Малък проблем с рака

 Не ме разбирай погрешно докторке. Тук съм просто защото имам малък проблем с рака, нищо повече, нищо лично, хахаха. Не съм луд, хипохондрик, потенциален самоубиец или нещо такова, макар че, хм, честно казано може би леко ми хлопа дъската, щом плащам по 200 кинта на сеанс, за да лежа на тази неудобна кушетка, а дори и тайландски масаж не предлагате, хахаха.

Както и да е…

Всъщност не ме е страх от смъртта, колкото и тривиално да звучи. Страх ме е от болката, унижението и агонията. ЗНАМ ГО, тъй като - както се казва - имах близки срещи от третия вид именно с умиращ от рак човек. Визирам баща си, докторке, моят собствен. Баща ми умря в ръцете ми след два месеца история на ужаса, без дори да разбира до последно какво точно го е сполетяло, без да знае вече кой е и къде е, нето пък кой съм аз. "Не издържам повече! Кажете ми какво става! Ще скоча накрая през прозореца, че да се свършва!", крещеше немощно тате в прегръдките ми, докато ракът го гризеше, а аз само се усмихвах фалшиво и съсках утешително в ухото му с алкохолния си дъх /защото по него време вече се наливах денонощно, за да издържа някак на целия този ужас и на безсилието/: "Шшш, тате, спокойно… Няма нищо… И това ще мине…". Е, вярно беше, макар и само наполовина. НАИСТИНА мина. Само че ИМАШЕ НЕЩО. Просто накрая ракът го изяде, докторке.

Всъщност, освен че това копеле ракът в момента ме яде и мен буквално жив, хахаха, не точно това ме ядеше през всичкото това време, ако улавяте точно каламбура. Ужасното е, че - казват - ракът се предавал през поколение! Как да обясня това на големия си 12-годишен син /страхотен ум, талантлив спортист, надарен фотограф, момче с искрящи сини очи и мечти за бъдещето/?! Как да обясня това и на малкото си 3-годишно момче - братчето му /вързоп от светлина, виталност, любопитство и блестящи живи очички, на старта на живота си/?!

Обаче, докторке, моля те, разбери ме правилно - все пак имам една голяма надежда, че това е мит, поредната лекарска дивотия. Просто защото ако беше вярно - защо тогава и тате, и неговият баща, моят дядо, си заминаха и двамата именно от рак?! Защо и аз след тях - пак така?!

/Последните думи на дядо: "Пие ми се малко мастичка, много съм жаден…". Последните думи на тате: "Сине… Защо… И кой…"/

И тъй, докторке, отклоних се малко, извинявай, та да се върнем на темата на сеанса, а? Имам малък проблем с рака.

Питат ме - приятели, роднини, колеги, познати, разни други здрави хора: "Как си?". Викам тъпо: "Бе добре съм, само дето сега известно време няма да мога да ям червено месо, хахаха".

По-лошото е обаче, че и синовете ми ме питат.

Пея на малкия си син песничката за Рачо капитана, който преплувал океана с параход, с параход, хахаха, а после му разказвам приказката за раче-осмокраче, което ме гризе в морето на живота, а той се смее и вика: "Ама тате, защо раче, а не скаридка, мидичка или октоподче, нали ти самият викаш, че са по-вкусни и обичаш средиземноморска кухня?". Така е, викам си, обаче все още само наум, аз самият предпочитам да ям раци с чаша добре изстудено сухо бяло вино, а не рак да яде мен, ама какво да правиш - живот….

И тъй, докторке, синовете ми ме питат и аз за пръв път в живота си нямам остроумен, сардоничен или поне ироничен отговор на въпросите си, тъй че мълча като пън и се червя от срам, че ги предавам за пореден път, сега за разнообразие - с болестта си.

На големия, понеже е на онази странна предпубертетна възраст от 12 години, не му пука особено като че ли, или поне се прави на непукист. Пък и - вика ми този умник, докторке - знам какво ти е, баща ми, четох за това по интернет, най-вече за присаждането на стволовите клетки, ама било скъпо, не е за нас. И добавя - пак добре че не е СПИН… Малкият обаче наскоро проговори и задава кофти въпроси. "Тате, защо вече нямаш коса, а винаги си я носил дълга?, ме пита синчето ми. Пита още: "Тате, защо си така слаб и децата в квартала напоследък все ти викат Скелета?", "Тате, каква е тази нова татуировка на корема ди, дето пише CANCER=CANCEL?", "Тате, защо скърчаш нощем със зъби и викаш насън и какви са всичките тези шарени хапченца?, "Тате, защо мама все плаче, а батко започна всеки ден да се бие в училище?, "Тате, има ли живот след смъртта и… какво е това "живот" и какво е това "смърт"?"…

Питат ли питат и питат, а на мен отговорът все ми се губи.

И на тези въпроси, и на онзи, Големия въпрос.

Но, както вече казах, това е малък проблем, докторке, най-вече явно гастрономически, хахаха. Ракът си ме яде малко по малко и очевидно ще има да ме гризе още месец-два. Лошото е, че навярно, тогава няма да има кой да шепне в ухото ми "И това ще мине…".

Пък и знам, че това не е така, ама никак.

Просто не минава.

Минаваме и отминаваме завинаги само ние, покрай онази прословута колона, на която древния владетел е заповядал още преди векове да издялат думите му: "Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда…"…

Само че именно поради това за мен не е чак толкова страшно да си ида, макар като всеки завършен егоист, да скърцам със зъби вътрешно за всичко, което ще изпусна в живота, за всичко, което ще изгубя завинаги, за всичко, което няма да успея да свърша, да видя, да сътворя. И знаеш ли защо, докторке, защото когато самият аз си ида един ден, ще си ида с чисто сърце, тъй като след себе си оставям двама синове като слънца, а това днес не е никак малко.

Нали докторке?

Та затова казвам, че проблемът с рака ми е малък, хахаха.

Дай сега да си платя сеансите дотук, че един Бог знае дали ще има и следващ, ако ме разбираш правилно…

Камен Петров