Тези странни хорица - германците

 Запознахме се с тази германска двойка по интернет, къде другаде.

Навремето родителите ни са се запознавали с разни интересни чужденци предимно по евтините черноморски къмпинги, плажували са и са запивали заедно в рамките на позволените от държавата 14 дни, след което връзката е ставала предимно епистоларна, доколкото, разбира се, го позволява езиковата бариера. Мисля обаче, че и тя не е била особена пречка, защото помня как баща ми, Бог да го прости, се оправяше с лекота с комуникацията с немци, французи, англичани, руснаци, унгарци и араби на някаква странна езикова смесица, но най-вече с помощта на жеста и мимиката.

Както и да е - ние се запознахме с швабите в интернет. След това - тъй като Български пощи отдавна не са това, което бяха, а и нямаме дори пощенска кутия, че да си пращаме писма, започнахме да си разменяме E-mail-и, Chat-ове, Twit-ове и SMS-и.

После те ни поканиха на гости у тях, в Германия. В град с приятно гъделичкащо ушите ни гръмко име Дармщад, разположен /според тях/ край брега на живописна река.

Викам си, брат, най-сетне ни излезе късметът! Като нищо може да се интегрираме към високотехнологичната и високостандартна Централна Европа, вместо да гнием в тази никаква България. Ще отидем!

И отидохме.

Градът, приятели, с помпозното име Дармщад обаче се оказа едно провинциално село, да беше поне Франфуркт на Майната му, а то едно нищо и никакво градче с еднакви къщички и странна църквица в средата, даже панелни блокове нямаха.

Реката не беше река и нищо живописно нямаше в нея, а прост блатясал канал между реките Рейн и Майн.

В първия момент ме напуши смях като видях новите ни приятели - дойчовците. Пичът се носеше по сандалки и бели хавлиени чорапки, къси кожени гащи и карирана ризка с къси ръкави. Мадамата не му отстъпваше в модната линия, тип Баронеса фон Мюнхаузен, оставаше само да заизвиват йодлери при пристигането ни и направо щях да повърна.

Освен това дойчовците като едни истински заинатени местни шовинисти, не обелваха бъкел на нито един друг език, освен немски. Аз поне шпрехам на руски като гастарбайтер от Коми, пък и псувам сносно на турски, цигански и румънски.

Кльопачката се оказа поредният културен шок. Т.нар. вечеря се сервираше неизменно с швабска педантичност точно в 18,00 часа вечерта, нито по-късно, нито по-рано. Навън още светло, у нас хората още висят по баровете след работа, а тия хапнат надве-натри и вече се приготвят за лягане /"Гутен нахт"! - това поне го научих/.

Храната им - миниатюрни порции, а блудкавото месо и салатата от безвкусни краставици - поръсена със захар. 10 дни стояхме там и 10 дни сервираха едно и също - лигави на вид вурстчета с недоварено кисело зеле и някакви странни на вид и мирис салами, дори шпек си нямат.

Бирата им няма вкус на бира и седи като изветряла, дори и когато току що си махнал капачката.

Останалата им бира е смесена с лимонада.

Виното им прилича на сайдер.

Нито в дома на домакините си, нито в магазините намерих свястна пиячка като водка, уиски или коняк, за ракия да не говорим /тате и викаше "ичкия"/. Само някакви разноцветни ликьори от по едни смешни 20-ина градуса, които у нас не могат да напият дори петокласник.

Освен това, не стига, че цигарите им струват по 5-10 евро кутията, на публични места НЕ СЕ ПУШИ! Не се пушеше и в дома на новите ни приятели - дойчовците, така че после у дома се върнах с такава никотинова абстиненция, че можех да запаля цигара направо в чакалнята на Здравното министерство.

Пък и нито магазините им  - магазини, нито заведенията - заведения, дори една дискотека нямаше този забит Дармщад. Стане ли 18,00 часа, всичко живо удря кепенците и се прибира на ранна бюргерска вечеря. Добре, че в края на градчето имаше едно малко виетнамско магазинче, те поне работеха денонощно, а и в събота и неделя - изобщо, трудолюбив народ ми се видяха дръпнатите жълтурковци, може би затова са гътнали и САЩ навремето в онази война.

Понеже гостуването ни съвпадна с 1 март, предвидливо им бяхме приготвили по едни сувенирни Пижо и Пенда. На датата им ги връчихме тържествено, а онази патка - швабкинята, се разкикоти и заразмаха ръце, дърпайки се като опарена назад:

-         Ааа, ферщейн! Дас ист булгарише вуду-кукла?!

И това за мартеницата, най-българския сувенир, бижу за всяка българска ръка в първия месец на март!

За да туширам напрежението и да замажа тъпия бюргерски гаф на домакините си, рекох да се пошегувам и запях с пълно гърло нещо, което помнех от филмите за Втората Световна война:

-         Дойчланд, Дойчланд, юбер алес!

Бастуните направо позеленяха като миниатюрната морава пред идиотската си кукленска къщичка.

Това обаче далеч не беше всичко, ако си мислите! Още първата вечер, като дойде време за /ранно/ лягане, тъкмо се намъкнахме с моята под чаршафите и - хоп! - вратата се отваря и какво да видя, братя и сестри българи. Дойчовците стоят на прага нахилени, голи-голенички, да не казвам на швабата какво му беше станало, и с жестове ни показват да си легнат при нас. Тоест - швабата - при моичката, а трътлата му - при мен.

Откъде да знам, мамка му, че гадните шваби са и суингърс двойка на всичкото отгоре?! Аз на такива им разбивам направо зъбките, да знаеш!

Е, нищо не им разбих, ама през 10-те дни на гостуването, много се пазехме, особено нощем и най-вече изотзад, а като си тръгнахме /"Ауфидерзейн! Ауфидерзейн!"/, онези забити бюргери не се бръкнаха там поне с някоя стотачка в евро за армаган, а ни закичиха с някакви си техни тъпи сувенири - тиролски кукли, тиролски шапки и бутафорни бирени халби, все едно не мога да си купя същите, че и по-евтини, от всеки битак у дома.

Това е то, странни хорица са това германците, никак не мога да ги разбера…

Камен Петров