Пролог
Кокала много се учуди, че стената вече не беше там, където я беше оставил по-рано тази сутрин.
Посегна да се подпре на нея, но стената я нямаше, така че пльосна направо в калната локва на ъгъла на кръглия площад. На две крачки от кръчмата, на няколко пресечки от дома си и на светлинни години от самоуважението.
Кокала се понадигна и опря брада върху сгънатата си в лакътя ръка.
Беше в локва, за това съмнение нямаше.
Наоколо му се простираше градският площад.
Къщата му беше надалеч.
И стената определено липсваше. Нали затова в крайна сметка беше паднал.
Околността беше съмнително тиха, а Кокала знаеше, че тихата течност е най-дълбока, особено ако градусът и подозрително се въртеше около нулата и не миришеше на спирт.
Замисли се за превратностите на съдбата, а в това време над него запръска ситен дъждец.
След дълго пулене в дъжда, нищо не измисли, така че реши, че е крайно време да се надигне от локвата и да потърси проклетата стена. В крайна сметка нали самият той я беше издигнал няколко часа по-рано с двете си ръце, а сякаш само преди миг тя беше там, макар и вече да я нямаше.
С нехайна походка край него премина улично куче и понечи по навик да го препикае, така че Кокала чевръсто скочи на крака, с което изненада дори самия себе си, изрита вяло кучето и се запъти нанякъде.
Накъде точно, локвата не знаеше.
Не знаеше и дъждат.
Уличното куче също си нямаше представа.
В интерес на истината, дори Кокала беше без идея, накъде се е запътил, но въпреки това се запъти.
Че и крачеше решително на всичкото отгоре.
Няма Пинк Флойд, няма Стена
- Никаква стена няма да ти зидам. - категорично изфъфли Кокала и се подпря с вид на тежкар на касата на вратата, при което се изцапа с вар.
- Как така, бе човек? Капаро съм ти дал, как няма стена?!- възкликна в ступор възложителят.
- Капарото го изпих, но стена няма. Няма Пинк Флойд, няма стена, както е казал великият задник Сталин.- перифразира смело Кокала, за който, откровено казано, точно в момента понятия като история, музика, география, зидарство и прочее приложни науки бяха Фата Моргана, така се беше накиснал, хем беше още рано, беше сутрин.
Възложителят само дето тихо не зарида и започна да си гризе ноктите.
- Виж...- започна колебливо той и хвърли един белтък към Кокала, който непоколебимо се кандилкаше на нестабилните си паякоподобни крайници - Дай да се разберем като мъже. Не мога да ти докарам Пинк Флойд да ти свирят на живо, докато зидаш, ама ще ти ги пусна на касетка, а? "Стената"! We don't need no education. We dont need no thought control...
- Абе ти, шибано капиталистическо копеле, за поредната тухла в Стената ли ме мислиш, бе?- изрева в пристъп на добре обмислено негодувание Кокала, после додаде - Добре. Пускаш Пинк Флойд, домъкваш на площада тухлите и две бутилчици ирланско уиски, и си получаваш стена като кукличка, иззидана с любов и не много крива.
Ето така, два часа по-късно, стената беше започнала да се пооформя, наоколо кънтеше гласът на Роджър Уотърс, а Кокала смучеше като тасманийски дявол от бутилката с едната ръка, а с другата лежерно редеше тухли и ги спояваше с хоросан.
Ще стане стена като чудо, дори демократичните промени няма да могат да я бутнат, рече си самодоволно freelance зидарят и шляпна още една-две мистрии по стената, за по сигурно.
Накрая стената беше издигната. Според създателя и, тя много успешно делеше ъглите на кръглия площад на източна и западна част, макар и да не беше ходил в наскоро обединените, а преди това разделени Германии, които според историците си били обединени и разделени, далеч още преди на САЩ и СССР да им хрумне да си играят с тях, както дете си играе с кубчета ЛЕГО.
Кокала положи последната тухла в градежа, нежно замаза с мистрията, бутна стената, за да види дали не се кандилка, после си би шута към близката кръчма да полее постижението си.
А на другия ден стената я нямаше.
Кокъла пък падна в локва.
Неведоми са пътищата Божии.
Да имаш и да нямаш
Кокала от малък, да не кажем от нероден, знаеше и две и двеста, да имаш и да нямаш, да можеш и да не можеш, да искаш и да не получаваш.
Често се питаше дори - аз ли съм или не съм?
Кокала нямаше и две годинки, но вече имаше биполярно компулсивно разстройство.
Кокала имаше задълбочени познания към половите перверзии, а още нямаше завършен първи клас.
Кокала вече имаше махмурлук, обаче още нямаше опит с пиенето на алкохол.
Кокала имаше гонорея в седми клас, а още нямаше реализиран полов контакт.
Кокала още нямаше доходи, но пък имаше дългове до живот.
Кокала още нямаше официално жена, а си имаше вече рога.
И така нататък, и така нататък. Докато смъртта ни раздели.
За всичко това не беше виновен всъщност Кокала, а родителите му, нездравата семейна среда, неадекватното образование, болното общество, перверзиите в казармата, тъпата работа и неудачните му първи стъпки в социален план, които продължиха през целия му съзнателен живот.
Да имаш и да нямаш за него беше най-естественото нещо на света и Кокала де факто не отдаваше особено значение нито на едното, нито на другото.
Тази сутрин той имаше малко пари, вечерта вече нямаше спомен, че е имал изобщо нещо.
На обед той имаше апетит, вечерта нямаше какво да яде.
Вечер в леглото му имаше някаква фльорца, на сутринта нямаше нито фльорца, нито пари в портфейла му.
Преди той нямаше политически възгледи, днес вече имаше усещането, че пак е преебан по политическа линия.
Днес той нямаше никакви оплаквания, утре вече си имаше метастази навсякъде и кварталния гробар с кеф му сглобяваше ковчега.
Това беше положението.
Хей, живот, здравей - здравей!
Това му се искаше понякога да изпее на Кокала в изблик на нездрав кавър ентусиазъм, но Кокала не можеше да пее.
Кокала не можеше да пее, така както и не можеше ред други неща.
Всъщност, на едно строго подсъзнателно засъкретено подниво, на него много му се искаше да го знаят просто като Пияния бард, но псевдонимът явно беше трайно зает от онова копеле Доктора, а и хората си знаеха Кокала просто като кварталния пианица, така че надежда нямаше никаква.
С една дума, Кокала изобщо не можеше да вземе в ръце живота си и въобще представа си нямаше дори дали има някакъв живот.
Вярно, мърдаше, мигаше, вдишваше и издишваше, понякога беше гладен, друг път имаше махмурлук, попръцваше, дори се случваше да изпищи ако си защите някъде пръста, но дали това беше наистина животът?!
Кокала не знаеше.
Цялата тази работа за него беше едно голямо тука има - тука нема.
Останалото беше просто илюзия.
Хора, пътища, автомобили
Човекът е човек, когато е на път, са казали хората, дори много отдавна. Това Кокала добре го знаеше.
За него околният свят се състоеше като че ли предимно от хора, пътища и автомобили.
Хора, на които дължеше пари.
Пътища, по които се кандилкаше.
Автомобили, които всячески се опитваха да го прегазят.
Затова Кокала реши, че няма друг изход, освен да започне да пътува.
Кокала пътуваше много. От една квартална кръчма до друга квартална кръчма. Случваше се да забие дори към дома си, към парка, към изтрезвителя, към ареста или - както беше в случая - към площада, за да издигне изчезналата по късно мистериозно стена, защото, нали, трябват от време на време и пари за пиячка.
Това беше едно дълго пътуване към себе си, в което Кокала не можеше да намери ориентир.
Затова и имаше нужда от пътеводител.
След като стената изчезна, а Кокала най-сетне поизсъхна от престоя си в локвата, той се позамисли сериозно.
Факт, пътеводители имаше в изобилие. За страната, континента, света, дори за Космоса. За туристически обекти, културни обекти, археологически обекти, гастрономически обекти, за накацани от НЛО обекти и какво ли още не. Веднъж в кръчмата на ъгъла на кръглия площад дори му бяха разказали, че има и Пътеводител на галактическия стопаджия, но Кокала беше човек с трезва преценка и не вярваше напълно в това.
Все пак, реши Кокала, самият той има остра нужда от един подробен пътеводител, щом веднъж е решил твърдо, че ще пътува и щом в крайна сметка е наложително всеки път да намира без проблем вратата на поредната кръчма по маршрута си, пък каквото ще и да става след това.
Околният свят очевидно не предлагаше подобна екстра, така че в един прекрасен ден след изчезването на построената от самия него стена, Кокала седна и стоически се зае с изтощителната, нелека и трудна задача да състави пътеводителя, от който така жизненотрептящо се нуждаеше.
Първо - този пътеводител трябваше да указва всяка една кръчма в радиос от едно изтрезняване наоколо, преди да го е гепила абстиненцията и махмурлукът да е направил пътешествието по-нататък невъзможно.
Второ - пътеводителят трябваше да предлага удобни, кратки и приятни маршрути с опорни точки по тях, добре заредени с това-онова, ясно какво.
Трето - пътеводителят трябва да формулира нужните за всеки пътешественик неща, които той да носи със себе си по време на пътуванет, както и нещата, с които да утолява жаждата си по пътя, без да колабира и да попадне в токсикологията, пак.
Сбогом и благодаря за студената бира
Вярно, че Кокала не вярваше в слуховете за съществуването на ОНЯ Пътеводител на галактическия стопаджия, но от него беше запомнил добре едно - човек не трябва да тръгва да пътува без хавлия в багажа си.
Поради многото пиячка, която се беше процедила през кръвоносната и отделителната му система, черния дроб, мозъчните клетки и порите му, Кокала често страдаше от остри форми на загуба на краткосрочна и дългосрочна памет, така че не знаеше за какъв дявол му е нужна хавлия, но все пак си носеше такава.
На хавлията можеше да поседне, полегне, повърне, забърше повърнатото, да се завие, да се изсекне, да помаха за стоп или за сбогом /дори и като знак, че се предава, ако беше достатъчно бяла/, да улови животно в гората и риба в реката, да си направи от нея шал, шапка, забрадка, пояс, навуща, партенки, носна кърпа, плажна кърпа, да си измайстори платно за лодка, каквото де факто нямаше, или пък погребален покров в края на краищата.
Кокала си носеше още малка и голяма чаша, капкомер и спиртомер, фуния, тирбушон, отварачка, термос, плоска метална бутилка и тумбеста стъклена бутилка с тапа, както и 10-литрово буренце, така че по пътя често го бъркаха със сомелиер или барман, но той не поправяше заблудата.
Извън това, Кокала не мъкнеше със себе си почти нищо, освен малко пори в брой, когато изобщо ги имаше, парче сирене, люта чушка, цигарите и кибрита си, както и самия Пътеводител, без чиято пътеводна светлина можеше да загуби дори и себе си, камо ли пък пътя си през нищото.
Пътеводителят припомняше винаги в най-удачния момент на Кокала откъде да мине и до коя врата да стигне, за да успее да се намърда безпрепятствено в поредната кръчма, чиста откъм кредитори, данъчни и ченгета.
Пътеводителят беше самоходен спръвочник за цени, намаления, промоции и разпродажби, така че пиячката да ти излезе кажи-речи без пари.
Пътеводителят съветваше с кое ястие какво питие да приемеш, но никога не настояваше твърдо за това.
Пътеводителят имаше рецепта за това как да се напиеш и как да изтрезнееш, колко да повръщаш, преди да стане некрасиво, как да се извиниш на дамите и как да нагрубяваш дами, кой барман точно как се казва и къде са кенефите на повечето кръчми.
Като всеки добър набор от полезни текстове от този род, Пътеводителят знаеше, помнеше и предоставяше много полезни неща - от самото начало на пиянството, през всичките му многолики фази, до самия грозен махмурлийски и безпаричен, унизителен финал. Може би заради това, най-полезното се намираше в самия му край и звучеше ето така:
"Сбогом и благодаря за студената бира?".
42? Не е това отговорът. Къде ми е стената?!
С Пътеводителя в ръка или не, Кокала все така се люшкаше из живота и из света, които му бяха големи и чужди, а спасение не дебнеше отникъде.
Никъде не намираше и Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, както и за това как да успее да плати сметката в поредната кръчма, преди да са му избили отново зъбите поради хронична неплатежоспособност.
Според идиотите, дето стопирали из Галактиката, отговорът бил 42.
Майната им!
Знаеше имената на 42 високоалкохолни спиртни напитки и това не беше Отговорът.
Знаеше как се приготвят 42 екзотични коктейла и това не беше Отговорът.
Знаеше в квартала цели 42 кръчми и това не беше Отговорът.
Знаеше поне 42 фльорци, които бяха прелетели през самотната му постеля, но това също не беше Отговорът.
Какъв беше отговорът, мамка му? Къде ми е стената?!
- Какво си се замислил, приятелю? Търсиш ли нещо?- запита го мазно като латиноамерикански сводник от циганската махала кварталното ченге, верен другар в безброй безпаметни запои из близката околност от години.
- Стената. Зидах. Мацах. Строих. Пинх Флойд. Стената. Изчезна.- логично отвърна Кокала насред своите екзистенциални търсения и буквално на границата на екзистенц минимума, нужен му да запази разсъдъка си цял.
- Ааа. Стената. Ясно. Тук е стената, приятелю, ето тук.
Ченгето го подхвана под ръка и го преведе през кръглия площад, който учудващо наистина имаше като че ли твърде много ъгли.
- Ти просто си я зидал стената отвътре, приятелю, а си я търсил отвън.
Дислоциран на местоназначението си, Кокала замаяно се огледа и - да! - стената пак си беше тук. Всъщност бяха четири стени. Те ограждаха ъгловато уж кръглия площад, отвъд който се мъдреха кръчмите.
Дори не можеше да повярва, че той сам ги е иззидал.
На неговата си стена имаше дори прозорче. Вярно, малко, с решетки, но все пак прозорец към света.
Кокала кротко се изглегна на пода на килията в изтрезвителното, подложи под главата си вместо възглавница Пътеводителя на кварталния пияница и потъна в приятен сън без сънища, който не носеше покой.
Камен Петров
П.П.
Специални благодарности на Димитър Цолов Доктора, Дълглас Адамс, Българския туристически съюз и кварталните кръчми за тази есенция на реминистенциите, поне тези, които все още са останали в мозъка ми след първоначалния замисъл.
Кокала много се учуди, че стената вече не беше там, където я беше оставил по-рано тази сутрин.
Посегна да се подпре на нея, но стената я нямаше, така че пльосна направо в калната локва на ъгъла на кръглия площад. На две крачки от кръчмата, на няколко пресечки от дома си и на светлинни години от самоуважението.
Кокала се понадигна и опря брада върху сгънатата си в лакътя ръка.
Беше в локва, за това съмнение нямаше.
Наоколо му се простираше градският площад.
Къщата му беше надалеч.
И стената определено липсваше. Нали затова в крайна сметка беше паднал.
Околността беше съмнително тиха, а Кокала знаеше, че тихата течност е най-дълбока, особено ако градусът и подозрително се въртеше около нулата и не миришеше на спирт.
Замисли се за превратностите на съдбата, а в това време над него запръска ситен дъждец.
След дълго пулене в дъжда, нищо не измисли, така че реши, че е крайно време да се надигне от локвата и да потърси проклетата стена. В крайна сметка нали самият той я беше издигнал няколко часа по-рано с двете си ръце, а сякаш само преди миг тя беше там, макар и вече да я нямаше.
С нехайна походка край него премина улично куче и понечи по навик да го препикае, така че Кокала чевръсто скочи на крака, с което изненада дори самия себе си, изрита вяло кучето и се запъти нанякъде.
Накъде точно, локвата не знаеше.
Не знаеше и дъждат.
Уличното куче също си нямаше представа.
В интерес на истината, дори Кокала беше без идея, накъде се е запътил, но въпреки това се запъти.
Че и крачеше решително на всичкото отгоре.
Няма Пинк Флойд, няма Стена
- Никаква стена няма да ти зидам. - категорично изфъфли Кокала и се подпря с вид на тежкар на касата на вратата, при което се изцапа с вар.
- Как така, бе човек? Капаро съм ти дал, как няма стена?!- възкликна в ступор възложителят.
- Капарото го изпих, но стена няма. Няма Пинк Флойд, няма стена, както е казал великият задник Сталин.- перифразира смело Кокала, за който, откровено казано, точно в момента понятия като история, музика, география, зидарство и прочее приложни науки бяха Фата Моргана, така се беше накиснал, хем беше още рано, беше сутрин.
Възложителят само дето тихо не зарида и започна да си гризе ноктите.
- Виж...- започна колебливо той и хвърли един белтък към Кокала, който непоколебимо се кандилкаше на нестабилните си паякоподобни крайници - Дай да се разберем като мъже. Не мога да ти докарам Пинк Флойд да ти свирят на живо, докато зидаш, ама ще ти ги пусна на касетка, а? "Стената"! We don't need no education. We dont need no thought control...
- Абе ти, шибано капиталистическо копеле, за поредната тухла в Стената ли ме мислиш, бе?- изрева в пристъп на добре обмислено негодувание Кокала, после додаде - Добре. Пускаш Пинк Флойд, домъкваш на площада тухлите и две бутилчици ирланско уиски, и си получаваш стена като кукличка, иззидана с любов и не много крива.
Ето така, два часа по-късно, стената беше започнала да се пооформя, наоколо кънтеше гласът на Роджър Уотърс, а Кокала смучеше като тасманийски дявол от бутилката с едната ръка, а с другата лежерно редеше тухли и ги спояваше с хоросан.
Ще стане стена като чудо, дори демократичните промени няма да могат да я бутнат, рече си самодоволно freelance зидарят и шляпна още една-две мистрии по стената, за по сигурно.
Накрая стената беше издигната. Според създателя и, тя много успешно делеше ъглите на кръглия площад на източна и западна част, макар и да не беше ходил в наскоро обединените, а преди това разделени Германии, които според историците си били обединени и разделени, далеч още преди на САЩ и СССР да им хрумне да си играят с тях, както дете си играе с кубчета ЛЕГО.
Кокала положи последната тухла в градежа, нежно замаза с мистрията, бутна стената, за да види дали не се кандилка, после си би шута към близката кръчма да полее постижението си.
А на другия ден стената я нямаше.
Кокъла пък падна в локва.
Неведоми са пътищата Божии.
Да имаш и да нямаш
Кокала от малък, да не кажем от нероден, знаеше и две и двеста, да имаш и да нямаш, да можеш и да не можеш, да искаш и да не получаваш.
Често се питаше дори - аз ли съм или не съм?
Кокала нямаше и две годинки, но вече имаше биполярно компулсивно разстройство.
Кокала имаше задълбочени познания към половите перверзии, а още нямаше завършен първи клас.
Кокала вече имаше махмурлук, обаче още нямаше опит с пиенето на алкохол.
Кокала имаше гонорея в седми клас, а още нямаше реализиран полов контакт.
Кокала още нямаше доходи, но пък имаше дългове до живот.
Кокала още нямаше официално жена, а си имаше вече рога.
И така нататък, и така нататък. Докато смъртта ни раздели.
За всичко това не беше виновен всъщност Кокала, а родителите му, нездравата семейна среда, неадекватното образование, болното общество, перверзиите в казармата, тъпата работа и неудачните му първи стъпки в социален план, които продължиха през целия му съзнателен живот.
Да имаш и да нямаш за него беше най-естественото нещо на света и Кокала де факто не отдаваше особено значение нито на едното, нито на другото.
Тази сутрин той имаше малко пари, вечерта вече нямаше спомен, че е имал изобщо нещо.
На обед той имаше апетит, вечерта нямаше какво да яде.
Вечер в леглото му имаше някаква фльорца, на сутринта нямаше нито фльорца, нито пари в портфейла му.
Преди той нямаше политически възгледи, днес вече имаше усещането, че пак е преебан по политическа линия.
Днес той нямаше никакви оплаквания, утре вече си имаше метастази навсякъде и кварталния гробар с кеф му сглобяваше ковчега.
Това беше положението.
Хей, живот, здравей - здравей!
Това му се искаше понякога да изпее на Кокала в изблик на нездрав кавър ентусиазъм, но Кокала не можеше да пее.
Кокала не можеше да пее, така както и не можеше ред други неща.
Всъщност, на едно строго подсъзнателно засъкретено подниво, на него много му се искаше да го знаят просто като Пияния бард, но псевдонимът явно беше трайно зает от онова копеле Доктора, а и хората си знаеха Кокала просто като кварталния пианица, така че надежда нямаше никаква.
С една дума, Кокала изобщо не можеше да вземе в ръце живота си и въобще представа си нямаше дори дали има някакъв живот.
Вярно, мърдаше, мигаше, вдишваше и издишваше, понякога беше гладен, друг път имаше махмурлук, попръцваше, дори се случваше да изпищи ако си защите някъде пръста, но дали това беше наистина животът?!
Кокала не знаеше.
Цялата тази работа за него беше едно голямо тука има - тука нема.
Останалото беше просто илюзия.
Хора, пътища, автомобили
Човекът е човек, когато е на път, са казали хората, дори много отдавна. Това Кокала добре го знаеше.
За него околният свят се състоеше като че ли предимно от хора, пътища и автомобили.
Хора, на които дължеше пари.
Пътища, по които се кандилкаше.
Автомобили, които всячески се опитваха да го прегазят.
Затова Кокала реши, че няма друг изход, освен да започне да пътува.
Кокала пътуваше много. От една квартална кръчма до друга квартална кръчма. Случваше се да забие дори към дома си, към парка, към изтрезвителя, към ареста или - както беше в случая - към площада, за да издигне изчезналата по късно мистериозно стена, защото, нали, трябват от време на време и пари за пиячка.
Това беше едно дълго пътуване към себе си, в което Кокала не можеше да намери ориентир.
Затова и имаше нужда от пътеводител.
След като стената изчезна, а Кокала най-сетне поизсъхна от престоя си в локвата, той се позамисли сериозно.
Факт, пътеводители имаше в изобилие. За страната, континента, света, дори за Космоса. За туристически обекти, културни обекти, археологически обекти, гастрономически обекти, за накацани от НЛО обекти и какво ли още не. Веднъж в кръчмата на ъгъла на кръглия площад дори му бяха разказали, че има и Пътеводител на галактическия стопаджия, но Кокала беше човек с трезва преценка и не вярваше напълно в това.
Все пак, реши Кокала, самият той има остра нужда от един подробен пътеводител, щом веднъж е решил твърдо, че ще пътува и щом в крайна сметка е наложително всеки път да намира без проблем вратата на поредната кръчма по маршрута си, пък каквото ще и да става след това.
Околният свят очевидно не предлагаше подобна екстра, така че в един прекрасен ден след изчезването на построената от самия него стена, Кокала седна и стоически се зае с изтощителната, нелека и трудна задача да състави пътеводителя, от който така жизненотрептящо се нуждаеше.
Първо - този пътеводител трябваше да указва всяка една кръчма в радиос от едно изтрезняване наоколо, преди да го е гепила абстиненцията и махмурлукът да е направил пътешествието по-нататък невъзможно.
Второ - пътеводителят трябваше да предлага удобни, кратки и приятни маршрути с опорни точки по тях, добре заредени с това-онова, ясно какво.
Трето - пътеводителят трябва да формулира нужните за всеки пътешественик неща, които той да носи със себе си по време на пътуванет, както и нещата, с които да утолява жаждата си по пътя, без да колабира и да попадне в токсикологията, пак.
Сбогом и благодаря за студената бира
Вярно, че Кокала не вярваше в слуховете за съществуването на ОНЯ Пътеводител на галактическия стопаджия, но от него беше запомнил добре едно - човек не трябва да тръгва да пътува без хавлия в багажа си.
Поради многото пиячка, която се беше процедила през кръвоносната и отделителната му система, черния дроб, мозъчните клетки и порите му, Кокала често страдаше от остри форми на загуба на краткосрочна и дългосрочна памет, така че не знаеше за какъв дявол му е нужна хавлия, но все пак си носеше такава.
На хавлията можеше да поседне, полегне, повърне, забърше повърнатото, да се завие, да се изсекне, да помаха за стоп или за сбогом /дори и като знак, че се предава, ако беше достатъчно бяла/, да улови животно в гората и риба в реката, да си направи от нея шал, шапка, забрадка, пояс, навуща, партенки, носна кърпа, плажна кърпа, да си измайстори платно за лодка, каквото де факто нямаше, или пък погребален покров в края на краищата.
Кокала си носеше още малка и голяма чаша, капкомер и спиртомер, фуния, тирбушон, отварачка, термос, плоска метална бутилка и тумбеста стъклена бутилка с тапа, както и 10-литрово буренце, така че по пътя често го бъркаха със сомелиер или барман, но той не поправяше заблудата.
Извън това, Кокала не мъкнеше със себе си почти нищо, освен малко пори в брой, когато изобщо ги имаше, парче сирене, люта чушка, цигарите и кибрита си, както и самия Пътеводител, без чиято пътеводна светлина можеше да загуби дори и себе си, камо ли пък пътя си през нищото.
Пътеводителят припомняше винаги в най-удачния момент на Кокала откъде да мине и до коя врата да стигне, за да успее да се намърда безпрепятствено в поредната кръчма, чиста откъм кредитори, данъчни и ченгета.
Пътеводителят беше самоходен спръвочник за цени, намаления, промоции и разпродажби, така че пиячката да ти излезе кажи-речи без пари.
Пътеводителят съветваше с кое ястие какво питие да приемеш, но никога не настояваше твърдо за това.
Пътеводителят имаше рецепта за това как да се напиеш и как да изтрезнееш, колко да повръщаш, преди да стане некрасиво, как да се извиниш на дамите и как да нагрубяваш дами, кой барман точно как се казва и къде са кенефите на повечето кръчми.
Като всеки добър набор от полезни текстове от този род, Пътеводителят знаеше, помнеше и предоставяше много полезни неща - от самото начало на пиянството, през всичките му многолики фази, до самия грозен махмурлийски и безпаричен, унизителен финал. Може би заради това, най-полезното се намираше в самия му край и звучеше ето така:
"Сбогом и благодаря за студената бира?".
42? Не е това отговорът. Къде ми е стената?!
С Пътеводителя в ръка или не, Кокала все така се люшкаше из живота и из света, които му бяха големи и чужди, а спасение не дебнеше отникъде.
Никъде не намираше и Отговорът на Вечния Въпрос за Живота, Вселената и Всичко Останало, както и за това как да успее да плати сметката в поредната кръчма, преди да са му избили отново зъбите поради хронична неплатежоспособност.
Според идиотите, дето стопирали из Галактиката, отговорът бил 42.
Майната им!
Знаеше имената на 42 високоалкохолни спиртни напитки и това не беше Отговорът.
Знаеше как се приготвят 42 екзотични коктейла и това не беше Отговорът.
Знаеше в квартала цели 42 кръчми и това не беше Отговорът.
Знаеше поне 42 фльорци, които бяха прелетели през самотната му постеля, но това също не беше Отговорът.
Какъв беше отговорът, мамка му? Къде ми е стената?!
- Какво си се замислил, приятелю? Търсиш ли нещо?- запита го мазно като латиноамерикански сводник от циганската махала кварталното ченге, верен другар в безброй безпаметни запои из близката околност от години.
- Стената. Зидах. Мацах. Строих. Пинх Флойд. Стената. Изчезна.- логично отвърна Кокала насред своите екзистенциални търсения и буквално на границата на екзистенц минимума, нужен му да запази разсъдъка си цял.
- Ааа. Стената. Ясно. Тук е стената, приятелю, ето тук.
Ченгето го подхвана под ръка и го преведе през кръглия площад, който учудващо наистина имаше като че ли твърде много ъгли.
- Ти просто си я зидал стената отвътре, приятелю, а си я търсил отвън.
Дислоциран на местоназначението си, Кокала замаяно се огледа и - да! - стената пак си беше тук. Всъщност бяха четири стени. Те ограждаха ъгловато уж кръглия площад, отвъд който се мъдреха кръчмите.
Дори не можеше да повярва, че той сам ги е иззидал.
На неговата си стена имаше дори прозорче. Вярно, малко, с решетки, но все пак прозорец към света.
Кокала кротко се изглегна на пода на килията в изтрезвителното, подложи под главата си вместо възглавница Пътеводителя на кварталния пияница и потъна в приятен сън без сънища, който не носеше покой.
Камен Петров
П.П.
Специални благодарности на Димитър Цолов Доктора, Дълглас Адамс, Българския туристически съюз и кварталните кръчми за тази есенция на реминистенциите, поне тези, които все още са останали в мозъка ми след първоначалния замисъл.
Няма коментари:
Публикуване на коментар