Багер в пясъка

 Седми ден лежа пред багера.

Пясъкът е влажен и студен, началото на юни е, а вчера пак преваля.

Лежа по гръб и наблюдавам летящите високо горе в небето облаци, гонени от източния бриз откъм морето. Малко по-ниско гларусите вият гладното си хоро и надават дразнещи крясъци. Когато се слеят обаче с песента на прибоя, писъците им вече не дразнят слуха, а се превръщат в любовна песен между мен и морето.

От време навреме от близката горичка притичва някой от нашите и ми подава вода и плодове:

- Вземи Гери, хапни. Пий нещо. От една седмица не си мръднала оттук.

Послушно отхапвам парченце ябълка, прокарвам я с глътка вода.

Багерът грухти на сантиметри от главата ми и разпилява мислите ми по плажа. На седалката вибрира нервно в такт с мотора някакъв чичка с жълта сигнална жилетка и синя каска, пуши цигара от цигара. Объркан е и не знае какво да прави, но аз знам…

В началото, на пясъка пред багера бяхме мнозина, но останалите окапаха един по един през тези няколко дни, по една или друга причина.

Някъде наблизо се чуват удари на чук, работниците издигат скеле и сигурно вече копаят. Не мога обаче да надигна глава и да видя докъде са стигнали, трябва да лежа пред скапания яркочервен багер и нервния чичка на седалката му.

Иначе багерът ще тръгне…

Но - нека започна отначало.

Казвам се Гергана, студентка съм, биотехнологии, трета година. Това обаче няма голямо значение. Значение в случая има единствено факта, че в един прекрасен момент в началото на лятото и в края на поредната сесия, реших да обиколя страната на автостоп. Тоест - до обиколя черноморското крайбрежие. Така че - хванах автобуса от София до ГКПП - Дуранкулак, а оттам насетне, чак до Резово, разчитах единствено на палеца си, на късмета си и на доста спорния си сексапил.

Дуранкулак ме омагьоса. Още с пристигането си разбрах, че тук слънцето изгрява и залязва 18 минути по-рано, отколкото в София и то над ПРИРОДА, не насред смог. Орловото блато, бъбрековидното езеро с двата острова с храма на Кибела и тресавището, се намират точно на пътя на Виа Понтика и веднага го разбирам. Колкото по множеството пъстроцветни курешки по косата и дрехите ми, толкова и по многогласния птичи хор, в който се смесват гласовете на корморани, водни бикове, гъски, потапници, чучулиги, лебеди, блатари и индийски шаварчета. Редувам се да лежа и да цамбуркам в морето и на двата плажа - този на север, проснал 3-те си километра оттук чак до Румъния, и южния - 6 километра райска хубост. Автостопът обаче ме зове. Вдигам палец в посока юг, застанала в канавката край разбития междуселски път, край който избуяват глухарчета, а телефонът ми звъни:

- Гери, къде си?- опитва се да надвие прибоя и птичия хор гласът на майка ми.

- В Рая, мамо!- крещя чистосърдечно и най-важното, вярвам си.

Пристигам в съседния Крапец за минути /две Лади, БМВ и трактор, преди да ме качи приказлив рибар със старо Ауди/ и веднага побивам кол на неолитното селище. После обикалям с часове множеството тракийски могили, търся Езерния град, наричан "Европейската Троя" заради първи каменни строежи в Европа (51 век преди Христа и още 21 века преди бетона, автомобилния трафик и чалгата, представяте ли си?!), запознавам се с всички тези наследници на руски емигранти, гагаузи, български преселници - всички чисто и просто широко скроени морски хора. Опитвам крапешка баница, добруджанска кавърма и добруджанско печено пиле с чесън, точно като в разказите на Йовков, а за прословутата Карапчанска рибена чорба, приготвяна от минимум 3-4 вида риба,  подправена със "саламурика" от лют чукан червен пипер, чесън, морска сол и различни подправки, ммм… просто думи не ми остават.

Огромният плаж е неурбанизиран, почти девствен, чета в пътеводителя, че е дълъг 7,5 километра, не мога да повярвам. Има и дюни, а няма багери! Многообразието от над 70 вида гнездящи наоколо птици е изумително, виждам дори бели и розови пеликани, пойни и неми лебеди, ИСТИНСКИ, а не ПРЕПАРИРАН пчелояд, ибиси, корморани, патици, рибарки, чапли, присмехулници, соколи, морски орли и дропли. Мнозина от тях ме облитат и по време на стопа ми на юг - през Тюленово, Камен бряг, Шабла и Калиакра, а на мен очите ми все в морето - току виж съм щастливка и ще видя стадо игриви делфини или самотен, препичащ се на скалите тюлен-монах, ала, уви, така и не виждам…

После прескачам на един тур и с омерзение кича на Балчик /прости им, Реджина Мария!/, и лудницата на Варна. Подминавам с надменно вдигнат за стоп палец презастроените Русалка, Албена, Свети Константин, Златни пясъци, Слънчев ден, Ривиера, подобните на лъскави мравуняци Бяла и Обзор, и… стигам Кара дере и Иракли…

Кара дере и Иракли са като остров на безвремието сред околния забързан свят на луксозни джипове, небостъргачи по плажа и строежи по дюните и сред горичките. Морето е любовно-топло и ласкаво, плажът - пустинен, облян от слънчевите лъчи, проснат на север и на юг в извечната си прегръдка с морето. Чайките търсят храна, отвъд пясъчната ивица, в предпланините на Стара планина, шумят папури и тръстики, храсти и дървета. На Кара дере на метри от нас притичва дива свиня с малките си, виждам заешки следи, а в далечината на Иракли - дори рогата на сръндак.

Пак ще се върна, заричам се мислено, без дори да знам колко скоро и при какви обстоятелства ще изпълня клетвата си, и се устремявам на юг през предпланините, проточили се до самите плажове, покрай водата, сред дърветата.

По пътя си пресичам, возена с най-причудливи превозни средства от летовници, сезонни работници, чужденци или местни, над лонгозите на Камчия, Ропотамо, Велека, но нямам време за червеноглавите костенурки, за жабките, подскачащите рибки и водните линии точно сега, водена от повика да обиколя на един дъх цялото крайбрежие, да се потопя в пътя, в гората, в плажа, в морето…

Вярна на принципа на този стоп, прелитам и през урбанизираните Бургас, Свети Влас и Слънчев ден, презастроените Царево, Лозенец, Китен, Поморие, Приморско, Синеморец, Варвара и Ахтопол, и навсякъде е едно и също - бетон, коли, асфалт, хотели, прилични на крайни столични панелни квартали, чадър до чадъра, не се виждат пясък, дюни, защитени растителни видове край плажа, рибки и рачета в морето, природа… Любимите ми като дете Несебър и Созопол днес са дори още по-претъпкани и кичозни от Балчик. Отбивам се, водена от носталгията, в Аркутино и парк Росенец, но и там хората и сградите са станали повече от песъчинките на плажа, Мечешкото блато пустее, пясъчните линии са стъпкани, кактусите на остров Свети Тома линеят, митничари са си вдигнали летните палати насред парка в Отманли, затова продължавам все по на юг и по на юг, навлизам в гъстата прохладна гора на Странджа и следвам криволичещия третокласен път сред лесовете на планината чак до Силистар и Резово.

Стигнала целта си, отпивам с наслада леден чай с лимон, заровила пръстите на краката си в пясъка на резовския плаж, слушам като упоена чайките, мечтая, а бризът плющи напевно в българския и в турския флаг, веещи се от двете страни на граничната бразда, докато видрите се прескачат в бистрите води на Резовска река…

Тук обаче, насред персоналния ми Рай, ме застига и мълвата, носена на ухо на ухо, за багерите в Иракли… Стопът на север е трескав и на моменти нишката ми се губи. Мятам така яростно палец, че спирам буквално всичко - от правителствени кортежи, през трактори до магарешки каруци.

Пристигнах в Иракли късно привечер, а грохотът на багерите, камионите и тракторите ме посрещна отдалеч, още докато се люшках в поредния "Москвич", хванат на стоп, по черния път към плажа.

Избрах си най-големия, най-шумен и най-яркочервен багер и се строполих на пясъка през него, а смешният чичко с жълтата сигнална жилетка и синята каска, запали цигара и безучастно се загледа в морето, без изобщо да го вижда.

Знаех какво виждаше всъщност строителят - бъдещи изкопи, скелета, кофражи и издигнати сгради. Виждаше преизпълнени планове и премии, виждаше милиони, вливащи се от експлоатацията на последните девствени кътчета по морето в нечии алчни джобове, германски туристки по монокини и ледени бири под нагъсто набучените в пясъка чадъри.

Аз обаче лежа вече от седмица на пясъка пред пуфтящия багер и пред очите ми постоянно се ниже това приказно крайбрежие от Дуранкулак до Резово, което обиколих  на автостоп в последните няколко дни. Виждам тичащите по пясъка гларуси, скока на сребрист сафрид насред устременото ято блестящи риби в плитчините, виждам полета на корморана, лазещите по дъното раци-пустинници, понесли на гръб миниатюрните си къщурки, виждам замислените костенурки сред камъша и водните лилии, разлюлените корони на дърветата над главата си, а после в един миг виденията на строителя се разтварят в нещото, бученето на багера заглъхва и остават само писъкът на гларусите, пулсът на морето, дъхът на природата и една мечта за вечно лято, която никой не може да прегази с веригите на трактор, нито за засипе с бетона на отчаянието, бездушието и отричането на живота, такъв какъвто го обичаме.

И то - тук и сега…

Камен Петров