещина избрах най-тежкия и с най-острите ръбове. Поставих го ритуално в прашката под благоговейния му поглед, после се прицелих в Окото на Звяра. Целих се дълго, а в това време потта се стичаше в очите ми и чувах хрипливото учестено дишане на малкия си брат до себе си. После си рекох, мамка му, сега е моментът, отпуснах рязко ластика и камъкът полетя. В мига, в който чух познатото „пляс!”, което означаваше, че отново съм улучил, видях огромният пес да подскача като полудял във въздуха, а заедно с него скочи и голямата черна кучка.

- Бягай!- като всеки друг път кратко, по командирски наредих на дребния, скочих и се завтекох с всички сили към спасителната дъска в оградата с голямото, нарисувано с бял тебешир „Х” на нея.

Чух стъпките на малкото ми братче зад гърба си. Чувах насеченото му дишане зад мен. Съвсем малко по назад чувах и тропота на осемте кучешки лапи и лаят на двете огромни озверели кучета, всяко от които – нека си припомним – тежеше 50 кила, колкото една торба цимент, доста повече и от мен и от малкия Хък.

Не ме беше чак толкова страх обаче.

Нали нашата ограда беше там.

Както и нашата дъска.

Тичах и тичах и тичах.

Зад себе си чувах тропота на крачетата на братчето си.

Зад тях – галопът на ноктестите кучешки лапи.

Щом стигнах оградата, се плъзнах с отиграно движение по задник, докато се плъзгаз в прахоляка, посегнах и се опитах да отместя дъската и… се блъснах с цялото си лице в нея. А дъската не помръдна…

НЕ ПОМРЪДНА!

Дъската беше закована а нашият спасителен път беше отрязан.

Изпищях и подскочих, подгонен от ужаса и отчаянието. Хванах се в горния край на оградата и се набрах с все сили с пилешките си мускули, пришпорван от страха. Нейде из отдолу чук как малкият ми брат също се блъсна в неподвижната дъска, чух и неговия писък, после се прехвърлих отвън, в двора, на безопасно място и протегнах ръка да му помогна…

В този момент огромното черно куче и жена му връхлетяха върху малкото ми братче, върху моят персонален туземен водач, върху Хък, Хъкълбери Фин, МОЯ БРАТ…

Обзет от ужас паднах от ръба на оградата на гърба си, а дъхът ми излезе с един безкраен, омаломощавах хриплив звук от гърдите ми. Претърколих се по лице и се надигнах на ръце и крака, после припълзях до оградата. Отвъд се чуваше ожесточено мляскане, ръфане и боричкане, все едно цялата ми рода се бе събрала на семеен празник, за коленето на поредното прасе. Само дето това отвъд оградата сега не беше семейството ми, а озверелите ротвайлери. Прасето също не беше коледно прасе, а малкото ми братче, малкият Хъкълбери Фин, МОЯТ БРАТ.

Развиках се, разкрещях се, разридах се, псувах с всички псувни на тоя свят, питах по оградата, удрях по нея с пръчки, камъни, юмруци и всичко, което успях да докопам. Излязох от безсмисления си ступор в мига, в който през цепнатините влетя пръска кръв и се лепна през окото ми по цялата ми буза, после се стече – гореща като жарава, към вратлето ми.

После звуците отвъд оградата престанаха, чух отдалечаващите се стъпки и приглушеното ръмжене на двата звяра. Излязох несмело от прикритието си, дръпнах безсилно дъската, която явно вече беше закована, слеид това се прехвърлих с омекнали ръце през оградата при това, което беше останало от мъничкия ми по-малък брат след пиршеството на ротвайлерите.

Подсмърчайки се наведох, прегърнах кървавите останки, изправих се, а гръбнакът ми изпука, после с люшкащи се стъпки се отправих към къщи, към нас, у дома, само че този път не по преките пътеки през дворовете, а по обиколния път по тротоара. Пътем събрах неловко с една ръка червата на малкото си братче, които бяха се разтекли от коремната кухина и се стелеха по асфалта след нас /”Извинявай, Хък…”, промълвих на озъбения му, оглозган до бяло на места череп в прегръдките ми/, после прекрачих прага на нашия двор и влязох вътре.

Щеше ми се да изкрещя с цяло гърло, исках да викам за помощ, копнеех да припадна, но в този момент видях тате: седеше както винаги под асмата на сянка, бирата пред него беше хладна, той като всеки друг път се усмихваше мило и всеразбиращо. Изпитах всичкото облекчение на света, знаех, че вече има кой да ми помогне, да подаде ръка, да спаси брат ми, да приласкае синовете си… После видях до ръката на тате, почти на ръба на масата, до лакътя му, до пепелника и до разпенената халба с бира, една тесла и няколко пирона.

- Сине…- рече той, преди да види зловещия товар в прегръдките ми – Някой беше разковал оградата, копелето му мръсно. Току що я поправих…

А после млъкна.