В началото да му подаря истинска архаична пишеща машина ми се стори блестяща идея. Вярно, той беше просто обикновен провинциален журналист, но според мен – а и не само според мен, беше и един добър, макар и непубликуван поет и писател. Така че – машина, реших аз.
Никой друг не би направил нещо подобно за него.
Пък и без това компютърът му от година време насам беше просто един твърде кубичен на вид и неработещ къс от метал, платки и чипове, особено след престоя си в поредната ни квартира – онази там горе, влажната, в мансардата с панорама към реката и влагата, след което по обшивката му останаха незаличими ръждиви петна от мухъл, а в паметта му - дупки, по-големи и от тези по улиците на града или в мозъка на старец, страдащ от Алцхаймер.
И така, подарих му проклетата пишеща машина.
В крайна сметка копелето имаше рожден ден.
Видя я, погледна я, отвори калъфа, натрака надве-натри някакво псевдолюбовно стихотворение, целуна ме и рече: „Благодаря, обичам те!”.
Това ли беше?!
Това ли беше всичко, мамка му, рекох си и реших да забравя и да простя. И без това в последните две години бях прощавала какво ли не. Защото обичах. Защото го исках – този деградирал тип. Защото не можех без него и не си представях живота вече по някакъв друг начин, освен този – аз и той, прегърнати, у дома. Клише, а? Да, но и – любов, бих казала аз. Обичам този копелдак. Лежах си у дома на топло понякога – сгушена между него, котката и кучето – и сама се чудех какво изобщо съм правила преди да го познавам и какъв би бил животът ми без него занапред. Представа си нямах, честно. Плашещо звучеше. Исках с него. Тук и сега, и завинаги. Само дето не знаех точно защо, понеже той очевидно беше луд.
Че е луд по мен, това поне беше ясно. Не ми харесваха обаче останалите аспекти от лудостта му. Примерно, че предпочита пишеща машина вместо компютър. Или мохито вместо мастика. Или книга вместо мач от Шампионската лига. Или U2 вместо чалга. Или силиконови цици вместо нормален живот. Или - мен. Вместо. Всичко останало. Не бях свикнала. Уплаших се.
Копелето ме развали, наистина.
„Мохито” на плажа с много лед. Любов. Само аз и ти. Луна и звезди. Може би Шаде и турски сериали? Живот!!!
Лежа. Спя в леглото до него. Това дори не е истинска спалня, а диван – първият, който имаме заедно изобщо, и първият, който използваме за спане – заради идиотската липса на пари. Както и да е. Лежа. Преструвам се, че спя. Преглъщам в полусън и наяве безпаричието, безперспективността, алкохолизма му, лабилността и инфантилността му, мечтата му да живеем добре и неспособността му да го стори…
После видях пишещата машина.
Там – в ъгъла, където той я беше поставил.
И листът, формат А4, на който беше написал наивното си:
„Обичам те и обичам всеки миг, в който съм с теб!”.
После отидох с тихи стъпки до нея, вдигнах тежкото пишещо архаично чудовище и го стоварих върху главата му с всичките сили на крехкото си 50-килограмово тяло, изпосталяло така чудовищно за тези две безплодни, горчиви и сладки години на любов…
Камен Петров
Няма коментари:
Публикуване на коментар