Студ

из ЦИКЪЛА "Необяснимите стихии в сърцето"

Ела със мен

в моята ледена стая

и там до теб

студено аз ще мечтая.

Леден, леден, леден

е и моят ден.

В ледове потъва

слънцето във мен.

                   Нова Генерация, „Ледове”

Кучи студ е стегнал Света и става все по-студено.

Мръзна, сам сред потните тела на хора като доменни пещи.

Паля камината, навличам се като клошар с всичко намерено от гардероба, наливам се с греяно вино и горещи грогове, но нищо не помага.

Студът в мен е стегнал света така, както гладът стяга стомаха, страхът – гърлото, ревността – сърцето.

Студено ми е, но съм гладен.

Гладен съм за нови емоции, за повече сензитивност, за отворени възприятия /без помощнта на дрога и алкохол/, за интересни места и позитивни нови хора. Гладен съм за знания /и Познание/, за любов, за пътешествия, за творчески успехи и някаква надежда, все пак. Студът обаче се е вмъкнал някак си в устната ми кухина измежду тракащите ми зъби и обледения език, пропълзял е надолу по хранопровода ми и се е свил в къркорещия ми стомах, прояден от малките, кръвопускащи кратерчета на язвата и от твърде интересните – ако се погледнат под микроскоп – метастази на този стар, верен до гроб приятел рака. Студът на отчуждението и фрустрацията стяга стомаха ми в ледена хватка, но спасение не дебне отвсякъде. Все още съм гладен. Гладен съм! И искам още… Една топла пилешка супа за душата не достига да утоли глад като моя. Топлите думи на близки хора за просто предястие в менюто на недохранената ми алиенация. Пиперливите люти чушлета на поредния ебаващ майка ми таксиджия само раздразват извечния ми апетит. Опитвам още с: горещи новини от праймтайма на телевизията, горещи южни ритми с кючеците в „Син Сити”, горещи лесни мадами по плажовете на презастроеното Черноморие, горещи клюки за горещи плеймейтки по „Горещо”, горещи кюфтенца с лютив мексикански сос и горещ гулаш, горещи душове и горещи пози с любимата, горещи спорове на работата и горещи скандали у дома, горещи вееечериии в бургаски нощиии, горещия ветер на оня архаичен любимец на мама – Любиша Самарджич, горещата грейка за крака на дядо Стоян..

Гладът обаче все така стяга стомаха ми, захапал го е студът.

Студено ми е, но искам да изкрещя.

Гърлото ми се гърчи в безсловесни спазми, сковано от студ. Иска да мълви, да шепне, да моли, да стене, да разговаря, да пита и отговаря, да вие и да крещи, но… не може. Сковано е, защото хиляди кофти хора го карат ежедневно да преглъща хиляди кофти неща. Гърлото ми е като септична яма, през която изливат дълбоко в недрата ми цялата помия на света. Страхът го сковава, помията се процежда, сякаш ми я наливат с фуния в устата, насила.

Гърлото ми е сковано от страх пред неизбежното, пред простащината и еснафщината, пред глада, бедността и безизходицата, пред ТВ кадрите с избивани тюленчета на полюса, загиващи гори в Амазония, свлачища край Варна и нови небостъргачи на плажа край Бургас. Гърчи се от страх от престъпници и политици, от пишман журналисти и пишман футболисти, от кючекчийки със силиконови цици и недоучени таксиджии-биячи, от помияри и клошари, от монополистите в енергетиката и монополистите в държавния апарат. Искам да се уригна, да го повърна обратно всичко това, но… няма как. Гърлото ми е сковано от страх, студът го е вкаменил завинаги – от мрак до зори от Силистра до Видин, от люлка до гроб.

Студено ми е, а толкова искам да обичам.

Но как, щом сърцето ми е сковано от студа, тъй както го сковава и ревността?! Ревнувам любимата си от всекиго и от всички, от миналото, бъдещето и настоящето, а най-вече от самия себе си – неандерталецът, осмелил се да я оскверни с любовта и неверието си и да посее отровното си семе в утробата и, за да дадат двамата нов живот на едно невинно същество, което ще живее в бъдещето, всяващо страх. Ревнувам европейците заради Шенген, както и американците, че са извън него. Ревнувам мама от духа на тате. Ревнувам успеха на другите, подминавайки своя собствен. Ревнувам копелетата от Нова Зеландия за вечното лято и сибирягите от Сибир – за снега, белите мечки, а и много носят на водка. Ревнувам Ал Пачино заради „Усещане за жена”, U2 – за Sweetest thing, Джон Стайнбек – за „Тортила Флет”, Салвадор Дали – за „Изкушението на Свети Антоний”, неандерталците – за Каменната ера, викторианците – за Викторианската епоха, класиците – за класицизма, романтиците – за романтизма, Жан Пол Сартр – за екзистенциализма и Богомил Райнов – за песимизма…

Сърцето ми е вледенено, обладано от студа. В него е останало само мъъъничко място за малко любов, за шепа любими хора и за духовете на други, които вече са си отишли, за някой и друг прекрасен спомен, за две-три стаени надежди, за някой непубликуван никога стих, за видени вълшебни места, за малко родолюбие, малко човечност, малко жал и малко носталгия, за малко мечти и малко самота…

Лежа пред бумтящата камина. Прегърнал съм здраво моето момиче, а косите и ухаят на живот, топли, в лицето ми. Отпивам от чашата каберне-совиньон, в краката ми кучето се е свило доверчиво пред огъня, тихо прескимтява и потръпва с лапи. Вероятно гони зайци в снега, макар никога през живота си да не е виждало заек и да не знае що е сняг. Горе, на лавицата на камината, между бюста на Жан Пол Сартр и картина на Рене Магрит, дреме – нащрек и в дрямката си, котаракът, и се взира с вътрешното си око на мъдър саблезъб тигър отвъд пламъците на огнището, отвъд уюта на стаята в нощта, отвъд любовта ми, която обгръща моето момиче като меко ръчно тъкано одеало в съня, отвъд замъгления от дъха ни и от нашепвани любовни думи прозорец, отвъд Снежната Царица, Южния и Северния полюс, снежните човеци и боя със снежни топки, отвъд ВСИЧКО, отвъд ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО… Дреме, преде и прониква дълбоко сред леда на сърцето ми, съзира безпогрешно в него снежната буря, виещия откъм Дунава северен вятър, леда по аортите ми и кишата по вените, сталактитите в клапите и сталагмитите от неизплаканите ми сълзи, които – в един прекрасен миг, в който ще престана да бъда вече АЗ, но никога няма да стана НЕЩО ДРУГО, ще се слеят в един прекрасен, вечен сталактон… заради студа.

Студено ми е…

Камен Петров