Графити

Урбанизация до дупка.

Грозно, сиво, мръсно, претъпкано, алиенирано.

Живея в град, по чийто макет явно е строен Готъм Сити.

Сиви улици и сиви хора. Сиви фасади и сиви огради. Сиви жилищни блокове и административни сгради. Сиви статуи и дървета с посивели от индустриалния прах листа в паркове със сивееща трева. Сиви заводски комини и сиви промишлени зони. Сиви автомобили, сиви трамваи, сива подземна железница. Сивите униформи на ченгетата и сивите безизразни лица на чиновниците в обедната почивка. Посивелите лица на пребитите от живота домакини и сивите бузи на старците в очакване на смъртта. Сива трупна прах в сиви урни в сивите колумбариуми насред сивите гробища. Сива поезия и сиви годишни отчети на данъчните. Сиви бездомни кучета вяло гонят сиви птици в сивия прахоляк по сивите тротоари на Готъм Сити.

Както казах – урбанизация до дупка. Градски чеда сме, вярно, но не като Уди Алън, макар точно като него да не познаваме природата, а провинция за нас да е мръсна дума. Маршрутът е ясен – от градското родилно до градската морга. От кварталното училище до градския университет. От стерилното заведение за бързо хранене до сивия квартален магазин. От работа в офиса до дома си в някой от сивите жилищни квартали в покрайнините на Готъм Сити.

Живот в негатив – това е положението.

Живот в grayscale - скалата на сивото.

Хората обаче са странно устроени животни.

Някои даже имат мечти.

Че и цветни.

Някои хора още сънуват, влюбват се и мечтаят, дори в град като този.

Когато живееш цял живот в блато, но копнееш за езеро, просто развъждаш блатни лилии, нали така?

Така че в един момент в града незнайно как тук-там започнаха да се появяват цветни петна. Графити! Първо по-проста изработка и с по-скромни мащаби, забутани нейде в покрайнините и гетата. После плъзнаха в метрото, по задните входове на баровете и клубовете. След това пъстроцветни весели рисунки разцъфнаха по огради, машинни халета, влакови вагони.

Пуристите в градската управа вдигнаха врява.

Казионната журналистика също надигна вой.

Ченгетата послушно настръхнаха.

Очевидно цветното ги дразнеше.

Различното всяваше страх.

Новото означаваше промяна.

Явно не си даваха сметка, че така е било още в първобитните общества, откъдето са и първите графити – сиреч скалните рисунки, както и че тогава племенните вождове са пребивали с тояги цветно мислещите в стадото и са замазвали графитите им с екскременти.

Просто имаха нужда от тъмни очила със сив филтър, за да оцелеят, а животът да продължи да пълзи по старому - сив.

Тайнствените художници обаче вече плъзваха из целия град. 

Рисунките очевидно се правеха тайно през нощта, защото градът всяка сутрин осъмваше по-малко сив, по шарен, с поредния графит. Художниците на графити ходеха на групи, които наричаха просто „crew” и докато една част от тях рисуваха, другата наблюдаваше за ченгета. Графити вече се появяваха не само в гетата и в тунелите на подземната железница, но и в центъра, на всевъзможни, направо труднодостъпни места, за които по принцип беше лудост дори да допуснеш, че ще достигне човешка ръка, стиснала спрея.

В един момент целият Готъм Сити се оказа залят с ярко пъстроцветни графити и колкото повече властите и разярените собственици ги унищожаваха, замазваха или направо бутаха цели стени заради тях, толкова повече ставаха рисунките и ставаше жив и цветен градът.

Стените на сградите в центъра, дори тези на кметството, съда, полицията, пожарната и прокуратурата бяха покрити с графити във всички възможни цветове и дори отвъд тях. 

Графити вече имаше по автомобили, трамваи, тролеи, автобуси, метро, по бебешки и пазарски колички, по прелитащите самолети и вертолетите на полицията. С графити бяха изпъстрени прозорци, улични стълбове, дървета, надгробни плочи, билбордове и указателни табели, кули и комини, контейнери за боклук и боклукчийски камиони, врати и огради, асфалта на улиците и плочките на тротоарите, дори дрехите на клошарите и козината на уличните кучета. Случваше се човек да види графити дори по задника на някоя хубава жена или по гърба на униформата на патрулиращ на кръстовището полицай.

Кметът на Готъм Сити седеше на масивния стол зад масивното си бюро в масивния си офис в масивната сграда на общината в центъра на града и псуваше като румънски каруцар. Ако човек познаваше добре холеричния характер на кмета и закостенялото му  мислене, а след това го свържеше с това, което се случваше с града напоследък, можеше да оправдае поне донякъде нелицеприятния начин, по който се изразяваше в момента – нещо, което господин кметът практикуваше обикновено единствено у дома си, пред благоверната.

- Мамка им! Мамка им! МАМКА ИМ!- изрева за пореден път тази сутрин кметът, а сутринта беше просто пореддната от подобни от много месеци насам.

- Така е, господин кмете.- подлизурски се обади от ъгъла личният му асистент.

- Млъкни! Мамка ти и на теб!

- Да, господин кмете!

- Копелета! Помияри! Анархисти! Комунистииииииииии! Ще ги изкормя с двете си ръце! Ще ги скопя! Ще им извадя очите и ще им отрежа ръцете!

- Малко им е, господин, кмете…

- Ще ги пратя в заточение в провинцията! Ще ги обеся! Ще ги разстрелям до сивата стена! Ще…

Кметът изведнъж млъкна и тъпо опули свинските си очички, в които сякаш за миг проблесна искрата на далечна идея.

Зад гърба му панорамния прозорец на кметския кабинет беше гъсто изрисуван с пъстроцветни графити, през които едва прозираха очертанията на също така изрисувания доскоро сив град.

- Нали знаете, че опитахме вече всичко и това няма да ги спре, господин кме…- започна асистентът, но кметът изрева и стовари юмрук на бюрото.

- Разстрел! Стена! Сива!- в изстъпление изрева той.

- Моля?- деликатно изскимтя асистентът и се дръпна като опарен от стената, защото все пак беше стена, а и беше сива – Разстрел ли?!

- Не бе, идиот! Сиво! СИВО!!! Сивооооооооооооо, хахахахахаааааааааа…

Иска ми се да кажа, че кметът беше по-тъп, отколкото наистина бе. Ще ми се да повярвам, че съгражданите ми са по-корави, отколкото наистина са, а мечтите им – по-силни. Надявах се, че ченгетата, дребните собственици, пожарникарите, армията, задръстеняците и останалите тъпаци са малко по-неорганизирани.

Не беше обаче така.

Като всяко просто нещо, идеята на кмета се оказа идеална, макар и родена в наистина прост, сив мозък.

За 24 часа местната власт се организира, внесе или произведе, нямам представа, хиляди и хиляди спрейове с боя и подпомогната от униформените пазители на закона и статуквото, се зае – насила, доброволно или по желание – да ги раздава на хора, служители, чиновници, войници, ченгета… Боята в спрейовете, разбира се, се оказа сива…

Факт е, че художникът не може да устои на импулса да рисува.

Факт е, че чиновникът е готов на всичко, за да запази службата си.

Факт е, че управниците знаят как да манипулират народа.

Така че народът масово се захвана за рисува графити. Кой как може. Някой професионално, друг аматьорски, трети – просто мръсни рисунки. Романтиците рисуваха романтични импресии, циниците – копулации и полови органи, ченгетата и гангстерите – пищови, банкерите – банкноти, курвите – пениси, децата – птички и пчелички, бабите – надгробни камъни… Рисуваха масово графити буквално навсякъде – на същите места, както и досега… само дето този път в спрейовете боите не искряха с всичките цветове на дъгата, а бяха досущ в една и съща тоналност. Бяха сиви…

И градът отново посивя.

Превърна се отново в същия безличен, пагубен, свръхурбанизиран, алиениран, скучен Готъм Сити, както преди ерата на цветните графити.

Посивяха хора, улици, автомобили, сгради, комини, огради, дървета, улични стълбове, туристи и случайни минувачи, метрото и кварталите, небостъргачите и гробищата, парковете и дори небето.

Сиво, grayscale…

Човек чак започва в един момент да копнее да придойде от някъде мъглата от оня разказ на Борис Виан и да погълне цялата тази сивота в носещите си забрава и спокойствие воали.

Това обаче, разбира се, става само в разказите.

А животът продължава сиво да тече…

Камен Петров