вторник, 17 април 2012 г.

На катерушката


Поп Желю беше кацнал на прогнилите стъпала на старата катерушка, настръхнал като врабче в зимния сумрак.
Късият февруарски ден си отиваше, а с него сякаш си отиваха и последните искрици живот на притихналото под прокъсаната снежна покривка село.
Тази есен поп Желю беше закръглил 82 лета и помнеше време, когато селото пращеше от живот и детска глъч, беше огласяно от пеенето на петлите и мученето на кравите, а на празник на площада се събираше старо и младо, куцо и сакато, и имаше музика…
Но това беше отдавна, въздъхна дълбоко в брадата си попът. Времената се бяха променили, а с тях и животът, и хората, и самото село. Младите се пръснаха – първо по близките села и градчета, после – към областния град, след това – в столицата и по морските курорти, накрая – чак в чужбината.
Поп Желю беше мъдър човек, много беше видял и много знаеше. Не напразно беше станал селски поп. Разбираше, че народът се разотива, защото на село вече няма поминък, но въпреки това му беше някак пусто и сиротно и жално. Селото опустя. Детската глъч секна. Кравите и петлите замлъкнаха. Кметът си отиде и на негово място сложиха кметски наместник, но и той рядко се вясваше. Смесеният магазин хлопна кепенци. Един път седмично през селото минаваше микробус, от който продаваха хляб и дребна бакалия. Точно толкова често се мяркаше и участъковият лекар и то само при нужда. Доскоро накипрената детска площадка (около която се сивееха в сумрака схлупените сгради на затвореното кметство, на магазина и на пивницата, която едва креташе на вересия, както и камбанарията на църквата), съвсем се занемари, запустя и грохна – като фасадите и дуварите на къщите около площадчето, в повечето от които вече нямаше жива душа. Само катерушката, на която сега се беше свил, стърчи сред калта и кишата като бесилка в зимното небе. Нямаше телевизия, за кабелна да не говорим, нямаше го онуй, на което Стивън Корка му викаше „интранет”, в селото работеше един-единствен телефон в сградата на бившето кметство, но и той сякаш никога не звънеше. Тук останаха една шепа старци, които никой вече като че ли ги не щеше, а и те си отиваха един по един като младите, само че… на оня свят. Ала поп Желю вече не щеше да служи единствено на погребения! Щеше му се да попее на сватба, на кръщене…
Сети се с умиление за последния англичанин в селото – Стивън, който ги напусна. Хубав човек беше, широко скроен, може би защото не беше всъщност англичанин, а ирландец. Все едно в наше село беше раждан. Народен човек. Стивън беше нещо като кореняк сред малката колония англичани, заселили се в селото. Пръв дойде и последен го напусна, а не му се искаше – в очите му се четеше. „Всяка стара обувка намира своя стар чорап”, обичаше да казва и поясняваше, че това е древна поговорка от родния му край – графство Корк /оттам му излезе и прякора в селото – Стивън Корка/. С поговорката обаче Стивън просто искаше да каже, че тук е намерил място по сърце, намерил е стария си чорап. Но на – и той си отиде… Какво да правиш – криза…
Питаха го на подбив на разваления си английски:
-         Стивън, хау ду ю ду, май брадър?
-         Орта-будала…- отвръщаше с широка усмивка Стивън и всички в селската кръчма неизменно дружно се смееха, очаквайки точно този отговор.
Ракия”, „шопска салата”, „благодаря” – това бяха първите думи, които научи пенсионираният ирландски водопроводчик тук. И „орта-будала”, разбира се. Както и „Бербатоф” и „мама му стара!”, няма как. Именно той дойде пръв в селото по време на някаква екскурзия от Златни пясъци до Русе и Велико Търново, разгледа го и го хареса, а скоро се и засели тук. Купи за без пари порутената къща на Ицо Кривия, лека му пръст, стегна я, писа до дома. Скоро започнаха да идват и други англичани. В най-силното време на колонията наброяваха  седем домакинства, тридесетина човека – и селото живна. Отдавна залостената бакалия отново отвори врати и се отърси от паяжините и прашоляка, а по рафтовете заблестяха с лъскавите си опаковки непознати до този момент за съселяните му стоки. На фасадата на пивницата мистериозно се появи нов-новеничък надпис „БАР” и освен ракийка и винце, бира и мастика, кръчмаря Тишо започна да разлива и уиски. Местните започнаха да говорят за „английската махала” и „английската кръчма”, а по мегдана се чуваха лафове като „йес”, „скоч”,чиърс” и „айм сори”. Англичаните дойдоха ентусиазирани, вкараха свежи пари в селото, пращяха от идеи. Тръгнаха да разчистват откъм гьола игрище за нещо, на което викаха „крикет”. Организираха почистване на градинката пред кметството и детската площадка, стегнаха купените стари къщи, които до този момент заплашваха да се разпаднат, засадиха непознати растения по дворовете…
Но и това беше довреме, въздъхна отново поп Желю. Англичаните много скоро разбраха, че у нас не е само спокойствие, чист въздух и дивна природа. Бързо се сблъскаха с шуробаджанащината, с корупцията, с дребната престъпност, със запустяването на Златна Добруджа и ламтежа на големци и политици. Един по един се изнизваха от селото, точноо тъй както бяха пристигнали един по един от далечна Англия преди 2-3 години. И селцето съвсем клекна. Нямаше прехрана, нямаше добитък, нямаше живот, нямаше надежда. Само очакването на пенсийката на първо число и поредното скромно погребение…
Тоя заран поп Желю бе отслужил последното погребение в селото.
Отиде си и баба Мара, а беше най-жилавата, горката, амин.
Отслужи го сам и сам би камбаната, и сам я погреба, нищо, че беше навъртял 82 лазарника.
Поп Желю вдигна безнадеждни очи към черния силует на порутената катерушка, който сочеше като обвинителен пръст право в схлупеното беззвездно небе. От върха на мъртвата детска пързалка висеше в хлабав възел въжето, с което в едни други времена бе водил кравата си Минка (преди да отиде на заколение с останалите живинки в общинския месокомбинат), а тая заран бе спуснал – пак с него – баба Мара в плиткия и гроб.
Попът въздъхна за пореден път и тежко се надигна, а в този момент нейде сякаш издълбоко се разнесе дяволския звън на бившия кметски телефон, който комай не беше се обаждал от Димитровден насам и който сега дрънчеше като изумял по волята на далечния, широк и чужд външен свят.
Поп Желю изпусна едно смотолевено богохулство през редките си зъби, което се позаплете в брадата му, па излетя като облаче пара в мразовития въздух, прекръсти се по навик и за всеки случай, после хвърли един последен съжалителен поглед на поклащащото се от бесилото въже и закуцука, без да си дава много зор, към сградата на кметството.
Нали все някой трябваше да вдигне телефона.
Де да знае, може пък и да се обаждаше Корка. Че си иде…
А и сабалем щеше да е грехота никой да не бие камбаната…
Може тоя път Бог да я чуе…
Публикуване на коментар