Ускорен курс по безболезнено полудяване 2

На Све

Дръж ме, защото се разпадам…

Въведение

                                                     We care a lot

Всички толкова много се притесняват.

А е излишно.

Всъщност толкова е просто.

Не става въпрос за усмирителна риза, за тапицирани бели стени, за хапчета, пречупващи волята, за електрошокове и насилствена изолация.

Не е като полет над кукувиче гнездо.

Не ви е нужен Синдромът Портной.

Нито Параграф 22.

Това не ви е идиотът на Достоевски.

Нито сиянието на Стивън Кинг.

Или Зелда на Скот.

Де факто не боли, не гъделичка, дори не мирише.

Просто въпрос на избор.

/Клише: „Не е нужно да сте луд, за да работите при нас, но определено помага”, казваше покойният никотиноман и кръстник на котката ми Курт Вонегът/

Изборът обаче наистина е повече от прост.

Дали да вегитираш заедно с всички онези откачени копелета отвън – в Света Широк и Чужд, обгазен, мигриращ и мигренен, шизофреничен, аполитичен, расистки и сексистки, хаотичен, шумен и сив, шарен и монотонен, забързан и затъващ, обезкислороден и обгазен, пострадиационен и очакващ следващата доза радиация, холестеронен, бомбен и бомбоубежищен, кризисен и антикризисен, кредитиращ и кредитополучаващ, предизборен и следизборен, моногамен, полигамен, асексуален, бисексуален, некрофилен и педофилен, кръпопускащ и кръвопиещ, луд-луд-луд-свят...

Или да живееш просто в мир. В мир със себе си. В мир с цветята. В мир с третата луна на Сатурн. В мир с бездомните кучета по улиците, с демоните в себе си, с извънземните на Спилбърг, с тъщата и простатата си, с Памела Андерсън – Лий и Кентъки Фрайд Чикън, със Студената война, Топлите вълни, Сухото мартини и Мокрия бюфет, с чалгата, с футболистите от националния отбор и с министъра на културата, с рейтинга на телевизии, плеймейтки и политици, с бившата си жена, с настоящите си дългове и с бъдещия си рак на дебелото черво…

Мир.

Аз направих своя избор.

А вие?...

Всъщност – НА КОЙ МУ ПУКА?!

                                                           Стъпка 1

                                                   Relax. Just don’t do it!

Това е.

Просто се отпусни.

Приеми нещата.

Огледай се наоколо.

Прави нещата или не ги прави.

Остави си правото на избор и бий шута на тези, които те карат насила да избираш /без значение дали става дума за политиците и вотът ти, за кварталният месар и вересията ти, за Левски и ЦСКА, за мобилни, кабелни и сателитни оператори, за Пепси и Кока-Кола, за Варна и Бургас, за грипната ваксина, смъртното наказание, гейовете, новините на турски език по телевизията, бездомните кучета, клошарите, правото на аборт, евтаназията, Шенген и прочее дивотии, както би казал Емил Боев - боецът от Тихия фронт от времето на Студената война и Ерата на Богомил Райнов, Бог да ги прости всичките/.

Както вече казахме -  Relax!

Давай го по-спокойно, ако може.

Избереш ли тази алтернатива, край вече на екзистенциалните гърчове за това дали си платил сметките за ток, вода, парно, телефон, телевизия, интернет, гражданската отговорност на колата и издръжката на бившата, външния дълг на Република България и данъците си, кредита за дивана и климатика или сметката в кварталната кръчма.

Край!

Лежиш си – бял, безметежен, бледолик, белокаменен, белодробен, безок, безочлив, барелефен.

Спокоен.

Стаята е бяла, стерилна, чиста, обезопасена, има бели решетки на прозорците и бели меки тапицирани стени, санитарите ходят безшумно с безшумните си бели ортопедични подметки.

Чудесно!

Перфектната изолация от Света. Прекрасният нов Свят. 1984. Apocaliptica сега!

Кофтито е, че все пак /колкото и да си зле, поне според онова копеле, наблюдаващия психиатър/, от време на време има и свиждания.

Бацилът на алиенацията, радиацията, фрустрацията, деградацията, пробацията, канализацията, дегенерацията, урбанизацията и кастрацията на бездомните кучета прониква в Съвършения Ти Мир. 
Кофти хора говорят кофти неща. Кофти новинари ръсат кофти новини. Кофти серийни убийци извършват кофти серийни убийства. Кофти правителства се възкачват, вършат кофти неща и падат кофти. Кофти бармани забъркват кофти коктейли, кофти писатели пишат кофти книги, кофти роднини, познати, колеги ти правят кофти визитации…

Просто изтрай.

Повтаряме - Relax. Just don’t do it!

Да не ти пука.

Нищо от това вече не те касае.

Помни – ти нямаш рак на панкреаса, Паркинсон, Синдрома на Даун, СПИН, мозъчен тумор, левкемия, нямаш дори артрит на левия крак. Засега.

Просто си… различен...

И не си гей.

Така че лежи си, размишлявай или недей, пипай се или пък не, спи или стой буден, отвори или затвори очи, сънувай или спри, вярвай или бъди мнителен.

И си повтаряй, защото това е важна част от антитерапията:

How’s the time, it’s party time!

Защото всичко останало е просто „Чики-Рики, Че Гевара”, както пее безсмъртният поет Ерол Ибрахимов от „Уикеда”.

Пък и кой знае, може и той да е лежал някога, по някое време, тук, на това легло, преди теб…

                                                     Стъпка 2

                                                    Never mind…

Това е важна стъпка, защото след пълния, откъсващ-те-от-действителността-и-всички-гадости релакс, важното е да проумееш, че наистина нищо няма значение. Поне не нищо извън теб и твоята глава.

Говорихме за тези тъпи свиждания, които разреждат еманацията на твоята релаксация и концентрация, които са признак на една Нова Генерация, но – уви – не онази на покойния и неспокойния дух Димитър Воев.

Тъпи свиждания винаги ще има.

Външни вмешателства винаги ще има.
Простотията е всепроникваща.

В социалните мрежи обаче например има една добра команда – IGNORE!

Игнорирай проблемите и тъпите копелета от външния свят, това е.

Майната им!

Примери?

Шефът:

„Вземи се вдигай, мой човек, нищо ти няма, и без това няма да ти платя болничните, нито ще ти вдигна заплатата, гледай колегите ти бачкат като луди, а ти се излежаваш тук с тая дебилна всеразбираща и всеопрощаваща усмивка на физиономията, а работата не чака, после се оплакваш, че са ти ниски хонорарите и няма командировъчни, между другото, докато те няма една стажантка ще ти ползва компютъра, но няма проблем, нали кметът е наш човек, така че фирмата ще я бъде, майната му на правителството, само не ми води като се върнеш отново ония дълги международни разговори по служебния телефон, щото нали ме разбираш, пък да видиш новата секретарка каква е пичка, нищо, че мъжът и е тъп фатмак, той нищо няма да разбере, но конкуренцията, мамка му, не спи, а оборотът пада и не знам вече накъде, а сте ми легнали всичките тук на ръцете и чакате да ви падне манджата сама в гърлото, КОПЕЛЕТА ГАДНИ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Майката:

„Какво ти има, чедо, какво става, миличък, какъв дървен философ ми се извъди още от малък и виж докъде я докара, на баща си приличаш, лека му пръст, фантазьор и пияница, дано и теб не те тръшне рака, а у дома кабелната нещо прекъсва тези дни, не знам какво става, пенсията не стига, писна ми да работя в оня склад на стари години, искам и аз внуци да гледам, а ти си ми се залежал пак за пореден път – то какво ли не беше – плексита, радикулита, простатита, очите, черния дроб, сърцето, щитовидната жлеза, зъбите, сега и мозъка, уф, бе Боже, на какви години си, да ми се правиш на болен, кой ще ти плаща сметките, че и моята кабелна, аз съм на 62 и работя седем дни в седмицата, а ти си се разплул тук на топло, ИДИОТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Бившата съпруга:

„Виж какво, простако, издръжката вече шести месец на детето не си я плащал, ще те съдя, копеле гадно, заради теб емигрирах в чужбина да изкарам някой лев, щото иначе гладни ще умрем с твоята професия, кой ме би навремето по главата да се заплесвам по сините ти очи, а сега ме търсят от една агенция за модел, ама май не гол, няма значение, мисля да стана фризьорка, но все няма пари, защото си утрепах бъдещето с теб, загубена работа, добре че е оня чичко с бензиностанцията до нас, явно ме харесва, ама нямам време сега, то и мозък не ми остана, дали да си пробия и носа, освен езика, не знам, баси копелето е живота, ГАДЕН СМОТАНЯК,  СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Личният лекар:

„Нищо ти няма пич, лежи си, ако дават санитарите, вкарвай по една греяна ракия от време на време и си гледай кефа, аз ще ти дам после болнични за пролежаното време, то добре, че не те тикнаха направо в затвора, хахаха, да ти шибна ли едно успокоително, много е добро, бия си го сутрин, обед и вечер, не е по здравна каса, вярно, ама няма значение, нали пеперудите са розови и сини, а сестрата ме гледа с едни ей такива големи кравешки очи и едва изтрайва да излезе поредния пациент, бе какви ти ги дрънкам, майната му на здравния министър, ще шибна малко противогрипни ваксини и все ще я изкараме и тая зима, но на теб – нали – мога от това успокоително да ти хакна, щото те гледам, подбелил си очи нещо и самодоволно ми се хилиш, СИМУЛАНТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

ТВ - The Best:

„Аз съм Ахмет, нероденият ти син и баща на твоите деца, както и вуйчо на Йълдъз от другия сериал”

 „Силиконът ми е на 100% естествен и съм учила народно пеене в Широка Лъка… преди да се омъжа за футболист”

„Шъ я упрайм икономиката, какту упрайхми и нашта фирма и резнахме гущерската опашка, ако не – пак ще бием… я махай тая камера и микрофона, бе педал!”

„Епа, яз съм фермер и си найдох съпруга, нищо че е Х-фактор малката и Биг Брадър я скива, като се подмива, преди да разбие ония там Иван и Андрей, дъ ге”

„Това, че съм руса и хубава, и съм миска, не означава, че съм глупава, защото имам 3 висши образования, както и фактът, че сериозният ми приятел е с 43 години по-голям от мен и има международен бизнес, не означава, че ми купува титлите”

„Ъъъ… Айн цу – цвайн цу – драйн цу – дрън! Койту играй – пичели, койту ни играй – ни пичели, даже да се зажени с оная Николета там с циците”

„Пета мъртва родилка… 38 катастрофи за 4 часа… стачка на земеделците, лекарите, полицаите, учителите, врачките… ново убийство в столицата… купени гласове на изборите… 20 пожара в цялата страна… ръст на самоубийствата заради просрочени кредити… кмет заловен с подкуп…”

„България е най-добре в ЕС в кризата и първи ще излезем от нея – с малката постна пица”

„Чака ни краят на Света на 11.11.11., на 12.12.12. и на 13.13.13… ъъъ – виждам и вале купа…”

„Виж кво сега, аз правя… ъъъ – ние - ъъъ, правителството значи, правим, това което предното правителство не успя и сега има магистрали насам и натам, ленти режем и прочее, така че ще ти спукам задника от бой, от тенис и от футбол на малки вратички, ДУШЕВНОБОЛЕН ЕЛЕКТОРАТ ТАКЪВ, СТААААААААААВАААААААААЙ!”

Стоиш в бялата стая. Гледаш през зарешетения прозорец. Гледаш в промиващия мозъци телевизор. Гледаш си черно-белите посетители по време на свижданията.

Нирвана.

Не оная – за душата, източната.

Говорим за рок групата, R.I.P.

Кърт Кобейн не можа да мине нашите стъпки, затова е мъртъв. Преди това обаче каза - Never mind. И - I don't know why, Stay, Stay away. И пак - Never mind.

Да го преведем за нашенските миски, футболици и политици – нищо няма значение, аз просто си стоя, стоя си настрана. Нищо няма значение…

                                                         Стъпка 3

                                                   Shiny happy people

Може би психически по-необременените вече са забелязали, че авторът се позовава в антитерапията си на разни групички и песнички, та и сега.

REM са я изпели преди известно време тази стъпка така: Shiny happy people holding hands, Shiny happy people laughing.

Нашенецът вероятно би казал: „Плеснали с ръце и се прегърнали”.

И в двата идиома обаче, единият – модериран от американската мейнстрийм култура, а другият – от българската народопсихология, има сходни елементи. Хора. Щастливи /сияещи/. Усмивки. Прегръдка. Заедно. Натам ни води семантиката, братя българи, както би казал /може би/ професор Юлиян Вучков. Затова реших – майната му!

Затова реших – на кой му пука за китовете-самоубийци, за това, че дезодорантите ни прояждали огромна дупка в озоновия слой, за лошия ни сексуален живот, за скапаната политика, за стачките и безработицата, за глобалното затопляне и изчезващите ледници, за последния тюлен-монах край Калиакра, за застроения Слънчев бряг, за отчайващия национален отбор по футбол, за любовта, лез която не можем, за Бургас и морето, за Пинокио и Джепето, за Евровизия, за гладуващите сомалийчета и поредното осиновено дете на Анджелина Джоли, за предизборните платформи на пишман политици и за рецептите на пишман лекари, за Баба Яга и за Дядо Торбалан, за гозбите на баба ми, които си отидоха с нея, за предаването на Слави Трифонов и за циците на Азис, за идиотския градски транспорт и още по-идиотския междуградски такъв, за ЕС, Шенген, Лаос и Камбоджа…

Бе, не ми пука, рекох си и се завих през глава.

Аз съм един сияещ, щастлив човек, искам да се хиля.

Не да плача.

Не да мисля.

Не да цъкам с дистанционното и да пускам бюлетини и есемеси.

Аз съм амеба.

Аз съм дете, аз съм майка, аз съм любовница, аз съм светица, аз не съм антихрист, аз не съм шовинист, аз не съм комунист… аз съм просто човек /дори да няма бира/.

После заспах.

Заради розовото хапче – като всяка друга вечер в 17,30 часа.

       

                                                     Крайна диагноза

                                                 And nothing else matters…

Лежа си в тази приятно бяла, приятно тапицирана, приятно изолирана стая сред приятна борова гора в края на приятния град, в която мирише приятно на приятни лекарствени препарати, някои от които приятно ме карат да пожелая инстинктивно да ги смъркна през носа на една магистралка.

Чувствам се добре.

Толкова спокоен.

Така дистанциран.

Изцяло лежерен.

Ям, спя, дишам, ходя до тоалетната, ям…

После дойде синът ми /той скоро ще стане на единадесет/.

Той, а не онези задници – дипломираните, хабилитирани, специализирани, ерудирани и мумифицирани по Здравна каса доктори, ми постави и крайната диагноза.

Каза ми:

„Тате, докога смяташ да се правиш на луд?”

Ситното копеленце ме накара да се замисля, за пръв път, откакто реших, че Светът наоколо не си струва труда да бъдеш в него.

Копеле дребно!

/Дано не чуе майка му/

Синът ми обаче е мъдър.

По-мъдър и първосигнално умен е от Далай Лама, Баба Ванга, Професор Вучков, Аристотел, Учителя Йода,  Хитър Петър, Настрадин Ходжа, Веско Топалов, Папата и Пената взети заедно.

Синът ми е дете, а децата обладават мъдростта на извечното, попита от дедите им през вековете и развиваща се, преди самите те – точно като нас – един ден да се вдетинят и сенилно да потърсят Бягството от Действителността зад белите стени на психиатрията, в малките червени хапченца или белия прах за смъркане, в религията, бутилката, нерегламентирания секс, политиката, бизнеса, хипохондрията, кризата на средната възраст, графоманията и прочее блага на цивилизацията, за които – мисля Каин и Авел – примерно надали са и чували.

Докато незряло си мислех всичко това, прекалено зрелият ми 11-годишен син Давид, взе главата ми в скута си и като ме полюляваше приспивно, тихичко ми изтананика това:

„never cared for what they say 

  never cared for games they play 

  never cared for what they do 

  never cared for what they know 

  and I know 

  So close, no matter how far 

  Couldn't be much more from the heart 

  Forever trusting who we are 

  No, nothing else matters…” 

/Да не ти пука за това, което казват

 Да не ти пука за игрите, които играят

 Да не ти пука за това, което правят

 Да не ти пука за това, което знаят

 Защото аз знам…

 Толкова близо, без значение колко далеч

 Не може да бъде много повече от сърцето

 Завинаги трябва да вярваме кои сме ние -

 И нищо друго няма значение…/

Синът ми Давид каза, че песента била на група, наречена Metallica. Била основана в края на миналия век в Калифорния, САЩ. През 1982 година. В тази година е родена моята любима – Светла. Давид се е родил цели 18 години  по-късно. Обаче познава рок групата. Аз – не… Аз знам Led Zepelin и Doors... Явно остарявам…

(Бележка на дежурния психиатър: Очаквайте скоро продължение, разбира се в зависимост от лабилността или наопаки на психическото състояние на автора – печално известен с кризите си – на личността, на финансите, на сексуалния си живот, на средната възраст, на икономиката, на…)

(Бележка на пациента-автор: Моля, за по-добро осмисляне на процедурата и антитерапията, пускайте си съответното музикално парче - надлежно изтеглено от интернет - по стъпките на антилечението, за по-добър, летален или просто деструктивен краен резултат. Банзай!)

П.П.

Синът ми си отиде.

Изписаха ме от психиатрията.

Но още съм в нея.

Защо ли?
Защото съм човек.
Защото съм българин тук и сега.

Защото съм романтик и мечтател с нежна и наранима душа, който не яде тлъсто, пача и шкембе чорба..

Защото живея празен живот в празно пространство – като всички вас.

Но... имам една мечта…

А... искам да бъда Директор на Водопад…

Ла-ла-ла, лалала, ла-ла…

Камен Петров

На живо от психиатрията в България

Ускорен курс по безболезнено полудяване

На Све

Дръж ме, защото се разпадам…

                                                                Въведение

Всички толкова много се притесняват.

А е излишно.

Всъщност всичко е толкова просто.

Не става въпрос за усмирителна риза, тапицирани бели стени, хапчета, пречупващи волята, електрошокове и насилствена изолация.

Не е като полет над кукувиче гнездо.

Не боли, не гъделичка, дори не мирише.

Просто въпрос на избор.

Дали да вегитираш заедно с всички онези откачени копелета отвън – в Света Широк и Чужд, обгазен, мигриращ и мигренен, шизофреничен, аполитичен, расистки и сексистки, хаотичен, шумен и сив, шарен и монотонен, забързан и затъващ, обезкислороден и обгазен, пострадиационен и очакващ следващата доза радиация, холестеронен, бомбен и бомбоубежищен, кризисен и антикризисен, кредитиращ и кредитополучаващ, предизборен и следизборен, моногамен, полигамен, асексуален, бисексуален, некрофилен и педофилен, кръпопускащ и кръвопиещ, луд-луд-луд-свят...

Или да живееш просто в мир. В мир със себе си. В мир с цветята. В мир с третата луна на Сатурн. В мир с бездомните кучета по улиците, с демоните в себе си, с извънземните на Спилбърг, с тъщата и простатата си, с Памела Андерсън – Лий и Кентъки Фрайд Чикън, със Студената война, Топлите вълни и Мокрия бюфет, с чалгата и с министъра на културата, с рейтинга на телевизии и политици, с бившата си жена, с настоящите си дългове и с бъдещия си рак на дебелото черво…

Мир.

Аз направих своя избор.

А вие?...

                                                                     Стъпка 1

                                                                     Стъпка 2

                                                                Крайна диагноза

(Бележка на дежурния психиатър: Очаквайте скоро продължение, разбира се в зависимост от лабилността или наопаки на психическото състояние на автора – печално известен с кризите си – на личността, на средната възраст, на икономиката, на…)

Камен Петров

Живот на заем: Кредитните институции процъфтяват в кризата

Доскоро хората теглеха пари за нова кола, апартамент или телевизор, а днес – за да оцелеят или да спасят някак малкия си умиращ бизнес

Всички помним оня стар лаф от студентските години едно време - „живот на заем”. Той бележеше един не съвсем неприятен начин на житейско и обикновено лежерно просъществуване, при който мнозина от нас изкарваха някак си ден за ден, вземайки заем от някой приятел, роднина, колега или познат, после от друг – с който връщаха предния заем, след това от трети, от четвърти, пети и така нататък, и така нататък – един хубав, приятен цикъл на въртене на пари, които никога не са истински в джоба ти, но ти помагат да преживееш някак си. Вземането на заеми винаги е един затворен омагьосан кръг, от който трудно се излиза, особено когато заплатата не стига, сметките и цените в магазина растат, а две-три гладни гърла те чакат с големи ококорени очи в къщи и те дърпат още от вратата за пешовете на палтото с „Татко! Татко!”, протягайки ръчички…

Днес обаче, насред кризата, конюктурата е съвсем различна и лафът се изроди в – уви – модерното – „Кредит на заем”. Схемата, скъпи приятели и съседи (както обича да казва често писателят-мултимилионер Стивън Кинг, който обаче навремето – преди „Кери”, е минал по същия отъпкан път), е същата, само дето доходите ни падат всеки ден, а разходите и цените скачат нагоре – точно като Въздушния Майкъл Джордън в най-добрите му години в NBA, преди голфа и бейзбола.

Така наречените кредитни институции („Но не сме банка”, бързат да уточнят последните в разговор) със странни имена, никнат като гъби след дъжд или по-скоро като ракови образования върху умиращ организъм в последните 1-2 кризисни години и в Русе, както навсякъде в страната – от столицата до най-забутаната лудогорска паланка. Метастазите им – тайфуни с нежни имена – наистина носят нежни, поетични, оптимистично звучащи наименования, при които обикновено всичко е „бързо” и „лесно”, а самите те са призвани да приспят бдителността ви, да предизвикат доверие, да вдъхнат надежда… да ви дадат пари…

Е, парите вие – щете, не щете – така или иначе си ги вземете. Нямате избор просто. Няма откъде другаде. Банките вече от години ви ги отказват. Шефът ви постоянно смъква полека-лека заплатата и реже командировъчните и премиите („Нека бъдем лоялни към фирмата в тези времена на рецесия, колеги!”), а някои от вас не са вземали парите си от месеци, пък и работодателят ви е пред фалит, особено ако има честта да е представител на низвергнатия в страната (и особено в Русе) малък бизнес. Хазяйката вдига всеки месец наема, без да се съобразява с кризата. Отдавна не смеете да погледнете етикетите по щандовете в магазина, защото всеки ден са различни, а цифричките им гонят абсолютната стойност и то неизменно във възходяща посока, тип „стълба към небето”. Сметките за тока, водата, парното, кабелната, телефоните, колата, апартамента, училището на децата ви убиват ежедневно и ежечасно, а нощем ви лишават от сън или ви даряват със стивънкинговски кошмари. От друга страна, фирмите не спят, а просто си вършат работата и то добре – наводнили са интернет пространството и са облепили Русе с листовки, флаери, талони и обяви – всяка ограда, пано, ъгъл, дърво, уличен стълб, телефонна кабина, пощенска кутия, входна врата, витрините на магазините – точно така, както навремето бабите-хазяйки го правеха на същите места по същия начин, макар и ръкописно и с правописни грешки. От рекламните текстове ни уверяват, че всеки момент можем да изтеглим без проблем бърз кредит, без значение дали сме социално слаби, трайно безработни, работещи и пенсионери. Размерът на кредита в повечето фирми варира от 150 до 3000 лева (но стига и до 15 000), а дългът се изплаща на равни месечни вноски с голяма лихва и за кратък срок от време. Иначе може да го вземете само срещу лична карта, без гаранти и обезпечение, а одобрението идва до 24 часа от заявеното от самите вас желание. Ако изобщо дойде обаче… Защото именно тук се появява вездесъщото ЦКР… Да, звучи малко като нещо средно между ЦРУ и КГБ, и няма да сте далеч от истината ако наистина ви дойде наум подобна асоциация – една бърза проверка в него може да се окаже „фатална” за финансовите ви блянове. Иначе означава просто „Централен кредитен регистър” и в него изплуват всичките ви стари задължения, купени на изплащане стоки, забавени или нереализирани плащания към банки и други институции, „добри” и „лоши” кредити…

Факт е, че само допреди година-две русенци теглеха кредити най-вече за покупката на жилище, на лек автомобил или просто на нови мебели или телевизор. Днес обаче съгражданите ни теглят пари от десетките нароили се в града кредитни институции, за да оцелеят или за да си спасят кварталното магазинче, барче, сергийка.

Интересни истории може да чуете в офисите на кредитните институции в Русе. За редови полицай с безупречна дългогодишна служба и репутация, който спешно тегли кредит, защото му е наложен запор над заплатата, понеже бил гарант на друг човек по друг кредит, а той се оказал неплатежоспособен. За попрецъфтяла бизнес дама с „рак”, която отказва да изплати дълга си, защото „умира”, но всъщност си е жива и здрава, но е профукала бързо взети пари за нула време по бутиците на „Александровска”, точно като в някоя холивудска боза от 80-те с претенциите на комедия. За уважаван букинист с перманентен отказ да бъде обслужен с кредит отвсякъде, понеже излиза по всички регистри, а самият той просто се опитва да спаси малкия си бизнес, с който изхранва семейството си. За авантюрист с над 50 000 лева задлъжнялост към няколко кредитни институции в Русе, влязъл точно в оня омагьосан кръг между десетина подобни офиса в града, за който говорихме в началото. За семейство арменци с малко магазинче, тип „всичко за 1 лев”, които го зареждат от кредит на кредит в името на оцеляването на търговския си обект, сбутан някъде встрани от главните улици. За млада двойка, спешно теглила пари, защото са и спрели тока за неплатени сметки и я съдят за водата – пак поради същата причина… И още, и още, и още…

Съдби, излизащи в кредитните регистри.

Живот, описан в сухи цифри.

Криза…

И какво се получава от същия този наш никакъв живот  в крайна сметка?

Пари на кредит, мебели на кредит, кола на кредит, жилище на кредит, в кварталната бакалница – също на кредит.

Живот на заем…

Това е положението, скъпи приятели и съседи.

А го няма Стивън Кинг да го опише.

Въпреки че – както всички знаем – той пише предимно за ужаси, точно като нашия днес.

България, Русе, 2011 година.

Да ни е честита и новата…

Камен Петров

www.brjagnews.bg

Клошарят Любо: Зимата не е страшна с трите песа до мен

Зимата ни притисна отвсякъде, температурите вече от дни са минусови, прихвърча скреж, задават се големите сметки за ток и парно. Клошарите и бездомниците в Русе по традиция сезонно като всяка година по това време са се „зазимили” кой как може. Някои отново са се приютили в рушащи се сгради, замразени строежи и разнебитени фургони из целия град. Други търсят спасение от студа по входовете на блоковете, в бутилката евтино вино, в заслони от картон и найлони, в приюта… Има обаче и друг начин да се справиш със зимата, казва Любо, който русенци често могат да видят по централните улици на града в компанията на тримата му верни приятели… кучетата.

Чочо и Мечо са от 5-6 години с него, а Лора – от три. Зимата не е страшна с трите песа край мен, казва още Любо. Кучетата му правят компания, сплашват зложелателната „конкуренция”, топлят го в дългите, студени зимни нощи. Пък и винаги има нещо за хапване за всички – каквото за човека, такова и за песовете. С четирикраките, Любо ежедневно минава по обичайните си градски маршрути – през Кооперативния пазар, Автогарата, Кръговото, Кея. Твърди, че не е бездомник и четиримата са се приютили в къща в квартал „Родина”. Влачи след себе си „багажа” си в почти луксозен пасажерски куфар на колела. Облечен е топло на няколко ката в почти скиорски екип, вълнена шапка, качулка, ръкавици и тъмни очила. Стиска здраво дълъг заострен прът и нещо като скиорска щека и докато ви обяснява нещата от живота на улицата, може почти да се обзаложите, че в очите му зад тъмните очила играе лукаво огънче, а в гъстата брада се е спотаила насмешлива усмивка. Защото му личи, че не се страхува от несгодите на зимата. Поне докато Чочо, Мечо и Лора го следват по петите по мразовитите русенски улици и булеварди…

Камен Петров

Снимки авторът

Воден свят

Морето се плацикаше спокойно, бистро и бъкащо от живот близо 7 600 дълги, блажени, безгрижни години. 537 хиляди кубични километра кристално чиста вода, изпълнена с живот, се люлееше плавно с прилива и отлива, галена от вълните и киловете на пресичащите морето кораби. 16 милиона човешки същества живееха своя живот по крайбрежната му линия. В Голямата вода се вливаха пълноводните потоци на гигантските вени на морето - Дунав, Днепър и Днестър…

Малката русалка Ариел от векове се гмуркаше безгрижно в бистрите води на морето. Практически – като всички русалки, тя беше вечна. Мислеше, че и морето е вечно като нея…

Всичко тече, всичко се променя.

Постепенно обаче нещата някак се объркаха.

Разбра това, когато в брадата на татко Нептун, освен водорасли, се заплитаха мазни петролни петна. Усети го, когато кислородът в хрилете и взе все повече да не достига и вече се задъхваше дори само като преплува иначе детинската дистанция между Варна и Одеса, гонейки килватера на ферибота. Планктонът цъфтеше, задушен от токсини, хранителни вещества, отпадъци, фосфати и нитрати, и ставаше все по-трудно да видиш на две педи пред носа си в доскоро бистрата синьозелена вода. Един от най-добрите и приятели – тюленът-монах някак си изчезна и то като че ли завинаги. Очевидно се канеха да го последват делфина и акулата – винаги желани другарчета в игрите на гоненица сред останките на отдавна потънали кораби на дъното. Осъзна, че нещо не е наред, когато дънни тралове раздраха до смърт две от нейните сестри – русалки, когато паламудът отплува на юг, а после последва тюлена, когато рачетата по дъното и медузите в прилива намаляха наполовина…

Наблюдавайки от столетия с интерес миграцията на прелетните птици далече-далече горе в небето всяка пролет и есен, малката русалка Ариел реши, че е време и тя да мигрира… или да емигрира… завинаги. Морето вече не беше това, което бе. Водата стана чужда среда, а не дом.

Не искаше дробовете и мъчително да пулсират за глътка кислород.

Не искаше да плува в тиня.

Не искаше да свърши като рибите, обърнали нагоре корем.

Не искаше да изчезне от лицето на Земята като тюлена-монах и делфина…

В това време горе, на повърхността на морето, един русокос мъж с набола брада и вид на холивудска звезда от високо бюджетна продукция с катастрофално ниски приходи, кръстосваше Водния свят с катамарана си в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода. В неговия свят, свят на бъдещето, тя беше по-ценна от петрола и от златото, взети заедно. За водата се водеха битки. Избиваха се цели племена. Вършеха се предателства. Правеха се експедиции. Русокосият мъж кръстосваше неуморно надлъж и нашир Водния свят със своя катамаран, воюваше, когато трябваше да се воюва, предаваше, ако трябва, убиваше, щом се наложи. Всичко в името на ВОДАТА. /аквариум?/

Малката русалка Ариел го наблюдаваше отдавна изпод все по-мътното и все по-мътно водно огледало на повърхността на морето. После – когато във водата кислородът вече започваше наистина да не стига, за да диша, когато повърхността се задръсти от човешкия боклук и от мъртвите тела на безброй морски птици и риби, Ариел се реши. Не го харесваше /той беше ЧОВЕК, от онази същата порода, която тровеше водата на морето/, не го обичаше, но щеше да тръгне с него. Щеше да се преобрази. Рибята опашка щеше да бъде заменена с чифт смешни човешки крака, хрилете – от бели дробове, косите от златисти водорасли – от косми, замърсената вода – с чист въздух…

И малката русалка Ариел се преобрази. Стана ЧОВЕК. Преди това, разбира се, изпя за русокосия мъж песента на русалките, която – то се знае – омайва, и той я взе на своя катамаран, и двамата поеха надлъж и нашир, кръстосвайки безспирно умиращото море, Водния свят, родния дом на русалката, в търсене на ЧИСТА, ПИТЕЙНА вода.

Кой знае.

Ако я намереха, може би Ариел отново щеше да се превъплъти в една малка, чиста, безгрижна русалка, каквото си бе по природа, и щеше да се гмурка в прозрачните лъчисти дълбини на извора на живота, хилядолетия и хилядолетия занапред.

Кой знае…

Камен Петров

R.I.P. „Хвърчило” или просто искрици живот…

„Няма да мога да разбера

това, което е всъщност

животът ми...”

Нова Генерация „Ледове”

Навръх празника на Народните будители – 1 ноември, актрисата, човекът и приятел Атанаска Вихърова, по-известна на хиляди българи като звезда от ТВ шоуто „Тутурутка”, се пресели в едно по-добро от това тук място на крехката възраст от 30 години. Тя загина при нелепа катастрофа в далечна Канада, в момент, в който заедно с любимия си – режисьора Алексо Петров, бяха решили да започнат живота си отначало. Днес Алексо е тук, у дома, безутешен, /вероятно/ загърбил чужбина, изтъкан от болка, но както винаги пълен с креативни идеи, които този път ще реализира заради любовта на живота си и в нейна памет – заради Насето. Авангардният режисьор ще разпръсне праха на Насето над морето в родния и град Варна. Ще продуцира и режисира независим филм по неин сценарий с работното име „Лодка”. Не на последно място ще издаде посмъртно стихове, прозаични късове и сценария на актрисата в книгата „Хвърлило”, чийто редактор /може би/ ще имам щастието да бъда самият аз – Камен Петров - фен, приятел и почитател на Атанаска Вихърова, фен, приятел и почитател на Алексо Петров… Завинаги…

Нека Господ бъде с нас…

Насето. Така си я знаем всички. Винаги дейна, винаги вихрена, винаги забързана, жизнена като живота, обсебваща като смъртта. Клоунадата, шоуто, театъра, телевизията. Те сякаш наистина бяха в кръвта и. Импровизация. Искрици живот. Много любов. Много жизненост. Цялата ТЯ. Това беше краткият и, изпълнен с приключения живот. Дали в България, дали в Канада, дали тук, дали по света, дали у дома, на купон или по телевизията – Насето винаги си оставаше отправната точка на всяка една вселена наоколо – съзвездие от светове или кръг от приятели или пък просто любимия човек, те всички се въртяха около нея, сега и завинаги.

Насето живя на бързи обороти и изгоря млада.

Като любимия си Митко Воев.

Малко след непрежалимата си майка.

Преди любовта на живота си – режисьора Алексо Петров.

Преди всички нас – проправяйки ни път Натам, Отвъд, където вече и правят компания плеяда артистични души като тези на същия този Митко Воев, на Кърт Кобейн, Курт Вонегът, Джим Морисън, Джон Ленън, боб Марли, Че Гевара, кой ли не…

Чакай ни, Насе! Идваме!

И си знаем, че тя е нейде там, и ни очаква, и пак ще е весело, и отново ще видим онази нейна огромна, чаровна, момичешка, всезнаеща и всеопрощаваща усмивка.

Усмивката на Насето…

 R.I.P.

Ти си тук!

Бел.ред.

Тестовете в тази книга са – умишлено, но и не съвсем, хронологично подредени, така както ги е нахвърляла на компютъра си Насето приживе. Те обхващат един кратък период /от 29.12.2007 до 25.07.2011 година/ от и без това краткия живот на Атанаска Вихърова, най-вече от времето, което тя прекара в Канада, заедно с любимия си Алекс. Започват с така характерното за нея „Цветно”, за да завършат – сякаш в някакво мимолетно предчувствие за близкия край – с „Три тона черно”…

Камен Петров

Годината на нашето недоволство

Светле, една година всъщност не е чак толкова дълго време, за да свикнеш или да забравиш.

Опитвам се да погледна назад и ми е малко трудно.

Не че съм чак толкова прост човек, но обичам простите неща.

А ВСИЧКО ТОВА ми се вижда прекалено сложно.

Искам да кажа – усложнено.

И ето…

Лашкам се във влака, втора класа, четири часа. Не е кеф. Не е като да лашкаш гадже, копеле. Просто мизерия. Варна – Русе – Варна. Идилия просто. Можеш да си умреш от няколко инфекциозни болести накуп, от скука или наръган с нож – няма значение за статистиката. Ти обаче си тъпкан с адреналин до ушите и то не защото си взел дрога, а защото бързаш-бързаш-бързаш да пристигнеш при нея на скапаната крайна гара, да видиш лицето и, да докоснеш ръцете и, да прегърнеш крехките и рамене и – в крайна сметка, някой да ти каже просто „Обичам те”. И ти на него. Как няма да се лашкаш?!

Какво помниш после, копеле?

Сандвичи на парти-грил, вкусни. Салатата. Любов. Искам да кажа – ЛЮБОВ. Купа за салата, цвете, пейка, бездомни кучата. Любов.

(Опитай се да говориш като зрял човек - мама)

Добре, мамо.

Може би онази зима с камината.

Онази суха, раздираща, осезаемо умирисваща и така желана топлина, която ви обвиваше от септември до март. Миришем на цигани, викаше ти, но неизменно цепеше все така неумело с брадвата дървата, мъкнеше кофите с изгоряла пепел и жадуваше момента, в който ще се върнеш у дома – при момичето, което обичаш и което разгаряше всеки божи зимен ден този огън в камината за теб и в теб. А това дори не бе камина. Беше проста желязна печка с гадни кюнци, които опушваха стените. Баба ти и 80-годишното и гадже са се топлили преди вас двамата с нея. Ама на – романтика. И така е. Този мирис няма да го забравиш никога. Нито картофите на жар в камината. Или когато загасна. Или когато се самозапали и едва не ви изгори и двамата в съня ви – онзи, същият, безпаметният, след любов. Или когато скапаняците-монополисти ви спряха тока за неплатени сметки за 24 часа и си светехте със свещичките от Коледа, топлихте се с някакви гадости, наречени екобрикети и купени от хипермаркет, и си гряхте вода за чай-миене-ядене-къпане на същата тази печко-камина. Бе, кофти ми беше да ходя на работа, докато мириша на тази уютна камина. Ама пък изобщо не ми се ходеше ТАМ. Ама никак! Липсва ми.

Ей, копеле, Камо, а помниш ли как пак нямахте пари – дори за паста за зъби, тоалетна хартия и прах за пране – а прането се натрупа натрупа до тавана във всичките стаи, и вече никой нямаше боксерки, бикини, бели и черни чорапи, тениски, ризи, дънки, хавлии за къпане и нищо чистичко и готово за обличане. А после твоята голяма любов в живота пра-пра-пра, а после простира и суши – щото нямаме тераса - цяла седмица. И се смяхте на това. Какво друго да направите.

А готвенето и обичането, и обличането, и събличането, и сметките, и любовта, и скандалите, и „Биг Брадър”, дето не го гледате никога, и мама, и твоята майка също, и…

Помниш ли, копеле тъпо, подаръците – за това и онова? Ти – с твоите ала-бала доходи от вестника. Тя – с нищото, което имаше. Е, подари и това-онова, все тъпо. А тя на теб – любов, направена с ръцете, сърцето, мозъка и любовта и. Безплатно.

Помниш ли Коледа и Нова Година?

Онзи ден и Онази нощ?

Годишнината, Поводът, каквото и да било от ВСИЧКО ТОВА?!?

Кажи ми, че не си тъп.

Тъп си.

А после: Мечти.

За Бургас и морето – без Тоника СВ, плийз.

За Варна и морето – без бившата ми приятелки, плийз..

За бутика, за бара, за нас.

А после?

После – това е днес.

След днес може би ще има утре.

Но аз не искам да чакам до тогава.

Не искам да имам само мечти.

Искам си настоящето.

С теб – тук и сега.

Защото те обичам.

Обичам да обичам да обичам.

Теб.

Твоят Камо…

Камен Петров

БЕЗДОМНИЦИ

Висях си над чаша тъмна бира в заведението на плажа, където идвахме често в разгара на лятото и наблюдавах с носталгия зимното море. Сега беше януари, прехвръкваше сипкав сняг. Нямаше ги момичетата по монокини, продавачите на сладолед, сърфистите и хвърчилата, жежкото слънце и хладните коктейли на сянка.

Зима.

Протегнах уморено крака под масата и запалих цигара.

Отсреща морето се бушуваше оловносиво и заливаше на талази сивкавия пясък, сплъстен от дъждовете и студа, набразден като йероглифно писмо от грайферите на колите на шантави хлапета и от стъпките на бездомни кучета и влюбени двойки. В прибоя се търкаляше мръсотия, найлонови чашки, пластмасови торби, празни бутилки и какво ли още не. Чайките диво крещяха и виеха безкрайните си кръгове в притъмнялото небе в търсене на храна, а може би и на смисъла на живота.

Стана ми тъжно.

Лятото беше далеч.

Това поне бе очевидно.

Загледах се в импровизираната детска площадка на плажа, където изкорубена от влагата и морската сол люлка скръбно се полюляваше, а пързалката ръждясваше – тъжно-смешна в нелепата си форма на слон, боядисан в червено и зелено. Край тях кротко лежаха група бездомни кучета. Някоя изперкала баба – от тези, които денонощно засипват кмета и редакциите на местните вестници с гневни писма за “проклетите помияри”, би ги нарекла глутница, но не бяха. Бяха си просто няколко нещастни бездомни кучета с гладни и умни очи, отхвърлени от хората, призвани да се грижат за тях, които си търсеха прехраната наоколо и това е.

Та значи стоях си и си пиех бирата и ги зяпах.

Нямаше какво да правя. Трябваше някак да убия времето до 2 следобед, когато имах среща с човека, от който зависеше живота ми занапред. Пак бях без работа, а май ми предлагаха нова.

Висяхме си така – кучетата, бирата и аз, и убивахме някакси времето.

На съседната маса се настани младо семейство. Бяха доста шумни. Погледнах за миг към тях. Мъж, жена и две  русокоси деца – момиче и момче. Изглеждаха доволни от живота, румени и арогантни. И четиримата!

Обърнах се с отвращение встрани.

Забих отново нос в чашата.

Едно от кучетата на плажа се прозина и почеса ухото си с крак.

Новодошлите на масата до мен поръчаха. Многословно, шумно и обилно. От всичко по много. Тези явно много-много не ги притесняваха парите. Не мина миг и сервитьорката вече търчеше с поръчката им обратно към масата. Аз трябваше да чакам 20 минути за чаша тъмна бира. Ега ти!

-         Тате, виж какви хубави кученца!- провикна се зад гърба ми с пискливия си гласец момиченцето и аз нервно потръпнах.

-         Хм, помияри...- изсумтя майката.

-         Сигурно имах бълхи... и глисти... и краста...- победоносно рече момчето.

-         Гледайте си в чиниите.- нареди сухо бащата.

От звуците, които се носеха зад гърба ми, можех да заключа, че четиримата – и то с ужасен шум – се опитваха за рекордно време да опоскат хранителния годишен резерв на малка двухилядна колония сомалийски дечица. Оправяха се с успех със задачата, поне доколкото можех да съдя по бързината, с която сервитьорката носеше нови и нови препълнени с всевъзможна храна чинии.

След около час мъжът доволно се уригна и изглежда запали цигара. Жената поръча кафе за двамата и сладкиш за децата. Изглежда за днес угояването беше поприключило.

Отвън кучетата се размърдаха – може би от миризмата на храна, която се носеше на талази по плажа от респиратора, може би им беше омръзнало да лежат, а може би просто така.

Момиченцето обаче не пропусна момента:

-         Тате, виж, кученцата идват!

-         И кво?

-         Тате бе, може ли да им дам пържолка? А рибка? А картофки?

-         Кучетата не ядат картофи, ма патко!- победоносно извика момчето.

-         Шт, да не обиждаш сестра си!- сопна се майката.

-         А чушки? А палачинка? А...

-         Млъкни най-сетне!- изкряка и бащата.

После все пак всички излязоха навън и започнаха да хвърлят остатъци по кучетата. Първата пържола падна кажи-речи до носа на един рижав пес. Той я подуши, сбърчи бърни и се отдръпна. Наоколо им заваляха останки от храна, вероятно коя от коя по-апетитни за всеки кучешки нос, но кучетата не им обърнаха внимание – дали, защото изглеждаше, че хората по-скоро ги замерят с храната, вместо да им я подават или защото бяха наплашени от отрова и зли хора, или просто така – но факт – прегладнелите бездомници се отдръпнаха от предлаганата им безплатна трапеза и се скупчиха в другия край на плажа, където се изтегнаха под лъчите на плахо подаващото се между облаците слънце.

-         Скапани помияри...- процеди бащата, когато им омръзна да хвърлят храна на кучетата.

-         Абе кой ги оставя така безнаказано да шарят навсякъде и да сеят заради?!- присъедини се и майката.

-         Бълхи... И глисти... И краста...- самодоволно повтори момчето.

-         Ама те са гладни...- изхленчи момичето.

-         Майната им! За тях има кучкарници. Или бесилки.- отсече бащата.

После всички се натовариха вкупом на лъскавата си кола и заминаха.

Сервитьорката уморено започна да раздига масата им.

Аз въздъхнах доволно и поръчах още една бира.

Кучетата се препичаха на плажа.

Когато бръскащият снежец спря съвсем, а слънцето се вдигна достатъчно високо, за да огрее цялата пясъчна ивица и да достигне дори под сянката, която хвърляха тентата и оголелите клони на дърветата над масите, поставени пред заведението, изпод съседната дървена платформа, с която незнаен кръчмар беше покрил заведението си за през зимата, изпълзя увит в парцали клошар. Той докрета насред плажа, наподобявайки старо, забравено от бога плашило, което кой знае защо е поставено да плаши чайките край морето. Въпреки това още в мига, в който го видяха, апатичните до този момент кучета го наобиколиха с весел лай. Клошарят с мъка седна на влажния пясък и извади торба, която до този момент къташе в пазвата си. Сякаш по команда, кучетата се наредиха в стройна редица пред него – първо едрите, после дребните, първо мъжките, после женските, първо големите, после малките -  и седнаха на задните си лапи, бясно размахвайки опашките си.

Клошарят внимателно извади възголям пакет, увит в мазна амбалажна кесия и го разстели на пясъка. В него имаше кокали с парчета почерняло месо, огризки леко мухлясало сирене, парчета хляб, пица и понички, няколко гнили ябълки, половин кренвирш и нещо, което поразително приличаше на четвърт твърд козунак, кой знае как оцелял от миналия Великден.

Пред зорките очи на кучетата клошарят разчупи храната върху хартията и започна да ги храни, като не забравяше и себе си. Всеки от тях получи своя дял и чинно го изяде, изящно подвил опашка около краката си. Когато и последната трохичка беше старателно изядена, той извади бутилка евтино вино от външния джоб на палтото си, отпи и прибра всичко в торбата.

След това всички се запиляха някъде по своята си работа.

Аз останах да вися над самотната си бира в кръчмата.

Часове по-късно, когато слънцето тръгна към заник, клошарят се зададе куцукайки по плажа, следван от кучетата. Пъшкайки, той бавно се намести за през нощта в студеното си влажно убежище под дървената платформа, а кучетата мълчаливо налягаха около него, за да го пазят с телата си от януарския студ.

Аз платих и станах от самотната си кръчмарска маса след още един безплоден, безидеен, празен ден сред хората, в който никога нищо не се случва и от който не чаках ни надежда, ни покой.

КАМЕН ПЕТРОВ